За всички, които участват в обществения живот в България става все по-очевидно, че липсата на правосъдие е в сърцевината на проблемите. Това се случва по три начина:
Централизацията на прокуратурата дава на главния прокурор абсолютната власт да решава кога да повдига (справедливо или не) обвинения в съда и кога да си затваря очите.
Политическото и олигархическото влияние във съдебната власт (чрез ВСС и председателите на съдилищата) нарушава принципа на разделение на властите, заложен в Конституцията. В същото време същите тези политици и олигарси оправдават бездействието си със същия този принцип.
Цялото общество (малко или много всеки от нас), осъзнавайки тоталитарната хватка във властта, намира начини да се адаптира към тази 80-годишна реалност и така се превръща в част от проблема.
В резултат от всичко това, в страната се случват кражби, престъпления и погроми почти всеки ден, но няма кой да ги забележи, да им даде гласност и да работи за справедливостта при всеки от тях. На пощата на Инициатива „Правосъдие за всеки“ почти ежедневно пишат хора, на които им е отказано прилагане на закона, но в организацията нямаме ресурсите и компетенциите да помагаме на всички тях. И това не е само при нас - на хората с добри намерения не им стигат възможностите да помагат. Вдъхновени от примери като #MeToo и #allforjan, ние решихме да се опитаме да дадем публичност на всички тези проблеми с помощта на един хаштаг: #ПравосъдиеЗаВсеки. Можете да го ползвате във фейсбук, туитър и всички други социални мрежи, за които се досетите.
Това, което искаме да постигнем с тази кампания е да отворим публичен канал за комуникация, извън контрола на една организация или институция. От своя страна това позволява на:
онеправданите да привлекат внимание към тормоза на който са подложени;
журналисти, правозащитници и активисти да намерят нуждаещи, на които те лично могат да помогнат; и
общественици и политици – които искат да покажат, че демокрацията в България може да функционира без да бъде контролирана от олигархията – да работят за промени, които да разрешават реалните проблеми на хората
Но за да успеем с това начинание, трябва да съберем критична маса от независими и активни личности, които със собствените си действия да служат за пример на това общество, в което всеки от нас иска да живее.
През последните години от докторантурата си работих с проф. Пол Екблом, един от основателите на центъра Design against Crime в колежа Central Saint Martins към University of Arts London. Пол е едно от съвременните главни действащи лица в областта на науката за престъпността (от англ. crime science), която възниква в Лондон през 90те, като противовес на неефективността на криминологията като подход. Три характеристики на науката за престъпността я отличават от криминологията:
Приложна е и целта ѝ е намаляване на престъпността, а не само нейното изучаване.
Фокусира се върху феномена на престъпността, а не изключително върху самите престъпници.
Мултидисциплинарна е и използва приложни научни методи, а не се базира само върху социална теория.
Пол е един от най-невероятните хора, с които съм се запознавал, и наред с другата ми ръководителка - проф. Анджела Сасе, ме въведоха в света на науката на приложението в реалния свят. Тук представям един от многото модели, разработени в книгата муCrime Prevention, Security and Community Safety Using the 5Is Framework, в която описва в детайли съвременни добри практики и модели от противодействието на престъпността, натрупани в близо 30-годишната му работа като изследовател за британското вътрешно министерство. В работата си там, Пол е анализирал базите от данни с анализи на престъпления и ги е обобщил в модел, който нарича Conjunction of Criminal Opportunity. Аз превеждам* това като Предпоставки за престъпление, а това е общата му диаграма:
Идеята му е, че факторите, предопределящи престъпленията (или по-общо нарушенията и злоупотребите) могат условно да се разделят на 11 основни групи. Тези фактори не работят в изолация, а водят до самото престъпление едва когато се съчетаят накуп. Ето и по-детайлно описание на самите групи от фактори, които условно могат да бъдат разделени на такива, определени от ситуацията, и определени от престъпника:
Поощряващи престъплението - хора, които - съзнателно или не - с действията си поощряват извършването на престъпление. Например, онези които имат готовност да закупят определени стоки от битак на съмнително ниска цена.
