събота, 27 декември 2008 г.

Свръх-...

Искам да ви разкажа историята за свободното общество (като независима система), в което балансите се разместват и като че ли в един съвсем друг смисъл то престава да е свободно. То става роб на собствената си зависимост от свръхпроизводството и свръхконсуматорството. В един момент се оказва, че за една огромна част от това общество работата и производството са самоцел, която може да се поддържа само с цената на огромни инвестиции в маркетинг и реклама. Не за всички отрасли огромното производство е необосновано. Донякъде това е естественото развитие на нещата в полза на технологичните производители, при които пазарът е под натиск на конкурентната необходимост да използват винаги актуални технологии. И все пак питаме ли се дали тази система, в която се намираме и ние, е устойчива? Какви въпроси си задаваме, когато гледаме Koyaanisqatsi: Life out of Balance:



Сегашното консуматорско общество до голяма степен се гради на културата, развита в САЩ. Там консуматорството е "инвестиране в икономиката", а много икономисти влагат големи усилия да открият начин да накарат останалия свят да консумира повече. Проблемът според тях е, че световното производство се развива, но то в крайна сметка произвежда за американския потребител, защото останалият свят не представлява толкова голям пазар. Но икономистите не си задават въпроса, който идва на ум на много други хора: каква е историята на предметите:



В много от глобалните компании се произвежда, за да се реализират оборот и печалба, а не, за да се добави реална стойност. Ето един пример в област, в която би трябвало съдържанието да е основното. Той илюстрира как в САЩ е издигнато в култ правенето с цел профит. Няма значение съдържанието, идеята или каквото и да било. Целта е просто да се влезе в онази ниша, която наричат бестселъри. Да бъдат задоволени сетивата - нещо като по-безобидна алтернатива на опиатите, същината и без това е по-трудна за възприемане от консуматорите и затова по-малко търсена. Именно това е спекула и липса на реална стойност зад нещата. И за да не се замисли някой случайно, ни засипват с издигната до изкуство пропаганда. Разбира се в съвременните реалности е много трудно да се развие продукт без да се инвестира в маркетинг и реклама за него, но е странно когато един аспект от търговията стане по-важен от самия продукт.



Като цяло се образува затворен цикъл, който се оказва неустойчив и напълно уместно икономистите използват аналогията с балон, който в края на краищата се спуква под собственото си напрежение. Най-фрапантният пример за дисбалансите в тази система са отпадъците и токсините в тях. Макар и нарастваща загрижеността за тези проблеми все още няма силата да бъде решаващ фактор. Малко хора се замислят за следите, които тяхното консуматорство оставя в света около тях и за това как тези следи могат да се сведат до минимум. А как индустрията може да направи това, показва филмът Waste = Food:



Всъщност настоящата икономическа криза е един студен душ, който ни дава основание да се замислим кои икономически принципи са сбъркани и как трябва да ги променим, за да може всеки отново да намери своето място под слънцето. А начина всеки от нас да прецени дали личното му/и поведение е устойчиво е да си зададе и да си отговори на няколко въпроса:
  • Полезен ли е наистина някому моят труд/продукт, решава ли нечий проблем, помага ли на някого?
  • Оставям ли нежелана следа и как да намаля или премахна този страничен ефект?
Сигурно има и много други подобни практични въпроси, но от мен толкова...

А решения има много. С всяка криза се откриват много възможности за промяна...

неделя, 14 декември 2008 г.

Провалена държавност

Поводът за тази публикация е шумът в обществото около нелепото пребиване до смърт на Стоян Балтов. Причината е по-обширна. Тя включва дългата история около много подобни убийства (част от примерите: сестри Белнейски, шведския турист в Несебър), както и около серията по-различни убийства (от Илия Павлов до Ахмед Емин), та и около множество абсурдни по същността си по-социално приемливи престъпления на български общественици (личността на настоящия президент илюстрира недоразумението в българската политика).

Мисля, че този шум около всяко убийство е неспособност да се вникне в дълбочината на нещата. Убийствата без наказание са само най-грозната проява на беззаконието в България. А именно беззаконието е един от основните същински проблеми. Просто ние като граждани трябва да наложим закона да бъде спазван. Хората от държавните институции не го правят, дори често безобразно злоупотребяват със собствената си неспособност на принципа "аз за теб, ти за мен".

