Банкова ретроспекция на бавни обороти

Помолих няколко приятели, за които знам, че имат различно мнение от моето, да коментират предишната ми статия за банките. Няколко от тях казаха, че там смесвам факти и съмнения. За съжаление работим с непълна информация и не мога да препотвърдя това, което те определят като съмнения, спекулации или просто мнения. Моите наблюдения над процесите в България през годините ми дават увереност в това, което виждам, но в крайна сметка това е една субективна гледна точка. Затова тук ще се опитам да съчетая други мнения, които събрах, и които обясняват това, което се случи с КТБ през последните дни. Ясно ми е, че в момента всички очи са насочени към ПИБ, но за добро или лошо все още не мога да разнищя ситуацията там по подобен начин. На тези, които имат енергията да продължат да се ровят по темата, препоръчвам да прочетете целите статии, към които включвам препратки.

За начало на обощението си искам да използвам един цитат от Красен Станчев, който смятам, че описва какво се случи на много хора:

Много е трудно да се каже дали от днешна гледна точка на БНБ е трябвало да има намесва по-рано. Поради простата причина, че тогава, когато започнаха опитите за извеждането на депозитите на държавните предприятия, най-вече в областта на енергетиката, от КТБ, тя започна относително агресивна кампания за набиране на депозити на физически лица. Тоест, банката имаше намерение да замести депозитите на държавните предприятия с депозити на физически лица.

В един момент тези опити да се изтеглят депозитите на държавните предприятия по времето на правителството на Борисов спряха и след това бяха възобновени по време на служебното правителство през април-май 2013 г. Тогава кампанията за набиране на депозити на физически достигна до астрономически висини – лихвата за депозити стана почти 8 процента, което е невъзможна лихва. Но хората повярваха в обратното и мнозина внесоха своите пари там.

Частните депозити са се изравнили към края на 2013 г. с държавните сметки в КТБ. Сега опашките пред офисите на КТБ показват, че вложителите са осъзнали, че има опасност. И в момента, в който започва спор в медиите между двете основни фигури в банката – едното е политическо в лицето на Делян Пеевски, а другото полу политическо, което е и собственик на КТБ в лицето на Цветан Василев, хората разбират накъде могат да отидат нещата и започват да си теглят парите.

За по-пълен поглед над ситуацията ще се обърна към цитат от Кристофор Павлов, главният икономист на УниКредит Булбанк, когото съм цитирал и преди и, който описва същността на проблема преди той да изплува на вниманието на обществото:

„Качеството на вземанията остава основно предизвикателство пред банковия сектор и то ще бъде основният фактор, който ще формира оперативните резултати на банките не само през тази, но и през следващите няколко години“, заяви главният икономист на УниКредит Булбанк по време на участието си в предаването „Invest/Or?” по телевизия Bulgaria On Air.

Под "качество на взимания" Павлов има предвид възможността на банките да събират лихвите по кредитите, които са раздавали. Не е тайна, че вътрешната задлъжнялост в България е на критични нива. Изказването на Павлов е за предизвикателствата пред банките по принцип, а не конкетно за КТБ. Иво Прокопиев и неговите издания, от друга страна, от години следят работата на самата КТБ. Той изказва съмнения, че в тази банка проблемът, макар и сходен, все пак може да се дължи на злоупотреби.

Бизнесменът посочи, че при среден показател в банковата система за съотношението между лоши и общо отпуснати кредити от 17% при КТБ той е 1.28%. Това означава, че отношението на мениджмънта и на банковия надзор към понятието кредитен риск и неговото третиране очевидно е абнормално, коментира Прокопиев."

