събота, 27 декември 2008 г.

Свръх-...

Искам да ви разкажа историята за свободното общество (като независима система), в което балансите се разместват и като че ли в един съвсем друг смисъл то престава да е свободно. То става роб на собствената си зависимост от свръхпроизводството и свръхконсуматорството. В един момент се оказва, че за една огромна част от това общество работата и производството са самоцел, която може да се поддържа само с цената на огромни инвестиции в маркетинг и реклама. Не за всички отрасли огромното производство е необосновано. Донякъде това е естественото развитие на нещата в полза на технологичните производители, при които пазарът е под натиск на конкурентната необходимост да използват винаги актуални технологии. И все пак питаме ли се дали тази система, в която се намираме и ние, е устойчива? Какви въпроси си задаваме, когато гледаме Koyaanisqatsi: Life out of Balance:



Сегашното консуматорско общество до голяма степен се гради на културата, развита в САЩ. Там консуматорството е "инвестиране в икономиката", а много икономисти влагат големи усилия да открият начин да накарат останалия свят да консумира повече. Проблемът според тях е, че световното производство се развива, но то в крайна сметка произвежда за американския потребител, защото останалият свят не представлява толкова голям пазар. Но икономистите не си задават въпроса, който идва на ум на много други хора: каква е историята на предметите:



В много от глобалните компании се произвежда, за да се реализират оборот и печалба, а не, за да се добави реална стойност. Ето един пример в област, в която би трябвало съдържанието да е основното. Той илюстрира как в САЩ е издигнато в култ правенето с цел профит. Няма значение съдържанието, идеята или каквото и да било. Целта е просто да се влезе в онази ниша, която наричат бестселъри. Да бъдат задоволени сетивата - нещо като по-безобидна алтернатива на опиатите, същината и без това е по-трудна за възприемане от консуматорите и затова по-малко търсена. Именно това е спекула и липса на реална стойност зад нещата. И за да не се замисли някой случайно, ни засипват с издигната до изкуство пропаганда. Разбира се в съвременните реалности е много трудно да се развие продукт без да се инвестира в маркетинг и реклама за него, но е странно когато един аспект от търговията стане по-важен от самия продукт.



Като цяло се образува затворен цикъл, който се оказва неустойчив и напълно уместно икономистите използват аналогията с балон, който в края на краищата се спуква под собственото си напрежение. Най-фрапантният пример за дисбалансите в тази система са отпадъците и токсините в тях. Макар и нарастваща загрижеността за тези проблеми все още няма силата да бъде решаващ фактор. Малко хора се замислят за следите, които тяхното консуматорство оставя в света около тях и за това как тези следи могат да се сведат до минимум. А как индустрията може да направи това, показва филмът Waste = Food:



Всъщност настоящата икономическа криза е един студен душ, който ни дава основание да се замислим кои икономически принципи са сбъркани и как трябва да ги променим, за да може всеки отново да намери своето място под слънцето. А начина всеки от нас да прецени дали личното му/и поведение е устойчиво е да си зададе и да си отговори на няколко въпроса:
  • Полезен ли е наистина някому моят труд/продукт, решава ли нечий проблем, помага ли на някого?
  • Оставям ли нежелана следа и как да намаля или премахна този страничен ефект?
Сигурно има и много други подобни практични въпроси, но от мен толкова...

А решения има много. С всяка криза се откриват много възможности за промяна...

неделя, 14 декември 2008 г.

Провалена държавност

Поводът за тази публикация е шумът в обществото около нелепото пребиване до смърт на Стоян Балтов. Причината е по-обширна. Тя включва дългата история около много подобни убийства (част от примерите: сестри Белнейски, шведския турист в Несебър), както и около серията по-различни убийства (от Илия Павлов до Ахмед Емин), та и около множество абсурдни по същността си по-социално приемливи престъпления на български общественици (личността на настоящия президент илюстрира недоразумението в българската политика).

