Банкова ретроспекция на бавни обороти

Помолих няколко приятели, за които знам, че имат различно мнение от моето, да коментират предишната ми статия за банките. Няколко от тях казаха, че там смесвам факти и съмнения. За съжаление работим с непълна информация и не мога да препотвърдя това, което те определят като съмнения, спекулации или просто мнения. Моите наблюдения над процесите в България през годините ми дават увереност в това, което виждам, но в крайна сметка това е една субективна гледна точка. Затова тук ще се опитам да съчетая други мнения, които събрах, и които обясняват това, което се случи с КТБ през последните дни. Ясно ми е, че в момента всички очи са насочени към ПИБ, но за добро или лошо все още не мога да разнищя ситуацията там по подобен начин. На тези, които имат енергията да продължат да се ровят по темата, препоръчвам да прочетете целите статии, към които включвам препратки.

За начало на обощението си искам да използвам един цитат от Красен Станчев, който смятам, че описва какво се случи на много хора:

Много е трудно да се каже дали от днешна гледна точка на БНБ е трябвало да има намесва по-рано. Поради простата причина, че тогава, когато започнаха опитите за извеждането на депозитите на държавните предприятия, най-вече в областта на енергетиката, от КТБ, тя започна относително агресивна кампания за набиране на депозити на физически лица. Тоест, банката имаше намерение да замести депозитите на държавните предприятия с депозити на физически лица.

В един момент тези опити да се изтеглят депозитите на държавните предприятия по времето на правителството на Борисов спряха и след това бяха възобновени по време на служебното правителство през април-май 2013 г. Тогава кампанията за набиране на депозити на физически достигна до астрономически висини – лихвата за депозити стана почти 8 процента, което е невъзможна лихва. Но хората повярваха в обратното и мнозина внесоха своите пари там.

Частните депозити са се изравнили към края на 2013 г. с държавните сметки в КТБ. Сега опашките пред офисите на КТБ показват, че вложителите са осъзнали, че има опасност. И в момента, в който започва спор в медиите между двете основни фигури в банката – едното е политическо в лицето на Делян Пеевски, а другото полу политическо, което е и собственик на КТБ в лицето на Цветан Василев, хората разбират накъде могат да отидат нещата и започват да си теглят парите.

За по-пълен поглед над ситуацията ще се обърна към цитат от Кристофор Павлов, главният икономист на УниКредит Булбанк, когото съм цитирал и преди и, който описва същността на проблема преди той да изплува на вниманието на обществото:

„Качеството на вземанията остава основно предизвикателство пред банковия сектор и то ще бъде основният фактор, който ще формира оперативните резултати на банките не само през тази, но и през следващите няколко години“, заяви главният икономист на УниКредит Булбанк по време на участието си в предаването „Invest/Or?” по телевизия Bulgaria On Air.

Под "качество на взимания" Павлов има предвид възможността на банките да събират лихвите по кредитите, които са раздавали. Не е тайна, че вътрешната задлъжнялост в България е на критични нива. Изказването на Павлов е за предизвикателствата пред банките по принцип, а не конкетно за КТБ. Иво Прокопиев и неговите издания, от друга страна, от години следят работата на самата КТБ. Той изказва съмнения, че в тази банка проблемът, макар и сходен, все пак може да се дължи на злоупотреби.

Бизнесменът посочи, че при среден показател в банковата система за съотношението между лоши и общо отпуснати кредити от 17% при КТБ той е 1.28%. Това означава, че отношението на мениджмънта и на банковия надзор към понятието кредитен риск и неговото третиране очевидно е абнормално, коментира Прокопиев."

Докато Станчев, Павлов и Прокопиев изказват мнения като експерти, изглежда и прокуратурата (редовните читатели на този блог знаят, че аз съм изключително критичен към мотивацията на главните прокурори през последните десетилетия) вижда нещо подобно и се чувства принудена да реагира:

Подуправителят на БНБ и ръководител на "Банков надзор" Цветан Гунев е обвиняем за длъжностно престъпление - не е упражнил контрол върху отпуснати 19 "лоши" кредита от "една банка", съобщиха от държавното обвинение в сряда. Неофициално оттам казаха, че обвинението към Гунев е, че като ръководител на банковия надзор не е наложил мерки за спиране на източването на Корпоративна търговска банка (КТБ).

