Консенсус има, не достига диалогът

Статията е по чернова писана през май 2014

Ходих на дебат в Червената къща. За пореден път там видях активната част на българското общество, за пореден път се убедих колко малък и затворен кръг е това.

Банковият облак

По повод събитията около КТБ и ПИБ в медиите излезе следният цитат:

Икономистът Георги Ганев е категоричен, че няма банка в света, която може да удържи на удара от трезорите й да бъдат изтеглени 800 млн. само за няколко часа. "Това е световен рекорд! 800 млн. лева са около 14 % от всичките срочни депозити. ПИБ няма да работи в събота и неделя, но ще работи в понеделник., а дотогава тя има нужда да набере кешова наличност и да я изпрати по клоновете, за да могат да бъдат обслужени всички хора, затова всички да бъдат спокойни"

Макар и на пръв поглед това да звучи успокояващо, ако приемем цитата буквално (а защо да го приемаме по-малко буквално от твърденията на самата банка за сумата?) излиза, че ПИБ е направила невъзможното.

Но кои са тези магьосници, които правят невъзможното? Те със сигурност са банкери с история. През злощастната 1996 г. Капитал пише статия, озаглавена "Държавата страда от приятели", в която частта за тях започва с:

В този смисъл по-интересен и по-скъп на обществото е един друг приятелски кръг - Стоян Шукеров, шеф на управление "Валутни операции", Камен Тошков, шеф на "Банков надзор", Янко Янев, бивш шеф на БЗК, Емилиян Димитров, шеф на Първа частна банка, Ивайло Мутафчиев и Цеко Минев, шефове на Първа инвестиционна банка, Стоян Радев, бивш шеф на борда на Юнионбанк, Христо Александров, безработен, но щастлив "банкер", бивш шеф на Агробизнесбанк.

Иначе магическата сила на банката изниква и от Уикилийкс и историята с "гнилите ябълки". Три години след написването на дипломатическата грама някак си се оказва, че в разгара на световната банкова криза, най-стабилни са именно банките, споменати там. Те пък от своя страна се прославят по света и у нас с нереално изгодните условия по депозитите си. Стават известни и с това, че финансират олигарси, които не могат да обслужват задълженията си, но използват бизнеса си за политически натиск.

И все пак как е възможно съчетанието от тези факти? Отговорът е банално прост по български. Обяснението идва с едно вглеждане в историята на собствениците на ПИБ. Останалата част от отговора е избирателното изпълнение на задълженията на българските регулатори. На хартия България има една от най-стабилните банкови системи в Европа. На практика обаче БНБ (и КФН, а и целият сектор "вътрешен ред и сигурност") действат неубедително.

Българските институции не действат рационално и не защитават обществения интерес. За щастие, в случая с банковата система, тяхната фиктивна спасителна мрежа не е последната. Хубавото е, че България е член на ЕС, а болшинството големи банки са с чуждестранна собственост. На фона на тези факти като че ли се очертава изводът, че настоящата криза, колкото и болезнена, е по-добрият начин да бъде спаднат балона на съмнителното банково финансиране в България. А който си е държал парите в някоя от магическите банки, въпреки многократните предупреждения и предишни сътресения, е време да размисли защо тези събития се повтарят с едни и същи участници и дали не е в негов интерес да ги премести в някоя с по-добро управление.

Как се постига обединение без доверие?

Тези дни около мен се изсипа поредната порция изказвания в стил всеки срещу всеки и обидените отново ни припомниха, че са обидени на всичко и всеки. Изумявам се как хората са способни да смятат, че всички около тях са опорочени, а само те са чисти. За мен това е най-директният признак за това, че в България няма общество, а "Съединението прави силата" е поредния надпис, който хората повтарят без да осъзнават. Защото много българи си дават сметка, че е необходимо да се обединят, признават принципите, около които други се обединяват, но в крайна сметка отказват да се включат в такива обединения. И така се получава порочен кръг, с който периодично се сблъскваме.

Но тези констатации са познати. Какво можем да направим по въпроса? Очевидно си говорим за нуждата от обединение без доверие. Едва ли има две мнения, че това е труден въпрос. Но нито сме първите на света, сблъскали се с него, нито сме последните.

Например Уилиам Юри има доста известна презентация в TED за него:

Аз лично намирам за по-интересна задълбочената едноименна книга за воденето на преговори. В нея са изведени 5 принципа:

1. Разграничете проблемите от хората. Т.е. когато обсъждате проблеми, опитвайте се да не задълбавате върху имена или личности. Тези личности са симптома, ако не бяха те, може би щяха да бъдат други.

