Политическия цикъл на българското общество

България има голям проблем. Този проблем не е, че в рамките на няколко месеца спря търговския регистър и от НАП изтече информация, че незаконно се профилират граждани на база доходите им. Не и, че за тези икономически катастрофи няма да бъдат повдигнати обвинения на никого. Всичко това са симптоми. Първоизточникът на проблема е, че в държавата все още са много силни основни механизми от комунизма. Но за много хора отвореният въпрос е как това може да се промени. Пиша тази статия, за да обобщя ситуацията и още веднъж, за да я направя очевидна за всеки.

Между пряката демокрация и справедливостта

Днес, на фона на множество протести в цялата страна, Инициатива „Правосъдие за всеки“ (ИПВ) организира Марш за правосъдие в София. За разлика от разнородните причини за протестите, и както името ясно показва, този марш е изрично за съдебна реформа, която да не позволи беззакония като отношението към Иванчева и Петрова или добре координираните саморазправи с висши съдии, оставени без институционална реакция. На Марша се появиха гласове, които започнаха да призовават за пряка демокрация и да обвиняват ИПВ, че била против пряката демокрация. Тук искам да обясня нещо, което на мен ми се струва просто: защо темата за пряката демокрация няма общо със съдебната реформа.

Още архитектите на древната Атинска демокрация са си давали сметка за необходимостта от разделение на отговорностите във властта и необходимостта от експерти, които да балансират общите събрания. С развитието на съвременните представителни демокрации във Франция, Великобритания и САЩ, тези баланси се утвърждават като три отделни власти: законодателна, изпълнителна и съдебна. В това разделение, първата определя правилата (законите), втората ги прилага, а третата е арбитърът в случаи на конфликти. Пряката демокрация се отнася до първата категория - как се създават законите. Докато съдебната реформа засяга третата - как се търси справедливостта в случаи на конфликт. Ето едно видео, което също обяснява това разделение:

Що се отнася до обвиненията, че ИПВ била против пряката демокрация, те са абсурдни. Аз самият съм член на ИПВ, но и съм активен поддръжник на идеята за пряка демокрация. Освен, че съм бил активен член на всички възможни форуми за онлайн гласуване, съм и инициатор на няколко кампании, както за Референдум за изборна реформа, така и за пряко управление в София. Също съм съмишленик на Пиратската партия в България, при все, че те все още не взимат идеята насериозно и нещата там стават много бавно.

ИПВ е създадена, за да се бори за съдебна реформа. Не е нито задължение, нито необходимост за ИПВ да се занимава с пряка демокрация. Нещо повече, всякакви опити за тази или други теми, несвързани със съдебната система, отнемат от енергията на целта, за която е създадена ИПВ. А иначе аз самият съм пример, че двете неща не се изключват взаимно по никакъв начин.

Време на избори

За пореден път виждам много емоции покрай предизвестени изборни резултати (когато започнах да пиша това имах предвид българските, а не американските). Наистина имаше изненади, но не мисля, че са променили очакванията за престоящите събития, дали ще бъде балотажът или процесът след референдума. Затова в мен започва да се заражда един напълно нов начин за разглеждане на демократичния процес. Той е нов като формулировка, но смятам, че от много време е зреел като разбиране.

Може би най-близо до тази идея са серията цитати на Корнелиус Касториадис, който публикувах преди време. Става дума, че изборите са само един от множество инструменти на демокрацията. А всъщност дори и далеч не най-важният.

Защото когато човек гласува, той е един от милиони. Когато човек подкрепя подписка или участва в протест, той е един от хиляди или стотици. Когато развива позиция - единствен. Когато организира акция, протест или друга форма на активност, зад него вече застава цялата група на това събитие. А когато подема конструктивна инициатива, за да реши даден проблем, той печели подкрепата на хиляди, пък била тя и само под формата на симпатии. В тази нарастваща последователност, всяко последващо действие повлича крак и довежда повече съмишленици, които на следващо гласуване ще подкрепят идеята. С достатъчно постоянство, идва момент, в който тези съмишленици обръщат везните. А колко точно е достатъчно, това може да покаже само практиката - ако не се е случило вече, значи досега не е било достатъчно.

Затова искам да попитам всеки, който разочаровано коментира обстоятелствата, независимо дали става дума за брекзит, Трайков или Тръмп. Или пък става дума за Крим, Сирия, световната бедност или глобалното затопляне:

А ти какво ще направиш по въпроса?

Цецка Цачева - президент на всички българи?

Миналата седмица Бойко Борисов обяви пред медиите, че търси обединител на нацията. Но явно това му е трудно, защото той, както и повечето други политици в България, се затруднява да види темите, които обединяват българите.

