Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за програмисти

Това е третата статия от серията ми "Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за ...". предишните две бяха от перспективата на обществените услуги и на структурата на самата прокуратура.

Тази статия е опит да опиша проблемите на прокуратурата в България с терминология близка до ИТ специалистите. Много от паралелите, които правя са неточни. Също така, познанията ми за правосъдната система са аматьорски, затова са възможни и други неточности и грешки. Затова Ви моля, ако видите разминаване, което според Вас опорочава сравнението, да споделите това в коментар, за да можем да обсъдим темата в повече детайли.

Прокуратурата е държавно обвинение (ако искате - адвокат на дръжавата) и като такова работата ѝ е да изпълнява контрол на качеството (QA) в държавата. Разбира се, ако разглеждаме държавата като фирма, тя има изключително много продукти, услуги, отдели и процеси. Все пак за всички тях, независимо от формата или целта, когато мащабите станат по-големи, се заражда нуждата от контрол на качеството.

Това далеч не е нов проблем за архитектите на общности и държави, и във всички общности (дори и при катунарите) съществуват различни форми на правосъдни органи или съдилища. Но в съвременните съдебни системи на гражданско право, има много различни области и институции на правото. Така например има публично и частно право, а самото публично се дели на конституционно право, административно право, финансово, наказателно и други. Именно в тази сложна система съществуват множество закони, нормативни актове и съдебни прецеденти, които оформят правата и отговорностите на различните институции, включително и прокуратурата.

Според Конституцията на България на прокуратурата е вменена изключителната отговорност на QA - да търси бъгове както във външните за държавната администрация (персонала) услуги, така и във вътрешните процеси. В съдебни системи като нашата прокуратурата е единствената институция, която може да докладва (повдига обвинения) за повреди (злоупотреби срещу държавата) преди потребителите (обществото) да започнат масово да се оплакват, да бойкотират и да се отказват от услугите като цяло. Само за сравнение, във Великобритания - например - всяка държавна агенция може да повдига обвинения пред съда. Това, което прави българската система изключително рядък случай е това, че главният прокурор има пълен контрол над прокуратурата и дори да спира следствени действия - следствието, което работи заедно с прокурорите също му е подчинено. В света на разработчиците на ИТ е трудно дори да си представим, че ръководителят на QA отдела може да отмени всеки бъг репорт. Но в реалността на българската държава дори няма процедура, която да позволи да бъде тествана самата система на QA или да бъде потърсена отговорност на ръководителя на отдела (главния прокурор). Такава проверка в момента е задействана от ЕС, но резултатите от нея са само препоръчителни, заради суверенитета на нашата държава, над която ЕС няма пряка власт.

Именно заради тази абсурдна ситуация, Гражданска инициатива "Правосъдие за всеки" се бори за реформа на съдебната система, а 3 от 7те ѝ цели се фокусират върху реформа на ролята на главния прокурор. За съжаление именно тези точки се оказаха най-трудни за прокарване в парламента и срещу тях се обяви огромното мнозинство от депутати, а ДСБ се оказа единственият им твърд защитник в парламента. Предвид, че промените трябва да бъдат направени в Конституцията, сега ни остава само надеждата, че ще успеем да се преборим в следващият парламент да има повече партии и депутати, които да подкрепят реформата на прокуратурата.

Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за военни

След като в последния кандидат-президентски дебат Румен Радев заговори за реформа на прокуратурата, на другия ден той загатна границите на тази реформа с думите:

Първо ще питам главния прокурор, неговото мнение е определящо. Как така, няма да има методическо ръководство над подчинените му прокурори и ще е най-отгоре. Как няма да има контрол върху зам.-главен прокурор за борба с корупцията.

Преди време написах статия озаглавена "Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за деца". В нея обясних как спазването на закона в търговията и услугите, както и спазването на обществения интерес зависят от добре функционираща прокуратура. Сега, в отговор на въпросите на ген. Радев, искам да опиша защо е важно прокуратурата да не е чисто йерархична организация, за разлика от армията.