Докато Станчев, Павлов и Прокопиев изказват мнения като експерти, изглежда и прокуратурата (редовните читатели на този блог знаят, че аз съм изключително критичен към мотивацията на главните прокурори през последните десетилетия) вижда нещо подобно и се чувства принудена да реагира:

Подуправителят на БНБ и ръководител на "Банков надзор" Цветан Гунев е обвиняем за длъжностно престъпление - не е упражнил контрол върху отпуснати 19 "лоши" кредита от "една банка", съобщиха от държавното обвинение в сряда. Неофициално оттам казаха, че обвинението към Гунев е, че като ръководител на банковия надзор не е наложил мерки за спиране на източването на Корпоративна търговска банка (КТБ).

Един от многото отворени въпроси, които поставят под съмнение действията на прокуратурата в тази ситуация, е дали тя ще потърси отговорност на предшествениците на Гунев, защото има силни индикации, че проблемът няма как да е само от година (когато Гунев е бил назначен).

Мисля, че всичко това е обобщено много добре от Стив Ханке - международен експерт, който има много близки наблюдения над процесите в България:

Ханке призова хората да не се паникьосват и да не вярват на слухове. “Знам, че хората са обезверени, нямат доверие на институциите. Може би ще повярват на някого отвън, като мен, защото когато дойдох, обещах да се справя с хиперинфлацията и го направих”, каза още той...

По думите му БНБ е постъпила по най-правилния начин в ситуацията с Корпоративна търговска банка (КТБ) и се е намесила веднага след като е видяла проблема. Що се отнася до разследването срещу подуправителя на Централната банка Цветан Гунев, Ханке коментира, че е важно то да бъде качествено.

Моето убеждение е, че този анализ за пореден път показва, че беззаконието в България е причината за това икономиката и обществото да не могат да функционират нормално. С това на мен ми се струва, че вината за новата порция страдания на българите отново се връща в тях самите за това, че не съумяват да осъществят контрол над процесите в собствената си държава.

Банковият облак

По повод събитията около КТБ и ПИБ в медиите излезе следният цитат:

Икономистът Георги Ганев е категоричен, че няма банка в света, която може да удържи на удара от трезорите й да бъдат изтеглени 800 млн. само за няколко часа. "Това е световен рекорд! 800 млн. лева са около 14 % от всичките срочни депозити. ПИБ няма да работи в събота и неделя, но ще работи в понеделник., а дотогава тя има нужда да набере кешова наличност и да я изпрати по клоновете, за да могат да бъдат обслужени всички хора, затова всички да бъдат спокойни"

Макар и на пръв поглед това да звучи успокояващо, ако приемем цитата буквално (а защо да го приемаме по-малко буквално от твърденията на самата банка за сумата?) излиза, че ПИБ е направила невъзможното.

Но кои са тези магьосници, които правят невъзможното? Те със сигурност са банкери с история. През злощастната 1996 г. Капитал пише статия, озаглавена "Държавата страда от приятели", в която частта за тях започва с:

В този смисъл по-интересен и по-скъп на обществото е един друг приятелски кръг - Стоян Шукеров, шеф на управление "Валутни операции", Камен Тошков, шеф на "Банков надзор", Янко Янев, бивш шеф на БЗК, Емилиян Димитров, шеф на Първа частна банка, Ивайло Мутафчиев и Цеко Минев, шефове на Първа инвестиционна банка, Стоян Радев, бивш шеф на борда на Юнионбанк, Христо Александров, безработен, но щастлив "банкер", бивш шеф на Агробизнесбанк.

Иначе магическата сила на банката изниква и от Уикилийкс и историята с "гнилите ябълки". Три години след написването на дипломатическата грама някак си се оказва, че в разгара на световната банкова криза, най-стабилни са именно банките, споменати там. Те пък от своя страна се прославят по света и у нас с нереално изгодните условия по депозитите си. Стават известни и с това, че финансират олигарси, които не могат да обслужват задълженията си, но използват бизнеса си за политически натиск.

И все пак как е възможно съчетанието от тези факти? Отговорът е банално прост по български. Обяснението идва с едно вглеждане в историята на собствениците на ПИБ. Останалата част от отговора е избирателното изпълнение на задълженията на българските регулатори. На хартия България има една от най-стабилните банкови системи в Европа. На практика обаче БНБ (и КФН, а и целият сектор "вътрешен ред и сигурност") действат неубедително.