А преди около месец излезе поредното проучване, което показва каузата, която обединява най-много българи - правосъдната реформа. Въпреки сложността и присъщата аполитичност на темата, над половината запитани посочват именно сериозни промени в съдебната система като най-голям национален приоритет. Вече в продължение на години наблюдаваме как на водещите български политици непрекъснато им е натяквано от всички страни (както в България, така и отвън), че трябва да реформират съдебната система. С невероятни извъртания политиците упорито намират начини да слагат прът в развитието на страната към пълноценно функционираща правова държава. Това стана най-очевидно на два пъти: 1) първия път на 9 декември 2015 когато невероятно голямо мнозинство в парламента се изметна от предварително поетия ангажимент и гласува против собствените си предложения, и 2) втория път когато Цецка Цачева и Данаил Кирилов си подхвърляха като горещ картоф конкретните предложения на Инициатива “Правосъдие за всеки” докато накрая председателката на парламента не ги затри в нарушение на закона.

С тези свои действия Цецка Цачева се превърна в символ на политическата съпротива срещу най-консенсусната за българското общество реформа. Естествено след всичко това тя няма как да бъде обединител. Един обединител би повел борбата за истинска съдебната реформа, както е описана в седемте точки на “Правосъдие за всеки”, и както е подкрепена от бившият министър Христо Иванов, съдия Лозан Панов и много други български и международни експерти, съдии и наблюдатели.

В същото време президентската институция има правомощията да поднови реформата през Конституцията. С правото си на законодателна инициатива, бъдещият президент може да внесе промените на Конституцията наново и да защитава волята на обществото в дебати с правителството и парламента. Не на последно място, Бойко Борисов пое отговорност да даде път на промяната, ако тя спечели изборите. С този негов ангажимент, той отваря пътя към пълен обществен консенсус и тази възможност не трябва да бъде пропускана.

Аз ще гласувам за този кандидат-президент, който обещае, че ще поднови реалната съдебна реформа.

Буре с барут

Вчера организирах протест. В късния следобед направих фейсбук събитие и докато поканя първите 5 човека, открих, че поканените са вече над хиляда. До половин час след това имаше над 200 потвърдили. Други хора разшириха времето и допълниха описанието на събитието. Появи се и друго събитие във фейсбук, зад което стояха и граждански организации. До 7 вечерта на пл. Народно събрание вече имаше стотици хора, а аз още не бях свършил работа. Преди да разбера за днес вече има организиран нов протест, а хората се заричат да са там всеки ден.

Този протест не го организирах аз, той се случи сам. Аз бях само първият (дали?), който драсна клечката. Ако не бях аз, щеше да го направи някой друг. И пак щяха да се съберат стотици, може би ако беше друг щяха да се съберат хиляди. Нямам как да знам. Но по-важното е, че този път, за разлика от предишния през 2012, направих тест, който се оказа успешен.

А "материал за митингова демокрация" има. Някои протестират против Бойко Борисов, други против ДПС, трети против Атака,... Други пък искат смяна на главния прокурор, смяна на министри или други администратори. Има хора, които искат закон за лустрацията или смяна на Конституцията. Всеки има идеи, но изглежда трудно да бъде събрана критична маса, която да работи методично и с постоянство за реализирането на конкретна идея. Всеки има грандиозни идеи, но малко търпение или желание да работи за по-скромни, но реализуеми идеи.

А големите цели се постигат именно с малки стъпки. Но за това има нужда от координация, от обясняване, от насърчаване, от укротяване. Всяка голяма идея има нужда от много съмишленици, които да работят за нея, но и да се отменят (да поемат щафетата), когато някой се измори. Защото чувството, че каузата ти се развива, дори когато нямаш време за нея, е страхотно. То ни дава надежда да продължим, дори когато имаме усещането, че сме загубили пътя.

Расте ли тревата*?

* препратка към предишна моя статия където става дума за grassroots активизма

Често се сещам за 2008, когато написах една от статиите си в този блог, с които много се гордея. Причината е отчасти в страхотната редакторска помощ. Все пак статията ми харесва, защото поне тази част от нея е актуална и сега:

Напоследък имаше доста протести. Те показаха, че можем да променим политиката, да обърнем конкретни несправедливи решения, но те не могат да изградят стратегия за дългосрочно развитие, каквато всъщност ни трябва. Важен е нашият ангажимент от самото начало – това, което наричат обществен договор и контрол на качеството на политиката.

На фона на настоящите протести и политическа демагогия, като че ли конструктивната дискусия изостава. Виждал съм безбройните анкети по социалните мрежи и законопроектите на хвърчащи листчета. Има и две харти с предложения за действия - една с краткосрочни стъпки за излизане от политическата криза, а другата за стратегическото управление на България. Има и форуми включващи подбрани теми и позиции като Капитал Интерактив, MoveBG, Chivas 12 Chairs, Политическа промяна сега и GovFaces, където се чуват интересни мнения.

