Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за военни

След като в последния кандидат-президентски дебат Румен Радев заговори за реформа на прокуратурата, на другия ден той загатна границите на тази реформа с думите:

Първо ще питам главния прокурор, неговото мнение е определящо. Как така, няма да има методическо ръководство над подчинените му прокурори и ще е най-отгоре. Как няма да има контрол върху зам.-главен прокурор за борба с корупцията.

Преди време написах статия озаглавена "Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за деца". В нея обясних как спазването на закона в търговията и услугите, както и спазването на обществения интерес зависят от добре функционираща прокуратура. Сега, в отговор на въпросите на ген. Радев, искам да опиша защо е важно прокуратурата да не е чисто йерархична организация, за разлика от армията.

Докато в една армия е критично важно да има синхронизация на действията, в прокуратурата това не е необходимо. Напълно приемливо е да има паралелни разследвания за едни и същи съмнения (доказателствата по които могат да бъдат обединени при последващо дело) или паралелни обвинения към две страни в спор. В този смисъл, прокуратурата по-скоро напомня разузнаването. Общото между двете е, че е напълно възможно и смислено да има разследвания, които до момента на официалното повдигане на обвинение са секретни и дори висшестоящи прокурори не знаят за тях. Това е така, защото едно разследване и обвинение сами по себе си не са наказание, а са подготовка за спор в съда, който да бъде разрешен от друга институция - съдебния състав.

По света има много примери за това. Като започнем от известния процес срещу Ал Капоне, когото със съвместни усилия на бюрото за вътрешни приходи и екип от федерални прокурори (във федеративните държави има паралелни структури на държавни и провинциални прокуратури) успяват да осъдят за данъчни измами, при все неуспехите на други паралелни дела. Друг известен процес е този за Аушвиц след падането на нацистка Германия, описан във филма "Лабиринт на лъжи" в който младият прокурор Йохан Радман, в конфликт с мълчанието на немските общество и институции през 50те години на 20 век, започва разследвания за военните престъпления в концентрационните лагери. Неговото разследване също е пазено в тайна от върхушката на тогавашната прокуратура в американския сектор.

Битката с мафията в Италия също е легендарна с имена като Джовани Фалконе, Паоло Борселино и Пиетро Грасо, първите от които губят живота си в борбата с мафията, а последният има решаваща роля не само в мафиотските дела срещу Бернардо Провенцано, но и срещу Берлускони. Разбира се, най-близо до нас е Румъния, където главният прокурор подаде оставка заради разследвания срещу него, които не биха били възможни, ако разследващите прокурори му бяха подчинени. В Румъния това е възможно само заради наскоро проведена реформа, която позволява тази независимост. Много от тези дела са се водили в тайна, заради съмнения за злонамереност или изтичане на информация от ръководството или по-широката структура на прокуратурата или следствието.

Всъщност в света има и централизирани прокуратури. Един от най-известните примери е руската прокуратура по начина, по който тя е устроена от времето на Сталин и Андрей Вишински. Именно там на прокурорите се връчват военни звания и се спазва военна йерархия. Днес руската прокуратура е устроена по същия начин и в резултат на това в руското общество има множество съмнения за корупция на главния прокурор Юрий Чайка и семейството му (включително и филма по-долу), които няма кой да разгледа и евентуално повдигне.

Друга прокуратура, която все още е централизирана и устроена по модела на Вишински е българската. Но е време да променим това. Защото се оказва, че точно този монопол над обвиненията е един от ключовите фактори, които разграничават инструмента за репресии от механизма за защита на обществения интерес.

Работата на един политик

Как Барак Обама си е прекарал времето в Копенхаген.

Опасността от едностранна история*

* заглавието е взаимствано от лекцията на Чимаманда Адичи (Chimamanda Adichie), The danger of a single story.

Сред педагозите е добре известно, че една идея може много по-лесно да се предаде, когато тя бъде доведена близо до контекста на слушателя. Ето един добър пример: лекцията на Чимаманда Адичи за това колко подвеждаща може да е представа, развита въз основа само на една история...



...и примерът със Скарлет Йохансон и представата ѝ за България.



Една съвсем друга тема е дори това, което казва да е обективно, доколко приемливо е да го казва публично. Този въпрос може да получи различен отговор в различни култури.

Свръх-...