Българските институции не действат рационално и не защитават обществения интерес. За щастие, в случая с банковата система, тяхната фиктивна спасителна мрежа не е последната. Хубавото е, че България е член на ЕС, а болшинството големи банки са с чуждестранна собственост. На фона на тези факти като че ли се очертава изводът, че настоящата криза, колкото и болезнена, е по-добрият начин да бъде спаднат балона на съмнителното банково финансиране в България. А който си е държал парите в някоя от магическите банки, въпреки многократните предупреждения и предишни сътресения, е време да размисли защо тези събития се повтарят с едни и същи участници и дали не е в негов интерес да ги премести в някоя с по-добро управление.

За и против заемите

В икономически развитите страни се води спор за и против дълговете. Кейнсианците твърдят, че в моменти на криза държавите трябва да издават облигации и да харчат, за да съживят икономиката, а последователите на Хайек твърдят, че в моменти на криза трябва да се води разумна политика на затягане на коланите. На фона на това българите по принцип не обичат да са задлъжнели. Днес попаднах да една статия, в която "Робърт Скиделски, професор по икономика в университета Уоруик, член на Камарата на Лордовете и автор на биография за Кейнс" пише четири "заблуди" разбулването на които би довело до спасително харчене. Заблудите са:

1. Мисленето на германската домакиня
2. Правителството не може да харчи средства, с които не разполага
3. Държавният дълг представлява отложено облагане
4. Националният дълг е бреме върху бъдещите поколения

Тази макроикономическа дискусия (в която българите заемат своята твърда позиция) изпуска всъщност най-важното в един такъв спор. Изпуска го, защото дискусията е абстрактна и по принцип, а същественото е специфично за всяка ситуация. Едва ли ще е изненада за някого като напиша, че същественият въпрос не е "дали", а "за какво".

А задаването на въпроса "за какво" въвлича в решението идеята за алтернативна цена. И по-точно въпросът не е дали трябва да се тегли кредит (да се издава облигация), а в какво ще бъдат инвестирани парите от нея. Необходим по-задълбочен анализ е да се прецени дали ползите от взимането на кредита и инвестирането на парите са по-големи от невзимането му. Много е просто. Ако се вземе кредит за изграждането на дадена инфраструктура, какви ще бъдат ползите и за колко време ще се изплатят (не само в паричен смисъл). Ако се вземе кредит за социални плащания, какви реформи ще се предприемат (използвайки тези плащания като буфер за тях) и как инвестицията ще се възвърне (отново не само в паричен смисъл).

Накратко решението за теглене на заем зависи от целесъобразността му. Нетегленето на заем е един лесен сценарий, но дали тегленето на заем и използването му за заемане на по-добра позиция в бъдеще не е всъщност по-далновидния ход? Отговорът зависи от конкретната ситуация, а решението може да се вземе само при събиране на възможно най-пълна информация.

За отговорите на трудните въпроси

Този път ще публикувам нещо върху което аз лично работя. Става дума за това как всъщност хората научават онези знания, които са сложни.

Разбира се, първият въпрос по темата е кои знания наричаме сложни. В друга статия вече представих различни опити за класификация на знанието. Там стана дума и за разделението на Сугрю, което разграничава три типа знание: декларативно (фактологично), процедурно и условно. Първите два типа се подразбират от името - декларативното знание е това, което е винаги вярно като това, че цялото общество избира парламента и президента, а процедурното знание се отнася до това как се прави дадено нещо, например че да се взима дадено решение е добре да бъдат разпознати всички възможни алтернативни решения, преди да бъде избрано едно от тях. От тези три типа условното е това, което е най-объркващо и тази статия е посветена на него.

