петък, 30 януари 2009 г.

Неуместен тон

Не съм следял отблизо политическите процеси в Турция. Затова и доскоро нямах обособено мнение за турската Партия на справедливостта и развитието. Имах откъслечни впечатления за неколкократни ултиматуми към ЕС:

Днес Ердоган отново беше на първа страница с критиките си към навлизането на израелската армия в ивицата Газа и демонстративното си напускане на икономическия форум в Давос, Швейцария. За мен това е евтино лицемерие на фона на турските военни операции срещу Кюрдската работническа партия, които преминаха и на територията на Ирак.

понеделник, 26 януари 2009 г.

Иван Костов

Днес станах свидетел на поредната дискусия около личността на Иван Костов. Участвал съм в не една такава, затова реших да изложа мнението си за една от най-спорните личности от българския преход.

За начало искам да се обърна към фактологията, така както тя е записана в Уикипедия. Тази статия е показателна за огромното предимство, което Свободната енциклопедия има: а именно, че там може да добавя всеки, но при конфликтна информация, спорът се изнася към достоверността на източниците, без самата Уикипедия да изразява позиция. Това се гарантира от много широката общност от контрибутори и редактори на енциклопедията. Та за Костов...

Ранни изяви


Чувал съм за неговата работа от близки хора значително преди той да влезе активно в политиката. По това време не съм имал развита самостоятелна ценностна система, затова мога само да кажа, че впечатлението, което изградиха в мен беше силно положително. То беше изградено от хора, чието мнение като граждани ценя много високо. От медиите съм чувал, че дори Луканов е ценял Костов, но не смятам това за надеждна информация. Сигурен съм все пак, че от годините на работа във ВИИ „Карл Маркс“ (днес УНСС), Костов се е познавал с по-голямата част от комунистическата върхушка, но е работил в област, която е била непонятна и неприятна за партийния елит. Като човек с математическо образование, не мога и да не ценя високо мисленето и опита на Костов като професионалист, който специализира в икономическите науки.

Управлението на ОДС


Когато Костов беше министър-председател беше първия период в живота ми когато активно се интересувах от политика и икономика. Въпреки това все още и в България и в живота ми не бяха навлезли независимите медии и Интернет. Като че ли от този период медиите още не бяха нещо, на което можеш да се довериш. И все пак тогава управляващите разбиха националния монопол на БНТ, което е важна стъпка към развитието на обективни медии. А накратко моето впечатление от това правителство описвам в един коментар в Дневник (№6 под статия за протестите през 2009), в отговор на въпроса какво е станало с идването на правителството на ОДС:
Стана, че излязохме от международна изолация и влязохме в ЕС. Стана, че спря хиперинфлацията, безработицата и терора на СИК и ВИС. Стана, че започна реформа в производствения сектор (приватизация), финансовия сектор (валутен борд), армията (НАТО), пенсионната и здравната системи.
Вярно, много чакани неща не се случиха (реформа в полицията, съдебната и образователната системи) и много спряха веднага след смяната на правителството (здравно и пенсионно осигуряване, отваряне на досиетата). Само, че сега сме заплашени и последните добри постижения да бъдат изтрити (ЕС и валутния борд).

Повече информация може да бъде намерена в този линк описващ успехите на правителството на ОДС.
Най-голямата криза тогава настъпи със заглавието във в. Труд (небезизвестен и начело с Тошо Тошев)"България уби дете!", което по-късно се оказа силно прибързано (най-вероятно целенасочено).
Това беше и първото демократично избрано правителство в най-новата история, което изкара целия си мандат. Мое лично мнение е, че за разлика от следващите, това се случи не защото хората не виждаха смисъл да го свалят поради липса на алтернативи, а защото то явно беше по-добро от всичко досега. За мен е разбираемо и, че реформите на правителството на ОДС не съумяха да стигнат и до провинцията. След дълги години на тежка криза, нямаше как за 4 години всичко да се оправи и тази промяна да се задържи.

На чело на ДСБ


ДСБ беше основана от широк кръг хора, които бяха разочаровани от междуособиците в СДС, които се бяха проявили още по време на тяхното управление. На водещи позиции в СДС бяха хора (Богомил Бонев, Стефан Софиянски, Венцислав Димитров и много други), за които по-късно се разбра, че са били бивши агенти на ДС, внедрени, за да опорочат единствената тогава алтернатива. В тези процеси ДСБ и Костов за много хора бяха естествения изход от сложната ситуация. Новата партия направи много добър старт, както с дейността си в парламента, така и на други избори. С кандидатурите на Светослав Гаврийски, Мартин Заимов (финансисти, предложени заради финансовите проблеми на София) и Неделчо Беронов (конституционен съдия за проблемите със съдебната система и конституцията на България), те показаха, че са основна движеща сила в гражданското общество и знаят от какви решения имат нужда належащите проблеми. Тези кандидати имаха успешна работна история в съответните области. И трите кандидатури бяха издигнати с удивително точен подход, който се фокусираше върху нужната експертиза за конкретните позиции. Но българското общество не разпозна новите водачи в селекцията на ДСБ. Според мен това се дължи от една страна на неспособността на обществото да проникне в реалните проблеми, но и в нагнетената омраза към личността на Костов, която спарваше всякакви аргументи за конкретните кандидати по същество. Тези изборни провали на отлични кандидати ме накараха да се замисля за ролята на Костов в бъдещето.

