неделя, 26 април 2009 г.

Вие защо протестирате всъщност?

Днес за пореден път ми зададоха този въпрос. Отегчава ме в разговорите да тъпчем непрекъснато на едно място и затова реших да си подготвя един отговор за многократна употреба :)

Аз лично протестирам, защото още със сформирането на настоящето правителство, управляващите партии се подиграха с избирателите. Не само НДСВ подмени вота на избирателите като предизборно обеща да не се коалира нито с БСП, нито с ДПС, но и БСП постави на ключови министерства безспорно провалилите се и скандални Румен Петков и Румен Овчаров. Протестирам защото ВСС абсолютно единодушно "избра" без алтернатива съветник на Първанов за главен прокурор, а Гоце след това покри обвинявания в убийство Филчев като го изпрати в Казахстан. Също протестирам за това, че когато на настоящите управляващи им се наложи да отстранят някой политик заради скандал, те то удостояват с почести (например Руменовците и Филчев). Не на последно място протестирам, че българите спят, че се оплакват, но не се борят за правата си. Аз не протестирам срещу безмислените действия на управляващите, а срещу безмозъчните граждани, които не предприемат каквото и да било поне от самоуважение. И ако някой каже, че просто това е българската реалност - тя сега стана такава. Никога през предишните години на прехода не е имало толкова драстични конфликти между изборните резултати и последващия кабинет.

Някой може да каже: "но това не са обявените претенции на протестите". Да, протестите на металурзи, лекари, учители, земеделци, журналисти, еколози, полицаи, военни, пенсионери, учени, интернет потребители и кой ли още не, бяха всички с много по-специфични искания, най-често свързани с пари. На пръв поглед изглежда, че всеки от тях се опитва да дръпне топящата се черга малко повече в своята посока.

Но всъщност се оказва че при нас не е проблема къде е чергата, а че с наши общи усилия (или поне бездействие), въпросната черга става все по-малка. При това със съмнителна периодичност от 10 години. В течение на протестите, които за много от протестиращите подействаха като пробуждане от досегашния сън, те осъзнаха реалността. А тя е именно, че България в момента може да е член на ЕС и НАТО, но не е демократична и правова държава. При нас има закони, къде добри, къде лоши, но те масово се потъпкват (начело с институции като парламент, президент, съд и правителство) в интерес на по-силните на момента. Някак си неусетно и много бързо протестиращите израстнаха в своите искания, за да стигнат от фрагментирани и злободневни проблеми до фундаментални ценности, които трябва да бъдат възстановени в България. Ето по-кратката версия на целите на един от по-късните протести през януари:
  1. Понасяне на отговорност за неправомерни и непристойни действия от страна на държавни служители
  2. Спазване на правата на гражданите
  3. Гражданско участие в управлението
  4. Свикване на велико народно събрание
Аз се радвам, че исканията еволюират в тази посока и ще ги подкрепям както мога, не само с протести.

понеделник, 20 април 2009 г.

Пробивът "Мартин Димитров"

Аз лично от доста години следя дейността на някои НПО и покрай това се запознах с редовните доклади на Института за пазарна икономика. По това време (без да съм сигурен за точните позиции) негов ръководител беше Красен Станчев, а Мартин Димитров и Георги Ангелов бяха млади експерти. Института печелеше финансиране от фондация Отворено общество и прокарваше идеи за повече прозрачност и реформи. С времето и приемането на идеята по света, една от основните им цели беше въвеждането на плосък данък. Всъщност основният аргумент "за" беше от рода на "по-важно, че е нисък, отколкото плосък". Така или иначе нещата се развиваха и Мартин Димитров и Георги Ангелов приеха каузата като лична. Георги Ангелов заработи много дейно в посока медийно разпространение на идеята, а Мартин Димитров се насочи към активната политика.

Схемата по която Мартин Димитров влезе в СДС ми е позната отблизо. По това време активно общувах в общностите на Българският Великден и Проект681 (който в последствие се сля със СБС "Бъдеще"). Още тогава хората търсиха директно представителство във властта и беше установен контакт с НДСВ и СДС, които бяха склонни да допуснат представители на гражданските организации в избирателните си списъци. Мое лично впечатление е, че в СДС това потръгна по-добре. Доколкото ми е известно така и Мартин Димитров се оказа в партията като депутат.

За мен кризата в развитието на СДС след управлението на Костов беше преодоляна благодарение на Петър Стоянов (който отстъпи ръководството на младите) и Пламен Юруков (който въведе демократичният избор на ръководство). Благодарение на своята активна работа в парламента и силното си онлайн присъствие, Мартин Димитров беше набрал достатъчно популярност, за да могат хората, които се интересуват да знаят за него. Такива хора има и сред членовете на СДС, които искаха да отхвърлят всичките апаратчици със съмнителна дейност. Мартин Димитров беше толкова популярен, че дори задмина Иван Сотиров, който е представител на младите в СДС, които са там от ранните години. Чест прави на Иван Сотиров, че прие резултатите и оцени доверието в Мартин Димитров, за да го подкрепи. Отново можем да съпоставим това с Румен Христов и хората, които обжалваха новия устав, които явно се борят срещу волята на членовете. Мартин Димитров е един от най-активните депутати в това народно събрание като дори спечели плоския данък да бъде приет от правителство на БСП (не искам да омаловажавам ролята на НДСВ). Откакто е начело на СДС, Мартин Димитров работи в посока, която според много мои познати е единствената правилна не само за СДС, но и за десните политически сили, като всяко по-важно решение се обсъжда в възможно най-широк състав.

Това за мен е не само добър пример в българската политика, но и пътят по който един човек от предишната вълна протести тръгна и успява. Този път упорито се отрича от лидерите в новата вълна протести, но мисля, че това ще е само за тяхна сметка...

четвъртък, 16 април 2009 г.

Спасението на молдовците

В Молдова комунистическата партия спечели съмнително минимално мнозинство. В резултат в Кишинев започнаха масови протести, а съдът, за да поуталожи нещата, насрочи повторно преброяване. По познат ни и на нас маниер, комунистическата партия отговори с характерните репресии.



За да се опита да си присвои поне минимална легитимност, лидерът на комунистите Воронин обвини Румъния и изгони румънски посланници и репортери. За да не бъдат обвинени в неправомерна намеса, отговорът от страна на Румъния засега се ограничава в планове за ускорено даване на румънско гражданство за някои молдовци.

А дали България ще се опита да защити своите бесарабски общности си по подобен начин? Едва ли точно сега, когато ни управляват личности и организации, поддържани от Кремъл. Или както Георги Марков някога е представил техния вътрешен конфликт: „Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?“ и допълнението „Ти знаеш ли, че съм подписвал декларация за вярност към Съветския съюз!“.

А аз се надявам, че поне явното бездействие от страна на ЕС ще изиграе роля в наближаващите избори. Може би не в България, но в Свободна Европа.