Докато в една армия е критично важно да има синхронизация на действията, в прокуратурата това не е необходимо. Напълно приемливо е да има паралелни разследвания за едни и същи съмнения (доказателствата по които могат да бъдат обединени при последващо дело) или паралелни обвинения към две страни в спор. В този смисъл, прокуратурата по-скоро напомня разузнаването. Общото между двете е, че е напълно възможно и смислено да има разследвания, които до момента на официалното повдигане на обвинение са секретни и дори висшестоящи прокурори не знаят за тях. Това е така, защото едно разследване и обвинение сами по себе си не са наказание, а са подготовка за спор в съда, който да бъде разрешен от друга институция - съдебния състав.

По света има много примери за това. Като започнем от известния процес срещу Ал Капоне, когото със съвместни усилия на бюрото за вътрешни приходи и екип от федерални прокурори (във федеративните държави има паралелни структури на държавни и провинциални прокуратури) успяват да осъдят за данъчни измами, при все неуспехите на други паралелни дела. Друг известен процес е този за Аушвиц след падането на нацистка Германия, описан във филма "Лабиринт на лъжи" в който младият прокурор Йохан Радман, в конфликт с мълчанието на немските общество и институции през 50те години на 20 век, започва разследвания за военните престъпления в концентрационните лагери. Неговото разследване също е пазено в тайна от върхушката на тогавашната прокуратура в американския сектор.

Битката с мафията в Италия също е легендарна с имена като Джовани Фалконе, Паоло Борселино и Пиетро Грасо, първите от които губят живота си в борбата с мафията, а последният има решаваща роля не само в мафиотските дела срещу Бернардо Провенцано, но и срещу Берлускони. Разбира се, най-близо до нас е Румъния, където главният прокурор подаде оставка заради разследвания срещу него, които не биха били възможни, ако разследващите прокурори му бяха подчинени. В Румъния това е възможно само заради наскоро проведена реформа, която позволява тази независимост. Много от тези дела са се водили в тайна, заради съмнения за злонамереност или изтичане на информация от ръководството или по-широката структура на прокуратурата или следствието.

Всъщност в света има и централизирани прокуратури. Един от най-известните примери е руската прокуратура по начина, по който тя е устроена от времето на Сталин и Андрей Вишински. Именно там на прокурорите се връчват военни звания и се спазва военна йерархия. Днес руската прокуратура е устроена по същия начин и в резултат на това в руското общество има множество съмнения за корупция на главния прокурор Юрий Чайка и семейството му (включително и филма по-долу), които няма кой да разгледа и евентуално повдигне.

Друга прокуратура, която все още е централизирана и устроена по модела на Вишински е българската. Но е време да променим това. Защото се оказва, че точно този монопол над обвиненията е един от ключовите фактори, които разграничават инструмента за репресии от механизма за защита на обществения интерес.

Време на избори

За пореден път виждам много емоции покрай предизвестени изборни резултати (когато започнах да пиша това имах предвид българските, а не американските). Наистина имаше изненади, но не мисля, че са променили очакванията за престоящите събития, дали ще бъде балотажът или процесът след референдума. Затова в мен започва да се заражда един напълно нов начин за разглеждане на демократичния процес. Той е нов като формулировка, но смятам, че от много време е зреел като разбиране.

Може би най-близо до тази идея са серията цитати на Корнелиус Касториадис, който публикувах преди време. Става дума, че изборите са само един от множество инструменти на демокрацията. А всъщност дори и далеч не най-важният.

Защото когато човек гласува, той е един от милиони. Когато човек подкрепя подписка или участва в протест, той е един от хиляди или стотици. Когато развива позиция - единствен. Когато организира акция, протест или друга форма на активност, зад него вече застава цялата група на това събитие. А когато подема конструктивна инициатива, за да реши даден проблем, той печели подкрепата на хиляди, пък била тя и само под формата на симпатии. В тази нарастваща последователност, всяко последващо действие повлича крак и довежда повече съмишленици, които на следващо гласуване ще подкрепят идеята. С достатъчно постоянство, идва момент, в който тези съмишленици обръщат везните. А колко точно е достатъчно, това може да покаже само практиката - ако не се е случило вече, значи досега не е било достатъчно.

Затова искам да попитам всеки, който разочаровано коментира обстоятелствата, независимо дали става дума за брекзит, Трайков или Тръмп. Или пък става дума за Крим, Сирия, световната бедност или глобалното затопляне:

А ти какво ще направиш по въпроса?