Някак си в този ред на мисли ми хрумва, че за обществото е много по-важно да се занимава с убития узбекски архар от представителното лице на същото това общество, отколкото с убития студент от озверели криминални субекти. Странно ли звучи? За мен не, защото става дума за разделение на отговорностите и за това всеки да изпълнява собствената си отговорност... И ние сме в ситуация, в която ние като общество не изпълняваме своята отговорност, затова някак си се появява съмнение, че имаме право да искаме от изпълнителната и съдебната власт да изпълнят своите задължения. За какво става дума? Ние толерираме например Георги Първанов да безчинства по своя си собствен начин, като го преизбираме и не търсим отговорност от него за действията му. Преизбират го не само тези, които гласуват за него, но и тези, които не са направили достатъчно да издигнат и изберат по-добра алтернатива (това би било конструктивно решение). Една първа минимална стъпка е да възпитаме политиците си, че ако искат да са на власт, те трябва да се научат да не лъжат. Откровенната лъжа трябва да се наказва с оставка. Често се появяват платени представители на медиите, които разпространяват нова информация, чиято единствена цел е да внесе нов шум, да накара хората да се съмняват във фактите и в крайна сметка да заглуши нечия вина. Затова е уместно оставки да се искат и при по-силни, но недоказани съмнения. Това не е химера, то се случва на места, където обществото знае по-добре интереса си.

Един основен проблем в България е съдебната система, която е така проектирана (вярвам целенасочено), че да не работи в обществен интерес и да е сравнително устойчива (по удивителен начин тя е независима, когато това е удобно оправдание за нереформирането и). Част от работата на съдебната система е да разграничи фактите от лъжите и измислиците. Именно затова силните на деня нямат интерес да я реформират. Шумът на корумпираните журналисти работи в тяхна полза. Европейският съюз в лицето на Европейската комисия си е поставил за цел да реформира българската съдебна система.

Затова и тези чужденци правят нещо, което е в наш интерес. Лошото е, че повечето от нас - Българите не правим нищо в тази посока. Ние сме заети, да свързваме двата края, от време на време роптаем за един или друг скандал. И някак си не осъзнаваме, че това ни обрича на мизерия и затворен кръг, който трябва да надживеем, за да излезем от него (подобно на историята във Flatland). Ние трябва да повярваме в това, че можем сами да изградим свят, в който хората се придържат към истинските ценности, че от нас зависи да разбием порочния кръг. Малкото успехи показват, че единственият начин да постигнем промяна, е като първа стъпка да съберем достатъчно критична маса, че да станаем фактор, с който държавните служители да се съобразяват. Дори ако това означава на митинг да излизат 99% от населението. Ако няма успех, значи ние всички - и тези на площада, и тези в къщи - не сме направили достатъчно, за да постигнем желаното.

А именно такива действия биха променили нещо, както за околната среда, така за обществените пари, дори и за престъпността и убийствата. Защото едва когато обществото принуди своите политици и общественици да влязат в правия път, тогава последните ще проимат интерес да контролират останалата част от същото общество да остане в същия този прав път и да поддържат реда и сигурността. Защото докато политиците въртят мръсни сделки, те ще имат интерес да има един контингент от криминално проявени хора, държани извън затвора, но удобно контролирани за определени поръчки. Докато елитът е над закона, него няма да го интересува дали същият този закон защитава онези останалите, които все още са под него. И не на последно място, докато има хора над закона, ще има онази мисъл в главите на младите, че е много по-хубаво да влезеш в този псевдо-елит, отколкото да оставиш нещо след себе си, с което ти и децата ти да се гордеете.

четвъртък, 4 септември 2008 г.

Грузия преди откритата война

Може би малко хора бяха чували за живота в Грузия преди август 2008. Аз също знаех само откъслечни новини, но така се случи, че започнах да си правя отворени планове да отида там.