Перспективите


Личността на Костов се превърна в спънката пред развитието на ДСБ. Някои от основателите видяха това, но се оказа, че други не намират за необходимо изобщо да се замислят по тази тема. Така се получи, че първите напуснаха партията, а вторите се вкопчиха в лидера си, пренебрегвайки общественото мнение като необективно. Явно те са забравили думите на собствения си идол по повод изборите през 2001г.: "Глас народен - глас Божи". С това много странични наблюдатели с право започнаха да се питат по какво ДСБ се различава от лидерските партии на Ахмед Доган, Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов или Волен Сидеров. А аз добавям въпроса: що за демокрация би било това бъдещето на цялото общество да зависи от една личност? Този въпрос става още по-уместен когато виждаме, че именно чрез надживяване на лидерите си, СДС съумя да се превърне в една абсолютно демократична партия. А защо тогава от ДСБ са се вкопчили в миналото?

И едно кратко заключение: Костов се справи отлично като икономист и политик, но се провали като мениджър и общественик. С това той за мен остава напълно приемлив избор като експерт-икономист, но не и като лидер на партия.

вторник, 13 януари 2009 г.

Остатъчен рефлекс

Вчера ходих на изложбата на Пикасо в Националната галерия за чуждестранно изкуство. Коментарите се въртяха около наситеността в традиционното и пробивността на съвременното изкуство, за да намери своето уникално място.

Тази сутрин се събудих с една грандиозна новина за България представена като "турски кенеф" от Елена Желебова в изложба в Съвета на Европа. Естествено масовата реакция беше на възмута: от репортерката на Хоризонт, която многозначително заключи, нещо като "търсенето на сензация е прикриване на неспособност" до група във Facebook (основателят на която е избягал от България чак в Австралия), която призовава към отнемане на българското гражданство на авторката. Без да имам претенциите на кой знае какъв критик, аз страшно много харесах инсталацията и то именно, защото тя включва много силна символика, но също така тя е интерактивна - тя съзнателно включва всички тези реакции.

Относно символиката, всеки чужденец, който дойде в българско село е силно впечатлен от тоалетните, които почти без изключение са клекала. В тези тоалетни има и прагматика. Имам приятели, които са намерили проучвания, че клекалото е чисто физиологически по-полезния начин за ходене по голяма нужда заради стойката. Те дори бяха подготвили проект за производство на модернизирана версия, за който и в момента усилено търсят финансиране. Не на последно място, клекалото е значително по-хигиеничната инсталация на обществени места, където поддръжката е сведена до 0 - отново типично български пример. Но така или иначе никой не асоциира арт-инсталацията в Брюксел с това.

В България, по разбираеми причини, всеки асоциира "кенефа" с обществено-политическия живот. Хората са склонни да приемат, че България е последната дупка в ЕС, но се обиждат лично тя да е точно такъв вид дупка. Масовите реакции за политическия клип на рапъра Нино от Гърция бяха възхищение към съседите ни, но и разочарование, че в България това усещане липсва. По време на газовата криза България доказа, че е троянският кон на Кремъл (избягвам отъждествяването с Русия) в Европа, като остави Европа и Украйна без позиции да преговарят като равностоен взаимно-зависим партньор, а по-скоро ги вкара в ролята на заложник. А за символиката в епитета "турска" е достатъчно да се загатне зависимостта на политическата система от Ахмед Доган и по-големите интереси зад него.

И в същото време голяма част от обществото по инерция се почувстваха лично обидени от клекалото в Брюксел. Някак си никой не се поколеба да демонстрира своите провинционализъм, псевдо-национализъм, неспособност да се присмее на собственото положение и дори остатъци от тоталитаризъм. Дали трагичната липса на сцена за съвременно изкуство в България е също причина или просто следствие от това? За тази липса писаха в страхотното за мен списание Intelligent Life, което също загина поради липса на пазар...

понеделник, 5 януари 2009 г.

Къде ни е обществото

Започнах този блог не защото ми се пише, а защото от години насам виждам, че има някои основополагащи ценности, които тепърва предстоят да бъдат възприети от много хора около мен. Не става дума за нещо, което аз откривам или нещо спорно. Дори напротив: това са неща, с които много трезво мислещи хора се съгласяват, след като веднъж се запознаят с тях. Всъщност съжалявам, че напоследък основна тема е политиката, но в крайна сметка всичко е политика, дори спора за това кой да чисти снега пред входа на блока.

Поредният повод за моя публикация е един текст на Иван Груйкин, име, което понякога се появява в обществените дискусии. Ето и самия текст: Какво да се прави или как да запазим поне малко достойнство. Няма да вадя извадки както обикновенно, защото си заслужава прочитането на целия текст, при все, че е дълъг.

Без да омаловажавам нищо от текста, бих добавил само, че протестите са само първата стъпка, а втората е обособяването на неправителствени организации (НПО) и инициативността. Целта е да се обясни и приближи ежедневната дейност на обществените представители до реалните проблеми на всеки от нас и по този начин да се улесни участието и на пасивните хора в обществено-политическия живот. Пример за това може да бъде кметският въпросник, който направихме с Горичка.бг. Прави чест на България, че вече има добре развита мрежа от НПО (не без огромна помощ от чужбина), коята спорадично успява да прокара свои инициативи. Ето един непълен списък от организации, чиято дейност следя и ценя:Ще се радвам този списък да расте и да въвлече по един или друг начин всеки от нас. Защото все пак има проблеми, които можем да решим само заедно.