Изборите са само средство за постигане на цели

На тези президентски избори ме поканиха да споделя моите 7 причини да гласувам за Трайчо Трайков. Ето причините да гласувам за това, което се оказва кандидатът Трайчо Трайков с бюлетина №7:

1. Масово политиците от управляващите партии (съзнателно или не) не проумяват проблемите в българското общество. Тази статия съм я писал преди ГЕРБ да номинират Цецка Цачева и с едно важно изключение далеч не е толкова персонална, колкото заглавието звучи.
2. Другите кандидати освен Трайчо Трайков не отчитат нуждата от и консенсуса около много конкретна и ясна реформа в съдебната система и в частност прокуратурата.
3. Прокуратурата в България - в настоящата си форма - е апарат за политически репресии, изобретен и разработен в епохата на сталинизма.
4. В нормалния свят прокуратурата е един вид регулатор на регулаторите (или регулатор от последна инстанция), който отговаря за спазването на закона и на обществения интерес както в държавния, така и в частния сектор. От това има нужда България, за да пребори корупцията.
5. Първата политическа статия, която съм писал в живота си (в началото на 2006г) е за тогавашните проблеми в прокуратурата, които не са се променили много през годините.
6. Най-голямото ми разочарование от настоящия президент Росен Плевнелиев е, че активно съдейства за реабилитирането на предишния главен прокурор Борис Велчев, при все, че самият Велчев стигна дотам да признае провала си.
7. Знам достатъчно много за Трайчо Трайков, за да му имам доверие и да знам, че ще направи каквото може да довърши започнатата реформа от Христо Иванов и Радан Кънев, която в момента и тримата изрично формулират да се фокусира върху приемане на 7те идеи на Гражданска инициатива "Правосъдие за всеки", на която аз с гордост се считам за активен член.

След тези 7 причини, в тази фейсбук кампания от мен се очаква да поканя други 7 човека да споделят своите причини. Няма да го направя. Ако четете това и не се чувствате лично призовани да направите каквото можете, за да спечели Трайчо Трайков президентските избори (било то писане още веднъж на 7 причини или разговаряне с някой, който се колебае), смятам че от това следват няколко неща:

1. Не мисля, че аз мога да намеря начин да Ви убедя.
2. Явно Вие или не смятате за достатъчно важно, или не вярвате, че Вие лично можете да направите повече, за да се случи промяната в България.
3. На хората, които не са ангажирани с тази или с подобна кауза, им е омръзнало да ги товарят с обществени проблеми.

Предпоставки за престъпление

През последните години от докторантурата си работих с проф. Пол Екблом, един от основателите на центъра Design against Crime в колежа Central Saint Martins към University of Arts London. Пол е едно от съвременните главни действащи лица в областта на науката за престъпността (от англ. crime science), която възниква в Лондон през 90те, като противовес на неефективността на криминологията като подход. Три характеристики на науката за престъпността я отличават от криминологията:

• Приложна е и целта ѝ е намаляване на престъпността, а не само нейното изучаване.
• Фокусира се върху феномена на престъпността, а не изключително върху самите престъпници.
• Мултидисциплинарна е и използва приложни научни методи, а не се базира само върху социална теория.

Пол е един от най-невероятните хора, с които съм се запознавал, и наред с другата ми ръководителка - проф. Анджела Сасе, ме въведоха в света на науката на приложението в реалния свят. Тук представям един от многото модели, разработени в книгата му Crime Prevention, Security and Community Safety Using the 5Is Framework, в която описва в детайли съвременни добри практики и модели от противодействието на престъпността, натрупани в близо 30-годишната му работа като изследовател за британското вътрешно министерство. В работата си там, Пол е анализирал базите от данни с анализи на престъпления и ги е обобщил в модел, който нарича Conjunction of Criminal Opportunity. Аз превеждам* това като Предпоставки за престъпление, а това е общата му диаграма:

Идеята му е, че факторите, предопределящи престъпленията (или по-общо нарушенията и злоупотребите) могат условно да се разделят на 11 основни групи. Тези фактори не работят в изолация, а водят до самото престъпление едва когато се съчетаят накуп. Ето и по-детайлно описание на самите групи от фактори, които условно могат да бъдат разделени на такива, определени от ситуацията, и определени от престъпника:

• Поощряващи престъплението - хора, които - съзнателно или не - с действията си поощряват извършването на престъпление. Например, онези които имат готовност да закупят определени стоки от битак на съмнително ниска цена.
• Липса на възспиращи престъплението - липса на хора, които с действията си да спрат възможно престъпление. Такива биха били например свидетели, които да се притекат на помощ или ангажирани служители на реда, на които може да се разчита да си свършат работата.
• Обща среда - средата наоколо е винаги фактор. Дали ще бъде място, където лесно престъпниците да се скрият или общата нагласа, че престъплението не е укоримо, това винаги допринася за престъпната атака.
• Защитна обвивка - всяка потенциална цел на престъпление може да бъде обградена с някаква защитна обвивка. Дали това ще е заключено помещение, сейф или просто опаковка, завързана за земята, това са само различни форми на обвивката със своите предимства и недостатъци.
• Атакувана цел - самата цел на престъплението също е фактор. Дали тя е нещо, което изглежда лъскаво и скъпо, и дали открадната тя може да се използва пълноценно (и съответно може да бъде продадена на добра цена) са фактори, които влияят на атрактивността на целта.
• Присъствие на престъпника в ситуацията - когато престъпникът е на подходящото място в подходящия момент, това определено влияе на решението му дали да извърши престъплението.
• Преценка на риска, усилието и печалбата - престъпниците се наемат да рискуват само, ако рационалната преценка на обстоятелствата им подскаже, че риска си заслужава.
• Ресурси за престъпление - има ли потенциалният престъпник средствата и инструментите за атаката? Тук могат да бъдат включени както физическите инструменти, така и умения, информация, и други нематериални ресурси.
• Готовност за престъпление (мотиви, емоции) - нерядко престъпленията са подтикнати от нещо друго. Дали това ще е някакви предишни събития или ще се случат като бърза реакция на някакво раздразнение, без този подтик, нещата може и да не се случат.
• Липса на умения за избягване на престъплението - много често престъпленията са подтикнати просто от безизходица. Ако човек няма друг начин да си изкара прехраната, за него престъплението остава водеща алтернатива.
• Престъпна нагласа - не рядко престъплението се е превърнало в начин на мислене на атакуващия. Дали това ще е защото е рецидивист, защото е преживял прекалено много травми, или защото това е нормалният начин за разрешаване на проблеми в неговата общност, то често предопределя конкретните престъпни действия.

Лесно се вижда, че тези фактори не са точно разграничими и понякога една предпоставка може да се припише към няколко от тях. Тази условност не е непременно проблем. Тя по-скоро показва колко комплексна е темата и как тя може да се разглежда през различни призми.

Борбата с престъпността е скъпо занимание и няма начин всяко престъпление да бъде предусетено и предотвратено. Затова науката и практиката на превенцията на престъпността се фокусират върху т.нар. горещи точки - места и събития, при които има повтаряемост на престъпленията.

* Нямам претенции, че преводът ми е качествен, затова ще съм благодарен за предложения за превод (може и авторско описание, съответстващо на идеята), които да помогнат този модел да стане по-достъпен и да може да се ползва по-широко.

Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за деца

Тези дни в социалните мрежи се разпространява статия озаглавена "Съдебната реформа в България, обяснена за деца". Предвид сериозните проблеми с престъпността и правосъдието в страната, смятам за много важно повече хора да разберат как независимото правосъдие е част от решението на проблемите. Статии като тази са начинът повече хора да осъзнаят, къде се коренят болшинството от тези проблеми.

Това, което не е споменато в обяснението на съдебната реформа е, че има пряка и непосредствена зависимост между масовите злоупотреби в държавата (от нагласени конкурси до крадене на едро) и нефункциониращата прокуратура.

Прокуратурата е тази, която защитава обществения интерес. Това означава, че независимо дали става дума за държавни или частни дружества, по един или друг начин прокуратурата е тази, която трябва да следи да се спазва закона. При държавните, тя трябва да повдига обвинения за злоупотреби в ущърб на държавата от страна на фирменото ръководство, което носи отговорност за съответното дружество.

При частните дружества, съществуват регулаторни органи, които трябва да осигурят справедлива бизнес среда чрез защита на конкуренцията, потребителите, професионалната етика, природата и т.н. Но именно прокуратурата е тази, която трябва да гарантира, че когато тези регулаторни органи не защитават държавния и обществения интерес, на тях ще им бъде потърсена отговорност.