Искам да ви разкажа историята за свободното общество (като независима система), в което балансите се разместват и като че ли в един съвсем друг смисъл то престава да е свободно. То става роб на собствената си зависимост от свръхпроизводството и свръхконсуматорството. В един момент се оказва, че за една огромна част от това общество работата и производството са самоцел, която може да се поддържа само с цената на огромни инвестиции в маркетинг и реклама. Не за всички отрасли огромното производство е необосновано. Донякъде това е естественото развитие на нещата в полза на технологичните производители, при които пазарът е под натиск на конкурентната необходимост да използват винаги актуални технологии. И все пак питаме ли се дали тази система, в която се намираме и ние, е устойчива? Какви въпроси си задаваме, когато гледаме Koyaanisqatsi: Life out of Balance:



Сегашното консуматорско общество до голяма степен се гради на културата, развита в САЩ. Там консуматорството е "инвестиране в икономиката", а много икономисти влагат големи усилия да открият начин да накарат останалия свят да консумира повече. Проблемът според тях е, че световното производство се развива, но то в крайна сметка произвежда за американския потребител, защото останалият свят не представлява толкова голям пазар. Но икономистите не си задават въпроса, който идва на ум на много други хора: каква е историята на предметите:



В много от глобалните компании се произвежда, за да се реализират оборот и печалба, а не, за да се добави реална стойност. Ето един пример в област, в която би трябвало съдържанието да е основното. Той илюстрира как в САЩ е издигнато в култ правенето с цел профит. Няма значение съдържанието, идеята или каквото и да било. Целта е просто да се влезе в онази ниша, която наричат бестселъри. Да бъдат задоволени сетивата - нещо като по-безобидна алтернатива на опиатите, същината и без това е по-трудна за възприемане от консуматорите и затова по-малко търсена. Именно това е спекула и липса на реална стойност зад нещата. И за да не се замисли някой случайно, ни засипват с издигната до изкуство пропаганда. Разбира се в съвременните реалности е много трудно да се развие продукт без да се инвестира в маркетинг и реклама за него, но е странно когато един аспект от търговията стане по-важен от самия продукт.



Като цяло се образува затворен цикъл, който се оказва неустойчив и напълно уместно икономистите използват аналогията с балон, който в края на краищата се спуква под собственото си напрежение. Най-фрапантният пример за дисбалансите в тази система са отпадъците и токсините в тях. Макар и нарастваща загрижеността за тези проблеми все още няма силата да бъде решаващ фактор. Малко хора се замислят за следите, които тяхното консуматорство оставя в света около тях и за това как тези следи могат да се сведат до минимум. А как индустрията може да направи това, показва филмът Waste = Food:



Всъщност настоящата икономическа криза е един студен душ, който ни дава основание да се замислим кои икономически принципи са сбъркани и как трябва да ги променим, за да може всеки отново да намери своето място под слънцето. А начина всеки от нас да прецени дали личното му/и поведение е устойчиво е да си зададе и да си отговори на няколко въпроса:

• Полезен ли е наистина някому моят труд/продукт, решава ли нечий проблем, помага ли на някого?
• Оставям ли нежелана следа и как да намаля или премахна този страничен ефект?

Сигурно има и много други подобни практични въпроси, но от мен толкова...

А решения има много. С всяка криза се откриват много възможности за промяна...

Глобални перспективи в кариерите

Един мой кратък анализ на проучване в САЩ, публикуван (30 март 2007) в Блога за икономика:

В бизнеса едно от най-важните неща е достъпът до актуална информация и адекватното и използване. Затова си позволявам да направя анализ на едно проучване, направено в САЩ, което според мен има много голямо значение и за България като част от глобалната икономика.

Днес се натъкнах на въпросната класация на USNews.com за кариерите смятани за най-перспективни в САЩ тази година. Фактът, че там една професия се смята за перспективна сега, означава, че в близките няколко години ще има много голямо търсене на дестинации за аутсорсинг в конкретната област (доколкото е възможно). Страницата е интерактивна (може да се сортира по критерий, а за всяка кариерна пътека има кратко резюме). Затова и предпочитам да го пусна като хипервръзка: http://www.usnews.com/usnews/biztech/best_careers_2007/careertable.htm

А ето и моите лични моментни впечатления. Първото нещо, което може да се забележи е,че на чело по заплащания са кариерите в медицинската и образователната индустрии. Обяснение за това може да се търси във факта, че това са най-големите по оборот легални индустрии в Щатите. Друга причина може да е това, че за тези области се изисква огромна инвестиция под формата на образование (петте най-високо платени изискват докторска титла). В глобален аспект един уместен пример може да се даде с Индия, където процъфтява туризмът на хирургическите операции например - на един американец му излиза по-евтино да си съчетае пластичната операция с екскурзия до Индия (за качеството темата е малко по-сложна). Какво друго се вижда с просто око?