Такива инициативи има много, но нали при пряката демокрация главният герой сме ние? Има и места, където всеки може да предлага различни идеи и да ги обсъжда с обществото. Тези форуми все още нямат представително голяма потребителска база, но са място където се вижда как идеите се приемат от други хора и как могат да бъдат изгладени. Три лесно достъпни форума, които аз знам са citizen.bg, българската част на YourPriorities и BGVot. И двата не са точно жизнени общности, които всеки ден набират стотици нови членове, но все пак имат малка и активна общност, която е готова да обсъжда идеи и обогатява дискусията с факти и мнения. Градинарите знаят, че за да расте тревата, тя трябва и да бъде поливана редовно.

Демокрацията е общество, а не политическа система

Днес споделям още една част от интервюто на Корнелиус Касториадис (ето и линк към първия откъс). В нея той казва нещо изключително важно, за което съм писал и аз преди - вижте връзките в отговора му.

Д.М.: Казваш псевдодемокрация.

К.К.: Винаги съм смятал, че т.нар. представителна демокрация не е истинска демокрация. Нейните представители съвсем слабо представляват хората, които са ги избрали. На първо място те представляват себе си или представляват частни интереси, лобисти и т.н. Но дори и да не беше така, ако някой щеше да ме представлява по неотзовим начин за пет години означава, че се отказвам от моя суверенитет като част от хората. Русо е казал: Англичаните вярват, че са свободни, защото си избират представители веднъж на всеки пет години, но те са свободни само веднъж на всеки пет години: на деня на изборите.

Но дори и това не е точно. Изборите са фалшиви, не заради фалшификации на резултати, а защото мненията се определят предварително. Никой не е попитал хората за какво искат да гласуват. На тях им се казва единствено, „гласувайте за или против Договора от Маастрихт”, например. Но кой е сключил този договор? Не сме били ние. Аристотел има една прекрасна фраза, която отговаря на въпроса, „Кой е гражданинът?”: „Гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван”.

Има ли 40 милиона граждани във Франция днес? Защо да не могат да управляват всички те? Защото целият политически живот цели да ги накара да забравят как да управляват. Има за цел да ги убеди, че има експерти, на които трябва да бъде възложено управлението. Следователно има политическо контра образование. Там, където хората трябва да привикнат сами да упражняват всякакъв вид отговорности и да поемат инициативи, те се научават да следват възможности, които други им предоставят или да гласуват за тези възможности. И тъй като хората съвсем не са глупави започват да вярват на това все по-малко и стават все по-цинични, което води до политическа апатия.

Тук мненията ни се разминават - не толкова заради разлика в диагнозата, колко заради разлика в разбиранията в какво общество живеем. Както вече съм писал, съвременната демокрация не се изчерпва с дефиницията за представителна или с писаните закони. Тя всъщност се изразява много повече в неписания обществен договор, където работата на политиците е да следват своите предизборни програми, а на гражданите е да ги контролират, но и да налагат дневния ред на тези предизборни програми.

Така предлаганите за окончателно гласуване алтернативи (напр. за или против Договора от Маастрихт) трябва да са консолидация, която е резултат от широк обществен дебат. Този дебат не е работа само на професионалните политици. Единственото, което те трябва да направят е да осигурят процес (основно прозрачност и време идеите да се консолидират), в който дебатът да се случи. Самият дебат трябва да бъде осъществен сред гражданите и резултатът от него трябва да бъде консолидираните мнения под формата на въпросния договор - формата на договора, която ще получи най-високо одобрение от обществото. Така при съответния референдум хората гласуват за тази формулировка или за това, че има нужда от още работа по договора. Един много добър пример за това наблюдаваме в опитите на президента Плевнелиев да сформира т.нар. "обществен съвет".

Затова вместо да говорим как няма граждани и демокрация, ние трябва да ги изградим. И за целта няма нужда да измисляме нов световен ред, а да се ангажираме с това да подобрим настоящия.

Комитата за това каква промяна е необходима

Днес попаднах на едно интервю с Константин Павлов - Комитата, в което се казват няколко елементарни, но много важни неща. Струва ми се, че в България много хора не си дават сметка за тях, затова реших да ги повторя. Ето какво казва Комитата за работата си:

Много ме учудва въпросът „А защо не направи..едикакво си”. Че защо да го правя аз? Ако някой иска нещо да се свърши, защо просто не го направи, а чака аз да го свърша вместо него в свободното си време с лични средства.

Другият цитат, който искам да пусна е добро начало, но както съм посочвал и преди, това е само първа стъпка, която в България вече толкова време се случва прекалено плахо:

Напълно е възможно - необходима ни е критична маса хора с характер и последователност. Много по-важна е смелостта и силата на характера от ерудицията и дипломите. Най-лесно решимият проблем е това. Ако всяко добро същество започне по един блог и е готово да излезе на улицата за това, което смята за добро и справедливо, промяната може да е въпрос на месеци.

Тази тема ми напомня един анекдот, която се приписва на една американка, която беше в България когато бях малък. Тя била казала "Политическата обстановка тук ще се промени две правителства след като хората наистина започнат да държат сметка на политиците за решенията им."