Прокуратурата е тази, чиято изключителното право и отговорност е да защитава интереса на държавата - тя е държавно обвинение. А както е обяснено в статията, йерархичната ѝ структура свежда отговорността за такива решения единствено до ръководителя на прокуратурата. По този начин той получава възможност еднолично да решава кой да бъде преследван и кой - не, независимо от реалните обстоятелства. Въпреки че съдът трябва да оцени кой е прав и кой не, в административното правосъдие, прокуратурата е тази, която набавя необходимите доказателства на съда. А как може един съдия да направи обективна преценка, като разполага само с манипулативно подбрани материали?

В момента тази длъжност се заема от Сотир Цацаров, но през годините всички главни прокурори без изключение - Татарчев, Филчев и Борис Велчев са използвали тази изключителна концентрация на власт, за да играят своите собствени игри.

Ако тази статия Ви е била полезна, може да оцените и следващите по темата. В Нуждата от реформа в прокуратурата, обяснена за военни се обяснява как точно структурата на прокуратурата е разграничаващ фактор между правови и тоталитарни държави. В Нуждата от реформа в прокуратурата, обяснена за програмисти се обяснява как точно прокуратурата е отговорна за осигуряването на справедливост в едно общество.

Цецка Цачева - президент на всички българи?

Миналата седмица Бойко Борисов обяви пред медиите, че търси обединител на нацията. Но явно това му е трудно, защото той, както и повечето други политици в България, се затруднява да види темите, които обединяват българите.

А преди около месец излезе поредното проучване, което показва каузата, която обединява най-много българи - правосъдната реформа. Въпреки сложността и присъщата аполитичност на темата, над половината запитани посочват именно сериозни промени в съдебната система като най-голям национален приоритет. Вече в продължение на години наблюдаваме как на водещите български политици непрекъснато им е натяквано от всички страни (както в България, така и отвън), че трябва да реформират съдебната система. С невероятни извъртания политиците упорито намират начини да слагат прът в развитието на страната към пълноценно функционираща правова държава. Това стана най-очевидно на два пъти: 1) първия път на 9 декември 2015 когато невероятно голямо мнозинство в парламента се изметна от предварително поетия ангажимент и гласува против собствените си предложения, и 2) втория път когато Цецка Цачева и Данаил Кирилов си подхвърляха като горещ картоф конкретните предложения на Инициатива “Правосъдие за всеки” докато накрая председателката на парламента не ги затри в нарушение на закона.

С тези свои действия Цецка Цачева се превърна в символ на политическата съпротива срещу най-консенсусната за българското общество реформа. Естествено след всичко това тя няма как да бъде обединител. Един обединител би повел борбата за истинска съдебната реформа, както е описана в седемте точки на “Правосъдие за всеки”, и както е подкрепена от бившият министър Христо Иванов, съдия Лозан Панов и много други български и международни експерти, съдии и наблюдатели.

В същото време президентската институция има правомощията да поднови реформата през Конституцията. С правото си на законодателна инициатива, бъдещият президент може да внесе промените на Конституцията наново и да защитава волята на обществото в дебати с правителството и парламента. Не на последно място, Бойко Борисов пое отговорност да даде път на промяната, ако тя спечели изборите. С този негов ангажимент, той отваря пътя към пълен обществен консенсус и тази възможност не трябва да бъде пропускана.

Аз ще гласувам за този кандидат-президент, който обещае, че ще поднови реалната съдебна реформа.

Мисия Омраза в действие

Иска ми се да обобщя как тези дни, над четвърт век след официалното падане на комунизма, беше проведено едно активно мероприятие. То тепърва набира скорост и, убеден съм, резултатите от него ще наблюдаваме с години. Това е техника, която през годините е прилагана многократно (най-съдбоносно през т.нар. възродителен процес) и е успешна благодарение на силно развития национализъм в България.

Старт на настоящата кампания дадоха няколко "научни интелектуалци". Тези хора, както в гражданското общество, така и в академичните среди са известни със своята некомпетентност, но по комунистическо-номенклатурен ред са получили титлата професор, без да покриват необходимите за това научни и преподавателски условия. Тази титла като признание е отказана на стотици талантливи (в последствие доказали се в чужбина) българи само защото не са били послушни. А често послушанието и личните успехи са несъвместими, няма как да промениш света, ако не подлагаш на критически анализ части от него, а част от този процес са грешките.

