Стратегически анализ на политическата система

От вече 30 години в България тече т.нар. Преход и изглежда, че няма признаци да приключва. Неизменна част от това са повтарящи се масови протести, с които България се превърна в държавата в ЕС, където най-често улични протести свалят правителства. Като реакция на тази нова реалност, често се говори за „нужда от стабилност“ или страх да не дойде по-лошо. При повсеместна политическа корупция, много хора явно нямат доверие в демократичните процеси и не са убедени, че промяната може да доведе до по-добро.

Консенсус има, не достига диалогът

Статията е по чернова писана през май 2014

Ходих на дебат в Червената къща. За пореден път там видях активната част на българското общество, за пореден път се убедих колко малък и затворен кръг е това.

Защо имаме този глад за личности?*

Първоначално написах тази статия като коментар на друга статия: "Защо имаме този глад за програмисти?" Хареса ми как се получи и ми се прииска да сложа някои от твърденията в контекст, затова я публикувам и тук.

Като учител, аз имам своя собствена гледна точка към това защо в България има дефицит на личности, които да бъдат обществени лидери. Най-просто казано: всеки може да научи всичко, но за това му трябват мотивация и напътствие. Като общество ние трябва да изградим среда, където това да бъде възможно.

Разбира се, тук имам предвид мотивация най-общо. Под мотивация в някои случаи може да става дума за намиране на свободно време, в други - способност за концентрация за по-дълъг период от време, в трети - воля да бъде продължено, когато проблемите изглеждат нерешими. Може и да е просто въпрос на това наоколо да има хора за взаимна подкрепа или за състезание. Това е различно за всеки и дори за един човек се променя с времето.

Когато има мотивация, остава да бъде набавен вторият компонент - напътствие. Напътствието е необходимо, за да може ученето да е ефективно, за да не бъде преоткриване на топлата вода. Напътствието може да има много форми - може да е от учител, може да е взаимно между съученици. Но за да бъдат приложни едни знания, е най-полезно когато това напътствие идва от технически (в случая с програмистите от оригиналната статия - старши програмисти, технически лица с друга експертиза) или административни (мениджъри, началници, собственици) ръководители.

Какво означава всичко това - най-вече две неща. Първото е и по-трудно, а именно, че ние като общество трябва да създадем среда, в която всички знаят, че усилията ще бъдат възнаградени подобаващо. Второто е способните да отделят време, за да помагат на желаещите да се научат.

Като цяло усещането за справедливост ужасно липсва в България. Изключение правят някои самозаблудени хлапаци (на интелектуално ниво), които не осъзнават, че България все още е в желязна тоталитарна хватка и всеки, който надигне глава повече от позволеното ще бъде смачкан, включително и с пълното съдействие на държавното обвинение, начело с главния прокурор. Част от последствието от това е, че в по-голямата част от обществото (в икономиката, културата, политиката) за лидери се назначават не борбените и креативните, а послушните и манипулативните. Затова и когато трябва да бъде взето решение, всичко се блокира, докато най-висшестоящият не се произнесе. Въпреки че много хора се борят, това няма как да бъде променено за година или две. То отнема поколения, а не достатъчната активност ни обрича и след една смяна на поколенията да няма задоволителна промяна.

Второто е сравнително просто, но изисква постоянство от всеки от нас. Независимо колко е зает един човек, той трябва да отделя време на околните. Освен всичко друго, това е грижа за собственото бъдеще, собствените старини. По-способните са по-заети, и при най-успешните това взима най-крайна форма. Те не могат да намерят хора, които да издържат на темпото им. А истината е, че те трябва да държат за ръка околните докато те смогнат на това темпо. Но не е необходимо човек да е преуспял, за да отдели време на близките си. Всеки има (близки или далечни) деца около себе си, които попиват всичко, което видят и чуят. Всеки има познати и приятели, които са загубили пътя си в живота и не знаят какво да правят. Всеки вижда хора, които си блъскат главата с наглед прости неща. Отделете време за тези хора. Питайте ги как се чувстват, какво ги затруднява, какво са опитали. Предложете им как Вие бихте го направили. Не им изземвайте идеята, просто представете гледна точка и им дайте време да намерят своя собствен път между своя характер, Вашето решение и безкрайността на живия свят.

Всичко това не е нещо, което аз или някой друг наскоро е открил. То е следствие от хилядолетия наука, част от която аз се опитвам да сведа до примери от нашето ежедневие. Колко съм успял е трудно да се каже. Но сигурно скоро пак ще опитам. Пък и то не е лекция, това е един безкраен разговор.

Въображението

Един от филмите, които най-силно са ме впечатлили в живота им е Detachment, филм от 2011 година, чието заглавие сигурно се превежда като "откъснатост". Днес публикувам филма, защото преведох един от силните цитати в него.

Как бихте могли да имате каквото и да било въображение, ако винаги ви се натрапват образи?... Какво е "мисловен конфликт"... Целенасочено да вярвате на лъжи, знаейки, че са неверни. Ежедневието ни е пълно с такива примери: Трябва да бъда красива, за да съм щастлива. Нуждая се от операция, за да бъда щастлива. Трябва да съм слаба, известна, модерна. На младите мъже днес им се казва, че жените са курви. Предмети, които служат за чукане, биене, осиране, които трябва да се срамуват. Това е рекламен холокост. 24 часа на ден, през остатъка от живота ни, силните на деня работят денонощно да ни оглупят до смърт. Затова, за да се защитим и предпазим от това да станем част от това безумие, ние трябва да се научим да четем. Да стимулираме собственото си въображение. Да култивираме нашето съзнание. Наша собствена представа за това какво е правилно и какво - не. Ние всички се нуждаем от тези умения, за да защитим и предпазим нашите собствени съзнания.

Съжалявам, че сега нямам възможност да намеря или преведа и други откъси, които със сигурност си заслужават усилието. Дано някой ден успея.

Последователи

Как се постига обединение без доверие?

