неделя, 17 март 2013 г.

Късметът

Днес един приятел, след като е гледал "Последната линейка в София", заговори за това, че се моли да не му се случва да прибягва до нуждите ѝ. За припомняне прикачвам трейлър на филма:



Това ми напомни на една история, която бях прочел преди време. Успях да я намеря и я публикувам тук:
Много интересен пример за живота на унгарските цигани привежда изследователят Майкъл Стюарт. Той е убеден, че дори редовното получаване на заплата противоречи на това, което се смята за "цигански възглед за живота". Отказът от живот според "законите на късмета", продаването на самия себе си за заплата и работно място, което принадлежи на някой шеф-гаджо, е равносилно от отказ от самоличност, смята Стюарт. То е все едно да се откажеш от искрите на бога Агни, комуто техните прадеди са се кланяли в далечна Индия. В тази връзка Стюарт разказва за обичай на цигани - фабрични работници в Унгария. Преди работа те имали навик да удрят по един голям коняк или ракия, които сякаш ги пречистват от опетняването (палесидото) на мястото, където циганската им гордост ще бъде унижена. В края на работния ден, когато им се изплаща дневната надница, те се събират всички заедно, и правят следното. Започват да играят комар, за да пречистят мръсните (гаджовски) пари, изкарани по неподходящ начин - със старание и методичност. И преразпределят печалбата по "чистите" закони на късмета! Понякога един от тях обира братята си с един удар - "баро", но него не шефът-гаджо, а провидението е изсипало върху му. Парите вече са чисти.
Интересно е да разчиташ на късмета. Да се погрижиш за бъдещето си, обаче, е по-сигурно.

събота, 16 март 2013 г.

Три Българии на едно море*

Днес прочетох една изключителна читателска статия в Дневник.
* Взаимствам заглавието от оригиналната статия, защото намирам и него за изключително уместно.


Пиша този текст с цел да наблегна на това, което намирам за основно в една невероятно добра статия на Свилен Рангелов. В нея той прави много добра диагноза на българското общество и дава изключително важни препоръки - от моята перспектива бих казал дори, че са най-важните. Той прави това с много добри паралели и примери. За повече подробности препоръчвам четенето на цялата оригинална статия. Ето я диагнозата:
Обществото ни в момента се дели на три – използващите (тарикатите) – тези, които винаги са били "всеки за себе си" и никога не са мислили за общото, освен как да му сложат ръка; използваните (незаинтересованите) – тези, които са вярвали 45 години в общото и са били страшно разочаровани и предадени от 1989г. и не могат с чиста съвест да възпитават децата си на друго освен на "всеки за себе си"; и онова малцинство (прогресивните), което се опитва да гради нещо за себе си, но и нещо за другите, отказвайки да живее в миналото.
За да защити аргумента си, авторът разглежда две представителни извадки от българското общество. Първата е типичният част по физическо възпитание:
Физическото обикновено е часът, в който децата са най-свободни и всеки път се удивлявам на алергията, с която голяма част от тях подхождат към него. Навсякъде дежурно има между 3 и 5 деца, извинени по някаква причина от лекарката – между 10% и 20% от класа. С други думи, още в подрастваща, здрава възраст, средно 15% от населението е в болнични?! Нищо чудно, че здравната реформа си остава мираж! Винаги има и 2 деца, неуспели да се извинят, но дошли по дънки (отказвам да приема, че толкова години не си се научил, че всеки срок имаш да помниш един ден от седмицата, в който трябва да си сложиш анцуга в раницата!). Останалите 70%-80% от децата се делят на две, често равни групи – едната взима дейно участие в спортното занимание – футбол, баскетбол и др., а другата, в зависимост от строгостта на учителя по физическо, или играе друг спорт, или просто обикаля безцелно двора и обсъжда актуалните клюки. С други думи, едва 35%-40% изпълняват задачата. Останалите биха могли също да направят нещо, ако към тях бе проявен поне малко интерес, не само заради спорта и здравето им, а заради необходимостта да се възпитава съзнание, че независимо колко ярък индивидуалист си и какво ти е състоянието в момента, ти винаги си част от някаква група все пак.
Втората е учителите:
Развитие на такова мислене би трябвало да е във фокуса и на другите учебни дисциплини, но как да стане то, като самите учители го нямат или го свързват само със социализма? На педагогически семинар в София през декември 2012 г., осъществен с европейско финансиране, на експеримент с участващите учители по какви критерии ще си подберат нов колега, от 12-13 групи с по 4-5 участници, само една от тези групи е посочила критерий "работа в екип".
А ето и препоръката:
Образованието трябва да се променя точно така – със заинтересованост – от страна на учителите, но и от страна на родителите... Живеем в 21-ви век, в глобализирана икономика и чуждите езици и формалните знания отдавна не са достатъчни. Затова обърнете внимание на детето си, обърнете внимание на учителите му. Включете се в родителско-учителската асоциация в училището на вашето дете. Ако няма такава, започнете я. Проявете интерес към управлението – отнема два часа на месец.
Нормално Свилен Рангелов говори за САЩ и спорт - това е неговата среда. Като човек от малко по-различна среда, аз мога да кажа, че не е непременно САЩ да е идеалът ни или треньорът на отбора да взима един милион годишно. Спортът разбира се е важен, но в случая става дума за колективни дейности (спортове). Има и други колективни дейности, напр. различни групови игри, клубове по интереси или най-общо всякакви групи активисти. Разбира се, не всички от тях съчетават развитието на колективното мислене с физическата активност, която си има своята голяма роля в здравето на един човек.