View Larger Map

Това, което бях чувал беше, че след избирането на Саакашвили, страната започва да се развива с уникални темпове. Един от най-успешните лидери в Източна Европа, Март Лаар, става съветник на президента. През 2006 година страната е обявена за най-реформиращата се в света от Световната Банка. В началото на 2008 Reuters прави обзор на бума на чуждестранните инвестиции в Грузия. Наскоро в един свой коментар Огнян Минчев пише следното:
Пиша следващите редове с познанието на очевидец, не на кабинетен наблюдател. От ноември 2004 г. съм посетил Грузия не по-малко от 7-8 пъти. Динамиката на тази страна е удивителна - особено на фона на политическото блато в собствената ми родина. Когато отидох в Тбилиси за първи път, наистина имах чувството че се намирам в бедстваща африканска страна. Орляците просещи жени и деца по улиците бяха по-многобройни и по-отчаяни от тези, които съм виждал в Найроби и Момбаса. Хлябът бе половин долар, а пенсията - 4 долара, когато я дадат... Тбилиси разцъфна пред очите ми за няколко години, през които посещавах Грузия по различни поводи. Подобно на старо злато, изчистено от патината на времето, изплуваха старите квартали на града, музеите, паметниците - свидетели на една древна и богата цивилизация. Рушветчийският местен КАТ беше разпуснат, полицията - по европейски акуратна и вежлива, държавните служители - също.

За няколко години националният доход нарастна няколко пъти, чуждите инвестиции - десетки пъти. Приятелите ми - грузинци ругаеха властта, но я ругаеха за неща, които до скоро не биха и помислили да искат от собствената си държава. "Защо не подкрепят финансово гражданските организации...? Има нарушения на човешките права в затворите на страната... Съдът остава напълно зависим от изпълнителната власт (което вече е само отчасти вярно)... Не дават на общините никаква самостоятелост..." Пред очите ми израстваше една държава с модерни европейски институции. Тя имаше огромни проблеми да
превърне грузинското общество в европейско и модерно - но дръзваше последователно да работи за това.

Всичко това ме накара да искам да отида в страна, в която се случва всичко онова, което в България започна през 1997, но остана да виси във въздуха. Аз усетих атмосферата на промяна и съживяване и те ми харесаха. Хареса ми най-вече оптимизма, който витаеше в обществото. Затова исках да отида като пътешественик в страна, в която това да се случва пред очите ми.
Нито един успех на управлението на Саакашвили не може да има толкова голяма стойност, колкото успешната реинтеграция на сепаратистките региони в териториалната цялост на Грузия. Тази първостепенна национална задача може да се реши само при минималното сътрудничество, или поне неутралитет на могъщия съсед Русия. Повече или по-малко такъв неутралитет бе демонстриран при мирната реинтеграция на Аджария през 2005 г. Но не и спрямо двата най-болезнени конфликта - с Абхазия и с Южна Осетия. Нека си представим, че сме напълно незапознати с дискутираната материя и да зададем един наивен, но
логичен въпрос: Русия е страна, която разполага с една седма част от земната суша, с несметни богатства, голямата част от които са все още неоткрити, а обширни пространства с размерите на континенти са все още ненаселени и необживяни - защо е тази руска стръв да се отнемат от малката Грузия два парцела - Абхазия и Южна Осетия - с размери малко по-големи от голф игрище?

Ще оставя тази статия отворена с един видео репортаж (публикуван на 1 ноември 2007). Разбрах, че такива неща се случват откакто Грузия е свободна, че свободата в Грузия виси на един тънък косъм и много търпение и преглъщане на обиди от страна на горда Грузия:

неделя, 27 юли 2008 г.

Глобални перспективи в кариерите

Един мой кратък анализ на проучване в САЩ, публикуван (30 март 2007) в Блога за икономика:

В бизнеса едно от най-важните неща е достъпът до актуална информация и адекватното и използване. Затова си позволявам да направя анализ на едно проучване, направено в САЩ, което според мен има много голямо значение и за България като част от глобалната икономика.