Тези дни около мен се изсипа поредната порция изказвания в стил всеки срещу всеки и обидените отново ни припомниха, че са обидени на всичко и всеки. Изумявам се как хората са способни да смятат, че всички около тях са опорочени, а само те са чисти. За мен това е най-директният признак за това, че в България няма общество, а "Съединението прави силата" е поредния надпис, който хората повтарят без да осъзнават. Защото много българи си дават сметка, че е необходимо да се обединят, признават принципите, около които други се обединяват, но в крайна сметка отказват да се включат в такива обединения. И така се получава порочен кръг, с който периодично се сблъскваме.

Но тези констатации са познати. Какво можем да направим по въпроса? Очевидно си говорим за нуждата от обединение без доверие. Едва ли има две мнения, че това е труден въпрос. Но нито сме първите на света, сблъскали се с него, нито сме последните.

Например Уилиам Юри има доста известна презентация в TED за него:

Аз лично намирам за по-интересна задълбочената едноименна книга за воденето на преговори. В нея са изведени 5 принципа:

1. Разграничете проблемите от хората. Т.е. когато обсъждате проблеми, опитвайте се да не задълбавате върху имена или личности. Тези личности са симптома, ако не бяха те, може би щяха да бъдат други.

2. Фокусирайте се върху интересите (какво движи някого), а не позициите (какво той/тя казва). Често хора заявяват позиции без да разясняват всичко, което ги кара да го правят. Един вид детективска задача е да разбереш защо някой държи на наглед абсурдна позиция.

3. Търсете взаимноизгодни алтернативи. Решение, което да върши работа може да не е очевидно, но ако го намерите, ще подсили групата. Забелязал съм, че често дълбоките идеологически спорове в България могат да се сведат до единодушие за първите необходими малки стъпки, които от години буксуват.

4. Дръжте на това да се използват обективни критерии за решенията. Много често това не е възможно, но когато е, е от решаваща полза.

5. Бъдете наясно каква е вашата най-добра алтернатива на постигането на споразумение (BATNA). BATNA е английски израз за сценария, който ще се случи, ако не постигнете съгласие. Очевидно в България нашата BATNA е да продължим да се спускаме по същия този склон без нищо да се промени. Само склонът ми изглежда, че става по-стръмен, но това може да е привидно.

На мен поне това ми звучи невероятно смислено, дори просто. В същото време ежедневно виждаме хора, които действат точно противоположно на тези препоръки. А резултатът е, че отново стигаме до нашата BATNA - това, което се случва, когато не успеем.

За Куфарите*

* Взаимствам името "куфари" от филма Имало едно време на изток (думата е обяснена в 12:15-14:15 минути). Статията не е точно за хората изпълнявали ролите във филма, но за една по-широка прослойка от обществото, която следва интересите си без каквито и да било скрупули.

Без значение дали ще ги наричаме "куфари", "тарикати", "далавераджии" или по друг начин, в България има страшно много хора, които променят позициите (и дори ценностите) си според ситуацията. Това е точно обратното на принципност и е един от основните фактори, които предопределят посредствеността на обществения живот в България. Повече от ясно е, че хора като Орешарски, Станишев, Местан и Сидеров са такива.

Пиша тази статия заради един друг очевиден подобен случай. Става дума за назначаването на Ярослава Бубнова като временен директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Яра Бубнова е съосновател и директор на противоречивия Институт за съвременно изкуство, а в моя пример участва и един друг от съоснователите му - Лъчезар Бояджиев. Всъщност именно те двамата са в същината на противоречивостта на въпросния институт, членовете на който са изчерпателно изброени в похвална статия на 24 часа като играещи активна роля в антиправителствените протести.

В случая интересен пример дават както Бубнова, така и Бояджиев. Историята започва с един пост на Лъчезар Бояджиев от 10 септември който гласи:

тоз който приеме назначение на държавна служба от туй правителство, независимо от ранг, контекст и нужда от заплата (или пенсия като директор на нещо...) да не разчита твърде на симпатии, помощ и съдействие... да не говорим, че програмите за дейност и платформите за същност на публичните институции на културата в Б-я или никога не идват, или идват при уволнението... ако правителството не падне - когото назначат, ще изкара 5 години на масраф и далавера. да са му честити...

и защо ли мотивите на назначението звучат досущ като онези, с които предишното правителство (на ББ и ВР) уволни предишния директор...

РЕВАНШИЗЪМ = MON AMOUR...

и добавя в коментар:

мдам... става дума за НХГ, Луврето, НГЧИ, САМСИ-то и други синекури... залагам мястото си в отряда чавдар, че знам назначението за поне 3 от тези поста... за 2 от тях ми е все тая - нищо ново... за един ме боли - да видим...

Постът е "харесан" във Фейсбук и от Яра Бубнова. На свой ред, на 22 ноември, тя публикува друг пост:

За мои приятели, както и за хейтърските сдружения, клубове и индивиди, на 19.11. 2013 съм назначена като ИД директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. За неинформираните, тя не е БГ Лувър, нито Бг Орсе или БГ Център Помпиду, тя е националната колекция на изкуство от тези (малко) страни, които не са България.

Лъчезар Бояджиев не пропуска да коментира и тук:

Е слава богу, че веднъж има адекватно назначение макар и само като и.д., който обаче работи в тази галерия от 28 г и създаването и. Не виждам по-подходяща фигура. Честито и успех!

В ситуация като тяхната е естествено човек да изпадне в когнитивен дисонанс. Морална и търсена от околните реакция е разяснение (както прави например Бойко Борисов) с какво променената ситуация предопределя променената позиция. Толерантността изисква да допуснем, че има смислено обяснение, но то не е споделено с обществото. Откровено казано аз не вярвам. По-скоро тази история ме кара да се усъмня доколко ролята на тези културни дейци в протестите е била автентична. И това още веднъж показва защо българското общество боксува в отхвърлянето на пипалата на пост-съветския тоталитаризъм. Защото имаме прекалено много Куфари сред обществения (не само политически) "елит".