Условното знание е онова, което дава различен отговор на въпросите според обстоятелствата. Но сложността идва не само от това, че обстоятелствата променят възможните отговори. По-трудното е, че най-често друг не може да ви даде верния отговор, защото за него той е различен. Разбира се някой може да се опита да Ви предложи решение, но той ням как да знае, дали то ще работи във Вашия случай. Вие трябва да го откриете сами за себе си.

Една от причините за тази трудност е, че в реалния живот (за разлика от точните науки) нещата рядко са черни или бели. Затова е важно да можем да мислим критично и да умеем да съпоставяме алтернативите пред нас една на друга. Например когато вкъщи се спука водопровод, въпреки че най-вероятно нито знаем как да го поправим, нито познаваме водопроводчик, ние няма как да оставим проблема нерешен и водата да тече - налага се да открием решение. Решението, което ще открием може да не е оптимално - може да се налага къртене, или цапане, което няма как да не остави следи. Но при всички обстоятелства ще трябва да направим нещо.

Не само в бедствени и неотложни ситуации е важно е да се взимат решения. Взимането на решения е и полезен опит, а човек се учи най-добре чрез практика. Защото дори едно решение да е грешно, това ни позволява да опознаем тази грешка, да знаем какво точно е грешно и в коя част на проблема да търсим ново решение. Както казва и Христо Стоичков с впечатляващия си житейски опит: "Който не играе - не печели." Ако Вие имате собствена идея, е сравнително по-лесно - трябва само да опитате да я приложите. По-трудно е когато на човек не му идва наум дори и идея. В края на статията ще предложа няколко начина за намиране на идея за решение.

За да илюстрирам написаното с примери, които да са разбираеми за повече хора, ще използвам динамичната политическа обстановка в България. Надявам се с това да не отблъсна онези, които не се интересуват от политика. Един много практичен подход, в ситуации когато не можем да намерим отговор, е да се опитаме да намерим други подобни ситуации и да видим какво е сработило тогава и какво - не е. Например случвало ли ви се е нещо подобно преди? Как постъпихте тогава? Бихте ли гласували за някой, за когото сте гласували преди? А за някой нов?

Ако не можете да намерите решение в собствения си опит, погледнете другите около вас. Търсете някой, който Ви е близък, в чиито решения имате доверие, чиято постъпка в подобна ситуация Ви е вдъхновявала. Няма нужда да се доверявате на този човек във всички ситуации. Достатъчно е да му имате доверие в подобни. В други можете да постъпвате по друг начин. Това умение на хората да избират селективно модели за подражание е обяснено в една от научните статии, които най-много са ме впечатлявали. Ако не можете да намерите примери от историята на България, които да одобрите, може да оцените това, което се случва в Исландия, или пък Италия или Гърция?

Бъдещето на ядрената енергетика в България

Споровете за АЕЦ Белене ми се струват абсурдни. Не толкова заради безмислеността на самия проект. Не толкова и заради неадекватността на въпроса на референдума на който е подложен. За мен абсурден е фокусът на дебата, който се разгаря в обществото (аз лично имам наблюдение през социалните мрежи). Ще се опитам да обясня това с мой прочит на миналото, настоящето и бъдещето около тази тема.

Най-новата история на България показва, че страната няма капацитет (административен за управление или граждански за контрол) за една такава централа. Подобно на националния ни опит с ядрените електроцентрали е опитът на България и Румъния със строителството на мостове през Дунав. Двете страни никога не са имали възможност да построят такъв мост (който всъщност е рекорден за цяла Европа). Първият е бил построен от СССР и дори поддръжката му е проблем за балканските страни. Вторият е построен от Испански консорциум, финансиран от ЕС и съпроводен с множество административни забавяния.

Подобно на мостовете, историята на АЕЦ Козлодуй е низ от недоразумения. Самото строителство също е осъществено основно с ресурсите на СССР. Заради практиката да не се търси икономическа съобразност през комунизма, тази инвестиция не се приспада от печалбата АЕЦ Козлодуй. Фондът за изваждане от експлоатация понастоящем също е недофинансиран. Предвид тези факти, нищо чудно, че АЕЦ Козлодуй е сред най-евтините източници на електроенергия в страната. За съжаление дори тази повърхностна рентабилност на едно от най-големите държавни предприятия в страната е неизгодна за българското общество, докато самото предприятие отчита завидни печалби.