Липса на възспиращи престъплението - липса на хора, които с действията си да спрат възможно престъпление. Такива биха били например свидетели, които да се притекат на помощ или ангажирани служители на реда, на които може да се разчита да си свършат работата.
Обща среда - средата наоколо е винаги фактор. Дали ще бъде място, където лесно престъпниците да се скрият или общата нагласа, че престъплението не е укоримо, това винаги допринася за престъпната атака.
Защитна обвивка - всяка потенциална цел на престъпление може да бъде обградена с някаква защитна обвивка. Дали това ще е заключено помещение, сейф или просто опаковка, завързана за земята, това са само различни форми на обвивката със своите предимства и недостатъци.
Атакувана цел - самата цел на престъплението също е фактор. Дали тя е нещо, което изглежда лъскаво и скъпо, и дали открадната тя може да се използва пълноценно (и съответно може да бъде продадена на добра цена) са фактори, които влияят на атрактивността на целта.
Присъствие на престъпника в ситуацията - когато престъпникът е на подходящото място в подходящия момент, това определено влияе на решението му дали да извърши престъплението.
Преценка на риска, усилието и печалбата - престъпниците се наемат да рискуват само, ако рационалната преценка на обстоятелствата им подскаже, че риска си заслужава.
Ресурси за престъпление - има ли потенциалният престъпник средствата и инструментите за атаката? Тук могат да бъдат включени както физическите инструменти, така и умения, информация, и други нематериални ресурси.
Готовност за престъпление (мотиви, емоции) - нерядко престъпленията са подтикнати от нещо друго. Дали това ще е някакви предишни събития или ще се случат като бърза реакция на някакво раздразнение, без този подтик, нещата може и да не се случат.
Липса на умения за избягване на престъплението - много често престъпленията са подтикнати просто от безизходица. Ако човек няма друг начин да си изкара прехраната, за него престъплението остава водеща алтернатива.
Престъпна нагласа - не рядко престъплението се е превърнало в начин на мислене на атакуващия. Дали това ще е защото е рецидивист, защото е преживял прекалено много травми, или защото това е нормалният начин за разрешаване на проблеми в неговата общност, то често предопределя конкретните престъпни действия.
Лесно се вижда, че тези фактори не са точно разграничими и понякога една предпоставка може да се припише към няколко от тях. Тази условност не е непременно проблем. Тя по-скоро показва колко комплексна е темата и как тя може да се разглежда през различни призми.
Борбата с престъпността е скъпо занимание и няма начин всяко престъпление да бъде предусетено и предотвратено. Затова науката и практиката на превенцията на престъпността се фокусират върху т.нар. горещи точки - места и събития, при които има повтаряемост на престъпленията.
* Нямам претенции, че преводът ми е качествен, затова ще съм благодарен за предложения за превод (може и авторско описание, съответстващо на идеята), които да помогнат този модел да стане по-достъпен и да може да се ползва по-широко.
Иска ми се да обобщя как тези дни, над четвърт век след официалното падане на комунизма, беше проведено едно активно мероприятие. То тепърва набира скорост и, убеден съм, резултатите от него ще наблюдаваме с години. Това е техника, която през годините е прилагана многократно (най-съдбоносно през т.нар. възродителен процес) и е успешна благодарение на силно развития национализъм в България.
Старт на настоящата кампания дадоха няколко "научниинтелектуалци". Тези хора, както в гражданското общество, така и в академичните среди са известни със своята некомпетентност, но по комунистическо-номенклатурен ред са получили титлата професор, без да покриват необходимите за това научни и преподавателски условия. Тази титла като признание е отказана на стотици талантливи (в последствие доказали се в чужбина) българи само защото не са били послушни. А често послушанието и личните успехи са несъвместими, няма как да промениш света, ако не подлагаш на критически анализ части от него, а част от този процес са грешките.
Кампанията продължи с поредната порция повърхностни и аполитични (в смисъла, че не проявяват интерес и усилия да следят политиката активно) разпознаваеми медиийни лица. Някак си е тъжно колко голяма част от телевизионните водещи, спортисти и поп изпълнители, уменията на които нямат нищо общо с гражданско лидерство в каквато и да било форма, решава да сложи край на успешната си кариера като започне да политиканства по крайно повърхностен начин.