Добре платените кариери, които не изискват висока образователна титла, от своя страна изискват високо ниво на социална интелигентност. Това е също нещо, което може да се научи, но може би има по-добри средства за тази цел от университетите. Именно такива са бизнес-ориентираните кариери. От гледна точка на перспективите, най-светлото бъдеще се открива пред консултантската дейност във всички области. За България предимство е, че и тя е перфектна за аутсорсинг. По отношение на достижимостта положението също е сходно, въпреки че не е ясно какви са критериите на класацията - лесно се става консултант, трудно се намират първите клиенти. Ако търсим по-лека, но все пак доходоносна работа, е уместно да се ориентираме към образованието, което обаче е свързано с дългогодишна борба с различни форми на бюрокрация. И смятаните за престижни професии не винаги са най-практични по който и да е от останалите критерии. последният ми извод е, че най-често...*

Къде е България в цялата тази картина? При нас образованието и медицината са във всепризната криза. Въпреки това и двете индустрии в някаква степен са в процес на глобализация и дългосрочно имат отлични перспективи. Краткосрочният проблем е, че докато човек стигне до много изгодния връх в стълбицата, свързването на двата края е изключително трудно. Може би решение на проблема е работа в управляван портфейл от граждански договори. Специално при образованието това е значително по-реалистично. В България има неистов глад от компетентни млади преподаватели (пренебрегнат от висшите ръководства в образователната система). Постепенно реалните критерии към тях спадат, а административните остават. В крайна сметка може да се каже, че в тази посока са необходими дългогодишни усилия със сравнително ниска интензивност. Заслужава си да се отбележи, че преподавателската работа е и перфектен трамплин за навлизане в консултантския бизнес - няма по-добра препоръка за един консултант от препоръката на неговия ученик.

* В оригиналния текст тази мисъл не е завършена. Мисля, че си заслужава да я оставя така.

Sicko

Вчера гледах поредния филм на Майкъл Мур. Лично на мен този ми допадна повече от предишните негови, които съм гледал. Новият филм се казва Sicko (на места превеждан като Недъзи) и се занимава с абсурдите в американската система на здравно застраховане, които след това сравнява с обслужването в други страни по света. Разбира се филмът се ограничава с разглеждането на няколко частни случая, но това е именно първата необходима стъпка за задълбочен анализ и сравнение на здравните системи в различните страни.

Освен нагледен пример за неадекватността на сегашната система и корупционните практики, обхванали настоящия политически елит (на САЩ), за мен Sicko е доказателство, че има сфери, в които чистият либерализъм е вреден за обществото и малко добре премерени регулации, могат да постигнат завидно подобрение. Филмът е и доказателство за това, че добре информирано взаимстване от чужди добри практики може да спести дългогодишно повтаряне на чужди грешки. Някак си между другото във филма става дума за критичните разлики между демокрация и капитализъм, както и за ангажимента на обществото към неговите най-ценни представители (напр. майките или доброволците при бедствия).

Може би най-уважаваната световна медия, BBC, също наскоро направи предаване по темата - DocArchive: Building Better Health:

• Part One: Jill McGivering compares two very different free health systems in the developed world: the British NHS and that of the US state of Massachusetts


• Part Two: Jill McGivering explores whether China is doing enough to provide healthcare to 1.3 billion people and what it can learn from the struggles of the developed world

А къде е България? Оказва се, че правителството на ОДС (1997-2001) успешно взаимства основната и най-неоспорвана практика в съвременното здравеопазване - правото на всеки да има личен лекар. Този своеобразен здравен консултант служи като близък до семейството посредник в ориентацията и комуникацията с тясноспециализираните доктори. Така се избягва типичното за страни като САЩ и Китай безидейно лутане по скъпи и тяснопрофилирани специалисти. Но реформата в здравеопазването остава непродължена. В последващите години ние някак си сме съумели да вземем най-лошото от всички системи. При нас има както държавен монопол, събиращ данъци, така и доплащане при всяка услуга. При все това при нас работата на лекарите е отвратително подценена и на хората се налага да изправят изродената система с нерегламентирани плащания. Много често не защото лекарите им искат, а защото виждат нищетата, в която им се налага да помагат на другите. Това е резултат на дългогодишна липса на реформи или само половинчати такива. Подобна реформа има нужда от време, а видяхме, че в идеите на НДСВ и БСП не само липсва приемственост, но и липсва способност да се осъзнае чуждата идея. Факт е, че дори в рамките на правителството на Станишев, Евгений Желев не съумя (или не пожела) да разбере замисъла на предшественика си.

За да ободря картината, искам да добавя, че през последните години се убедих в качеството на Токуда Болница, както за пациентите, така и за работещите там, но това се дължи на факта, че там имат допълнително финансиране от Япония.