Истинският преход

Опитах се да установя контакт с различни общественици, които да подкрепят подписката ни. Иво Инджев беше така добър да ми предложи да публикува мое мнение на блога си. Затова написах тази статия, оригиналната публикация можете да намерите тук.

В България, под натиска на Европейската комисия, протича една плавна промяна. Това е промяната, която милиони българи искаха да се случи на 10 ноември 1989 - промяната от тоталитарно към гражданско общество. Тази промяна е по-популярна като преход от комунизъм към демокрация. Едва ли някой днес би тръгнал да спори, че през 1989 се е променило кой знае какво. В тази статия излагам моето разбиране за това, което се случва и давам пример как една малка стъпка може да ни доближи до така желаната нормалност.

Но нека започнем от официалното начало - промяната на думи - периодът след ноември 1989, документиран във филма "Подмяната 10ти" на Пламен Петков. В този период, въпреки говоренето за демокрация, някак съмнително обществения живот продължава да бъде ръководен от функционери около БКП и ДС. Известни такива имена са Александър Лилов, Андрей Луканов, Атанас Семерджиев, Любен Гоцев, Гиньо Ганев, Цвятко Цветков, но има и много други.

След края на XX в. в страната се усеща нужда от друга, по-осезаема промяна. В отговор започва процес на промяна на лицата. Така безцеремонният Никола Филчев е заменен с деликатния учен-пеналист Борис Велчев. За разлика от предшественика си, Велчев е много старателен в спазването на закона и адекватното говорене. По подобен начин поддръжникът на режима на Милошевич и агент на ДС Георги Първанов - Гоце е заменен от успешния ръководител на проекти Росен Плевнелиев. Като политик, Плевнелиев лесно може да бъде запомнен с призивите си за прозрачни и обективни процедури. Не на последно място, изглежда в момента наблюдаваме опити да бъде заменен мутренският стил на Бойко Борисов с ингелигентното говорене на Миглена Кунева.

И все пак едва ли има нужда да убеждавам когото и да било, че промяната, която ни трябва е друга. Трябва ни промяна на действията. Това означава не само прокурорът да говори внимателно, но и да покаже нагледно, че прокуратурата като институция реагира адекватно на съмненията за престъпления против държавата. Означава и президентът не само да говори за добре мотивирани решения, но и да взима такива. Но всъщност преди всичко означава ние като общество да осъществяваме активен и непрекъснат контрол върху нашите държавници.

Убедени в това и в силата на личния пример, група приятели инициирахме отворено писмо и съпровождаща го интернет подписка, които оспорват номинацията на Борис Велчев за конституционен съдия, която Росен Плевнелиев направи. Подписката поставя под въпрос както аргументите, които Плевнелиев изрежда, така и цялостната работа на Велчев като главен прокурор. Ние смятаме, че неуспехът да бъде наложен закона в България не трябва да бъде възнаграждаван с нов висок и значим за държавата пост. Смятаме и, че повърхностни и слаби аргументи не са истинска прозрачност. Излагайки това свое убеждение, ние успяхме да спечелим подкрепата на Гражданска инициатива "Справедливост" за нашата кауза. Сега искам да приканя всички, които търсят действителна промяна в България да се запознаят с нашето писмо, да подкрепят подписката и при възможност да я разпространят. Точно такива конкретни действия са необходими, за да се случи постепенно промяната, която ние всички желаем.

С тази подписка няма да предизвикаме мека революция, но ясно ще покажем, че не искаме държавници с поведение граничещо с лицемерие. А точно такива граждански действия трябва да виждат както настоящи и бъдещи политици в България, така и хората, оказващи натиск над тях отвън. За всички тях такива подписки дават ясен знак какво ще подкрепим ние като представители на българското общество. А когато такива подписки получат силна подкрепа сред обществото, и медиите вече няма да могат да се преструват, че не са информирани за тях. Затова искам да приканя всички да помогнете слагайки името си на страницата на подписката. Само когато видят, че активните и будни граждани в България са единни в искането си за действия, подкрепящи думите, само тогава политиците ще се съобразят с такова искане.

Тази подписка няма да промени България за един ден. Но тя е една малка стъпка, която погледната като част от една по-голяма картина ще предизвика повече отговорност и повече справедливост, както сред политиците и правистите, така и в останалата част от обществото. А не е ли точно това важна част от промяната, която искаме?

А уж Неволята учила хората

Днес ми обърнаха внимание на следния подпис от форума на Капитал:

Една шепа хора останахме, колкото средно китайско градче, а не можем да се справим на тая богата земя... Колко да сме смотани!

Нужни ли са ни идеологиите?

В една статия, коментираща позиции от продължаващите протести, Бай Далай развива типична комунистическа (в случая не говорим за отрицателен епитет, а за принципа на равенство като самоопределение, ако не греша) теза против капитализма.