Днес се натъкнах на въпросната класация на USNews.com за кариерите смятани за най-перспективни в САЩ тази година. Фактът, че там една професия се смята за перспективна сега, означава, че в близките няколко години ще има много голямо търсене на дестинации за аутсорсинг в конкретната област (доколкото е възможно). Страницата е интерактивна (може да се сортира по критерий, а за всяка кариерна пътека има кратко резюме). Затова и предпочитам да го пусна като хипервръзка: http://www.usnews.com/usnews/biztech/best_careers_2007/careertable.htm

А ето и моите лични моментни впечатления. Първото нещо, което може да се забележи е,че на чело по заплащания са кариерите в медицинската и образователната индустрии. Обяснение за това може да се търси във факта, че това са най-големите по оборот легални индустрии в Щатите. Друга причина може да е това, че за тези области се изисква огромна инвестиция под формата на образование (петте най-високо платени изискват докторска титла). В глобален аспект един уместен пример може да се даде с Индия, където процъфтява туризмът на хирургическите операции например - на един американец му излиза по-евтино да си съчетае пластичната операция с екскурзия до Индия (за качеството темата е малко по-сложна). Какво друго се вижда с просто око?

Добре платените кариери, които не изискват висока образователна титла, от своя страна изискват високо ниво на социална интелигентност. Това е също нещо, което може да се научи, но може би има по-добри средства за тази цел от университетите. Именно такива са бизнес-ориентираните кариери. От гледна точка на перспективите, най-светлото бъдеще се открива пред консултантската дейност във всички области. За България предимство е, че и тя е перфектна за аутсорсинг. По отношение на достижимостта положението също е сходно, въпреки че не е ясно какви са критериите на класацията - лесно се става консултант, трудно се намират първите клиенти. Ако търсим по-лека, но все пак доходоносна работа, е уместно да се ориентираме към образованието, което обаче е свързано с дългогодишна борба с различни форми на бюрокрация. И смятаните за престижни професии не винаги са най-практични по който и да е от останалите критерии. последният ми извод е, че най-често...*

Къде е България в цялата тази картина? При нас образованието и медицината са във всепризната криза. Въпреки това и двете индустрии в някаква степен са в процес на глобализация и дългосрочно имат отлични перспективи. Краткосрочният проблем е, че докато човек стигне до много изгодния връх в стълбицата, свързването на двата края е изключително трудно. Може би решение на проблема е работа в управляван портфейл от граждански договори. Специално при образованието това е значително по-реалистично. В България има неистов глад от компетентни млади преподаватели (пренебрегнат от висшите ръководства в образователната система). Постепенно реалните критерии към тях спадат, а административните остават. В крайна сметка може да се каже, че в тази посока са необходими дългогодишни усилия със сравнително ниска интензивност. Заслужава си да се отбележи, че преподавателската работа е и перфектен трамплин за навлизане в консултантския бизнес - няма по-добра препоръка за един консултант от препоръката на неговия ученик.

* В оригиналния текст тази мисъл не е завършена. Мисля, че си заслужава да я оставя така.

Кметски въпросник

Една моя публикация (8 август 2007), която служи като въведение в инициативата ни с Горичка.бг да обвържем предизборната кампания на местните избори с устойчивото съществуване. Благодаря на всички от Горичка за това, че на практика реализираха инициативата. Допълнително благодаря на Олга, че със своите редакции тя съществено подобри стилистичното качество на статията без да измести дори и на косъм идеята:

В едно демократично общество, за разлика от тоталитарното, политиката не се прави от партийните лидери, а от обикновените граждани. Политиците само ни представят в държавното управление. Напоследък имаше доста протести. Те показаха, че можем да променим политиката, да обърнем конкретни несправедливи решения, но те не могат да изградят стратегия за дългосрочно развитие, каквато всъщност ни трябва. Важен е нашият ангажимент от самото начало – това, което наричат обществен договор и контрол на качеството на политиката.

Какво следва от това? Да вкараме зелените инициативи активно в политиката. В Горичка тръгнахме от идеята да подготвим по 15 въпроса за кандидатите за кметове в 15 големи града – София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Шумен, Стара Загора, Благоевград, Габрово, Хасково, Перник, Севлиево, Кърджали, Смолян, Велико Търново. Целта е от една страна да накараме кандидатите и техните екипи да заявят публично еко визията си (дръвчета, парникови емисии, каквото друго сметнат за важно) и в същото време да привлечем вниманието им към това, на което му се вика „зелена политика”. По света зелената политика вече не е работа само на Зелената партия, напротив, всяка политическа сила си има зелена платформа. Толкова наболели са проблемите.