2. Фокусирайте се върху интересите (какво движи някого), а не позициите (какво той/тя казва). Често хора заявяват позиции без да разясняват всичко, което ги кара да го правят. Един вид детективска задача е да разбереш защо някой държи на наглед абсурдна позиция.

3. Търсете взаимноизгодни алтернативи. Решение, което да върши работа може да не е очевидно, но ако го намерите, ще подсили групата. Забелязал съм, че често дълбоките идеологически спорове в България могат да се сведат до единодушие за първите необходими малки стъпки, които от години буксуват.

4. Дръжте на това да се използват обективни критерии за решенията. Много често това не е възможно, но когато е, е от решаваща полза.

5. Бъдете наясно каква е вашата най-добра алтернатива на постигането на споразумение (BATNA). BATNA е английски израз за сценария, който ще се случи, ако не постигнете съгласие. Очевидно в България нашата BATNA е да продължим да се спускаме по същия този склон без нищо да се промени. Само склонът ми изглежда, че става по-стръмен, но това може да е привидно.

На мен поне това ми звучи невероятно смислено, дори просто. В същото време ежедневно виждаме хора, които действат точно противоположно на тези препоръки. А резултатът е, че отново стигаме до нашата BATNA - това, което се случва, когато не успеем.

Интервю с Христо Петров

Често Ъпсурт запечатват в текстовете си коментари, които преди това са обикаляли софийските улици. Ето едно интервю за е-Вестник, озаглавено "Всички сме в мръсен кенеф. Вместо да го изчистим, си мерим парфюмите", в което Ицо Хазарта показва, че трябва развито самоосъзнаване, за да има такива текстове. Препоръчвам прочитането на цялото интервю, но ето няколко откъса, които ми направиха много силно впечатление.

На въпроса "Кои са по-отвратителни днес – политиците или медиите?" той отговаря:

Аз познавам много повече медиите, отколкото политиците. Но пак казвам – тук има много голям проблем. Аз не съм бил на тяхно място и на този свят много неща си зависят от шибаната гледна точка. Има много неща, които наистина не зависят от политиците. Всеки си има виждане и при всичките тези хора това, което остава и което е важното, всъщност е какво са направили… Резултатите са важни.

А ето какво казва за медиите и тяхната обективност:

Аз усещам, но смятам, че повечето журналисти сами имат вина за положението. Нали говорихме преди малко за тези политически оръжия и това изродяване на медиите в политически пиар, рекламни листовки? За да стане така, има нужда от хора – за изграждането на тази машина. Ами тези хора сами си го причиняват това. Преди 6-7 години казах в едно интервю за национална медия, че много пари отиват на вятъра и има много хора, които не вършат никаква работа и се разпределят по някакъв „комунистически“ принцип. И аз казах на репортера: „Чакай сега, това аз го казвам, не го казваш ти, защо да не можеш да го напишеш?!”… „Е, не, сега, кажи тук за наградите…”. Вие сами се цензурирате. Защо ти не се цензурираш? (б. р. – към Бакалов). Защо някой не идва да ти каже нещо?

И накрая за това колко е важно личното мнение:

Не съм сигурен, не искам да казвам, защото сме го докарали до такова положение, че като кажеш нещо хубаво за някого, се казва, че те е заплашил или ти е дал пари, а като кажеш нещо лошо, казват, че си от другия отбор. Не искам да има шибани отбори, искам да мога да казвам свободно какво според мен се прави и какво не.

Обикновен, но интелигентен - качество, което рядко се забелязва при българските необикновени звезди.

Това е само тест

Който следи този блог знае за отвореното писмо и подписката, които с група приятели инициирахме. Става дума за обществена критика към номинацията на Борис Велчев за конституционен съдия и призив към Росен Плевнелиев да я оттегли. На мен лично този експеримент ми помогна да освежа представите си защо в България има толкова много социално лицемерие и оцелява такава куха политическа фасада. Фактът, че това се случи едновременно с делото Трентън Олдфийлд в Лондон, ми даде възможност да наблюдавам огромното разстояние в развитието на гражданските общества в България и Великобритания.

В тази статия ще опиша как точно възникна и реализирахме идеята за отвореното писмо и подписката според моята перспектива. Ще се фокусирам върху фактите. В края правя една оценка, която дъжа да оставя отворена. За голямата част от това, което смятам за решения вече съм писал.

Смятам, че за да е пълна картината, трябва да започна с моята лична мотивация. През вече далечната 2006 сайтът Още инфо публикува първата моя политическа статия. Следейки двуличното правосъдие в България аз бях ужасен от мисълта за главен прокурор да бъде назначено поредното послушно номенклатурно детенце и то по начин, който тогава достигаше нови висоти на абсурда – не защото правосъдната ни система не е пълна с подобни фиктивни избори, а защото тогава това се случи с такава неприкрита подмяна за толкова висок пост.