Един от многото отворени въпроси, които поставят под съмнение действията на прокуратурата в тази ситуация, е дали тя ще потърси отговорност на предшествениците на Гунев, защото има силни индикации, че проблемът няма как да е само от година (когато Гунев е бил назначен).

Мисля, че всичко това е обобщено много добре от Стив Ханке - международен експерт, който има много близки наблюдения над процесите в България:

Ханке призова хората да не се паникьосват и да не вярват на слухове. “Знам, че хората са обезверени, нямат доверие на институциите. Може би ще повярват на някого отвън, като мен, защото когато дойдох, обещах да се справя с хиперинфлацията и го направих”, каза още той...

По думите му БНБ е постъпила по най-правилния начин в ситуацията с Корпоративна търговска банка (КТБ) и се е намесила веднага след като е видяла проблема. Що се отнася до разследването срещу подуправителя на Централната банка Цветан Гунев, Ханке коментира, че е важно то да бъде качествено.

Моето убеждение е, че този анализ за пореден път показва, че беззаконието в България е причината за това икономиката и обществото да не могат да функционират нормално. С това на мен ми се струва, че вината за новата порция страдания на българите отново се връща в тях самите за това, че не съумяват да осъществят контрол над процесите в собствената си държава.

Банковият облак

По повод събитията около КТБ и ПИБ в медиите излезе следният цитат:

Икономистът Георги Ганев е категоричен, че няма банка в света, която може да удържи на удара от трезорите й да бъдат изтеглени 800 млн. само за няколко часа. "Това е световен рекорд! 800 млн. лева са около 14 % от всичките срочни депозити. ПИБ няма да работи в събота и неделя, но ще работи в понеделник., а дотогава тя има нужда да набере кешова наличност и да я изпрати по клоновете, за да могат да бъдат обслужени всички хора, затова всички да бъдат спокойни"

Макар и на пръв поглед това да звучи успокояващо, ако приемем цитата буквално (а защо да го приемаме по-малко буквално от твърденията на самата банка за сумата?) излиза, че ПИБ е направила невъзможното.

Но кои са тези магьосници, които правят невъзможното? Те със сигурност са банкери с история. През злощастната 1996 г. Капитал пише статия, озаглавена "Държавата страда от приятели", в която частта за тях започва с:

В този смисъл по-интересен и по-скъп на обществото е един друг приятелски кръг - Стоян Шукеров, шеф на управление "Валутни операции", Камен Тошков, шеф на "Банков надзор", Янко Янев, бивш шеф на БЗК, Емилиян Димитров, шеф на Първа частна банка, Ивайло Мутафчиев и Цеко Минев, шефове на Първа инвестиционна банка, Стоян Радев, бивш шеф на борда на Юнионбанк, Христо Александров, безработен, но щастлив "банкер", бивш шеф на Агробизнесбанк.

Иначе магическата сила на банката изниква и от Уикилийкс и историята с "гнилите ябълки". Три години след написването на дипломатическата грама някак си се оказва, че в разгара на световната банкова криза, най-стабилни са именно банките, споменати там. Те пък от своя страна се прославят по света и у нас с нереално изгодните условия по депозитите си. Стават известни и с това, че финансират олигарси, които не могат да обслужват задълженията си, но използват бизнеса си за политически натиск.

И все пак как е възможно съчетанието от тези факти? Отговорът е банално прост по български. Обяснението идва с едно вглеждане в историята на собствениците на ПИБ. Останалата част от отговора е избирателното изпълнение на задълженията на българските регулатори. На хартия България има една от най-стабилните банкови системи в Европа. На практика обаче БНБ (и КФН, а и целият сектор "вътрешен ред и сигурност") действат неубедително.

Българските институции не действат рационално и не защитават обществения интерес. За щастие, в случая с банковата система, тяхната фиктивна спасителна мрежа не е последната. Хубавото е, че България е член на ЕС, а болшинството големи банки са с чуждестранна собственост. На фона на тези факти като че ли се очертава изводът, че настоящата криза, колкото и болезнена, е по-добрият начин да бъде спаднат балона на съмнителното банково финансиране в България. А който си е държал парите в някоя от магическите банки, въпреки многократните предупреждения и предишни сътресения, е време да размисли защо тези събития се повтарят с едни и същи участници и дали не е в негов интерес да ги премести в някоя с по-добро управление.