Когато минем от миналото на настоящето, се сблъскваме с абсурдите на българската енергетика. Накратко, със завидно упорство държавата продължава да отказва да изгради електронна борса за свободно търгуване на електроенергия. Настоящият регулатор ДКЕВР води изключително неадекватна политика като не само не осигурява предвидимост за инвеститорите в електроцентрали, но и променя договори със задна дата. Друг абсурд е, че НЕК включва съмнителни и необяснени надбавки към цената, които покриват загуби както от Топлофикация - София, така и от досега похарчените пари за АЕЦ Белене. Подобно на времето на комунизма, част от разходите за строителство на АЕЦ няма да бъдат приспадани от печалбата на предприятието, а вече се събират от обществото (които, заради либерализирания пазар и настоящата практика обобщена в следващото изречение, не са непременно потребители на бъдещата енергия), без да е доставена енергия за тях. Не на последно място България в момента (и в перспектива) има огромен излишък от електроенергия, като конкурентната от АЕЦ се изнася, а скъпата се оставя за вътрешните потребители, които нямат възможност да излязат на свободния пазар.

И все пак референдумът и строителството на АЕЦ са планирани за бъдещето, а не за миналото или настоящето. А две от затвърдените тенденции в новата икономика са революционните обрати в добива на шистов газ и в производството на фотоволтаици (слънчеви панели, генериращи електричество). Първата от двете тенденции е, че от един от доскоро най-големите вносители на природен газ в света, САЩ се превръща в най-големия износител. Това няма как да не повлияе на световните пазари на природен газ като най-директно това се усеща върху цените на втечнен за транспортиране газ (LNG). Индиректен резултат от това е предоговарянето на цените на природния газ между Газпром и европейските му клиенти, вкл. и България.

Втората тенденция е при слънчевите панели, където всяка година производствената цена спада с двуцифрен процент, а инсталираните мощности в света се удвояват. На фона на непрекъснато увеличаващата се цена на ядрената енергия, усилващите се настроения срещу ядрената енергетика в ЕС и други процеси на несигурност, една огромна за размерите на държавата инвестиция (не само финансова) с перспектива 30-50 години е меко казано необмислена.

Накратко, независимо от резултатите на референдума, ядрена енергетика в България няма да има по простата причина, че за времето, за което бъде задвижен проектът, вече ще е ясно на всички, че той е нерентабилен на фона на новите и набиращи скорост алтернативи. От друга страна въпросът на референдума подлежи на тълкувание и не предопределя строителството на нови ядрени мощности изобщо (а на "нова централа", каквото нов реактор в Козлодуй не е). Затова всъщност за мен референдумът е много повече възможност обществото да се обедини против корупционните схеми на БСП и ГЕРБ (като инициатори поддържащи една и съща страна). За съжаление в България има прекалено малко независими и активни граждани това да се случи. И все пак нищо не пречи отново да опитаме.

Финансова сигурност в глобален мащаб няма

Анализ на HSBC коментира проблемите пред валутната търговия. Може би добро обобщение на статията е този цитат от нея:

„Липсата на яснота повдига въпроси около редица валути... Светът на форекс търговията сега е по-скоро интуитивен, отколкото функция на конкретни причинно-следствени връзки“, коментира Блум.

Това е всъщност важен фактор подкопаващ финансовата стабилност в световен мащаб. Голяма част от спестяванията по света (пенсии, застраховки и осигурителни системи) са пари, които трябва да бъдат инвестирани в нещо, за да не загубят стойността си в резултат на инфлацията. Предвид факта, че средният живот на една компания е около 20 години, бизнесът не е толкова надеждна инвестиция за перспектива от 40-50 години, колкото например се събират за една пенсия.