Кампанията продължи с поредната порция повърхностни и аполитични (в смисъла, че не проявяват интерес и усилия да следят политиката активно) разпознаваеми медиийни лица. Някак си е тъжно колко голяма част от телевизионните водещи, спортисти и поп изпълнители, уменията на които нямат нищо общо с гражданско лидерство в каквато и да било форма, решава да сложи край на успешната си кариера като започне да политиканства по крайно повърхностен начин.

Следващата фаза на кампанията беше активизирането на второстепенни политически структури, които са основани и оцеляват в пряка зависимост от личности, служили в ДС по време на комунизма. Те подемат с нов глас тезите на възродителния процес, че националната сигурност зависи от етнически, а не общочовешки норми. Ефектът от такива деструктивни спекулации е своеобразно отклоняване на вниманието и оправдаване на прокуратурата, която е отговорна за преследването на такива прояви на езика на омразата и масови нарушения на човешките права.

На този фон не е учудващо, че саморазправите на паравоенни групи от рецидивисти и далавераджии се увеличават и дори са подкрепяни от по-наивните и по-плашливите. Именно това е средата, която поставя хората в условия да се фокусират върху псевдо-заплахи за собствената им сигурност и да забравят масовите злоупотреби на високо ниво, които тормозят обществото ежедневно и целенасочено са оставени без последствия. Точно това са първите стъпки към тоталитаризма на 20ти век, и който явно като общество не сме запомнили достатъчно.

А по въпроса за патриотизма и национализма, имам да кажа само две неща. Първото е, че не разбирам някой, който вярва, че хората от неговия регион са по-достойни за уважение от други. Това може би е някакъв остатък от времето преди студената война, когато е върлувала заблудата, че унищожаване на част от човечеството няма съсипе и победителите. Второто е учудването, че има хора, които са способни да се гордеят с чужди заслуги и да не виждат нищо странно в това. За мен усещането, което носят нечии чужди успехи от преди столетия, е че имам някакъв дълг да запазя и - по-важното - да доразвия тези успехи, за да не изглеждат те отстрани като някаква отживелица, неадекватна в днешния свят.

За ролята на изкуството и културата

Днес прочетох една много хубава статия, която говори как изкуството и културата допринасят повече за икономиката от ръста и заетостта. Статията набляга на лесно измеримите страни на феномена - нещо напълно естествено, защото те са по-лесни за възприемане. За тази тема е ставало дума и преди в този блог. Но моят коментар тук започва от там, където статията свършва. Той е за културата като изграждане на групова идентичност, и за изкуството като начин да бъде отпусната парата в личната криза на съществуването.

В текста се казва, че "креативните индустрии могат да дадат важен принос за социалната спойка и изграждането на национална идентичност чрез поощряването на междукултурен диалог, разбиране и съвместна работа". За мен това е много слаба формулировка на реалния феномен на образуването на идентичност (identity building). В България можем лесно да се сравним със западноевропейските общества и да видим конкретни проблеми, възникнали именно от катастрофална (дори липсваща, защото се правят инвестиции по обръчи и на парче) културна политика. В България сме сравнително монолитен етнос, но въпреки това ние сме крайно разделени по всевъзможни теми. Това може да се сравни с Великобритания например, където всеки имигрант си мечтае за правото да се нарече британец, а всеки турист си купува Юниън джак или се снима в червена телефонна кабинка.

В България имаме огромно хилядолетно културно наследство, но идентичността ни е насочена назад, защото съвременното ни културно лице е подменено от манипулации и поръчкови изпълнения. И нещо повече - вместо да бъдем пресечната точка на три култури, ние сме разкъсани между тях. Няма нищо неестествено всяка от тези култури да си има своето влияние, но родната култура е толкова слаба, че голяма част от проявленията ѝ търсят протекциите на една от трите външни културни гиганта и не могат да балансират пълноценно.