Кога се кове желязото

Вчера беше ден на много емоции за България. Не много се промени, но още веднъж ясно се видя разделението в държавата. Докато някои обявиха, че протестът е бил превзет от ГЕРБ, други се опитаха да преначертават граници, които те не харесват. За добро или лошо очертанията на тези граници стават все по-ярки.

А все повече се вижда, че България е разделена. Дали това е заради финансови зависимости, ценности или просто заради прехода е труден въпрос, но със сигурност го има това разделение между хората, които протестират "за ценности", и тези които протестират когато сметките за ток ги притиснат. Разделението е между хората, които протестират всеки ден на жълтите павета срещу олигархията, и онези дошли от някой по-малък български град да подкрепят своите фаворити - независимо дали от БСП, ДПС или ГЕРБ. Явно проблемите на вторите са толкова големи, че не им позволяват да обръщат внимание на ценностите на първите. Това разделение е дълга тема, за която са говорили и писали други. Това не е разделение София срещу провинцията, богати срещу бедни, интелигентни срещу прости или красиви срещу грозни. Разделението е на хора, които вярват в собствените си способности, и такива, които мислят, че единствената им възможност за развитие е да бъдат покровителствани от силните на деня, разделение на свободни и зависими.
Именно от темата за разделението се вижда, че проблемът в България не са толкова политиците, колкото избирателите. Защото политици има различни. Но избирателите изхвърлят тези, които признават грешките си, и преизбират безцеремонните. Това е процес, в който не играят решаваща роля изборните манипулации. Аз си мисля, че и платеният вот не е чак толкова голям. Защото, ако не друго, покрай събитията тази година стана ясно, че голяма част от хората не са докарани насила, а наистина поддържат компроментираните политици. Защото огромна част от българското общество зависи от държавната корупция и е въвлечена в един изчезващ свят - свят на производство на оръжия, цигари и въглища. Тези хора нямат силите да се огледат, да видят, че пътят, по който вървят, е обречен и най-вече нямат време да потърсят друг. Може би затова те не разбират защо протестиращите в София се борят с вятърни мелници като Дон Кихот. А в крайна сметка ние живеем в едно общество - и протестиращите, и пенсионерите, и тютюнопроизводителите, и неграмотните.

И за да има сближаване между нас - хората живеещи заедно, но мислещи различно, трябва да има интерес. Наличието на интерес е предпоставка човек да възприеме нови идеи. Това е нещо, което е добре известно на политици, учители, маркетолози и родители. Именно сега в тези времена на протести и конфликти, когато в социалните мрежи гъмжи от политически коментари, а в кръчмите се водят политически спорове в стил Левски - ЦСКА, е време, в което хората биха си направили труда да се поинтересуват, да прочетат, да седнат и да помислят. И за това какво си мислят, е определящо каква информация достига до тях.

Идеите и гледните точки на протестиращите трябва да достигнат отдалечените кътчета на България. А точно сега това се оказва по-лесно от всякога. Защото самозабравилите се лидери сами довеждат своите поддръжници в София на протест. Срещата на протестите трябва да доведе до един много труден диалог. Може би не с пенсионерите, които вече живеят в миналото, когато е била тяхната щастлива младост. Но може би с онези необразованите (вината да са такива, не е тяхна, а на цялото общество), които идват на безплатна екскурзия в София. Но най-вече с онези отрудени хора, които се сблъскват с битови проблеми всеки ден. Всеки ден те, къде повече, къде по-малко, успешно се борят с трудностите пред тях. Те също вярват, че в една или друга партия от настоящите в парламента е форма на защита от някоя друга такава (уж по-лоша).

Затова, моля Ви, опитвайте се да говорите с тях, но бъдете търпеливи. Подарете им едно разпечатано копие на вестник Протест, почерпете и тях по една вода. Помогнете им да видят света през Вашите очи. Сигурен съм, че ако успеете, обогатяването ще бъде взаимно.

За отговорите на трудните въпроси

Този път ще публикувам нещо върху което аз лично работя. Става дума за това как всъщност хората научават онези знания, които са сложни.

Разбира се, първият въпрос по темата е кои знания наричаме сложни. В друга статия вече представих различни опити за класификация на знанието. Там стана дума и за разделението на Сугрю, което разграничава три типа знание: декларативно (фактологично), процедурно и условно. Първите два типа се подразбират от името - декларативното знание е това, което е винаги вярно като това, че цялото общество избира парламента и президента, а процедурното знание се отнася до това как се прави дадено нещо, например че да се взима дадено решение е добре да бъдат разпознати всички възможни алтернативни решения, преди да бъде избрано едно от тях. От тези три типа условното е това, което е най-объркващо и тази статия е посветена на него.

Условното знание е онова, което дава различен отговор на въпросите според обстоятелствата. Но сложността идва не само от това, че обстоятелствата променят възможните отговори. По-трудното е, че най-често друг не може да ви даде верния отговор, защото за него той е различен. Разбира се някой може да се опита да Ви предложи решение, но той ням как да знае, дали то ще работи във Вашия случай. Вие трябва да го откриете сами за себе си.

Една от причините за тази трудност е, че в реалния живот (за разлика от точните науки) нещата рядко са черни или бели. Затова е важно да можем да мислим критично и да умеем да съпоставяме алтернативите пред нас една на друга. Например когато вкъщи се спука водопровод, въпреки че най-вероятно нито знаем как да го поправим, нито познаваме водопроводчик, ние няма как да оставим проблема нерешен и водата да тече - налага се да открием решение. Решението, което ще открием може да не е оптимално - може да се налага къртене, или цапане, което няма как да не остави следи. Но при всички обстоятелства ще трябва да направим нещо.

Не само в бедствени и неотложни ситуации е важно е да се взимат решения. Взимането на решения е и полезен опит, а човек се учи най-добре чрез практика. Защото дори едно решение да е грешно, това ни позволява да опознаем тази грешка, да знаем какво точно е грешно и в коя част на проблема да търсим ново решение. Както казва и Христо Стоичков с впечатляващия си житейски опит: "Който не играе - не печели." Ако Вие имате собствена идея, е сравнително по-лесно - трябва само да опитате да я приложите. По-трудно е когато на човек не му идва наум дори и идея. В края на статията ще предложа няколко начина за намиране на идея за решение.