Сред другите алтернативи за инвестиция остават валутите и суровините. Освен за краткосрочните рискове от търговията в несигурен пазар, цитираната статия сочи проблем и за валутите, ползвани като резерв. Понастоящем еврото (с близо 25% от декларираните световните валутни резерви) е единствения глобален конкурент на долара (60%) за резервна валута, въпреки че по всеобщо признание монетарната политика на САЩ е неустойчива.

На този фон суровини като злато и нефт, подобно на второстепенните (различни от долар и евро) валути са силно надценени, защото се използват за спестявания/резерви и съответно стават обект на спекула. Повишените цени на свой ред водят до увеличаващи се добиви, които водят до обезценяване. Най-силно това се усеща при природния газ, но е фактор и при златото и нефта.

Така новата икономическа реалност прави спестяването изключително трудно и подтиква хората, които разполагат с пари да работят с тях много по-интензивно, ако искат да ги запазят. А може би това е един нововъзникващ аргумент в полза на разходопокривната пенсионноосигурителна система срещу капиталопокривната, въпреки че първата е по-малко прозрачна и изисква много повече политическа отговорност.

Проблеми с финансирането на приложна наука

Един приятел наскоро публикува статия за неправомерното усвояване на пари за наука. Напълно съм съгласен с него, но понеже темата ме засяга лично, ми се прииска да задълбая малко повече в това как се оценяват научните изследвания. С тази статия искам да разкажа малко за опита, който имам с финансирането на научни проекти в областта на информационните и комуникационните технологии (ИКТ) от Европейската комисия. Смятам, че този опит е много показателен за проблемите на финансиране на приложната наука.

На първо място смятам, че е много важно да се уточни, че финансирането за приложна и абстрактна наука следва да се определя по напълно различни методи. Докато приложната наука е нещо, от което може и трябва да се търси възвръщаемост (пък било то и дългосрочна), абстрактната наука е по-скоро нещо, което подобно на културата, се финансира от съвсем други подбуди, които дори може и да не са рационални.

Та за моя опит: Досега съм работил по няколко различни проекта (в различни консорциуми) по рамковите програми на технологии за информационното общество на ЕС. Общото във всички тях е, че въпреки много амбициозни обещания в началото, всички те достигат до разработката на прототип, който е в толкова начална фаза, че е на практика неизползваем от кой да е друг, освен разработчиците. Интересното е, че във всичките тези проекти е имало партньори, които са представители на индустрията или поне потребители (които би трябвало да осигуряват приемственост отвъд времетраенето на проекта) и, че съм виждал работата по някои от тези проекти да се споменава от представители на комисията като пример за подражание.

С колеги сме си говорили, че това е признак за определен проблем в метода на финансиране на технологични проекти от Европейската комисия. В сърцевината му лежи абсурдът, че от една страна комисията поощрява учените да се изхвърлят с идеи, които са трудно изпълними, от друга - след това има оплаквания, че няма достатъчно трансфер от тази наука към индустрията и към приложения. На практика първата част от този конфликт се крие в тънкия баланс между високият риск в научните проекти (т.нар. blue-sky projects) и фокусирането върху проблеми, които на всеки що-годе информиран е ясно, че няма как да бъдат решени в рамките на около 3 години, колкото е типичната продължителност на подобни проекти. Втората част е свързана с факта, че научно-изследователската работа е креативна дейност и като такава темповете на работа са много субективни. В резултат учените са успели да си извоюват по-слаб контрол и в последствие - често липса на резултати, които могат да се пренесат отвъд контекста на конкретния проект.

Това е много заплетен проблем и е уместно да се спомене, че донякъде ЕС е пионер при сблъскването с него. Казвам това предвид факта, че в световен мащаб, финансирането по рамковите програми на ЕС в областта на ИКТ като размер (преразпределян от едно административно тяло) е съпоставимо може би само със съответното финансиране на ДАРПА. А както съм писал и преди, когато подобни схеми се разрастват, усложненията свързани с тях се увеличават експоненциално.