В оригиналната статия се казва и, че "вродените ценности и цели на културата - "изкуство заради самото изкуство" - са задачи като това да забавлява, да доставя удоволствие, да предизвиква да дава смисъл, да интерпретира, да привлича внимание, и да стимулира." За да го поставя в контекст, ще добавя, че в личен план изкуството и културата у нас също рядко са оценявани достойно. Все по-често говорим за радикализация на младите, за социално отчуждаване или за вътрешна емиграция. Това е в директна зависимост от факта, че много малко хора намират смисъл да се изразяват заради акта и артефакта на изразяването (да правят произволна форма изкуство). А такова изразяване би дало на обществото възможност за ранно засичане на проблеми, би дало и възможност на млади хора, които не намират перспектива, да изграждат свои собствени субкултури и да водят диалог за проблемите си. Един много популярен пример за това е рап културата в САЩ, която се превърна в отдушник за безпътицата в борбата за расово равенство през втората половина на 20ти век. Подобни феномени (макар и по-малко известни) се наблюдават из цял свят, но за да се развият им трябва критична маса - нещо, което в малка държава като България трябва да бъде подпомогнато от обществото.

Технология на тоталитаризма

Ежедневните протести от декември затихната. Те получиха широка и безпрецедентна подкрепа, за пръв път директно ощетените от манипулативното правосъдие се присъединиха със свое събитие. Но протестите вече си изиграха ролята и е време обществените процеси да приемат друга форма.

Докато това се случва и за да не бъдат забравени някои основни неща, които се казаха в голямата шумотевица, искам да споделя един коментар на Кристиан Таков, в който той обобщава начините, по които прокуратурата контролира обществения живот в България. Той припознава три конкретни типа действия:

• Повдига неоснователни обвинения и тормози сума ти народ.
• Внася некадърен обвинителен акт, така че обвиняемият да да не бъде осъден
• Бездейства там, където трябва да действа - не повдига обвинение. В резултат от една страна се осъществява прокурорски чадър, а от друга, може да се изнудва.

Има множество примери за всяко от тези действия, но без запознаване с конкретните материали по делото е трудно да се разграничи кога за кой сценарий става дума. Затова ще се въздържа да давам примери тук. Все пак когато чуете за следващото липсващо или провалено обвинение, върнете се към този списък и преценете сами дали то влиза в някоя от тези категории и коя.

Разбира се, подобно поведение не е уникално за България. Случва се прокурорите да грешат или да злоупотребяват. Това, което го няма в свободните държави, е да няма възможност за търсене на отговорност за тези грешки и злоупотреби. Това разкрива и основната причина за този проблем, както и решението му. Проблемът е, че българската прокуратура и до ден днешен е организирана по сталинистския модел на Андрей Вишински. А решението не е много сложно и е известно на всички. То се състои от седем точки предложени от Инициатива "Правосъдие за всеки" и подкрепени от много страни:

1. Изменение в чл. 126 от Конституцията, с което да се премахне методическото ръководство на Главния прокурор върху дейността на всички прокурори.
2. Намаляване мандата на Главния прокурор от седем на пет години и въвеждане на оценка на дейността му по ръководене на прокуратурата и осъществяването на наказателната политика в края на третата година от мандата му. Намаляване на мандата на членовете на Висшия съдебен съвет от пет на три години, без право на повторно избиране.
3. Въвеждане на Конституционно ниво, в чл.126 (чл. 127) от Конституцията на длъжността “Заместник главен прокурор за борба с корупцията” във висшия управленски ешелон на държавата. Той образува и ръководи досъдебни производства и внася обвинителни актове по сигнали и жалби на граждани и държавни институции, като е независим от Главния прокурор. Избира се и се отчита ежегодно за дейността си пред Висшия съдебен съвет. Може да бъде освободен при системно несправяне със задълженията си и накърняване престижа на съдебната власт.
4. Намаляване на Парламентарната квота във Висшия съдебен съвет от 11 на 7 членове и избор на тези членове с квалифицирано мнозинство от 2/3 от общия брой на народните представители.
5. Подкрепа за предложеното в проекта за изменение и допълнение на Конституцията на РБ разделяне на Висшия съдебен съвет на две колегии – съдийска и прокурорска. Предложението за избор на председатели на Върховния касационен съд и Върховния административен съд да се прави до Пленума на Висшия съдебен съвет само от съдийската колегия, като прокурорската колегия или отделни нейни членове да нямат право на предложения за ръководители на върховните съдилища, а само участват в обсъждането и гласуването. Пленумът на Висшия съдебен съвет, в който влизат и прокурорите и следовател да не може да взима решения по никакви въпроси, отнасящи се до съдийски назначения, кариерно израстване, атестиране и дисциплинарни производства спрямо съдии.
6. Въвеждане на конституционно ниво на явно гласуване по всички въпроси в колегиите и Пленума на Висшия съдебен съвет, с цел пълна прозрачност и носене на лична отговорност за решенията в административния орган на съдебната власт.
7. Изменение на чл. 120 от Конституцията на Република България, с което да се премахне възможността чрез закон да се изключват от съдебен контрол определени административни актове.