Но, разбира се, основното в статията е разслоението в България и нуждата от общуване и развитие на екипност.

вторник, 12 март 2013 г.

Българският ЖП транспорт не се изчерпва с БДЖ

Днес докато се разсейвах от работа набързо нахвърлях аргументи срещу разглеждането на БДЖ като безалтернативно бъдеще на ЖП превоза в България. Препубликувам ги тук:

  1. Вече от много години в Европа успешно се развива практиката на разделяне на инфраструктура от услуги - това се случва не само в железопътния превоз, но и телекомуникациите и енергетиката. В нашите железници това са съответно Национална компания Железопътна инфраструктура (НКЖИ) и БДЖ. БДЖ има огромни задължения към НКЖИ, които ограничават възможностите на втората да съинвестира (да участва в европейски проекти) в подобряване на инфраструктурата.
  2. След разделянето, БДЖ всъщност се превръща в само един от няколко оператора на ЖП превози. В България само товарните превози са либерализирани, като е въпрос на време това да се случи с пътническите. В момента (отчасти заради баланса цена-качество), бавно но устойчиво БДЖ губи пазарен дял.
  3. БДЖ е товар. Както за данъкоплатците с това, че реализира загуби, така и за НКЖИ, като предлагаща инфраструктура, но не получаваща адекватно за това заплащане.
  4. В Чехия, където и пазарът на пътнически преводи е либерализиран, вече получават резултати. Там от много години се радват на присъствието на луксозните IC/EC на Deutsche Bahn, но им се предлагат и евтини билети от местни превозвачи.
  5. Социалната функция на пътническите ЖП превози не е задължително да бъде обвързана с държавен превозвач. Така вместо парите от държавния бюджет да отиват в покриване на загубите от евтините билети на БДЖ, те могат да бъдат давани на превозвача, който социално-подпомаганите пътници избират. Подобен механизъм се използва при концесията на обществения транспорт в големите градове.

За съжаление в България цари беззаконие. То се изразява в повсеместната корупцията и в отказа на прокуратурата да си върши работата. Резултатът е, че това проваля организацията както на разделянето на инфраструктура от услуги, така и субсидираните концесии за градски транспорт в София.

понеделник, 4 март 2013 г.

Демокрацията е общество, а не политическа система

Днес споделям още една част от интервюто на Корнелиус Касториадис (ето и линк към първия откъс). В нея той казва нещо изключително важно, за което съм писал и аз преди - вижте връзките в отговора му.
Д.М.: Казваш псевдодемокрация.

К.К.: Винаги съм смятал, че т.нар. представителна демокрация не е истинска демокрация. Нейните представители съвсем слабо представляват хората, които са ги избрали. На първо място те представляват себе си или представляват частни интереси, лобисти и т.н. Но дори и да не беше така, ако някой щеше да ме представлява по неотзовим начин за пет години означава, че се отказвам от моя суверенитет като част от хората. Русо е казал: Англичаните вярват, че са свободни, защото си избират представители веднъж на всеки пет години, но те са свободни само веднъж на всеки пет години: на деня на изборите.

Но дори и това не е точно. Изборите са фалшиви, не заради фалшификации на резултати, а защото мненията се определят предварително. Никой не е попитал хората за какво искат да гласуват. На тях им се казва единствено, „гласувайте за или против Договора от Маастрихт”, например. Но кой е сключил този договор? Не сме били ние. Аристотел има една прекрасна фраза, която отговаря на въпроса, „Кой е гражданинът?”: „Гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван”.

Има ли 40 милиона граждани във Франция днес? Защо да не могат да управляват всички те? Защото целият политически живот цели да ги накара да забравят как да управляват. Има за цел да ги убеди, че има експерти, на които трябва да бъде възложено управлението. Следователно има политическо контра образование. Там, където хората трябва да привикнат сами да упражняват всякакъв вид отговорности и да поемат инициативи, те се научават да следват възможности, които други им предоставят или да гласуват за тези възможности. И тъй като хората съвсем не са глупави започват да вярват на това все по-малко и стават все по-цинични, което води до политическа апатия.
Тук мненията ни се разминават - не толкова заради разлика в диагнозата, колко заради разлика в разбиранията в какво общество живеем. Както вече съм писал, съвременната демокрация не се изчерпва с дефиницията за представителна или с писаните закони. Тя всъщност се изразява много повече в неписания обществен договор, където работата на политиците е да следват своите предизборни програми, а на гражданите е да ги контролират, но и да налагат дневния ред на тези предизборни програми.