Близо седем години по-късно мога да кажа, че моето пророчество за Борис Велчев е сбъднато. Частта, в която сгреших беше, че ще има поне фиктивно преследване на второстепенни подставени лица. Това не се случи. На практика от гледна точка на съдебната система през този период в България не се забелязва реално развитие. Това са седем години, загубени за така болезнения преход, но спечелени за онези, които искат да прикрият следите си. Това личи и от мотивите на Плевнелиев за номинацията – кухи и изписани по необходимост.

Бях изненадан, че в медиите и интернет номинацията на Борис Велчев беше отразена толкова повърхностно и по задължение – подобно на президентските мотиви. По стечение на обстоятелствата в този момент участвах в обсъждане на въпроса „Защо хвалим послушни, пасивни и подчинени деца?“ и една от тезите ми беше, че децата (а и възрастните) са такива, каквито модели за подражание откриват около тях. В емоционален момент дадох за пример новината за посредствеността на Борис Велчев и Росен Плевнелиев като общественици, които би трябвало да дават пример на цялата нация. Когато вече достатъчно хора бяха видели коментара аз се замислих как аз самият се отличавам от двамата политици-марионетки, за които говоря и чиято посредственост презирам. Това вече означаваше, че след като няма реакция, аз трябваше да я инициирам.

Не за пръв път работя с хора и подемам подобна кампания. Много пъти съм участвал в дискусии около проблемите на политическата система в България. Затова лесно инициирах събирането на едно динамично ядро от активни хора, с които нахвърлихме първа версия на писмото в споделен документ, която да представим за обсъждане в по-голяма група. Така нямаше необходимост да обяснявам прекалено много на хората от това ядро, а когато инициативата достигна по-широка група, тя вече имаше по-детайлна аргументация и по-конкретен вид – оставаше само да се изяснят детайлите и формата. За една седмица писмото беше готово, създадохме онлайн петиция и се бяхме свързали с неправителствени организации (НПО). Смятам за важно уточнение, че всички участващи си имат и други ангажименти в живота. Вече писах и в друга статия, че лично за мен тази кампания дойде в много неподходящ момент. Това, което поддържаше моята лична енергия беше окуражаващата подкрепа, която получавах от най-различни страни и чиято интензивност изобщо не очаквах. Който не е опитал подобно нещо няма как да знае колко високо хората ценят доброволните инициативи за по-справедливо общество.

Откритата кампания беше сравнително кратка. Планът (последователността на който може би трябва да бъде преразгледана) включваше изпращане на писмото до президентството и медиите в петък, катализиране на подкрепата през уикенда и управление на официалните реакции през следващата седмица. Катализирането на подкрепата се състоеше в личен контакт с подбрани общественици и промотиране на кампанията из форуми и социални мрежи. Управлението на официалните реакции включваше следене на медиите, последващи опити за контакт с тях и разширяване и поддържане на активна дискусия в социалните мрежи. Поради вирусния характер на кампанията, тя е инициатива с отворен край. Очакването при нея е за експоненциално нарастваща подкрепа. Когато тази подкрепа покаже признаци на затихване, независимо от продължаващата активна кампания, това най-вероятно означава, че целевата група е заситена и е време кампанията да бъде върната към устойчива активност.

А ето и равносметката – накратко каква подкрепа получихме: официално ни подкрепи една НПО, а една онлайн медия и два сайта на общественици (Свободата.ком и този на Иво Инджев) публикуваха наши текстове. В резултат на това за четири дни активна кампания събрахме над 300 подписа онлайн (близо половината от тях от София). По моя груба оценка около 10% от тях са от мои приятели. Със сигурност подобна лична подкрепа са получили и други от организаторите, но смятам, че в голяма степен приятелската подкрепа се припокрива. Със сигурност след втория ден приятелските подписи са по-скоро изключение. Всъщност покрай тази инициатива завързах нови познанства, на които разчитам в бъдеще.

Подкрепата, която получихме е много по-важна от съпротивата, но подобно на политическите кампании, които се фокусират върху т.нар. swing voters – избиратели, чийто глас може лесно да бъде спечелен или загубен, и аз изпитвам необходимост да анализирам подкрепата, която не получихме, въпреки осъществения личен контакт. Като една кампания, излизаща от нищото, ние нямахме поддръжници, които можем да загубим, а по-скоро няколко конкретни имена, които смятах за сигурни, но чиято подкрепа не получихме. Тази статия, описваща процеса на организацията, стана достатъчно дълга, затова анализа на съпротивата ще оставя за някоя следваща.