За да илюстрирам написаното с примери, които да са разбираеми за повече хора, ще използвам динамичната политическа обстановка в България. Надявам се с това да не отблъсна онези, които не се интересуват от политика. Един много практичен подход, в ситуации когато не можем да намерим отговор, е да се опитаме да намерим други подобни ситуации и да видим какво е сработило тогава и какво - не е. Например случвало ли ви се е нещо подобно преди? Как постъпихте тогава? Бихте ли гласували за някой, за когото сте гласували преди? А за някой нов?

Ако не можете да намерите решение в собствения си опит, погледнете другите около вас. Търсете някой, който Ви е близък, в чиито решения имате доверие, чиято постъпка в подобна ситуация Ви е вдъхновявала. Няма нужда да се доверявате на този човек във всички ситуации. Достатъчно е да му имате доверие в подобни. В други можете да постъпвате по друг начин. Това умение на хората да избират селективно модели за подражание е обяснено в една от научните статии, които най-много са ме впечатлявали. Ако не можете да намерите примери от историята на България, които да одобрите, може да оцените това, което се случва в Исландия, или пък Италия или Гърция?

Най-доброто аз според другите

Имам много приятели, които са твърдо убедени в силата на положителното мислене и оптимизма. Може би донякъде под влиянието на българската си среда, а може би просто заради желанието си да постигна обективен поглед към определени неща, аз се стремя по-скоро да съм критичен реалист. Вече успял да си изградя пред някои образ на песимист и критикар, ми се иска да покажа в какво се изразява за мен критическия реализъм. Един от изразите на търсенето на обективност чрез критика е подбиране и промотиране на техники, за които съм се убедил, че работят. Затова сега искам да разкажа за техниката Reflected Best Self (което бих превел като вгледаното най-добро аз), с която ме запозна Дан Кейбъл - един човек, който успя да превърне много от студентите си в негови истински фенове още от първата среща.

Техниката позволява на всеки да подходи систематично към разпознаване и използване на силните си страни. За целта трябва да се мине през пет нелеки, но много интересни и въвличащи стъпки. Ако се интересувате да я приложите за себе си, тук описвам как можете да го направите. Преразказвам тези инструкции от оригиналните и предпочитам да оставя примерите непреведени като форма на добавена стойност, която можете да си закупите от авторите като знак на уважение за положения от тях труд.

Първа стъпка: Изберете кой да напише истории за Вас

Внимателно изберете 15-20 Ваши близки и познати, които ще помолите да напишат по три истории за моменти, в които са Ви видели в най-добра светлина. Идеята да питате толкова хора е, че не всички ще намерят време и желание да пишат за Вас. Крайната цел е да имате около 30 истории, или около 10 човека да откликнат на молбата Ви. Добър подход е предварително да си изберете кръгове от хора, сред които ще питате, като семейство, приятели, съученици/състуденти и колеги от различни места.

Втора стъпка: Питайте другите за истории за Вас

Съчинете писмо и го изпратете на избраните от Вас близки и познати. Всъщност има много начини да се направи това и личният подход със сигурност е за предпочитане, но ако нямате време и/или желание да подхождате към всеки индивидуално, можете да си направите шаблон и само да го адаптирате към всеки получател. Хубаво е да дадете и примери, за да могат те да си изградят представа какво се очаква от тях и да ги улесните. Както вече споменах, такива примери на английски (моят опит е, че за български получатели трябва да се адаптират малко повече) има на сайта на авторите на техниката. Дайте на своите автори две-три седмици време и им напомняйте периодично, защото най-вероятно те имат и други задачи на главата си.

Трета стъпка: Напишете собствени истории за себе си

Докато изчаквате да получите истории от Вашите събеседници, се опитайте да се сетите за три случки, в които Вие смятате, че сте се показали в най-добрата си светлина. Опитайте се да си спомните най-различни ситуации и периоди. В самите истории се опитайте да пресъздадете контекста, Вашата роля в ситуацията, какво сте направили, какви качества сте показали, какъв е бил резултатът и защо точно сте постъпили така. Включете собствените си истории в обобщения анализ, който ще направите, когато получите отговори от другите.

Четвърта стъпка: Анализирайте всичките истории

Съберете и обобщете получените истории. Направете една таблица с три колони. В първата колона запишете от коя група произлиза историята, във втората - какво положително поведение или качество сте демонстрирали, а в третата - по-обща тема на историята или произлизащо твърдение за Вас. Четенето на чуждите истории най-вероятно ще бъде много личен и емоционален момент, затова заделете време да го направите на спокойствие и с възможност за размисъл. Ако имате възможност да се доверите на някой друг да опита да направи това още веднъж за Вас, това може да Ви донесе още една интерпретация, за която може Вие лично да не сте се сетили.

След като сте прочели всяка от историите внимателно, се опитайте да разпознаете сходни (или повтарящи се) шаблони или теми. Тези повтарящи се свидетелства ще Ви помогнат с по-голяма увереност да разпознаете някои свои привички или черти. Ако се затруднявате да откриете шаблони или теми, опитайте се да намерите повтарящи се думи, тълкуването на които може да Ви помогне. След това се опитайте да намерите сред историите тези, които най-добре демонстрират тези Ваши черти. Може да се случи да намерите привидно противоречащи си истории, но това може да е признак за това, че разполагате с гъвкавост. Отново, ако имате възможност, може да помолите някой да направи това още веднъж за Вас и да получите анализ от друга гледна точка.

Пета стъпка: Направете своя най-добър портрет

На база на направения анализ се опитайте да си съставите писмен (може и под друга форма) автопортрет. Идеята на портрета е да имате изрична формулировка на Вашето най-добро аз, към което можете да се връщате в бъдеще или да го променяте и развивате. Вашият автопортрет трябва да включва шаблоните и темите, които сте разпознали в предишните стъпки. Постарайте се да не включва само неща, които можете да правите добре, но и да отразява Вашата идентичност като човек. Отново, ако има с кого, споделете Вашия автопортрет с някой близък, който може да коментира написаното и да Ви покаже един друг негов прочит.

