четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Това е само тест

Който следи този блог знае за отвореното писмо и подписката, които с група приятели инициирахме. Става дума за обществена критика към номинацията на Борис Велчев за конституционен съдия и призив към Росен Плевнелиев да я оттегли. На мен лично този експеримент ми помогна да освежа представите си защо в България има толкова много социално лицемерие и оцелява такава куха политическа фасада. Фактът, че това се случи едновременно с делото Трентън Олдфийлд в Лондон, ми даде възможност да наблюдавам огромното разстояние в развитието на гражданските общества в България и Великобритания.

В тази статия ще опиша как точно възникна и реализирахме идеята за отвореното писмо и подписката според моята перспектива. Ще се фокусирам върху фактите. В края правя една оценка, която дъжа да оставя отворена. За голямата част от това, което смятам за решения вече съм писал.

Смятам, че за да е пълна картината, трябва да започна с моята лична мотивация. През вече далечната 2006 сайтът Още инфо публикува първата моя политическа статия. Следейки двуличното правосъдие в България аз бях ужасен от мисълта за главен прокурор да бъде назначено поредното послушно номенклатурно детенце и то по начин, който тогава достигаше нови висоти на абсурда – не защото правосъдната ни система не е пълна с подобни фиктивни избори, а защото тогава това се случи с такава неприкрита подмяна за толкова висок пост.

Близо седем години по-късно мога да кажа, че моето пророчество за Борис Велчев е сбъднато. Частта, в която сгреших беше, че ще има поне фиктивно преследване на второстепенни подставени лица. Това не се случи. На практика от гледна точка на съдебната система през този период в България не се забелязва реално развитие. Това са седем години, загубени за така болезнения преход, но спечелени за онези, които искат да прикрият следите си. Това личи и от мотивите на Плевнелиев за номинацията – кухи и изписани по необходимост.

Бях изненадан, че в медиите и интернет номинацията на Борис Велчев беше отразена толкова повърхностно и по задължение – подобно на президентските мотиви. По стечение на обстоятелствата в този момент участвах в обсъждане на въпроса „Защо хвалим послушни, пасивни и подчинени деца?“ и една от тезите ми беше, че децата (а и възрастните) са такива, каквито модели за подражание откриват около тях. В емоционален момент дадох за пример новината за посредствеността на Борис Велчев и Росен Плевнелиев като общественици, които би трябвало да дават пример на цялата нация. Когато вече достатъчно хора бяха видели коментара аз се замислих как аз самият се отличавам от двамата политици-марионетки, за които говоря и чиято посредственост презирам. Това вече означаваше, че след като няма реакция, аз трябваше да я инициирам.

Не за пръв път работя с хора и подемам подобна кампания. Много пъти съм участвал в дискусии около проблемите на политическата система в България. Затова лесно инициирах събирането на едно динамично ядро от активни хора, с които нахвърлихме първа версия на писмото в споделен документ, която да представим за обсъждане в по-голяма група. Така нямаше необходимост да обяснявам прекалено много на хората от това ядро, а когато инициативата достигна по-широка група, тя вече имаше по-детайлна аргументация и по-конкретен вид – оставаше само да се изяснят детайлите и формата. За една седмица писмото беше готово, създадохме онлайн петиция и се бяхме свързали с неправителствени организации (НПО). Смятам за важно уточнение, че всички участващи си имат и други ангажименти в живота. Вече писах и в друга статия, че лично за мен тази кампания дойде в много неподходящ момент. Това, което поддържаше моята лична енергия беше окуражаващата подкрепа, която получавах от най-различни страни и чиято интензивност изобщо не очаквах. Който не е опитал подобно нещо няма как да знае колко високо хората ценят доброволните инициативи за по-справедливо общество.

Откритата кампания беше сравнително кратка. Планът (последователността на който може би трябва да бъде преразгледана) включваше изпращане на писмото до президентството и медиите в петък, катализиране на подкрепата през уикенда и управление на официалните реакции през следващата седмица. Катализирането на подкрепата се състоеше в личен контакт с подбрани общественици и промотиране на кампанията из форуми и социални мрежи. Управлението на официалните реакции включваше следене на медиите, последващи опити за контакт с тях и разширяване и поддържане на активна дискусия в социалните мрежи. Поради вирусния характер на кампанията, тя е инициатива с отворен край. Очакването при нея е за експоненциално нарастваща подкрепа. Когато тази подкрепа покаже признаци на затихване, независимо от продължаващата активна кампания, това най-вероятно означава, че целевата група е заситена и е време кампанията да бъде върната към устойчива активност.

А ето и равносметката – накратко каква подкрепа получихме: официално ни подкрепи една НПО, а една онлайн медия и два сайта на общественици (Свободата.ком и този на Иво Инджев) публикуваха наши текстове. В резултат на това за четири дни активна кампания събрахме над 300 подписа онлайн (близо половината от тях от София). По моя груба оценка около 10% от тях са от мои приятели. Със сигурност подобна лична подкрепа са получили и други от организаторите, но смятам, че в голяма степен приятелската подкрепа се припокрива. Със сигурност след втория ден приятелските подписи са по-скоро изключение. Всъщност покрай тази инициатива завързах нови познанства, на които разчитам в бъдеще.

Подкрепата, която получихме е много по-важна от съпротивата, но подобно на политическите кампании, които се фокусират върху т.нар. swing voters – избиратели, чийто глас може лесно да бъде спечелен или загубен, и аз изпитвам необходимост да анализирам подкрепата, която не получихме, въпреки осъществения личен контакт. Като една кампания, излизаща от нищото, ние нямахме поддръжници, които можем да загубим, а по-скоро няколко конкретни имена, които смятах за сигурни, но чиято подкрепа не получихме. Тази статия, описваща процеса на организацията, стана достатъчно дълга, затова анализа на съпротивата ще оставя за някоя следваща.

Като заключение искам да обобщя, че всъщност реалистичните цели на кампанията бяха постигнати. От една страна ние проверихме до къде се простират възможностите ни за кратко време да реализираме политическа акция. От друга – проверихме доколко българското общество (по-конкретно част от неформалните лидери в него) е готово да последва чужди инициативи, които са базирани на неоспорими факти. За мен лично краткосрочният резултат е, че разбрах, че ситуацията не е назряла за другата ми по-голяма идея за обществен натиск върху избора на нов главен прокурор. Дългосрочният е, че по-ясно мога да разгранича малкото, но силно ядро на гражданското общество в България и подсилих различни лични контакти в него. Ние също оставихме исторически артефакт демонстриращ един от основните проблеми на съдебната система в България и разобличаващ Росен Плевнелиев като политик, при който думите не получават покритие с действия. Ние показахме, че една стъпка от политическите игрички демонстриращи свързаност между Първанов и Плевнелиев, не е останала незабелязана. Не на последно място, сега документирам един процес, който сравнително лесно може да бъде адаптиран и повторен за други цели. Аз лично съм готов да подпомогна различни опити за такива инициативи – при интерес пишете коментар тук или се свържете с мен по друг начин.