В статията си Бай Далай обявява разделението предизвикало протестите за класово (инвеститори-останали). Според мен това деление е не по-малко порочно от поколенческото, което тя критикува. Дори може да се приложи подобна на нейната логика - това, че един човек разполага с финансова възможност не го прави автоматично виновен в злоупотреби. В общия случай богатството може да е дошло от предишни поколения. Едва ли е морално наказуемо да си наследник.

Всъщност думите капитализъм и социализъм са понятия, които са натоварени с прекалено много исторически и емоционални придатъци, основно от техните опоненти. Затова аз съм склонен да ги пренебрегна и да се опитам да очертая едно по-просто морално разделение: за мен делението е по-скоро на далавераджии (или хора, които се възприемат над правилата) и хора, които смятат, че правилата трябва да са еднакви за всички, т.е. да образуват една рамка, в която членовете на обществото да взаимодействат.

Смятам, че трябва да говорим за ценности, а не за идеологии. Това би ни позволило да разграничим отделните идеи, вместо да ги разглеждаме в идеологически пакети. Така например ще можем да вникнем във френското свобода, равенство, братство или единство, творчество, красота, изписани на Камбаните

А в България наред с другите ежедневни проблеми съществува и очевидния проблем, че освен липсата на желание, при управляващите през последните мандати се вижда и липса на способност. За съжаление често такива хора са селектирани напълно целенасочено. Това едва ли може да бъде свързано с определени идеологии, а по-скоро с конкретни опортюнистични машинации.

Приказка за ежедневието

Покрай различните разправии за Витоша една позната сподели една приказка:

Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек наоколо, който да не бил чувал за това великолепно животно. Той имал дълги, прекрасни крака и когато препускал буйно, мускулите му играели с копринен блясък. Чул Великият Вожд за коня и изпратил пратеник да пита стареца дали не може да ги купи. Препуснал воинът до типито на стареца и скочил от коня си. Когато мокасините му докоснали земята, се вдигнал прах във всички посоки. „Старче, изпраща ме Великият вожд. Той те поздравява и пита може ли да купи коня ти?”

Старецът имал величествена осанка и благородни маниери. Помислил, помислил и казал: „Поздрави от мен Великия Вожд и му благодари за любезното предложение да купи коня ми. Този кон е мой приятел. Ние с него сме спътници. Не мога да продам своя приятел.” И пратеникът си тръгнал.

След две седмици конят изчезнал.

Когато обитателите на селището чули, че конят го няма, всички се струпали около стареца и завикали: „О, стари човече, какво нещастие! Можеше да продадеш коня си на Великия Вожд. Сега нямаш нито кон, нито платата за него. Каква зла съдба!” Старият човек погледнал всички с мек, благ поглед и казал: „Това не е нито зла, нито добра съдба. Не знаем цялата история. Нека просто да кажем, че конят е избягал.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях това било нещастие.

Месец по-късно конят на стария човек се върнал, следван от двадесет великолепни коня. Буйни и прекрасни били те и от ноздрите им излизали пламъци. Хората от селището изтичали при стареца: „О, старче, ти беше прав. Не беше зла съдба бягството на коня ти. На добро беше. Сега не само конят ти се върна, но имаш още двадесет прекрасни коня. Това е добра съдба!”

Старият човек поклатил бавно глава и с върховно проникновение казал: „Това не е нито добре, нито зле. Не знаем цялата история. Нека само да кажем, че конят се върна.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях да имаш двадесет прекрасни коне било голямо щастие.

Старецът имал син, който започнал да обяздва конете. Всеки ден той ставал рано, за да си върши работата. Една сутрин старецът отишъл да погледа работата му. Младият мъж се носел в грациозен тръст върху голия гръб на необязден петнист кон. Внезапно конят се хвърлил наляво, после се извъртял надясно и с яростен скок на задните си крака хвърлил младежа високо във въздуха. Момчето паднало и ме мръднало. Двата му крака били счупени.

Всички обитатели на селището се събрали и започнали да се вайкат и оплакват: „О, не! О, не! Старче, ти беше прав. Връщането на твоя кон ти донесе нещастие. Сега твоят единствен син е осакатен, със счупени крака. Кой ще се грижи за теб в твоята старост? Това е голямо нещастие.”

Старият човек се изправил и казал спокойно: „ Това не е нито нещастие, нито щастие. Нека просто да кажем, че синът ми си е счупил краката. Ние не знаем цялата история.” Хората от селището се разотишли, клатейки глави. За тях падането на момчето било голямо нещастие.

Скоро по тези земи пламнал голяма война и Великият Вожд призовал всички млади мъже в селището да се бият. Войната била дълга и изтощителна и хората знаели, че повече няма да видят децата си. И те пак се събрали около стария човек: „Старче, ти беше прав. Не е нещастие, че синът ти си счупи краката. Макар и сакат, той е с теб. Ние никога повече няма да видим синовете си. Това беше щастие за теб.” И още веднъж старият човек им казал: „Това не е щастие, нито нещастие. Ние не знаем цялата история.”