За съжаление политиците в това народно събрание ясно дадоха да се разбере, че осъзнават проблемите и решенията, но нямат волята да ги решат. С това остават в изолация както отвътре, така и отвън.

Защо имаме този глад за личности?*

Първоначално написах тази статия като коментар на друга статия: "Защо имаме този глад за програмисти?" Хареса ми как се получи и ми се прииска да сложа някои от твърденията в контекст, затова я публикувам и тук.

Като учител, аз имам своя собствена гледна точка към това защо в България има дефицит на личности, които да бъдат обществени лидери. Най-просто казано: всеки може да научи всичко, но за това му трябват мотивация и напътствие. Като общество ние трябва да изградим среда, където това да бъде възможно.

Разбира се, тук имам предвид мотивация най-общо. Под мотивация в някои случаи може да става дума за намиране на свободно време, в други - способност за концентрация за по-дълъг период от време, в трети - воля да бъде продължено, когато проблемите изглеждат нерешими. Може и да е просто въпрос на това наоколо да има хора за взаимна подкрепа или за състезание. Това е различно за всеки и дори за един човек се променя с времето.

Когато има мотивация, остава да бъде набавен вторият компонент - напътствие. Напътствието е необходимо, за да може ученето да е ефективно, за да не бъде преоткриване на топлата вода. Напътствието може да има много форми - може да е от учител, може да е взаимно между съученици. Но за да бъдат приложни едни знания, е най-полезно когато това напътствие идва от технически (в случая с програмистите от оригиналната статия - старши програмисти, технически лица с друга експертиза) или административни (мениджъри, началници, собственици) ръководители.

Какво означава всичко това - най-вече две неща. Първото е и по-трудно, а именно, че ние като общество трябва да създадем среда, в която всички знаят, че усилията ще бъдат възнаградени подобаващо. Второто е способните да отделят време, за да помагат на желаещите да се научат.

Като цяло усещането за справедливост ужасно липсва в България. Изключение правят някои самозаблудени хлапаци (на интелектуално ниво), които не осъзнават, че България все още е в желязна тоталитарна хватка и всеки, който надигне глава повече от позволеното ще бъде смачкан, включително и с пълното съдействие на държавното обвинение, начело с главния прокурор. Част от последствието от това е, че в по-голямата част от обществото (в икономиката, културата, политиката) за лидери се назначават не борбените и креативните, а послушните и манипулативните. Затова и когато трябва да бъде взето решение, всичко се блокира, докато най-висшестоящият не се произнесе. Въпреки че много хора се борят, това няма как да бъде променено за година или две. То отнема поколения, а не достатъчната активност ни обрича и след една смяна на поколенията да няма задоволителна промяна.

Второто е сравнително просто, но изисква постоянство от всеки от нас. Независимо колко е зает един човек, той трябва да отделя време на околните. Освен всичко друго, това е грижа за собственото бъдеще, собствените старини. По-способните са по-заети, и при най-успешните това взима най-крайна форма. Те не могат да намерят хора, които да издържат на темпото им. А истината е, че те трябва да държат за ръка околните докато те смогнат на това темпо. Но не е необходимо човек да е преуспял, за да отдели време на близките си. Всеки има (близки или далечни) деца около себе си, които попиват всичко, което видят и чуят. Всеки има познати и приятели, които са загубили пътя си в живота и не знаят какво да правят. Всеки вижда хора, които си блъскат главата с наглед прости неща. Отделете време за тези хора. Питайте ги как се чувстват, какво ги затруднява, какво са опитали. Предложете им как Вие бихте го направили. Не им изземвайте идеята, просто представете гледна точка и им дайте време да намерят своя собствен път между своя характер, Вашето решение и безкрайността на живия свят.

Всичко това не е нещо, което аз или някой друг наскоро е открил. То е следствие от хилядолетия наука, част от която аз се опитвам да сведа до примери от нашето ежедневие. Колко съм успял е трудно да се каже. Но сигурно скоро пак ще опитам. Пък и то не е лекция, това е един безкраен разговор.