Като заключение искам да обобщя, че всъщност реалистичните цели на кампанията бяха постигнати. От една страна ние проверихме до къде се простират възможностите ни за кратко време да реализираме политическа акция. От друга – проверихме доколко българското общество (по-конкретно част от неформалните лидери в него) е готово да последва чужди инициативи, които са базирани на неоспорими факти. За мен лично краткосрочният резултат е, че разбрах, че ситуацията не е назряла за другата ми по-голяма идея за обществен натиск върху избора на нов главен прокурор. Дългосрочният е, че по-ясно мога да разгранича малкото, но силно ядро на гражданското общество в България и подсилих различни лични контакти в него. Ние също оставихме исторически артефакт демонстриращ един от основните проблеми на съдебната система в България и разобличаващ Росен Плевнелиев като политик, при който думите не получават покритие с действия. Ние показахме, че една стъпка от политическите игрички демонстриращи свързаност между Първанов и Плевнелиев, не е останала незабелязана. Не на последно място, сега документирам един процес, който сравнително лесно може да бъде адаптиран и повторен за други цели. Аз лично съм готов да подпомогна различни опити за такива инициативи – при интерес пишете коментар тук или се свържете с мен по друг начин.

Финансова сигурност в глобален мащаб няма

Анализ на HSBC коментира проблемите пред валутната търговия. Може би добро обобщение на статията е този цитат от нея:

„Липсата на яснота повдига въпроси около редица валути... Светът на форекс търговията сега е по-скоро интуитивен, отколкото функция на конкретни причинно-следствени връзки“, коментира Блум.

Това е всъщност важен фактор подкопаващ финансовата стабилност в световен мащаб. Голяма част от спестяванията по света (пенсии, застраховки и осигурителни системи) са пари, които трябва да бъдат инвестирани в нещо, за да не загубят стойността си в резултат на инфлацията. Предвид факта, че средният живот на една компания е около 20 години, бизнесът не е толкова надеждна инвестиция за перспектива от 40-50 години, колкото например се събират за една пенсия.

Сред другите алтернативи за инвестиция остават валутите и суровините. Освен за краткосрочните рискове от търговията в несигурен пазар, цитираната статия сочи проблем и за валутите, ползвани като резерв. Понастоящем еврото (с близо 25% от декларираните световните валутни резерви) е единствения глобален конкурент на долара (60%) за резервна валута, въпреки че по всеобщо признание монетарната политика на САЩ е неустойчива.

На този фон суровини като злато и нефт, подобно на второстепенните (различни от долар и евро) валути са силно надценени, защото се използват за спестявания/резерви и съответно стават обект на спекула. Повишените цени на свой ред водят до увеличаващи се добиви, които водят до обезценяване. Най-силно това се усеща при природния газ, но е фактор и при златото и нефта.

Така новата икономическа реалност прави спестяването изключително трудно и подтиква хората, които разполагат с пари да работят с тях много по-интензивно, ако искат да ги запазят. А може би това е един нововъзникващ аргумент в полза на разходопокривната пенсионноосигурителна система срещу капиталопокривната, въпреки че първата е по-малко прозрачна и изисква много повече политическа отговорност.

Най-лошото, което можеш да направиш

Блоговете са много удобно нещо. Подобно на другите онлайн социални мрежи там можеш да изсипваш мисли и емоции без да се притесняваш за това дали някой ще се интересува да ги прочете. В същото време те представят коварната възможност да кажеш на някого нещо, без да ти се налага да се конфронтираш с разговор очи в очи. Не съм мислил, че ще използвам моя блог по този начин. Все пак има нещо, което ме тормози. Не мога да го кажа на човека директно, защото изобщо не съм в позиция да давам съвети за неща, от които не разбирам. Но ме гложди и изпитвам нужда да го споделя. Коварно, нали?

Твърдо съм убеден, че най-важното за всеки човек е индивидуалното внимание. Не непременно ласкание и угаждане, но откровена грижа за някой близък - колкото повече, толкова по-добре. Все пак възрастните развиват умението да се приспособяват, да преодоляват и да преглъщат. При децата вниманието е нещо много критично, а родителите са тези, които най-много от всички околни са поели дълг за грижата към едно дете - още с неговото създаване и с пускането му да диша и броди по широкия свят. Именно в това за мен се корени важността на семейството като ценност.