Следващата фаза на кампанията беше активизирането на второстепенни политически структури, които са основани и оцеляват в пряка зависимост от личности, служили в ДС по време на комунизма. Те подемат с нов глас тезите на възродителния процес, че националната сигурност зависи от етнически, а не общочовешки норми. Ефектът от такива деструктивни спекулации е своеобразно отклоняване на вниманието и оправдаване на прокуратурата, която е отговорна за преследването на такива прояви на езика на омразата и масови нарушения на човешките права.
На този фон не е учудващо, че саморазправите на паравоенни групи от рецидивисти и далавераджии се увеличават и дори са подкрепяни от по-наивните и по-плашливите. Именно това е средата, която поставя хората в условия да се фокусират върху псевдо-заплахи за собствената им сигурност и да забравят масовите злоупотреби на високо ниво, които тормозят обществото ежедневно и целенасочено са оставени без последствия. Точно това са първите стъпки към тоталитаризма на 20ти век, и който явно като общество не сме запомнили достатъчно.
А по въпроса за патриотизма и национализма, имам да кажа само две неща. Първото е, че не разбирам някой, който вярва, че хората от неговия регион са по-достойни за уважение от други. Това може би е някакъв остатък от времето преди студената война, когато е върлувала заблудата, че унищожаване на част от човечеството няма съсипе и победителите. Второто е учудването, че има хора, които са способни да се гордеят с чужди заслуги и да не виждат нищо странно в това. За мен усещането, което носят нечии чужди успехи от преди столетия, е че имам някакъв дълг да запазя и - по-важното - да доразвия тези успехи, за да не изглеждат те отстрани като някаква отживелица, неадекватна в днешния свят.
В света на бизнеса е добре известно, че като цяло услугите носят по-голяма добавена стойност от продукцията: защо да продаваш една кола и да спечелиш еднократно, ако с години можеш да я даваш под наем и да печелиш продължително срещу поддръжка. Знае се и, че когато създадеш успешно функциониращ пазар (на англ. marketplace), неговата добавена стойност е още по-голяма. Така колкото повече оборот правят другите, толкова повече такси събираш в замяна на развитие на инфраструктурата. В някакъв смисъл това е което в бизнеса наричат леверидж (от англ. leverage или нещо като „използване на лостове”).
Но това не са принципи, които се ограничават само до правенето на бизнес. Независимо дали става дума за пари или хора, способността да бъдат ангажирани и управлявани повече ресурси за определена цел води до качествено по-добри резултати. Това се корени в основни социални и психологически феномени, които работят в свободните общества. В тях основното е, че всеки човек е свободен агент и въвличането му в определена кауза, води до това, че той или тя влага собствените си енергия, влияние, креативност, и разгръща потенциала си. Това никак не е лесно и затова тук ще споделя част от моя досегашен опит за това как тези принципи могат да се прилагат за целите на гражданското общество.
Участието в протести и собствения принос са един вид продукт в света на гражданската активност. А продукти също има различни. Разбира се, че е изключително полезно всеки един да присъства на протести и събирания за каузи, които споделя. Подобно на снежинките в една лавина, протестите събират достатъчно енергия да донесат промяна, едва когато са масови. Затова и често различни заинтересовани страни броят участниците по манипулативен начин. Но все пак, едно е да просто да присъстваш на един протест, друго е да внесеш в него нова енергия и посока, която да повдигне страстите, да накара хората да настръхнат от емоции, или дори да развесели присъстващите. Именно за да бъдем не просто бройки в тълпата, а за да изтъкнем и подчертаем нашето мнение, с група приятели направихме Ламята на корупцията през януари 2009 г. Тогава нашата поява привлече вниманието на медиите, укроти освирепялата тълпа и дори спечели леки усмивки от полицаите.