Най-доброто аз според другите е систематична (обективна в смисъла на изследванията в реална среда) техника, която освен с практическите изводи, е свързана и с невероятни емоции. Едва ли мога да ги изброя всичките, но определено искам да спомена вътрешния конфликт, който изпитах, когато трябваше да преодолея нежеланието си да карам другите да ми правят "четки". За мен беше и особено чувство да пиша с молба на много хора, с които не съм имал контакт от години. Смятам, че много българи биха изпитали част от другите емоции, когато видят последващото видео например.



След като минах през това упражнение с някои мои приятели, аз реших да им върна услугата като изпратя на всеки от тях по една положителна случка с предложението да изпратя още две, ако решат и те са си направят такива автопортрети. За съжаление все още не съм изпълнил това свое намерение, но засега само го отлагам, без да съм го забравил.

Може ли ученето да се оптимизира?

Поканиха ме на една среща със Заедно в час. Давам си сметка, че там ще има много хора и едва ли ще има възможност да се навлезе в задълбочена дискусия, затова реших в този текст накратко да обясня на български част от изследванията на които базирам работата си.

Напоследък много често виждам някой да говори за бързо учене. Примери за това са скоростното четене или видео презентации, които обещават за един час да обяснят материал за цял семестър. Макар и не в контекста на обещания за такива чудеса, Мик Фланаган (човекът, който пръв ме запозна с научните изследвания, които ще представя тук) определя идеята за бързо учене като абсурдна. Простото обяснение на такава позиция е, че не количеството (скоростта) на учене е съществено, а качеството (дълбочината) му.

Дълбокото, като противовес на плиткото, учене може да се разглежда като разликата между научаване на факти и разбиране/осъзнаване на взаимоотношенията между обстоятелствата, които пораждат тези факти. Например, едно е да знаеш, че в навечерието на Априлското въстание е имало множество други по-малки бунтове, друго е да поставиш това в контекста на Възраждането и да го свържеш с предшестващата го духовна дейност като написването на История славянобългарска и създаването на българска екзархия и български взаимни училища. Затова и не толкова бързото възприемане на факти е съществено, а процесът на интерпретиране и интегриране на тези факти с вече съществуващото знание на учащия се.

В същото време проблемът с развиващото се знание и претоварването на учебните планове е налице. В отговор на това във Великобритания се заражда течение сред педагозите и преподавателите, занимаващо се с нещо, което може да се преведе като преломни понятия (от англ. threshold concepts). Идеята на тези изследвания е, че има понятия, които са едновременно изключително трудни за научаване и критични за по-нататъшното разбиране на цели дисциплини. В англоезичната литература често се дават примери от икономиката, в която разпознаването на такива понятия е най-напреднало. Два икономически примера са взаимодействието между търсене и предлагане и алтернативна цена. Това са понятия, които са трудни за възприемане, често дори контраинтуитивни, но веднъж осъзнати променят начина, по който се възприема икономиката като цяло. Именно това са част от характерните черти на преломните понятия.

Погледнато през тази призма, основна цел на образованието може да бъде учащите се да овладеят преломните понятия, което да им послужи за база за по-лесно възприемане на друго, не толкова критично знание в последствие. При един такъв подход възникват два въпроса: 1) Как да разпознаем кои са преломните понятия в областта, в която работим? и 2) Как тези преломни понятия могат да бъдат предадени на учащите се, които неизменно имат различен предварителни опит и познания? За намирането на тези отговори можем да се обърнем към феноменографията - наука изследваща как хората възприемат даден феномен и индивидуалните различия в този процес.

Намирането на отговор на първия въпрос е сложен и дълъг процес. Едно преломно понятие обикновено е и трудно за възприемане и критично за по-нататъшното навлизане в дадена област. Затова утвърждаването на едно понятие като преломно преминава през няколко итерации на затвърждаване от учащи се, от учители, но и от практици. Въпреки, че все още няма задълбочени изследвания на този въпрос, изглежда вероятно преломните понятия да са различни в контекста на различните култури. Затова изключително важно, и най-вероятно неизбежно, е изследването на преломните понятия на място в самите часове, където учебният план подлежи на актуализация. Това може да стане с помощта на японския метод на изследване на уроци и производния му метод на изследване на ученето. Това са процеси протичащи в продължение на няколко учебни години, в които малка група учители работи заедно като обсъжда учебните цели, планира самите уроци, наблюдава как протичат те на практика, адаптира ги според наблюденията и споделя резултатите, за да могат да бъдат използвани от други учители.

Вторият поставен въпрос е изключително сложен именно заради споменатите по-рано персонални различия между учащите. Те могат да са и в начина по който учащите възприемат нова информация, въпрос на разсейване или на лична интерпретация. Това са вътрешни процеси за учащите и затова на тях трудно може да се влияе. Феноменографията предлага непряк подход - представяне на новата информация по различни начини, така че тя да може да бъде видяна от различни перспективи и оценена в по-голяма пълнота. На практика това може да означава повтаряне или преразглеждане на дадено понятие, но ако то е преломно, може би допълнително отделените време и усилия си заслужават и ще доведат до по-лесно възприемане на други последващи понятия. Най-сигурният начин това да бъде разбрано е да се опита на практика и да се наблюдават резултатите.

С това мое кратко изложение на няколко практики от социалния конструктивизъм исках да направя въведение в част от теорията, с която работя. Идеята ми е с това да представя няколко световни добри практики използвани в образованието и с това да улесня навлизането им в България. Някои от препратките сочат към научни публикации, достъпът до които е платен. При интерес ми пишете (например коментар тук) и мога да споделя статиите, но предпочитам да не ги публикувам за свободен достъп.