В политиката, както и навсякъде в живота, всеки си има точно определена сфера от отговорности. И точно от кметовете зависи решаването на много регионални проблеми. Кметовете са и най-близо до конкретните проблеми на местата, където живеем.

Българските политици (както професионалните, така и голяма част от хората) се занимават с неща като децентрализация, корупция, манипулация и национална сигурност. Междувременно обаче проблемите на средата, в която живеем, се изострят. Проблеми като безразборното презастрояване, унищожаването на зелените площи, изхвърлянето на неконтролируеми количества отпадъци, индустриалното замърсяване...

Един сигурен начин да накараме политиците да забележат всичко това е да поискаме от тях да се включат в дебат по тези теми. Такъв дебат може да повдигне всеки от нас. Всеки може да зададе въпросите, които го интересуват, на професионалните политици и да разпространи в обществото това, което е извлякъл.

Думите в политиката имат огромно значение. Професионалните политици имат нужда от общественото доверие, за да могат да бъдат нечии представители. За да се сдобият с това доверие, преди избори те правят проекти за управленски програми, които ние можем да подкрепим (или отхвърлим) с увереността, че тези програми ще бъдат изпълнени. Всеки има нужда от ясна визия как ще се развива политическата среда през следващия един мандат, за да може от своя страна да планира собствения си обществено-икономически живот. Естествено е да искаме в края на мандата да видим развитие по проблема, който е тежал на предишните избори. Когато не сме доволни, ние имаме пълни основания да си потърсим по-добър представител.

В България много хора се отчайват и се отказват от правото си на избор. Те не търсят разлика между политиците. Още Алеко Константинов се възмущава от това като слага думите "Маскари са до един!" в устата на Бай Ганьо. А както и другите хора, така и политиците не могат да бъдат напълно еднакви. Въпрос на желание е преди избори човек да се поинтересува от кандидатите и да избере този от тях, в който има най-голямо доверие и който е най-компетентен за конкретните проблеми. Въпрос на воля е човек да не се отказва да отстоява позициите си дори, когато неговият кандидат не спечели на тези избори.

И пак към въпросника и към нещо, с което всеки от вас може да ни помогне. С въпроси.

  • Кажете ни кои са най-наболелите проблеми във вашия град или регион.
  • И... как конкретно вашият град може да стане зелен?

С други думи, задайте зелените си въпроси към кандидат-кметовете, а ние ще имаме грижата да ги обобщим и включим във въпросника. После ще го разпратим и ще чакаме отговори. Ще ви държим в течение за резултатите. Нали целта е да спасим планетата, за да можем да продължим да живеем на нея и след още няколко кметски мандата.

И един допълващ коментар:

С тези въпроси искаме от една страна да ги накараме да заявят публично как смятат да подходят към конкретните проблеми, но в същото време и да привлечем вниманието им към зелената политика. Вярваме, че като поставим въпросите ще ги накараме да се замислят за темите, които засягат средата около нас и ще привлечем фокуса им към проблемите, които я заплашват. Ние знаем, че някои от тях може изобщо да не ни обърнат внимание, че други може да не отговорят сериозно, че трети могат да се опитат да ни излъжат. Но знаем също така, че каквото и да направят, то ще ни помогне занапред да взимаме по-правилни решения, когато избираме нашите управляващи.

Интересни са резултатите от въпросника. Отговориха ни само 8 човека:
  • Мартин Заимов (кандидат за кмет на София, избран за общински съветник, Алианс за София)
  • Мария Харбова (кандидат за кмет на район Триадица в София, бивш общински съветник, Съюз БГ)
  • Антония Първанова (кандидат за кмет на София, НДСВ)
  • Виктор Серов (кандидат за кмет на София, ПД Социалдемократи)
  • Цветан Нанов (кандидат за кмет на Габрово, действащ областен управител, Коалиция Обединена десница)
  • Георги Вълчев (кандидат за кмет на София, "Зелена" партия)
  • Георги Иванов (кмет на Хасково, подкрепен от НДСВ, ВМРО, БСП и подобни)
  • Хасан Азис (несменяем кмет на Кърджали, ДПС)
Въпреки това всички въвлечени бяха убедени, че въпросникът е стъпка в правилната посока и занапред ще го организираме отново.