Разбий системата*

* заглавието е взаимствано от името на един от първите брейкбийт сингли в България.

Тези дни отново си говорих с приятели за устройството на световното общество (или както те го наричат „системата“). Те говореха за „тях“ като лошите, но тези лоши като че ли винаги са различни хора, които някак си магически съумяват да манипулират света.

Моето мнение е доста по-различно и ще се опитам да обясня една основна част тук. Според моите представи всъщност глобалната икономика („системата“) функционира завидно добре. Това звучи много странно на фона на милиардите бедни и безспорните несправедливости, за които разбираме всеки ден. И то в общество, в което банкери, прекупвачи, консултанти, издатели и адвокати, които наглед не създават нищо, са завидно богати.

Според някои е възможно общество, което е нещо като оригиналната комунистическа утопия, но по-често сравнявана с приятелските кръгове, където хората си помагат от чисти взаимноизгодни подбуди, а не за пари. В такава система няма място за гореизброените посредници. И наистина изглежда много хора са виждали компании или комуни, където хората си имат взаимно доверие и общуват (както търгуват, така и разрешават споровете си) директно.

Тази идея изглежда много примамлива, но има много причини опитите да бъде приложена в по-широки мащаби да не са толкова лесни. Аз си мисля, че противодействието, което оказват недоброжелатели дори не е една от основните спънки. Мисля, че много по-решаваща роля играе проблемът с общуването. А именно него се опитват да решат всичките посредници. Накратко този проблем може да се опише с това, че с нарастването на броя хора, броят двустранни отношения между тях нараства експоненциално. Така в едно глобално общество хората няма как да се познават пряко и съответно да имат например изградено доверие.

Затова всъщност обществото печели от това, че се появяват тези посредници, които специализират в определена услуга, за която хората им се доверяват. Но за да могат да изградят доверие, те на практика поемат риска в общуването. Така например прекупвачът купува стоката когато и където продавачът може да я набави, но я продава на удобно на купувача място и време. Банкерът пък, предлага фиксирани лихви, както за депозити, така и за кредити, с което поема несигурността от различната цена на парите на различни места според това дали на някого моментно са му в повече или не му достигат. Издателят финансира твореца докато последният не реализира продукта си, за да може да спечели. Юристът пък помага на две страни да намерят взаимно-приемлив компромис. Има още много такива примери като кредитни, разплащателни и сертифициращи агенции, които с името си гарантират остандартени очаквания дори на противоположни краища на света. Всички тези примери са форма на риск, която посредникът поема от двете основни страни (в комуникацията, търговията или каквото и да било).

Естествено, един посредник трябва да има добра причина да поеме чуждия риск. Парите, като стандартна обменна единица, са най-директният начин такъв посредник да бъде мотивиран. Тук често хората изтъкват, че много често - например издателите - посредниците взимат повече от самите създатели. Но пропорциите са относителни и въпрос на договорка. Основно предимство на свободния пазар е, че ако някой смята определена договорка за несправедлива, той на практика открива ниша, която може да запълни с по-справедлива договорка и по този начин да вземе (или допълни) бизнеса на другите посредници. Именно затова много от съвременните мислители и практици виждат решение на проблемите в предприемачеството, дори често в подривното. Съвременните технологии непрекъснато правят възможни неща, които до скоро не сме можели дори да си представим.

Предприемачеството има силата да пробие системата, без да я разрушава. Един вид отвътре, чрез плавното опипване на еволюцията, а не разрухата на революцията. В прикачената презентация се показва нагледно защо плавното, рекомбиниращо развитие, е по-обогатяващо от конфронтационното и изключващото.



Тази тема е безкрайна. А и аз самият едва ли мога да я обясня. Но на тези, които се интересуват повече, мога да препоръчам класическата уводна книга на Пол Хейн „Икономическият начин на мислене“.