Приказка за ежедневието

Покрай различните разправии за Витоша една позната сподели една приказка:

Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек наоколо, който да не бил чувал за това великолепно животно. Той имал дълги, прекрасни крака и когато препускал буйно, мускулите му играели с копринен блясък. Чул Великият Вожд за коня и изпратил пратеник да пита стареца дали не може да ги купи. Препуснал воинът до типито на стареца и скочил от коня си. Когато мокасините му докоснали земята, се вдигнал прах във всички посоки. „Старче, изпраща ме Великият вожд. Той те поздравява и пита може ли да купи коня ти?”

Старецът имал величествена осанка и благородни маниери. Помислил, помислил и казал: „Поздрави от мен Великия Вожд и му благодари за любезното предложение да купи коня ми. Този кон е мой приятел. Ние с него сме спътници. Не мога да продам своя приятел.” И пратеникът си тръгнал.

След две седмици конят изчезнал.

Когато обитателите на селището чули, че конят го няма, всички се струпали около стареца и завикали: „О, стари човече, какво нещастие! Можеше да продадеш коня си на Великия Вожд. Сега нямаш нито кон, нито платата за него. Каква зла съдба!” Старият човек погледнал всички с мек, благ поглед и казал: „Това не е нито зла, нито добра съдба. Не знаем цялата история. Нека просто да кажем, че конят е избягал.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях това било нещастие.

Месец по-късно конят на стария човек се върнал, следван от двадесет великолепни коня. Буйни и прекрасни били те и от ноздрите им излизали пламъци. Хората от селището изтичали при стареца: „О, старче, ти беше прав. Не беше зла съдба бягството на коня ти. На добро беше. Сега не само конят ти се върна, но имаш още двадесет прекрасни коня. Това е добра съдба!”

Старият човек поклатил бавно глава и с върховно проникновение казал: „Това не е нито добре, нито зле. Не знаем цялата история. Нека само да кажем, че конят се върна.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях да имаш двадесет прекрасни коне било голямо щастие.

Старецът имал син, който започнал да обяздва конете. Всеки ден той ставал рано, за да си върши работата. Една сутрин старецът отишъл да погледа работата му. Младият мъж се носел в грациозен тръст върху голия гръб на необязден петнист кон. Внезапно конят се хвърлил наляво, после се извъртял надясно и с яростен скок на задните си крака хвърлил младежа високо във въздуха. Момчето паднало и ме мръднало. Двата му крака били счупени.

Всички обитатели на селището се събрали и започнали да се вайкат и оплакват: „О, не! О, не! Старче, ти беше прав. Връщането на твоя кон ти донесе нещастие. Сега твоят единствен син е осакатен, със счупени крака. Кой ще се грижи за теб в твоята старост? Това е голямо нещастие.”

Старият човек се изправил и казал спокойно: „ Това не е нито нещастие, нито щастие. Нека просто да кажем, че синът ми си е счупил краката. Ние не знаем цялата история.” Хората от селището се разотишли, клатейки глави. За тях падането на момчето било голямо нещастие.

Скоро по тези земи пламнал голяма война и Великият Вожд призовал всички млади мъже в селището да се бият. Войната била дълга и изтощителна и хората знаели, че повече няма да видят децата си. И те пак се събрали около стария човек: „Старче, ти беше прав. Не е нещастие, че синът ти си счупи краката. Макар и сакат, той е с теб. Ние никога повече няма да видим синовете си. Това беше щастие за теб.” И още веднъж старият човек им казал: „Това не е щастие, нито нещастие. Ние не знаем цялата история.”

Какво можем да разберем от тази поучителна история? Има моменти, когато се чувствате като жертва и други, когато ролите са сменени. Не трябва да съдите с мерките на доброто и злото. Това, което сте преживели, не е нито хубаво, нито лошо. Просто не знаете цялата история.

Всяко преживяване, всичко, което са ви причинили или вие сте причинили на другите, е страшно важно за развитието ви. Дори лъжите ви, жестокостта и несправедливостта към другите, дори и те са много важни. И това, което криете със срам в душата си, също е много важно, защото ви е помогнало да станете това, което сте. Всичко преживяно ви помага да станете милосърдни, цялостни и изпълнени с любов. Ако успеете да си простите и да се приемете такива, каквито сте, ще излекувате себе си, а заедно със себе си и планетата. Помнете: Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история.

Подобни приказки са най-хубави без коментар, но аз все пак ще си споделя едно лично впечатление, което мен лично ме мотивира страшно много: хубавото на плурализма е това, че има и по-предпазливи и по-спонтанни хора и някъде в хаоса между тях си, те успяват да намерят един компромисен път.

За нуждата от дебат

Днес попаднах на две интервюта по различни теми, свързани с държавността на противоречиви личности - французинът Едуар Карминяк и българинът Сашо Дончев. И двамата говорят много критично за съвремената политика в своята съответна страна и и двамата са цитирани да казват думи в духа на "не съм пряко зависим от политическата конюктура и затова мога да си позволя да изказвам мнението си свободно". Знам прекалено малко и за двамата да мога да коментирам обвързаностите им, но със сигурност съм съгласен с тях, че за да има функционираща демокрация, хора извън политическите партии трябва да участват в обществения дебат. Във Великобритания това е известно като ангажимент с обществеността. Според тяхното разбиране на думата, става дума за това, че специалисти в дадена област имат моралното задължение да влизат в диалог с не-специалистите.

Ако за момент пренебрегнем емоционалната страна в човешките действия, за рационалната можем да направим един паралел с науката. Там науката може да бъде разбита на два паралелни процеса - теория и емпиричното ѝ валидиране чрез проверка в практиката. Еквивалента на теорията в обществения живот е представата на обществото за това, кое е реалистично и кое - не. Тази представа не винаги е непременно правилна, но защото е широко споделяна, тя определя ежедневието на хора, които не си правят труда да проверяват убежденията си чрез потвърждаването им от практиката (споменатото по-горе емпирично валидиране). Затова е изключително важно тези хора да чуват различни гледни точки, така че те да не живеят с убеждението, че има само една истина, но злонамерените хора наоколо се опитват да я заобиколят. Макар и олигарх в България и финансист във Франция да не са точно идеалните модели на подражание, те показват гледната точка на някой, който има опит и наблюдения от близо. Именно затова аз съм силно впечатлен от въпросните коментари.