Ненадейният наблюдател

Който следи този блог знае, че се интересувам от събитията в горещите точки по света. Тук съм писал за Грузия, Китай, Молдова. Правил съм го защото в определени моменти съм смятал, че хората около мен, които се интересуват, не обръщат достатъчно внимание на детайли, които смятам за важни. За други теми, които следя не съм писал, защото не съм имал какво да добавя към разговора.

Тези дни много силно ме вълнуват събитията в Украйна. Смятам, че те са много показателни за това, което се случва в България, макар и в много по-малка степен - без престрелки и жертви. Нямам лични приятели, които са украинци, но въпреки това смятам, че успявам да получа много широко покритие на темата, четейки медии на 5 езика (е, някои не крайно пълноценно). Успях да наблюдавам дистанционно събитията в Одеса - като повратна точка на руския сепаратизъм в Украйна - от различни противоречащи си перспективи на мои приятели, които отидоха там. Затова смятам, че съм много чувствителен към манипулациите (например RussiaToday) или просто незаинтересоваността (Telegraph, Forbes) на медии да предоставят пълноценни гледни точки.

Точно в този контекст една ненадейна медиа ми направи изключително силно положително впечатление. Това не е Guardian, известен с търсенето и на левия наратив в конфликтите по света (въпреки че за Украйна техните новини са завидно детайлни). Не е и The Daily Beast с техните радикални и подривни прочити на събитията. Всъщност става дума за Vice, които за много хора в България са известни с лайфстайл (за по-педантичните - от англ. "lifestyle", на български може би се превежда като "модни") материалите си като българското им видео за Vagina Crew. На мен лично лайфстайл изданията са ми доста скучни. Оставам с впечатлението, че се опитват да ми наложат неща, които не ми идват отвътре (всъщност изключението от това усещане - държа да отбележа - беше българското издание на Intelligent Life което в краткото си съществуване имаше доста авторски материали).

Та при тази моя нагласа, която в голяма степен е изградена именно на базата на Vice, откриването на новинарския им канал с репортажи от конфликтни краища на света беше много голяма приятна изненада. Първо видях откъслечни репортажи от Крим, като този:

После видях, че техните предавания от горещите точки продължават. Сега виждам, че са започнали и поредици за Венецуела и Централноафриканската република. Техните репортери се опитват да разговарят с всеки, който има желание за това. Това, което ме впечатлява при тях е, че с техния подход на лайфстайл медиа те успяват да предразположат хората да говорят, въпреки че тези хора често са скептични към масовите медии. Това, разбира се, няма как да е информация, която е изчерпателна. За да има обективно покритие на събитията, е необходимо да има много подобни източници, които да допълват картината на обобщенията, които основните медии правят.

В същото време като, че ли един такъв поглед е достатъчен, за да възникне въпроса: "Защо на някои места протестите са достатъчно толерантни, за да възникнат анти-протести, а на други - не?" Разбира се зад феномена на анти-протестите има много други фактори, като например липсата на пълноценен диалог между двете групи, но наличието на две гледни точки винаги дава възможност те да бъдат съпоставени.

Как се постига обединение без доверие?

Тези дни около мен се изсипа поредната порция изказвания в стил всеки срещу всеки и обидените отново ни припомниха, че са обидени на всичко и всеки. Изумявам се как хората са способни да смятат, че всички около тях са опорочени, а само те са чисти. За мен това е най-директният признак за това, че в България няма общество, а "Съединението прави силата" е поредния надпис, който хората повтарят без да осъзнават. Защото много българи си дават сметка, че е необходимо да се обединят, признават принципите, около които други се обединяват, но в крайна сметка отказват да се включат в такива обединения. И така се получава порочен кръг, с който периодично се сблъскваме.

Но тези констатации са познати. Какво можем да направим по въпроса? Очевидно си говорим за нуждата от обединение без доверие. Едва ли има две мнения, че това е труден въпрос. Но нито сме първите на света, сблъскали се с него, нито сме последните.

