събота, 12 ноември 2016 г.

Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за военни

След като в последния кандидат-президентски дебат Румен Радев заговори за реформа на прокуратурата, на другия ден той загатна границите на тази реформа с думите:

Първо ще питам главния прокурор, неговото мнение е определящо. Как така, няма да има методическо ръководство над подчинените му прокурори и ще е най-отгоре. Как няма да има контрол върху зам.-главен прокурор за борба с корупцията.

Преди време написах статия озаглавена "Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за деца". В нея обясних как спазването на закона в търговията и услугите, както и спазването на обществения интерес зависят от добре функционираща прокуратура. Сега, в отговор на въпросите на ген. Радев, искам да опиша защо е важно прокуратурата да не е чисто йерархична организация, за разлика от армията.

Докато в една армия е критично важно да има синхронизация на действията, в прокуратурата това не е необходимо. Напълно приемливо е да има паралелни разследвания за едни и същи съмнения (доказателствата по които могат да бъдат обединени при последващо дело) или паралелни обвинения към две страни в спор. В този смисъл, прокуратурата по-скоро напомня разузнаването. Общото между двете е, че е напълно възможно и смислено да има разследвания, които до момента на официалното повдигане на обвинение са секретни и дори висшестоящи прокурори не знаят за тях. Това е така, защото едно разследване и обвинение сами по себе си не са наказание, а са подготовка за спор в съда, който да бъде разрешен от друга институция - съдебния състав.

По света има много примери за това. Като започнем от известния процес срещу Ал Капоне, когото със съвместни усилия на бюрото за вътрешни приходи и екип от федерални прокурори (във федеративните държави има паралелни структури на държавни и провинциални прокуратури) успяват да осъдят за данъчни измами, при все неуспехите на други паралелни дела. Друг известен процес е този за Аушвиц след падането на нацистка Германия, описан във филма "Лабиринт на лъжи" в който младият прокурор Йохан Радман, в конфликт с мълчанието на немските общество и институции през 50те години на 20 век, започва разследвания за военните престъпления в концентрационните лагери. Неговото разследване също е пазено в тайна от върхушката на тогавашната прокуратура в американския сектор.

Битката с мафията в Италия също е легендарна с имена като Джовани Фалконе, Паоло Борселино и Пиетро Грасо, първите от които губят живота си в борбата с мафията, а последният има решаваща роля не само в мафиотските дела срещу Бернардо Провенцано, но и срещу Берлускони. Разбира се, най-близо до нас е Румъния, където главният прокурор подаде оставка заради разследвания срещу него, които не биха били възможни, ако разследващите прокурори му бяха подчинени. В Румъния това е възможно само заради наскоро проведена реформа, която позволява тази независимост. Много от тези дела са се водили в тайна, заради съмнения за злонамереност или изтичане на информация от ръководството или по-широката структура на прокуратурата или следствието.

Всъщност в света има и централизирани прокуратури. Един от най-известните примери е руската прокуратура по начина, по който тя е устроена от времето на Сталин и Андрей Вишински. Именно там на прокурорите се връчват военни звания и се спазва военна йерархия. Днес руската прокуратура е устроена по същия начин и в резултат на това в руското общество има множество съмнения за корупция на главния прокурор Юрий Чайка и семейството му (включително и филма по-долу), които няма кой да разгледа и евентуално повдигне.

Друга прокуратура, която все още е централизирана и устроена по модела на Вишински е българската. Но е време да променим това. Защото се оказва, че точно този монопол над обвиненията е един от ключовите фактори, които разграничават инструмента за репресии от механизма за защита на обществения интерес.

сряда, 9 ноември 2016 г.

Време на избори

За пореден път виждам много емоции покрай предизвестени изборни резултати (когато започнах да пиша това имах предвид българските, а не американските). Наистина имаше изненади, но не мисля, че са променили очакванията за престоящите събития, дали ще бъде балотажът или процесът след референдума. Затова в мен започва да се заражда един напълно нов начин за разглеждане на демократичния процес. Той е нов като формулировка, но смятам, че от много време е зреел като разбиране.