Такъв вид дебат, в който различни хора заемат позиция, с което дават възможност тя да бъде обсъждана и критикувана, е първата стъпка, която все още липсва в България. Повече експерти трябва да споделят и развиват идеите си публично. Разбира се задължителната друга стъпка е да се говори с повече конкретика с примери от практиката, така че да се вижда кое е базирано на реален опит и кое са спекулации, които имат нужда от проверка. Разбира се тези позиции и примери трябва да се разглеждат едновременно с емоционалната страна и да се има предвид какво хората желаят да направят, независимо от това, което знаят. За да се избягват вътрешни конфликти, в които настъпва травматичен личен разрив между убеждения и действия.

Най-лошото, което можеш да направиш

Блоговете са много удобно нещо. Подобно на другите онлайн социални мрежи там можеш да изсипваш мисли и емоции без да се притесняваш за това дали някой ще се интересува да ги прочете. В същото време те представят коварната възможност да кажеш на някого нещо, без да ти се налага да се конфронтираш с разговор очи в очи. Не съм мислил, че ще използвам моя блог по този начин. Все пак има нещо, което ме тормози. Не мога да го кажа на човека директно, защото изобщо не съм в позиция да давам съвети за неща, от които не разбирам. Но ме гложди и изпитвам нужда да го споделя. Коварно, нали?

Твърдо съм убеден, че най-важното за всеки човек е индивидуалното внимание. Не непременно ласкание и угаждане, но откровена грижа за някой близък - колкото повече, толкова по-добре. Все пак възрастните развиват умението да се приспособяват, да преодоляват и да преглъщат. При децата вниманието е нещо много критично, а родителите са тези, които най-много от всички околни са поели дълг за грижата към едно дете - още с неговото създаване и с пускането му да диша и броди по широкия свят. Именно в това за мен се корени важността на семейството като ценност.

Смятам за изключително важно за едно дете родителите да проявяват ежедневен интерес към това, което то преживява и начина по който то възприема събитията около него. В това отношение смятам дългите работни дни за едно необходимо зло, а способността да преглътнеш злободневните работни емоции, когато се прибереш вкъщи, за ключово умение за всеки възпитател. Може би това трябва да остане така поне до деня, в който детето само попита какво се случва на възрастните на работа, а самите възрастни преценят, че то е готово да се сблъска с негативната енергия, която залива трудовия бит. Но дори тогава, един родител е длъжен да повярва на детенцето си, че то е доктор и е изключително важно родителят да бъде прегледан като пациент точно сега или, че новият телефон, който е излязъл има най-големия екран и поддържа най-бързия интернет. Отново, от такова внимание към това, което ни се струва важно и интересно, има нужда всеки човек, но специално между деца и родители, това е едно от най-важните задължения, едно от онези хиляди малки преживявания, които ни оформят като личност.

Затова и за мен най-лошото, което двама родители могат да направят за детето си, е да го поставят в ситуация, в която то не може да бъде с тях двамата едновременно ежедневно и доколкото необходимото зло на ежедневието го позволява. Защото една раздяла около дете не е необходимо зло. Тя е символ на една грешка, един провал - независимо дали грешката е била раздяла или самото дете. Провал, много по-лош от работни, междуличностни или криминални провинения. Защото това е провал, в който е предадено това доверие, което е било дадено безрезервно - доверието, че родителите са готови да пожертват себе си като символ на настоящето, заради детето, което е символ на бъдещето на същите тези родители. Едва ли аз като страничен човек мога да кажа, че раздялата може да бъде избегната, но щом се е стигнало до нея, някъде по пътя е била направена недопустима грешка. Грешка, от която ще страда дете, което няма вина за нея.

Съжалявам за крайните думи.

И пак за мениджмънта в България

Един цитат от Майк Роте - чужденец, управляващ бизнес в България:

Сред предимствата на България е, че тук има добри служители, които са мотивирани и гъвкави. Данъците също са ниски. Но има и недостатъци. Пазарът е много по-малък в сравнение с Румъния. Административната и правната система не са надеждни. Аз лично виждам още един недостатък и това е липсата на добро корпоративно управление както при вземането на решения, така и в работата със служителите. Не може да си представите колко са благодарни служителите, когато имат доверие в началника си. Но това се случва твърде рядко

И аз напоследък се замислям дали в България най-големият проблем е вертикалното разстояние на властта - усещането (съчетано със желание да е така) на хората, че решенията се взимат далеч от тях. Мисля, че това е свързано и с повсеместното неумение в България да се работи в екип.

Предизборните ботове

За тази публикация, както и друг път, си имам ясно разграничими причина и повод. Поводът за тази статия е един коментар във Фейсбук, гласящ "Пуснали са предизборните ботове". Причината е много дискутираното тригодишно проучване на PISA, което разкрива, че обучението на българските ученици продължава да е на много лошо ниво. В изследването PISA 2009 е бил поставен фокус на четивната грамотност.

В работата си неколкократно съм се сблъсквал с един технически проблем, който от десетилетия изкушава изследователи и инжинери по света. Става дума за изкуствен интелект, който може да поддържа разговор. Съществува ежегодно състезание, направено според теста за изкуствен интелект на Тюринг. регламентът изисква за 5-минутен разговор, съдия да не може да разбере, че не разговаря с човек.

За мен двете теми са изключително свързани, защото и двете се отнасят до това какво става с информацията в текста, след като тя бъде възприета от системата, била тя човешко съзнание или компютър. Тази прилика донякъде се разяснява с констатацията на международното проучване, която според в. Капитал е:

Най-тревожният извод е, че 41 процента от българските ученици са под критичния праг за четивни умения. Това означава, че притежават елементарна функционална грамотност - могат да четат и пишат, но се затрудняват при тълкуването и интерпретирането на текстовете. Съответно най-трудната част за деветокласниците е осмислянето и оценяването на текста. Още по-слаби са резултатите при анализа на нетрадиционни формати като графики, илюстрации и карти. Учениците с най-добри резултати в България са под 3 процента (за сравнение съответният процент в Шанхай е 21,4%).