Например Уилиам Юри има доста известна презентация в TED за него:

Аз лично намирам за по-интересна задълбочената едноименна книга за воденето на преговори. В нея са изведени 5 принципа:

1. Разграничете проблемите от хората. Т.е. когато обсъждате проблеми, опитвайте се да не задълбавате върху имена или личности. Тези личности са симптома, ако не бяха те, може би щяха да бъдат други.

2. Фокусирайте се върху интересите (какво движи някого), а не позициите (какво той/тя казва). Често хора заявяват позиции без да разясняват всичко, което ги кара да го правят. Един вид детективска задача е да разбереш защо някой държи на наглед абсурдна позиция.

3. Търсете взаимноизгодни алтернативи. Решение, което да върши работа може да не е очевидно, но ако го намерите, ще подсили групата. Забелязал съм, че често дълбоките идеологически спорове в България могат да се сведат до единодушие за първите необходими малки стъпки, които от години буксуват.

4. Дръжте на това да се използват обективни критерии за решенията. Много често това не е възможно, но когато е, е от решаваща полза.

5. Бъдете наясно каква е вашата най-добра алтернатива на постигането на споразумение (BATNA). BATNA е английски израз за сценария, който ще се случи, ако не постигнете съгласие. Очевидно в България нашата BATNA е да продължим да се спускаме по същия този склон без нищо да се промени. Само склонът ми изглежда, че става по-стръмен, но това може да е привидно.

На мен поне това ми звучи невероятно смислено, дори просто. В същото време ежедневно виждаме хора, които действат точно противоположно на тези препоръки. А резултатът е, че отново стигаме до нашата BATNA - това, което се случва, когато не успеем.

За и против заемите

В икономически развитите страни се води спор за и против дълговете. Кейнсианците твърдят, че в моменти на криза държавите трябва да издават облигации и да харчат, за да съживят икономиката, а последователите на Хайек твърдят, че в моменти на криза трябва да се води разумна политика на затягане на коланите. На фона на това българите по принцип не обичат да са задлъжнели. Днес попаднах да една статия, в която "Робърт Скиделски, професор по икономика в университета Уоруик, член на Камарата на Лордовете и автор на биография за Кейнс" пише четири "заблуди" разбулването на които би довело до спасително харчене. Заблудите са:

1. Мисленето на германската домакиня
2. Правителството не може да харчи средства, с които не разполага
3. Държавният дълг представлява отложено облагане
4. Националният дълг е бреме върху бъдещите поколения

Тази макроикономическа дискусия (в която българите заемат своята твърда позиция) изпуска всъщност най-важното в един такъв спор. Изпуска го, защото дискусията е абстрактна и по принцип, а същественото е специфично за всяка ситуация. Едва ли ще е изненада за някого като напиша, че същественият въпрос не е "дали", а "за какво".

А задаването на въпроса "за какво" въвлича в решението идеята за алтернативна цена. И по-точно въпросът не е дали трябва да се тегли кредит (да се издава облигация), а в какво ще бъдат инвестирани парите от нея. Необходим по-задълбочен анализ е да се прецени дали ползите от взимането на кредита и инвестирането на парите са по-големи от невзимането му. Много е просто. Ако се вземе кредит за изграждането на дадена инфраструктура, какви ще бъдат ползите и за колко време ще се изплатят (не само в паричен смисъл). Ако се вземе кредит за социални плащания, какви реформи ще се предприемат (използвайки тези плащания като буфер за тях) и как инвестицията ще се възвърне (отново не само в паричен смисъл).

Накратко решението за теглене на заем зависи от целесъобразността му. Нетегленето на заем е един лесен сценарий, но дали тегленето на заем и използването му за заемане на по-добра позиция в бъдеще не е всъщност по-далновидния ход? Отговорът зависи от конкретната ситуация, а решението може да се вземе само при събиране на възможно най-пълна информация.

За Куфарите*

* Взаимствам името "куфари" от филма Имало едно време на изток (думата е обяснена в 12:15-14:15 минути). Статията не е точно за хората изпълнявали ролите във филма, но за една по-широка прослойка от обществото, която следва интересите си без каквито и да било скрупули.