Жертва на пешка за мат, или легенда за добрия прокурор

По повод абсурдното назначаване на Борис Велчев (младши) за главен прокурор си позволих да напиша една статия с прогноза (20 януари 2006), която ми се виждаше безалтернативна. В крайна сметка си пролича, че е трудно да предвидиш ходовете на управляващата клика, но явно нищо съществено не се е променило. Текстът е препубликуван от ОЩЕ инфо:

Отворените въпроси

Кой е Борис Велчев? Някои ще отговорят: Внукът на едноименния деец от близкото минало. Други ще кажат: Един от прогресивно мислещите преподаватели в Юридическия Факултет на СУ. Трети просто: Една от многото ръце на Георги Първанов или интересите, стоящи зад него. Но факт е, че досега Велчев не е заемал публичен пост, който е така отговорен и на толкова високо ниво, колкото този, който ще заеме днес след вчерашния избор.

Какво можем да очакваме? По въпроса има всевъзможни мнения, кои откровени, кои – не. Аз си позволявам да дам моята прогноза, която явно е много пристрастна, но се основава на наблюденията ми над съвременната политика и начина, по който тя се води в момента от управляващите страната. Пиша този текст с искрената надежда да не се окажа прав и ако някой след време погледне този текст да си каже: “Така си мина и замина и поредната пропагандна спекулация.”

Сценарият

Ето как си представям аз началото на мандата на Борис Велчев: Той е ерудиран и интелигентен човек. Способен е да се представи в добра светлина на непознаващите го. Способен е да направи и това, което все по-голяма част от българското общество очаква от него: да си изпълни задачата на главен прокурор и да повдигне и води пълноценно обвинения към добре известни личности. Аз очаквам, че той наистина ще го направи. Ще свали няколко депутатски имунитета (предполагам, че Софиянски ще е един от първите които ще изгорят), ще започне няколко дела срещу вече безполезни за олигархията престъпни босове. Ще започне да изпълнява функцията на главен прокурор, така както много хора искрено са се надявавяли. Това ще бъде много хубаво, но ще постигне няколко цели, които в голяма степен ще влошат нещата.

Резултатите

Мога да си представя два начина, с които такова поведение на Борис Велчев ще допринесе до затвърждаване на позициите на сегашната олигархия. Това ще притъпи бдителността на обществото и международната общност към доста свенливите и недостатъчни промени в Конституцията, които се планират, в противовес на необходимите цялостни реформи свързани с престъпността и функционирането на съдебната власт в страната. От една страна това ще подсили позициите на Георги Първанов за президентския пост, който явно много му се услажда и той полага огромни усилия да го запази. От друга, ЕС ще оцени усилието на тройната коалиция да се пребори с проблемите чрез подходящ прокурор и няма да държи толкова много на определени неудобни за управлението промени в Конституцията и други закони (лично аз се съмнявам, че в Съюза са толкова късогледи колкото българския народ и, че номерът ще мине и пред тях) Естествено остава и проблемът, че със своето правосъдие, Б. Велчев може и да допринесе за изчистване на тъмния пазар и затвърждаване на позициите на олигархията.

Развръзката

Моето предположение е, че след като тези два критични момента минат, прокуратурата ще продължи да работи постарому. БСП и ДПС ще си останат недосегаеми, а НДСВ - само ако продължи да играе по свирката им. От Евросъюза вече няма да държат на реформите, от което активно се интересуват избирателите в България, като по този начин думата им няма да има същата тежест за намеса във вътрешните работи на страната. Интересна подробност остава как може рязко да бъде осъществена обратната промяна: от предполагаемо обективния Борис Велчев, към някой, който играе по техните правила. Решението е сравнително просто. Новите закони, които ще бъдат гласувани, включват възможността Народното Събрание да гласува недоверие на Главния Прокурор, в случай че той не слуша.