Смятам за изключително важно за едно дете родителите да проявяват ежедневен интерес към това, което то преживява и начина по който то възприема събитията около него. В това отношение смятам дългите работни дни за едно необходимо зло, а способността да преглътнеш злободневните работни емоции, когато се прибереш вкъщи, за ключово умение за всеки възпитател. Може би това трябва да остане така поне до деня, в който детето само попита какво се случва на възрастните на работа, а самите възрастни преценят, че то е готово да се сблъска с негативната енергия, която залива трудовия бит. Но дори тогава, един родител е длъжен да повярва на детенцето си, че то е доктор и е изключително важно родителят да бъде прегледан като пациент точно сега или, че новият телефон, който е излязъл има най-големия екран и поддържа най-бързия интернет. Отново, от такова внимание към това, което ни се струва важно и интересно, има нужда всеки човек, но специално между деца и родители, това е едно от най-важните задължения, едно от онези хиляди малки преживявания, които ни оформят като личност.

Затова и за мен най-лошото, което двама родители могат да направят за детето си, е да го поставят в ситуация, в която то не може да бъде с тях двамата едновременно ежедневно и доколкото необходимото зло на ежедневието го позволява. Защото една раздяла около дете не е необходимо зло. Тя е символ на една грешка, един провал - независимо дали грешката е била раздяла или самото дете. Провал, много по-лош от работни, междуличностни или криминални провинения. Защото това е провал, в който е предадено това доверие, което е било дадено безрезервно - доверието, че родителите са готови да пожертват себе си като символ на настоящето, заради детето, което е символ на бъдещето на същите тези родители. Едва ли аз като страничен човек мога да кажа, че раздялата може да бъде избегната, но щом се е стигнало до нея, някъде по пътя е била направена недопустима грешка. Грешка, от която ще страда дете, което няма вина за нея.

Съжалявам за крайните думи.

И пак за мениджмънта в България

Един цитат от Майк Роте - чужденец, управляващ бизнес в България:

Сред предимствата на България е, че тук има добри служители, които са мотивирани и гъвкави. Данъците също са ниски. Но има и недостатъци. Пазарът е много по-малък в сравнение с Румъния. Административната и правната система не са надеждни. Аз лично виждам още един недостатък и това е липсата на добро корпоративно управление както при вземането на решения, така и в работата със служителите. Не може да си представите колко са благодарни служителите, когато имат доверие в началника си. Но това се случва твърде рядко

И аз напоследък се замислям дали в България най-големият проблем е вертикалното разстояние на властта - усещането (съчетано със желание да е така) на хората, че решенията се взимат далеч от тях. Мисля, че това е свързано и с повсеместното неумение в България да се работи в екип.

Проблемите на моя лекар са и мои проблеми

Д-р Христо Хинков е написал много добра статия, описваща дълбочината на проблемите в българското здравеопазване чрез това, което стои в основата на една такава сложна система - отношението лекар-пациент.

За мен това е нещо, което в някаква степен мъчи всяко съвременно общество, не само българското. На практика в днешното време на индивида е много по-трудно човек да прояви загриженост за другия, да се опита да разбере света през неговите очи.

Смятам, че две от причините за това могат да се обяснят с открития в областта на психологията: от една страна преекспонирането на ролята на парите, но от друга - тяхната недостатъчност. Тук се опитвам да обясня това, което на пръв поглед може да изглежда противоречиво. Според мен, то е въпрос на баланс.

Първата причина е, че отношенията в съвременното общество все повече се базират на външни стимули, които допринасят до омаловажаването на вътрешните. Мисля, че проблемът тук е, че хората, а от това и вътрешните им мотивации, са различни - някои имат едни стимули да задълбочат връзката си с клиента, други - други, а трети може и да нямат. Чрез външни мотивиращи фактори (най-често пари) регулаторите се опитват да оеднаквят мотивацията. Проблемът е, че това въвеждане на стандартни мотивиращи фактори подрива и вътрешната мотивация на тези, които я имат силно изразена.

Втората причина, която е по-специфична за неработещите здравни системи, е свързана с откритието, че за хората, вършещи интелектуална работа, парите са само условен и частичен мотиватор. Те всъщност са фактор само дотолкова, доколкото човек изкарва достатъчно да си осигури задоволително съществуване. При нас това базово изискване не е покрито. Ако успеем да преодолеем този праг, от там нататък ролята на парите е второстепенна и отново значение придобиват фактори, които можем да твърдим, че са свързани с вътрешната мотивация - автономия, майсторство/майсторлък* и цел.



Накрая ми се иска да спомена, че смятам, че този проблем стои в основата на проблемите и в образователната система, но и по-общо във всяка сфера, където се дава персонализирана помощ.

* Не съм убеден, че съм превел английската дума mastery правилно.