Може би най-близо до тази идея са серията цитати на Корнелиус Касториадис, който публикувах преди време. Става дума, че изборите са само един от множество инструменти на демокрацията. А всъщност дори и далеч не най-важният.

Защото когато човек гласува, той е един от милиони. Когато човек подкрепя подписка или участва в протест, той е един от хиляди или стотици. Когато развива позиция - единствен. Когато организира акция, протест или друга форма на активност, зад него вече застава цялата група на това събитие. А когато подема конструктивна инициатива, за да реши даден проблем, той печели подкрепата на хиляди, пък била тя и само под формата на симпатии. В тази нарастваща последователност, всяко последващо действие повлича крак и довежда повече съмишленици, които на следващо гласуване ще подкрепят идеята. С достатъчно постоянство, идва момент, в който тези съмишленици обръщат везните. А колко точно е достатъчно, това може да покаже само практиката - ако не се е случило вече, значи досега не е било достатъчно.

Затова искам да попитам всеки, който разочаровано коментира обстоятелствата, независимо дали става дума за брекзит, Трайков или Тръмп. Или пък става дума за Крим, Сирия, световната бедност или глобалното затопляне:

А ти какво ще направиш по въпроса?

понеделник, 7 ноември 2016 г.

Изборите са само средство за постигане на цели

На тези президентски избори ме поканиха да споделя моите 7 причини да гласувам за Трайчо Трайков. Ето причините да гласувам за това, което се оказва кандидатът Трайчо Трайков с бюлетина №7:

  1. Масово политиците от управляващите партии (съзнателно или не) не проумяват проблемите в българското общество. Тази статия съм я писал преди ГЕРБ да номинират Цецка Цачева и с едно важно изключение далеч не е толкова персонална, колкото заглавието звучи.
  2. Другите кандидати освен Трайчо Трайков не отчитат нуждата от и консенсуса около много конкретна и ясна реформа в съдебната система и в частност прокуратурата.
  3. Прокуратурата в България - в настоящата си форма - е апарат за политически репресии, изобретен и разработен в епохата на сталинизма.
  4. В нормалния свят прокуратурата е един вид регулатор на регулаторите (или регулатор от последна инстанция), който отговаря за спазването на закона и на обществения интерес както в държавния, така и в частния сектор. От това има нужда България, за да пребори корупцията.
  5. Първата политическа статия, която съм писал в живота си (в началото на 2006г) е за тогавашните проблеми в прокуратурата, които не са се променили много през годините.
  6. Най-голямото ми разочарование от настоящия президент Росен Плевнелиев е, че активно съдейства за реабилитирането на предишния главен прокурор Борис Велчев, при все, че самият Велчев стигна дотам да признае провала си.
  7. Знам достатъчно много за Трайчо Трайков, за да му имам доверие и да знам, че ще направи каквото може да довърши започнатата реформа от Христо Иванов и Радан Кънев, която в момента и тримата изрично формулират да се фокусира върху приемане на 7те идеи на Гражданска инициатива "Правосъдие за всеки", на която аз с гордост се считам за активен член.

След тези 7 причини, в тази фейсбук кампания от мен се очаква да поканя други 7 човека да споделят своите причини. Няма да го направя. Ако четете това и не се чувствате лично призовани да направите каквото можете, за да спечели Трайчо Трайков президентските избори (било то писане още веднъж на 7 причини или разговаряне с някой, който се колебае), смятам че от това следват няколко неща:

  1. Не мисля, че аз мога да намеря начин да Ви убедя.
  2. Явно Вие или не смятате за достатъчно важно, или не вярвате, че Вие лично можете да направите повече, за да се случи промяната в България.
  3. На хората, които не са ангажирани с тази или с подобна кауза, им е омръзнало да ги товарят с обществени проблеми.