Един вид поддържаща услуга за гражданска енергия е да създадеш платформа за дебат с политиците, където хората да могат да повдигат темите, които ги вълнуват. Нещо такова направихме с Горичка.бг с нашия Кметски въпросник за местните избори през 2007 г. Тогава ние използвахме зелената платформа, която Горичка.бг представлява, за да привлечем вниманието на обществото и политиците към проблеми на околната и градската среда. Тогава с помощта на читателите на Горичка.бг събрахме въпроси за актуални проблеми на най-големите градове в България и ги изпратихме на основните кандидати. Нашата кампания беше отразена от няколко местни и национални медии, включително и от ефирна телевизия. За съжаление много неща около нашия екип се промениха с времето и едва успяхме да отразим кой как се е справил с изпълнението на поетите ангажименти четири години по-късно.
По време на едногодишните протести през 2013-2014 имах усещането че има достатъчно протестиращи, креативност, импровизирани медии и дискусии. Всичко това обаче като че ли се случваше само в София и Варна. Затова когато прибиращите се за зимните празници студенти и гурбетчии започнаха да организират протести на 26 декември 2013 година, аз с радост приех поканата да помогна в организацията, въпреки че аз самият не се прибирах. Трябваше да помогнем на шепата ентусиасти в множеството по-малки градове (много от които под контрола на едно единствено голямо предприятие) в България да усетят че не са сами в лудостта си да търсят отговорност от управляващите. Ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да ги подкрепим: помогнахме им да създадат и популяризират местни организационни групи, създадохме карта, така че всеки да може да открие най-близкото до него място с организиран протест, дори поддържахме ежедневни графики, за да може всеки да види как неговия протест се сравнява с другите в страната. Не на последно място, организирахме фотоконкурс като начин да гарантираме, че всички събития ще бъдат заслужено документирани.
Разбира се, точно като в бизнеса, само със собствени ресурси няма как да се прави леверидж. Важно е да има съмишленици, които да бъдат също така мотивирани без да има нужда да им се обяснява всяка стъпка. А това не е едностранен процес. Всъщност, както казва Дерек Сивърс:
Лидерството е прехвалено... [инициаторът] ще получи всички овации, но наистина първият последовател беше този, който трансформира самотната откачалка в лидер. Така че, прилагането на идеята, че всички ние трябва да бъдем лидери, не би ни довело до никъде.
Към всички тези инициативи ние сме подхождали аматьорски и сме постигали само ограничен успех, без директно да довеждаме до желания резултат. Въпреки това сме катализирали невероятна обществена енергия около нас и сме привличали ценно медийно внимание. По моя преценка сме се проваляли да оползотворим това медийно влияние и то най-вече заради липса на време. Но в крайна сметка „колкото повече, толкова повече”...
Тези дни около мен се изсипа поредната порция изказвания в стил всеки срещу всеки и обидените отново ни припомниха, че са обидени на всичко и всеки. Изумявам се как хората са способни да смятат, че всички около тях са опорочени, а само те са чисти. За мен това е най-директният признак за това, че в България няма общество, а "Съединението прави силата" е поредния надпис, който хората повтарят без да осъзнават. Защото много българи си дават сметка, че е необходимо да се обединят, признават принципите, около които други се обединяват, но в крайна сметка отказват да се включат в такива обединения. И така се получава порочен кръг, с който периодично се сблъскваме.
Но тези констатации са познати. Какво можем да направим по въпроса? Очевидно си говорим за нуждата от обединение без доверие. Едва ли има две мнения, че това е труден въпрос. Но нито сме първите на света, сблъскали се с него, нито сме последните.
Например Уилиам Юри има доста известна презентация в TED за него:
Разграничете проблемите от хората. Т.е. когато обсъждате проблеми, опитвайте се да не задълбавате върху имена или личности. Тези личности са симптома, ако не бяха те, може би щяха да бъдат други.
Фокусирайте се върху интересите (какво движи някого), а не позициите (какво той/тя казва). Често хора заявяват позиции без да разясняват всичко, което ги кара да го правят. Един вид детективска задача е да разбереш защо някой държи на наглед абсурдна позиция.
Търсете взаимноизгодни алтернативи. Решение, което да върши работа може да не е очевидно, но ако го намерите, ще подсили групата. Забелязал съм, че често дълбоките идеологически спорове в България могат да се сведат до единодушие за първите необходими малки стъпки, които от години буксуват.
Дръжте на това да се използват обективни критерии за решенията. Много често това не е възможно, но когато е, е от решаваща полза.