Сигурност и доверие в интернет

Днес докато преглеждах какви нови торенти мога да си изтегля и се опитвах да оптимизирам трафика в моя клиент, видях че един от хората, с които обменям, ползва непознат ми торент клиент: tixati. Стана ми любопитно и разгледах сайта му. Оказа се доста добре направен с много детайлна информация за трансферите и въпреки това безплатен. Още повече: оказа се, че го има и за Линукс. Веднага реших да го изпробвам и го потърсих в Synaptic. Нямаше го. Разбира се от сайта на разработчиците може да се дръпне инсталационния пакет. Но в този момент бях започнал да се замислям дали това няма да е риск за сигурността на компютъра ми.

Може би всеки се е натъквал на различни форми на злонамерен софтуер (malware). Особено в България се славим с челния си опит с вирусите. По-рядко тези програми са точно прицелени, по-често те се опитват да използват заразения компютър например да изпраща спам. През последните години производителите на злонамерен софтуер показват невероятна креативност.

Затова и няма нищо чудно, че често се появяват съмнения за чистотата на различни програми като тази, която намерих. Аз се опитах да я проуча в Google, Уикипедия и AlternativeTo. Въпреки че никъде нямаше сериозно обвинение, че софтуерът е проблематичен (ако имаше, той просто щеше да бъде заличен от много от местата), аз не можах да му се доверя, така както някои се усъмняват дори в uTorrent. Затова си реших, че съм си добре с моя си клиент с отворен код. Не, че е сигурно, че някой си е направил труда да провери кода, но усилието да се направи проверка е по-малко, както и в последствие изкушението за злонамерени разработчици да си направят атаката точно със свободна програма.

Кой храни неправителствения сектор

В България напоследък се говори за една книга на Достена Лаврен - Експертите на прехода. Впечатлен от заглавието и факта, че книгата е дисертация, писана във Франция, и аз се изкуших да си я купя. В нея авторката разнищва повечето неправителствени организации, занимаващи се с политика на национално ниво, наричайки ги с чуждицата think-tanks (представя я и като американски инструмент за влияние в Европа) и нарича някои от тях например "деца на Сорос", имайки предвид, че те усвояват финансиране от него.

На фона на тези обвинения се появи един много любопитен анализ, който показа, че едва 7% от държавната субсидия за НПО се разпределя на конкурсен принцип. Направи ми впечатление и експресното осигуряване за средства за почистване на паметника на съветската армия, защото с такава бързина едва ли става дума за целево финансиране.

Моят коментар: по-добре пари от Сорос с конкурс, отколкото пари от данъкоплатците без конкурс. В първия случай поне открито се казва кой и защо дава тези пари, във втория бенефициенти се оказват организации, съмнително близки с управляващите, но не е ясно за какво получават пари и какво правят с тях.

Популизъм и плагиатство - в примери

Една неприятна страна на примитивните, но самоуверени хора, е неспособността им да погледнат по-широко и да проумеят, че не те са открили топлата вода. Малко по-конкретно тук прилагам няколко примера:

• Последният (и повода за тази статия) си пролича в конфликта между Танов и Цветанов:

  ...По думите му, единствения проблем е, че понякога МВР си приписва заслугите за пресечена от митничари опит за контрабанда и това демотивира митническите служители. "Митническите служители имат нужда от сигурност и признание за да вършат добре работата си", добави Танов.

• За нежеланието на Борисов да признае, че е бил предупреден в един предишен случай писах покрай държавния бюджет за 2009 г.


• Третият е гражданската инициатива за нощен транспорт в София, която нуждаещият се от дейност зад гърба си бъдещ министър на транспорта не се поколеба да си припише. Но в бързината да обере славата, г-н Цветков така и не се постара да осигури устойчивостта на идеята, както тя беше замислена във Facebook групата.

Тази тактика сработва завидно добре пред аудитории, които идеализират личности и в последствие не подлагат на съмнение дори преувеличени самохвалства. Явно широкото разпространение на този феномен в България създава среда за популистски успехи.

Парадоксът на избора*

* заглавието е взаимствано от едноименната презентация на Бари Шварц.

От много години се впечатлявам от масовата неспособност на хората в България да демонстрират сравнително мислене, когато става дума за политика.

Преди няколко години се запознах с парадокса на избора според Бари Шварц (Barry Schwartz). Неговата теза много добре се вързва с добре известния факт, че хората могат да обработват в краткосрочната си памет около 7 обекта едновременно. Така избор между повече варианти на практика се оказва объркващ.

Днес гледах една лекция на Шийна Йенгар (Sheena Iyengar), която показва, че изборът в реалния живот е много по-сложен.



Ще се опитам да обясня трите предположения, които се оказва, че са необосновани допускания на западната (или по-точно повлияната от Америка) култура.