При чат ботовете повечето синтактични и семантични проблеми са решени. Съществуват алгоритми, които могат да разбират и поправят граматика и правопис. Често системите са свързани с различни бази данни с речници и онтологии. Проблемът, който остава нерешен е участието в дискурса. До сега не е измислена програма, която да успее да поддържа развитие на разговора с интелигентен човек. За целта са необходими много качества, сред които познаване на контекста, емоционална интелигентност и ангажираност в разговора. За съжаление понякога ми се струва, че тези толкова ценни качества не се виждат и при разговори с хора. Затова аз бих си позволил да направя едно грубо обобщение в отговор на въпроса дали изкуствения може да надмине човешкия: като че ли някои хора се опитват да демонстрират, че това вече се е случило, но съдейки по други - това едва ли ще се случи някога.

Пестеливост, общуване

Погрижи се за стотинката и левовете ще се погрижат сами за себе си.

Капка по капка, вир става.

А това е моята любима:

Чети не само книги, но и хора.

Сигурност и доверие в интернет

Днес докато преглеждах какви нови торенти мога да си изтегля и се опитвах да оптимизирам трафика в моя клиент, видях че един от хората, с които обменям, ползва непознат ми торент клиент: tixati. Стана ми любопитно и разгледах сайта му. Оказа се доста добре направен с много детайлна информация за трансферите и въпреки това безплатен. Още повече: оказа се, че го има и за Линукс. Веднага реших да го изпробвам и го потърсих в Synaptic. Нямаше го. Разбира се от сайта на разработчиците може да се дръпне инсталационния пакет. Но в този момент бях започнал да се замислям дали това няма да е риск за сигурността на компютъра ми.

Може би всеки се е натъквал на различни форми на злонамерен софтуер (malware). Особено в България се славим с челния си опит с вирусите. По-рядко тези програми са точно прицелени, по-често те се опитват да използват заразения компютър например да изпраща спам. През последните години производителите на злонамерен софтуер показват невероятна креативност.

Затова и няма нищо чудно, че често се появяват съмнения за чистотата на различни програми като тази, която намерих. Аз се опитах да я проуча в Google, Уикипедия и AlternativeTo. Въпреки че никъде нямаше сериозно обвинение, че софтуерът е проблематичен (ако имаше, той просто щеше да бъде заличен от много от местата), аз не можах да му се доверя, така както някои се усъмняват дори в uTorrent. Затова си реших, че съм си добре с моя си клиент с отворен код. Не, че е сигурно, че някой си е направил труда да провери кода, но усилието да се направи проверка е по-малко, както и в последствие изкушението за злонамерени разработчици да си направят атаката точно със свободна програма.

Популизъм и плагиатство - в примери

Една неприятна страна на примитивните, но самоуверени хора, е неспособността им да погледнат по-широко и да проумеят, че не те са открили топлата вода. Малко по-конкретно тук прилагам няколко примера:

• Последният (и повода за тази статия) си пролича в конфликта между Танов и Цветанов:

  ...По думите му, единствения проблем е, че понякога МВР си приписва заслугите за пресечена от митничари опит за контрабанда и това демотивира митническите служители. "Митническите служители имат нужда от сигурност и признание за да вършат добре работата си", добави Танов.

• За нежеланието на Борисов да признае, че е бил предупреден в един предишен случай писах покрай държавния бюджет за 2009 г.


• Третият е гражданската инициатива за нощен транспорт в София, която нуждаещият се от дейност зад гърба си бъдещ министър на транспорта не се поколеба да си припише. Но в бързината да обере славата, г-н Цветков така и не се постара да осигури устойчивостта на идеята, както тя беше замислена във Facebook групата.

Тази тактика сработва завидно добре пред аудитории, които идеализират личности и в последствие не подлагат на съмнение дори преувеличени самохвалства. Явно широкото разпространение на този феномен в България създава среда за популистски успехи.

Да си изградиш средата

След като завърших училище, като много други младежи от България, заминах да уча в Германия. Там един познат направи форум на българските студенти в града и постепенно започнахме да обсъждаме в него всичко възможно от ежедневието и университетската бюрокрация до икономика и философия. Някои просто си задаваха ежедневните въпроси, а други имаха мнение по всяка тема. Очаквано там се палихме изключително много за щяло и нещяло от политически убеждения и лични симпатии до граматика и правопис. Опознахме се добре - много бързо си пролича кой е идеалист и кой циник. И въпреки тези различия всеки малко по-любопитен имаше възможност да се запознае със света в чуждите очи и да се обогати с това, което другите са прочели или преживяли.

Вече студентският форум ми е далечен, а когато се виждам с приятели от тогава се случва да си говорим колко наивни сме били когато сме писали по различни теми, но и колко много сме научили. А за мен лично това беше периодът, в който (без да съм бил запознат с понятието) аз за първи път усетих прекия ефект от социалния конструктивизъм - създаването на тясно и споделено значение на езика в нашата общност.

Сега, доста години по-късно, аз вече съм запознат с теориите цитиращи Пиаже и Виготски. Сега знам какво наричат лична учебна среда и практикуваща общност и как те допринасят за личното развитие. Вече не участвам толкова активно в студентски форум, но за сметка на това пиша в блогове и Уикипедия, дискутирам по новинарски и професионални форуми. Прилагам това, което научих там в една по-широка среда. Приносите, които правя сега не са в една студентска общност, а в по-широкото общество с членове с по-разнообразни разбирания. Защото съм твърдо убеден, че вместо да бягам от посредствеността и консуматорството в търсене на по-приятна среда, аз трябва да положа усилие и да я създам заедно с другите, които изпитват подобна необходимост. Убеден съм, че ние (тези които можем да си го позволим) трябва да създадем света, в който искаме да живеем.