Какво можем да разберем от тази поучителна история? Има моменти, когато се чувствате като жертва и други, когато ролите са сменени. Не трябва да съдите с мерките на доброто и злото. Това, което сте преживели, не е нито хубаво, нито лошо. Просто не знаете цялата история.

Всяко преживяване, всичко, което са ви причинили или вие сте причинили на другите, е страшно важно за развитието ви. Дори лъжите ви, жестокостта и несправедливостта към другите, дори и те са много важни. И това, което криете със срам в душата си, също е много важно, защото ви е помогнало да станете това, което сте. Всичко преживяно ви помага да станете милосърдни, цялостни и изпълнени с любов. Ако успеете да си простите и да се приемете такива, каквито сте, ще излекувате себе си, а заедно със себе си и планетата. Помнете: Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история.

Подобни приказки са най-хубави без коментар, но аз все пак ще си споделя едно лично впечатление, което мен лично ме мотивира страшно много: хубавото на плурализма е това, че има и по-предпазливи и по-спонтанни хора и някъде в хаоса между тях си, те успяват да намерят един компромисен път.

Беззаконието като норма?

Не съм имал големи очаквания към Борис Велчев. За съжаление поста на който бе поставен - главен прокурор на България го прави може би единствената обществена фигура, която не подлежи на никакъв контрол в продължение на мандат от 7 години.

Подобно на президента, дори конституцията да ограничава правата му по определен начин, поста му предразполага той да има голямо влияние в обществото. Затова при все, че е поставен, е опасно, когато от него чуваме опити за омаловажаване на манипулациите в съдебната система. На среща с президента, той е заявил:

Във всяко едно общество, във всяка една държава винаги ще има едни 15 – 20 дела, по които се очакват проблеми. Ако по тях ще оценяваме другите 260 000, по които се работи системно, това ми се струва леко несправедливо

Това е пореден опит от страна на институция да направи недосегаемостта на олигархията да изглежда като нещо нормално. Но за една свободна държава това не е никак нормално. Ако на някой му трябват аргументи за тази проста истина, нека чете надолу.

Разбира се да се говори за 15-20 случая без да се взима предвид в каква държава е това, е целенасочено опростяване. Например ако говорим за страни като САЩ (или Германия) това би означавало грубо по едно такова дело на щат (или провинция), или съответстващо на милиони хора. Еквивалентът в България би бил 1-2 дела. Съпоставка с европейски страни с население сходно с българското би ни поставило между Австрия и Дания в група от 6 страни с население между 5 и 10 милиона. На техния фон скорошен анализ на Прозрачност без граници ни дава открояваща оценка. Коментирайки го, Кобус де Суърт, управляващият директор на международната организация казва:

От доклада ясно се вижда, че България и Румъния се отличават с това, че техните институци дефиниращи демокрацията и занимаващи се с борба с корупцията са по-слаби от тези в останалите държави. Слабостта на институциите е това, което ги откроява...

Ако трявба да дам съвет на България и Румъния как да подобрят усилията си за борба с корупцията, бих ги насочил към проблемите с финансирането на политически партии. Бих се и постарал да докажа сериозността си относно справянето с корупцията и осигуряването на справедливост. Не на последно място бих обсъдил регулирането на отношенията между политиката и бизнеса. Един пример е въвеждането на кодекс на поведение за парламента. Това е една от критичните забележки на Прозрачност без граници - липсата на такъв кодекс в много страни, включително България и Румъния, но и в много други от анализираните страни...

Може да се твърди, че и в двата случая [на България и Румъния] има впечатляваща липса на публична отчетност на бюджета, по проблеми от обществено интерес и по публичните доставки. На тези въпроси трябва да се обръща внимание, но те не са го получили в периода след разширяването [на ЕС]...

Накрая искам да разясня, че корупцията често е свързана с организираната престъпност. По отношение на холандската позиция [блокиране на българското членство в Шенгенското пространство], не трябва да се фокусираме само върху класическите области на борбата с корупцията. По-важен е по-широкият подход към първопричините позволяващи разцвета на корупцията...

Например фактът, че в България няма публична отчетност на бюджета [напр. на МВР] сам по себе си не означава, че има корупция. Със сигурност обаче това прави появата на корупция много по-лесна. Нашият опит е, че правната рамка, редовните проверки и достъпът до информация взети заедно реално правят напредъка в борбата с корупцията наистина възможен...

Не става дума за справяне с много случаи на корупция възможно най-бързо. По-скоро трябва устойчив подход към борбата с корупцията.

Няма как да очакваме Борис Велчев да се интересува от такива анализи - той е в позиция да си говори и без да слуша. Проблемът е, че следващият главен прокурор отново се очертава да бъде избран, за да си върши работата избирателно.