1. Изборът е индивидуален - в Далечния Изток има много примери, които показват че на избора се гледа като на общностно действие


2. Повече алтернативи водят до по-добър избор - тук се намества тезата на Бари Шварц. Нещо, което Шийна Йенгар допълва е, че в перспективата на ранната посткомунистическа култура, няма разлика между Кола и Пепси


3. Изборът е предимство - дали когато сме под влиянието на емоции или не можем да оценим алтернативите, не е по-добре да се доверим на други

Към края на презентацията си, Шийна Йенгар набляга на факта, че културното разнообразие е нещо, от което можем да научим, дори когато смятаме, че сме в по-добрата позиция.

Капан за таблоиди

От приятели разбрах за случката около появата на Джони Деп в Бургас. Това ми се стори доста показателен експеримент за две неща:

1. Една нискобюджетна, но хитра реклама съумя да достигне огромна за страната аудитория
2. Българските национални телевизии демонстрираха жълтия си характер, занимавайки зрителите на централните им емисии с непроверени "пикантни" (думите на водещите) новини

Явно в България има остра нужда от професионална делова телевизия. Все пак голяма част от обществото все още гледа телевизия.

Разбий системата*

* заглавието е взаимствано от името на един от първите брейкбийт сингли в България.

Тези дни отново си говорих с приятели за устройството на световното общество (или както те го наричат „системата“). Те говореха за „тях“ като лошите, но тези лоши като че ли винаги са различни хора, които някак си магически съумяват да манипулират света.

Моето мнение е доста по-различно и ще се опитам да обясня една основна част тук. Според моите представи всъщност глобалната икономика („системата“) функционира завидно добре. Това звучи много странно на фона на милиардите бедни и безспорните несправедливости, за които разбираме всеки ден. И то в общество, в което банкери, прекупвачи, консултанти, издатели и адвокати, които наглед не създават нищо, са завидно богати.

Според някои е възможно общество, което е нещо като оригиналната комунистическа утопия, но по-често сравнявана с приятелските кръгове, където хората си помагат от чисти взаимноизгодни подбуди, а не за пари. В такава система няма място за гореизброените посредници. И наистина изглежда много хора са виждали компании или комуни, където хората си имат взаимно доверие и общуват (както търгуват, така и разрешават споровете си) директно.

Тази идея изглежда много примамлива, но има много причини опитите да бъде приложена в по-широки мащаби да не са толкова лесни. Аз си мисля, че противодействието, което оказват недоброжелатели дори не е една от основните спънки. Мисля, че много по-решаваща роля играе проблемът с общуването. А именно него се опитват да решат всичките посредници. Накратко този проблем може да се опише с това, че с нарастването на броя хора, броят двустранни отношения между тях нараства експоненциално. Така в едно глобално общество хората няма как да се познават пряко и съответно да имат например изградено доверие.

Затова всъщност обществото печели от това, че се появяват тези посредници, които специализират в определена услуга, за която хората им се доверяват. Но за да могат да изградят доверие, те на практика поемат риска в общуването. Така например прекупвачът купува стоката когато и където продавачът може да я набави, но я продава на удобно на купувача място и време. Банкерът пък, предлага фиксирани лихви, както за депозити, така и за кредити, с което поема несигурността от различната цена на парите на различни места според това дали на някого моментно са му в повече или не му достигат. Издателят финансира твореца докато последният не реализира продукта си, за да може да спечели. Юристът пък помага на две страни да намерят взаимно-приемлив компромис. Има още много такива примери като кредитни, разплащателни и сертифициращи агенции, които с името си гарантират остандартени очаквания дори на противоположни краища на света. Всички тези примери са форма на риск, която посредникът поема от двете основни страни (в комуникацията, търговията или каквото и да било).

Естествено, един посредник трябва да има добра причина да поеме чуждия риск. Парите, като стандартна обменна единица, са най-директният начин такъв посредник да бъде мотивиран. Тук често хората изтъкват, че много често - например издателите - посредниците взимат повече от самите създатели. Но пропорциите са относителни и въпрос на договорка. Основно предимство на свободния пазар е, че ако някой смята определена договорка за несправедлива, той на практика открива ниша, която може да запълни с по-справедлива договорка и по този начин да вземе (или допълни) бизнеса на другите посредници. Именно затова много от съвременните мислители и практици виждат решение на проблемите в предприемачеството, дори често в подривното. Съвременните технологии непрекъснато правят възможни неща, които до скоро не сме можели дори да си представим.