Мисля, че този шум около всяко убийство е неспособност да се вникне в дълбочината на нещата. Убийствата без наказание са само най-грозната проява на беззаконието в България. А именно беззаконието е един от основните същински проблеми. Просто ние като граждани трябва да наложим закона да бъде спазван. Хората от държавните институции не го правят, дори често безобразно злоупотребяват със собствената си неспособност на принципа "аз за теб, ти за мен".

Някак си в този ред на мисли ми хрумва, че за обществото е много по-важно да се занимава с убития узбекски архар от представителното лице на същото това общество, отколкото с убития студент от озверели криминални субекти. Странно ли звучи? За мен не, защото става дума за разделение на отговорностите и за това всеки да изпълнява собствената си отговорност... И ние сме в ситуация, в която ние като общество не изпълняваме своята отговорност, затова някак си се появява съмнение, че имаме право да искаме от изпълнителната и съдебната власт да изпълнят своите задължения. За какво става дума? Ние толерираме например Георги Първанов да безчинства по своя си собствен начин, като го преизбираме и не търсим отговорност от него за действията му. Преизбират го не само тези, които гласуват за него, но и тези, които не са направили достатъчно да издигнат и изберат по-добра алтернатива (това би било конструктивно решение). Една първа минимална стъпка е да възпитаме политиците си, че ако искат да са на власт, те трябва да се научат да не лъжат. Откровенната лъжа трябва да се наказва с оставка. Често се появяват платени представители на медиите, които разпространяват нова информация, чиято единствена цел е да внесе нов шум, да накара хората да се съмняват във фактите и в крайна сметка да заглуши нечия вина. Затова е уместно оставки да се искат и при по-силни, но недоказани съмнения. Това не е химера, то се случва на места, където обществото знае по-добре интереса си.

Един основен проблем в България е съдебната система, която е така проектирана (вярвам целенасочено), че да не работи в обществен интерес и да е сравнително устойчива (по удивителен начин тя е независима, когато това е удобно оправдание за нереформирането и). Част от работата на съдебната система е да разграничи фактите от лъжите и измислиците. Именно затова силните на деня нямат интерес да я реформират. Шумът на корумпираните журналисти работи в тяхна полза. Европейският съюз в лицето на Европейската комисия си е поставил за цел да реформира българската съдебна система.

Затова и тези чужденци правят нещо, което е в наш интерес. Лошото е, че повечето от нас - Българите не правим нищо в тази посока. Ние сме заети, да свързваме двата края, от време на време роптаем за един или друг скандал. И някак си не осъзнаваме, че това ни обрича на мизерия и затворен кръг, който трябва да надживеем, за да излезем от него (подобно на историята във Flatland). Ние трябва да повярваме в това, че можем сами да изградим свят, в който хората се придържат към истинските ценности, че от нас зависи да разбием порочния кръг. Малкото успехи показват, че единственият начин да постигнем промяна, е като първа стъпка да съберем достатъчно критична маса, че да станаем фактор, с който държавните служители да се съобразяват. Дори ако това означава на митинг да излизат 99% от населението. Ако няма успех, значи ние всички - и тези на площада, и тези в къщи - не сме направили достатъчно, за да постигнем желаното.

А именно такива действия биха променили нещо, както за околната среда, така за обществените пари, дори и за престъпността и убийствата. Защото едва когато обществото принуди своите политици и общественици да влязат в правия път, тогава последните ще проимат интерес да контролират останалата част от същото общество да остане в същия този прав път и да поддържат реда и сигурността. Защото докато политиците въртят мръсни сделки, те ще имат интерес да има един контингент от криминално проявени хора, държани извън затвора, но удобно контролирани за определени поръчки. Докато елитът е над закона, него няма да го интересува дали същият този закон защитава онези останалите, които все още са под него. И не на последно място, докато има хора над закона, ще има онази мисъл в главите на младите, че е много по-хубаво да влезеш в този псевдо-елит, отколкото да оставиш нещо след себе си, с което ти и децата ти да се гордеете.