За нуждата от дебат

Днес попаднах на две интервюта по различни теми, свързани с държавността на противоречиви личности - французинът Едуар Карминяк и българинът Сашо Дончев. И двамата говорят много критично за съвремената политика в своята съответна страна и и двамата са цитирани да казват думи в духа на "не съм пряко зависим от политическата конюктура и затова мога да си позволя да изказвам мнението си свободно". Знам прекалено малко и за двамата да мога да коментирам обвързаностите им, но със сигурност съм съгласен с тях, че за да има функционираща демокрация, хора извън политическите партии трябва да участват в обществения дебат. Във Великобритания това е известно като ангажимент с обществеността. Според тяхното разбиране на думата, става дума за това, че специалисти в дадена област имат моралното задължение да влизат в диалог с не-специалистите.

Ако за момент пренебрегнем емоционалната страна в човешките действия, за рационалната можем да направим един паралел с науката. Там науката може да бъде разбита на два паралелни процеса - теория и емпиричното ѝ валидиране чрез проверка в практиката. Еквивалента на теорията в обществения живот е представата на обществото за това, кое е реалистично и кое - не. Тази представа не винаги е непременно правилна, но защото е широко споделяна, тя определя ежедневието на хора, които не си правят труда да проверяват убежденията си чрез потвърждаването им от практиката (споменатото по-горе емпирично валидиране). Затова е изключително важно тези хора да чуват различни гледни точки, така че те да не живеят с убеждението, че има само една истина, но злонамерените хора наоколо се опитват да я заобиколят. Макар и олигарх в България и финансист във Франция да не са точно идеалните модели на подражание, те показват гледната точка на някой, който има опит и наблюдения от близо. Именно затова аз съм силно впечатлен от въпросните коментари.

Такъв вид дебат, в който различни хора заемат позиция, с което дават възможност тя да бъде обсъждана и критикувана, е първата стъпка, която все още липсва в България. Повече експерти трябва да споделят и развиват идеите си публично. Разбира се задължителната друга стъпка е да се говори с повече конкретика с примери от практиката, така че да се вижда кое е базирано на реален опит и кое са спекулации, които имат нужда от проверка. Разбира се тези позиции и примери трябва да се разглеждат едновременно с емоционалната страна и да се има предвид какво хората желаят да направят, независимо от това, което знаят. За да се избягват вътрешни конфликти, в които настъпва травматичен личен разрив между убеждения и действия.

За мястото на популизма в обществото

Темата за популизма няма край и точно в ерата, когато световната политика му е подчинена бих искал да засвидетелствам уважението си към един отиващ си министър (което е много по-голямо от уважението към премиера или към оставащите министри). Затова искам да обърна внимание на един цитат от негово интервю веднага след уволнението му:

Всеки от колегите, може би и аз, със сигурност вие можете да се сетите и аз мога да се сетя за случка, в която е гонен по скоро личният ефект. И това е част от работата на едно правителство. Но това трябва да е малка част. Основната част е къртовска работа, организация на експертите, работа по проектите.

Интервюто е много богато и въпреки все още пресните емоции, Трайков се държи изключително трезво. При интерес, препоръчвам целия запис от предаването.

Вихърът на популизма като ефект от съвременната демокрация е сложна тема. Моят опит за кратко въведение е следния: в усложняващия се свят около нас, хората без изградени позиции имат склонност да не изследват нещата в перспектива, а по-скоро се отдават на ежедневните си страсти. По-детайлно тази тема е изследвана в този документален филм на BBC за историята на връзките с обществеността през 20ти век (ако не ви се гледа цялото видео, можете да прегледате само 34:40-39:30, ако пък сте изгледали видеото и ви е харесало, предпоръчвам гледането и на предишните епизоди от поредицата):


В заключение искам да благодаря на Трайков и за тези две реплики, които казват много повече от самите думи в тях:

"престоят в политиката ти дава един вид мъдрост, която не те прави непременно по-щастлив"

Но, ако ми позволите, аз няма да се дезинтересирам от темите, по които съм работил. Така че, ако ви интересува, винаги можете да разчитате на мнението ми по тях.

Occupy yourself*

* в превод на български - окупирай себе си

Неведнъж съм се изказвал скептично към Occupy движенията. Например за мен претенцията да представляваш 99% е наивна и по-скоро форма на популизъм. Но нека се опитам да обясня в малко повече детайли. С това искам да постигна две цели: да разясня критиката си, но и да покажа, че с нея и аз не съм напълно прав.