Така предлаганите за окончателно гласуване алтернативи (напр. за или против Договора от Маастрихт) трябва да са консолидация, която е резултат от широк обществен дебат. Този дебат не е работа само на професионалните политици. Единственото, което те трябва да направят е да осигурят процес (основно прозрачност и време идеите да се консолидират), в който дебатът да се случи. Самият дебат трябва да бъде осъществен сред гражданите и резултатът от него трябва да бъде консолидираните мнения под формата на въпросния договор - формата на договора, която ще получи най-високо одобрение от обществото. Така при съответния референдум хората гласуват за тази формулировка или за това, че има нужда от още работа по договора. Един много добър пример за това наблюдаваме в опитите на президента Плевнелиев да сформира т.нар. "обществен съвет".

Затова вместо да говорим как няма граждани и демокрация, ние трябва да ги изградим. И за целта няма нужда да измисляме нов световен ред, а да се ангажираме с това да подобрим настоящия.

неделя, 3 март 2013 г.

Място за специлисти ли е политиката?

Днес попаднах на едно невероятно интервю. Не споделям всички позиции в него, но - както става дума и в самото интервю - не това е важното. Текстът е много труден за четене - дълъг и съдържа събрани на едно място много важни идеи. Затова ще се опитам да се заема с разплитането му. Един откъс от него свързах с моята статия за търсенето на трудни решения, а друг - с тази за неизбежния популизъм (вижте коментарите под тях).

Тук ще публикувам една друга извадка от него: за това дали хората, които трябва да се занимават с политика трябва да са специалисти или генералисти - хора, които разбират от всичко по малко.
Д.М.: Вашият колега, Едгар Морин, говори за генералиста и специалиста. Политиката изисква и двете: генералиста, който знае по малко от всичко и специалиста, който знае всичко за едно-единствено нещо, но нищо за каквото и да било друго. Как изглежда добрият гражданин?

К.К.: Тази дилема се поставя още от времето на Платон. Той твърди, че философите, които стоят над специалистите, трябва да управляват. Според теорията на Платон, те имат поглед над всичко. Другата алтернатива е атинската демокрация.

Какво направиха атиняните? Нещо наистина много интересно. Гърците изобретиха изборите. Това е исторически удостоверен факт. Може би допуснаха грешка, но създадоха изборите! Кои били избирани в Атина? Магистратите не били избирани. Магистратите били назначавани чрез жребий или чрез ротация. За Аристотел, спомнете си, гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван. Следователно всеки е способен да управлява и за това се теглел жребий. Защо? Защото политиката не е работа на специалисти. Няма наука за политиката. Има мнение, докса; няма епистема. Бих искал да добавя също, че идеята, според която няма политически специалисти, че всички мнения са еднакво значими е единственото приемливо оправданието на принципа на самоуправлението. Следователно, за гърците хората решават и магистратите се избират чрез лотария или ротация.

Имало е и специализирани дейности, защото атиняните не били луди. Те направили значителни неща; построили Партенона и т.н. За тези специализирани дейности – строежите на пристанища, храмове, воденето на битки – са необходими специалисти. Следователно в тези случаи избирали специалисти. Това са изборите, защото „избори” означава избор на най-добрите. И на какво се основава избирането на най-добрите? Тук се намесва образованието на хората, тъй като трябва да избират. Провеждат се първи избори, допуска се грешка, тя се забелязва, например, че Перикъл е слаб стратег; тогава той няма да бъде преизбран или дори бива отзован. Но постулатът, според който мнението е равностойно разпределено е, разбира се, напълно теоретичен постулат. За да има това мнение някакво съдържание, то трябва да бъде култивирано.

И как едно мнение, засягащо управлението може да бъде култивирано? Ами чрез управление. Така демокрацията – това е важното – е въпрос на образоване на гражданите, нещо, което въобще не съществува днес. Наскоро списание публикува статистика, според която 60 процента от конгресмените признават, че не разбират нищо от икономика, конгресмени във Франция, които ще вземат решения, които вземат решения през цялото време! Те гласуват бюджета, те увеличават или намаляват такси и т.н. В действителност тези конгресмени, както членовете на кабинета, са роби на техните специализирани съветници. Те имат своите експерти, но също имат и своите предразсъдъци и предпочитания. И ако се вгледате отблизо как функционира едно правителство, голяма бюрокрация – както съм правил аз при други обстоятелства – ще видите тези, които командват да се доверяват на експерти, но те избират експерти, които споделят тяхното мнение. Винаги може да намерите икономист, които да ви каже, „Да, да, това трябва да се направи” или военен експерт, който да ви каже „Да, ядреното оръжие е необходимо” или „Ядреното оръжие не е необходимо”: всичко и нищо. Това е крайно блудкава игра и така изглежда начинът, по който сме управлявани днес. Това е дилемата на Морен и Платон: специалисти или генералисти. Специалисти в услуга на хората, а не в услуга на шепа политици. И хора, учещи се да управляват чрез управление.