Без значение дали ще ги наричаме "куфари", "тарикати", "далавераджии" или по друг начин, в България има страшно много хора, които променят позициите (и дори ценностите) си според ситуацията. Това е точно обратното на принципност и е един от основните фактори, които предопределят посредствеността на обществения живот в България. Повече от ясно е, че хора като Орешарски, Станишев, Местан и Сидеров са такива.

Пиша тази статия заради един друг очевиден подобен случай. Става дума за назначаването на Ярослава Бубнова като временен директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Яра Бубнова е съосновател и директор на противоречивия Институт за съвременно изкуство, а в моя пример участва и един друг от съоснователите му - Лъчезар Бояджиев. Всъщност именно те двамата са в същината на противоречивостта на въпросния институт, членовете на който са изчерпателно изброени в похвална статия на 24 часа като играещи активна роля в антиправителствените протести.

В случая интересен пример дават както Бубнова, така и Бояджиев. Историята започва с един пост на Лъчезар Бояджиев от 10 септември който гласи:

тоз който приеме назначение на държавна служба от туй правителство, независимо от ранг, контекст и нужда от заплата (или пенсия като директор на нещо...) да не разчита твърде на симпатии, помощ и съдействие... да не говорим, че програмите за дейност и платформите за същност на публичните институции на културата в Б-я или никога не идват, или идват при уволнението... ако правителството не падне - когото назначат, ще изкара 5 години на масраф и далавера. да са му честити...

и защо ли мотивите на назначението звучат досущ като онези, с които предишното правителство (на ББ и ВР) уволни предишния директор...

РЕВАНШИЗЪМ = MON AMOUR...

и добавя в коментар:

мдам... става дума за НХГ, Луврето, НГЧИ, САМСИ-то и други синекури... залагам мястото си в отряда чавдар, че знам назначението за поне 3 от тези поста... за 2 от тях ми е все тая - нищо ново... за един ме боли - да видим...

Постът е "харесан" във Фейсбук и от Яра Бубнова. На свой ред, на 22 ноември, тя публикува друг пост:

За мои приятели, както и за хейтърските сдружения, клубове и индивиди, на 19.11. 2013 съм назначена като ИД директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. За неинформираните, тя не е БГ Лувър, нито Бг Орсе или БГ Център Помпиду, тя е националната колекция на изкуство от тези (малко) страни, които не са България.

Лъчезар Бояджиев не пропуска да коментира и тук:

Е слава богу, че веднъж има адекватно назначение макар и само като и.д., който обаче работи в тази галерия от 28 г и създаването и. Не виждам по-подходяща фигура. Честито и успех!

В ситуация като тяхната е естествено човек да изпадне в когнитивен дисонанс. Морална и търсена от околните реакция е разяснение (както прави например Бойко Борисов) с какво променената ситуация предопределя променената позиция. Толерантността изисква да допуснем, че има смислено обяснение, но то не е споделено с обществото. Откровено казано аз не вярвам. По-скоро тази история ме кара да се усъмня доколко ролята на тези културни дейци в протестите е била автентична. И това още веднъж показва защо българското общество боксува в отхвърлянето на пипалата на пост-съветския тоталитаризъм. Защото имаме прекалено много Куфари сред обществения (не само политически) "елит".

Как искаме да бъде в нашата страна?

Не за пръв път си мисля, че съм безкрайно далеч от съвременна България. Затова исках да напомня тези думи на Васил Левски:

В нашата България не ще бъде така... В нея всички народи ще живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!

Искам да ги напомня на всеки готов да обвинява други само защото са различни. Защото вместо да търсим вина в различността на другите , трябва да се вгледаме в себе си, да видим дали сме изпълнили своя ангажимент, за да изградим общество със закони и да видим ние какъв пример даваме. А примерът, който искаме да дадем не трябва да се изчерпва само с невключване в повсеместната злоба. Карл Попър, един от най-големите мислители на XX век казва:

Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Ако разширим безграничната толерантност и до тези, които са нетолерантни, ако не сме готови да защитаваме едно толерантно общество от покушенията на нетолерантние, тогава толерантите ще бъдат унищожени. И толерантността ще изчезне с тях.

Защото въпреки различията си, ние живеем в едно огромно общество, където щастието на един не е възможно, когато другите са нещастни.