Бъдете наясно каква е вашата най-добра алтернатива на постигането на споразумение (BATNA). BATNA е английски израз за сценария, който ще се случи, ако не постигнете съгласие. Очевидно в България нашата BATNA е да продължим да се спускаме по същия този склон без нищо да се промени. Само склонът ми изглежда, че става по-стръмен, но това може да е привидно.
На мен поне това ми звучи невероятно смислено, дори просто. В същото време ежедневно виждаме хора, които действат точно противоположно на тези препоръки. А резултатът е, че отново стигаме до нашата BATNA - това, което се случва, когато не успеем.
Този път ще публикувам нещо върху което аз лично работя. Става дума за това как всъщност хората научават онези знания, които са сложни.
Разбира се, първият въпрос по темата е кои знания наричаме сложни. В друга статия вече представих различни опити за класификация на знанието. Там стана дума и за разделението на Сугрю, което разграничава три типа знание: декларативно (фактологично), процедурно и условно. Първите два типа се подразбират от името - декларативното знание е това, което е винаги вярно като това, че цялото общество избира парламента и президента, а процедурното знание се отнася до това как се прави дадено нещо, например че да се взима дадено решение е добре да бъдат разпознати всички възможни алтернативни решения, преди да бъде избрано едно от тях. От тези три типа условното е това, което е най-объркващо и тази статия е посветена на него.
Условното знание е онова, което дава различен отговор на въпросите според обстоятелствата. Но сложността идва не само от това, че обстоятелствата променят възможните отговори. По-трудното е, че най-често друг не може да ви даде верния отговор, защото за него той е различен. Разбира се някой може да се опита да Ви предложи решение, но той ням как да знае, дали то ще работи във Вашия случай. Вие трябва да го откриете сами за себе си.
Една от причините за тази трудност е, че в реалния живот (за разлика от точните науки) нещата рядко са черни или бели. Затова е важно да можем да мислим критично и да умеем да съпоставяме алтернативите пред нас една на друга. Например когато вкъщи се спука водопровод, въпреки че най-вероятно нито знаем как да го поправим, нито познаваме водопроводчик, ние няма как да оставим проблема нерешен и водата да тече - налага се да открием решение. Решението, което ще открием може да не е оптимално - може да се налага къртене, или цапане, което няма как да не остави следи. Но при всички обстоятелства ще трябва да направим нещо.
Не само в бедствени и неотложни ситуации е важно е да се взимат решения. Взимането на решения е и полезен опит, а човек се учи най-добре чрез практика. Защото дори едно решение да е грешно, това ни позволява да опознаем тази грешка, да знаем какво точно е грешно и в коя част на проблема да търсим ново решение. Както казва и Христо Стоичков с впечатляващия си житейски опит: "Който не играе - не печели." Ако Вие имате собствена идея, е сравнително по-лесно - трябва само да опитате да я приложите. По-трудно е когато на човек не му идва наум дори и идея. В края на статията ще предложа няколко начина за намиране на идея за решение.
За да илюстрирам написаното с примери, които да са разбираеми за повече хора, ще използвам динамичната политическа обстановка в България. Надявам се с това да не отблъсна онези, които не се интересуват от политика. Един много практичен подход, в ситуации когато не можем да намерим отговор, е да се опитаме да намерим други подобни ситуации и да видим какво е сработило тогава и какво - не е. Например случвало ли ви се е нещо подобно преди? Как постъпихте тогава? Бихте ли гласували за някой, за когото сте гласували преди? А за някой нов?
Ако не можете да намерите решение в собствения си опит, погледнете другите около вас. Търсете някой, който Ви е близък, в чиито решения имате доверие, чиято постъпка в подобна ситуация Ви е вдъхновявала. Няма нужда да се доверявате на този човек във всички ситуации. Достатъчно е да му имате доверие в подобни. В други можете да постъпвате по друг начин. Това умение на хората да избират селективно модели за подражание е обяснено в една от научните статии, които най-много са ме впечатлявали. Ако не можете да намерите примери от историята на България, които да одобрите, може да оцените това, което се случва в Исландия, или пък Италия или Гърция?
Публикации