Послепис

Иска ми се да се окажа лош пророк. Но ми се струва, че най-сигурният начин да предотвратя пророчеството е да го споделя.

събота, 26 юли 2008 г.

Sicko

Вчера гледах поредния филм на Майкъл Мур. Лично на мен този ми допадна повече от предишните негови, които съм гледал. Новият филм се казва Sicko (на места превеждан като Недъзи) и се занимава с абсурдите в американската система на здравно застраховане, които след това сравнява с обслужването в други страни по света. Разбира се филмът се ограничава с разглеждането на няколко частни случая, но това е именно първата необходима стъпка за задълбочен анализ и сравнение на здравните системи в различните страни.

Освен нагледен пример за неадекватността на сегашната система и корупционните практики, обхванали настоящия политически елит (на САЩ), за мен Sicko е доказателство, че има сфери, в които чистият либерализъм е вреден за обществото и малко добре премерени регулации, могат да постигнат завидно подобрение. Филмът е и доказателство за това, че добре информирано взаимстване от чужди добри практики може да спести дългогодишно повтаряне на чужди грешки. Някак си между другото във филма става дума за критичните разлики между демокрация и капитализъм, както и за ангажимента на обществото към неговите най-ценни представители (напр. майките или доброволците при бедствия).

Може би най-уважаваната световна медия, BBC, също наскоро направи предаване по темата - DocArchive: Building Better Health:

А къде е България? Оказва се, че правителството на ОДС (1997-2001) успешно взаимства основната и най-неоспорвана практика в съвременното здравеопазване - правото на всеки да има личен лекар. Този своеобразен здравен консултант служи като близък до семейството посредник в ориентацията и комуникацията с тясноспециализираните доктори. Така се избягва типичното за страни като САЩ и Китай безидейно лутане по скъпи и тяснопрофилирани специалисти. Но реформата в здравеопазването остава непродължена. В последващите години ние някак си сме съумели да вземем най-лошото от всички системи. При нас има както държавен монопол, събиращ данъци, така и доплащане при всяка услуга. При все това при нас работата на лекарите е отвратително подценена и на хората се налага да изправят изродената система с нерегламентирани плащания. Много често не защото лекарите им искат, а защото виждат нищетата, в която им се налага да помагат на другите. Това е резултат на дългогодишна липса на реформи или само половинчати такива. Подобна реформа има нужда от време, а видяхме, че в идеите на НДСВ и БСП не само липсва приемственост, но и липсва способност да се осъзнае чуждата идея. Факт е, че дори в рамките на правителството на Станишев, Евгений Желев не съумя (или не пожела) да разбере замисъла на предшественика си.

За да ободря картината, искам да добавя, че през последните години се убедих в качеството на Токуда Болница, както за пациентите, така и за работещите там, но това се дължи на факта, че там имат допълнително финансиране от Япония.

вторник, 22 юли 2008 г.

Persepolis

Към началото на годината около мен нашумя един филм, награден в Кан и номиниран за Оскар за чуждестранен филм. Филмът е френска класическа анимация и е по реалната история на едно иранско момиче. Името му е Персеполис и чрез един човешки живот разказва част от съвременната история на Иран.



Но всичко това нямаше да ме впечатли толкова много, ако филмът не ме наведе на нещо, което ми се струва изключително близко. За мен филмът разказва за обществото и хората, диктатурата и свободата. За това че липсата на свобода смущава живота най-вече на интелектуалците. За това, че за разлика от простолюдието, за тях човешките права са не по-малко важни от въздуха и водата.

Но нямаше да чувствам филма чак толкова лично, ако той не свършва с повторното избягване на главната героиня от Иран. Филмът се разказва и за всички онези хора, които осъзнават, че те вече са останали без дом...

It's popfolk

Днес на БНТ такси гостуваха група хора, сред които един чужденец. Накрая го питаха как му се струва България. Това, което каза не е нищо особено за нас, но от устата на чужденец ми звучеше като най-доброто определение, сбито в едно изречение: "It's popfolk". Не знам дали е чувал за Ъпсурт, но това, което си знаем от години, вече се вижда и от пръв поглед. Мислех, че е трудно да се падне толкова много, но явно ние се справихме.