Предприемачеството има силата да пробие системата, без да я разрушава. Един вид отвътре, чрез плавното опипване на еволюцията, а не разрухата на революцията. В прикачената презентация се показва нагледно защо плавното, рекомбиниращо развитие, е по-обогатяващо от конфронтационното и изключващото.



Тази тема е безкрайна. А и аз самият едва ли мога да я обясня. Но на тези, които се интересуват повече, мога да препоръчам класическата уводна книга на Пол Хейн „Икономическият начин на мислене“.

Колко са обективни* от Икономедиа

* първоначално статията използваше думата „безпристрастни“, но след коментарите под нея, смених думата на „обективни“. Промените в текста на статията също са отбелязани.

Безспорно Икономедиа е най-популярната медийна група за либерално мислещи хора. Много пъти съм се замислял, че те са до такава степен утвърдени, че развиват своеобразен монопол, който дори е опасен. Това, което за мен ги отличава от другите откровенно опортюнистични медии е, че търсят начини да дадат думата на по-широк кръг от хора, използвайки похвати от социалните мрежи. Много ми хареса стартирането на Капитал Интерактив.

Откакто създадоха потребителските анкети съм пускал успешно няколко. Един ден ми хрумна да пусна анкета на тема "Обективни ли са от Икономедиа?". Във възможните отговори бях добавил степени, които разграничаваха случаите, когато издателството има замесен интерес. Изненадах се от резултатите, но те бяха по-красноречиви, отколкото очаквах.

Това, което се случи всъщност е, че модераторите на Икономедиа не допуснаха анкетата до публикуване. Това говори много за обективността* им, както и очакванията им за отговорите на такъв въпрос, нали? Като че ли се притесняват да се вгледат в себе си...

Бюджетът на България

Прави ми впечатление, че много хора обвиняват Дянков за работата му. Струва ми се, че тези хора пренебрегват едно обяснение от края на 2009. Тогава стана ясно, че Костов е предложил на Дянков да не спасява бюджета в края на годината.

Аз си позволих да посъветвам г-н Симеон Дянков да разплати всичко миналата година, за да се прояви реално съществуващият дефицит и да влязат начисто в 2010. И чрез политически дебат за актуализация на бюджета хората да разберат какво се е случило. Решението за по-малко разходи, за да се спаси бюджетът на Сергей Станишев, сега показва своята слабост. Неразплатените сметки на държавата запушват цялата система на разплащане по линията на обществените поръчки. Освен сериозен удар върху фирмите силно се влошава и обстановката за 2010 г.

Дянков обяснява неговото разбиране в Дневник:

Министърът коментира предложението на Иван Костов от миналото лято държавата да разплати задълженията, поети от предишното правителство, и така отговорността за целия дефицит да се припише на тройната коалиция като правилно, но само от политическа гледна точка. "Тогава бюджетният дефицит щеше да бъде много по-голям, над 3.5% от БВП, и щяхме да надхвърлим един от критериите за ERM2. Не само заради ERM2, но и за стабилността на борда, което всъщност е по-важно, не допуснахме голям дефицит, макар че от политическа гледна точка беше по-лесно", каза той.

Мисля, че това е много отговорна постъпка. Имайте я предвид когато пак стане дума за липса на пари в държавата до края на кризата.

Работата на един политик

Как Барак Обама си е прекарал времето в Копенхаген.

Консерваторите и глобалното затопляне

В България много бавно навлезе една изтъркана мода: консерваторите да оспорват глобалното затопляне (има и по-радикални изказвания). В това аз виждам някакво влияние от модела на поведение на администрацията на Джордж Буш-младши (без да мога да си представя защо някой би искал да се влияе от него). За съжаление тази тенденция навлиза у нас едва след края на Ерата Буш.

Смешно е някакви публицисти да се опитват да оспорват научни изследвания. Най-малкото, защото не полагат усилието да се мотивират, както това е прието в научните среди. Разбира се и учените понякога изнасят презентации в стила на публицистите, но такива презентации имат зад гърба си много научни публикации, които са издържали изчерпателна критика от други експерти в областта. Затова в консерваторските статии аз виждам нещо като споренето на сърдито дете, което повтаря своето и все още не е разбрало, че на всеки се случва да не е прав, но именно умението да развиваш представите и разбирането си е това, което е ценно. Всъщност щеше да е смешно, ако не беше тъжно, защото има хора, които уважават тези автори и им вярват...

Не крадете, Бойко каза!

В оригиналния си вид тази статия беше едно видео без коментар. За съжаление видеото беше свалено от източника и така статията се обезсмисли. Близо 7 години по-късно Борисов повтори заканата си, но през изминалото време вече има натрупани много повече случаи, които демонстрират разминаването между думи и дела.