неделя, 15 юни 2008 г.

Италианският брой на Литературeн вестник

Някак си случайно стигнах до него. От край време имам влечение към френското и все повече към италианското. То е като култа на някои хора към английската музика или към Испания. Единственото рационално обяснение за моите предпочитания е, че Франция и особено Италия ми се струват много по-близки културно. Често съм си мислил, че съвременната история на Италия е това, което е най-близко до настоящето развитие на България. Причините са очевидни, но тази идея се затвърждава от контактите с италианци, които имам.

Но никога не съм очаквал Италианският брой на Литературен вестник да ме впечатли толкова много. Бях го взел за подарък, но от любопитство го прочетох. Допадна ми, че селекцията от материали има социална насоченост. Не знам дали да отдам това повече на теченията в съвременната италианска литература или на селекцията на българските редактори - предполагам и двете играят ролята си. Но двама автори ме впечатлиха страшно много: от една страна Дарио Фо, който формално ми представи термина "комедия дел арте" и ми показа защо толкова много ме впечатляват постановките на Теди Москов; и от друга Ориана Фалачи, която с всичката сила, която има се бори за убежденията, в които вярва - убеждения, част от които и на мен не са ми далечни, а в други тепърва ми предстои да намеря своето място.

Прочетете ги и вие...

неделя, 25 май 2008 г.

Нечут отговор

Николай Камов задава едно реторично "Защо?". Аз съвсем не толкова риторично му отговарям... дали на него или на някой, в когото имам повече надежда и доверие...

Защото с десетки години ни е насаждано, че самоинициативата е противопоказна и съвременният пост-комунистически елит си е създал такава среда, че сред тях това е най-вярно. Защото представителните лица на България говорят неща, които явно не осъзнават, но са научени да повтарят като папагали (за справка една днешна статия от Дневник). Фактът, че това, което казват е диаметрално противоположно на политиката, която водят (в примера - пълно задушаване на образователната система), сочи че нито действията, нито думите им са авторски. Нашият елит не осъзнава, че хората могат да издърпат и него от дупката, в която сам се натика. Но тях ги е страх дори от сенките им.

Това работи перфектно в комунистическо-олигархичестия строй на пост-КГБ, както и във военния строй на НАТО, но не и в едно общество в което свободата е споделена ценност.
Похвално е, че има политици, които доказаха, че могат да действат с мисъл и конструктивно, но те остават в сянка.

И от Вас има още много да се иска г-н Камов, прекалено много.

неделя, 20 април 2008 г.

Далай Лама и китайския национализъм

Следя темата за Тибет от много време. Следя и темата за олимпийските игри. Но ми се струва, че се говорят два абсолютно различни езика, защото ги говорят хора от абсолютно различни светове. Нищо чудно, че не се разбират.

Най-добрият увод за мен са няколко цитата на Далай Лама. А най-доброто решение е нещо, което някой протестиращ някъде в Европа беше казал: "Далай Лама винаги е казвал, че не е за насилствено отделяне на Тибет, защо тогава китайските лидери не искат да седнат на една маса с него?" За мен отговорът е ясен. И той е далеч от глупавите аргументи на милионите китайски младежи с кухо чувство за национализъм, че "Тибет винаги е бил китайски" и "Далай Лама е сепаратист". Комунистическата власт в Китай трепери, не само от Тибет, но и от зараждащата се средна класа в страната. Те се опитват да заглушат всеки глас за промяна, която не е дирижирана от тях. Политика, която ни е добре позната от нашето и Съветското минало.

Всъщност подобен подход все още се ползва в България. Как тези хора не осъзнават, че тяхното мислене тотално се разминава с всичко в т.нар. християнски ценности. Тъжното е, че виждаме, че и лидерите на "свободния свят" са склонни да си затворят очите. Само че при тях е само поза. Ако тяхното общество ги натисне, те ще заемат сериозна позиция, за да спасят кожите си. Но в болшинството си обществото нехае.

Това са много разхвърляни мисли. Неща, до които съм стигнал по много дълъг път. Бих задълбал за всяко нещо за което има интерес или някой е несъгласен...