Искам да започна с един цитат от изключително популярния напоследък (вече покойник) Стив Джобс:

Когато си млад, гледаш телевизия и си мислиш: има конспирация. Информационните мрежи са се съюзили с цел да ни оглупят. Но когато поостарееш, осъзнаваш, че това не е вярно. Работата (и бизнесът) на информационните мрежи е да дават на хората точно това, което хората искат. Това е много по-депресираща мисъл. Конспирацията е форма на оптимизъм. Тогава бихме могли да застреляме копеленцата. Бихме могли да вдигнем революция. Но всъщност информационните мрежи са в бизнеса с доставяне на хората това, което самите хора искат. Това е истината.

А BBC в един свой документален филм показват как това се пренася от бизнеса в политиката като първоизточник на популизма:



Но натискът, който Occupy движенията оказват върху финансистите и политиците е важен. Защото няма друг начин да окажем натиск върху цялото човечество. Просто трябва да се вглеждаме повече в себе си, преди да критикуваме другите. Не на последно място - това е много по-лесно, когато околните ни помагат и ни казват къде смятат, че грешим.

Свободата означава и отговорност

Много хора в България смятат дълговата криза притискаща развития свят за проблем, свързан с либерализма и икономическата свобода. За тях информационни кампании като това кратко видео са манипулативни:



За мен то показва една световна тенденция, подробности от която може и да са премълчани. Но смятам за по-важно обсъждането на една по-основоположна тема преди това - темата за личната (политическа и икономическа) свобода. Замислих се за огромното объркване по тази тема когато прочетох статията в Уикипедия описваща пост-комунистическите процеси в България.

Може би основната идея зад борбата за лична свобода е, че няма как да има човек или малка група, която да знае (дори да има добрата воля) какво е най-доброто за всеки различен индивид в обществото. Причината е проста - няма как да влезем в кожата на всеки и да видим света през неговите очи. Хубаво е да се опитваме, но без да сме изживели целия негов (или неин) живот, няма дори да съумеем да изтълкуваме един миг по същия начин. От тук произлиза и необходимостта всеки да има право на глас в решенията, които го засягат - били те политически или пазарни.

Разбира се, който взима решениея, носи и отговорността за тях - още повече в един все по-сложен свят. Затова и в свободните общества става все по-важно човек да е информиран, да разбира гледните точки на околните и да взима решения, така че да не предизвика конфликт в средата, в която живее. Това е трудно и именно то се корени във фрустрацията на хората от свободата.

Накрая ще приложа един пример, който за мен е свързан със статията за Велин Цанов, която коментирах наскоро. Познавам Велин, но не съм го виждал от доста години. Знам, че е интелигентен и отговорен човек, затова по-скоро вярвам, че той като личност няма да се впише в примера, за който искам да го използвам. По-скоро използвам написаното в статията, отколкото самият Велин. Не за друго, а защото думите там "поканен на работа (наистина поканен, не кандидатствал) в престижна финансова компания" ми се сториха доста кухи, предвид тежестта, която авторът иска да им предаде. Познавам и други хора, които работят в "престижни финансови компании". Присъствал съм на разговори, в които някой се хвали, че вече (рано в кариерното си развитие) получава шестцифрена заплата в британски лири или, че през изминалата седмица е спечелил определена голяма сума на борсата.

Смятам това за много хубав пример, защото показва явно взимане на важни решения като разглежда само финансовата страна на нещата. А за мен е много по-важно с какво се занимават предприятията, в които е инвестирано, или например какъв е бил дисбалансът, който инвеститорът е открил, когато е заложил срещу него. Смятам за много по-важна качествената цел, от количествената успеваемост. Втората също има своето огромно значение, но само когато посоката е правилна - в смисъла на устойчива спрямо заобикалящата среда.

Грешката на българското общество

Миналата година премиерът заподозря, че в българската образователна система има проблем. Тези дни Симеон Дянков показа, че е значително по-интелигентен от началника си и посочи едно голямо разминаване в начина, по който се управлява България и този, по който се управляват останалите страни в ЕС. По-конкретно проблемът е, че тук се дават пари на силови министерства, а в останалите страни - за образование, култура и наука.

За да разберем размера на този проблем е хубаво да се вгледаме по-задълбочено в МВР. Ето два много показателни примера за размера на проблема:

Оказва се, че в МВР все още са широко разпространени тоталитарно-опортюнистичните методи на работа от комунизма. За 20 години олигархичната клика явно е съумяла да се самоизолира и подсигури.

На фона на тази информация изглежда сме допуснали огромна грешка да позволим двамата най-влиятелни политици в страната да са кадри на МВР. Струва ми се, че вариантите за поправяне на това недоразумение не са много. Все пак на следващите избори ще е хубаво да се постараем повече, ако искаме българското общество да поеме в по-добра посока.

Вътрешен ред и сигурност*

* заглавието е взаимствано от термина, който ползва ЕК, за да демонстрира, че проблемите по пътя полиция-прокуратура-съд са взаимносвързани.

Когато нацистите дойдоха за комунистите, Аз мълчах; Не бях комунист.
Когато затвориха социалдемократите, Аз мълчах; Не бях социалдемократ.
Кoгато дойдоха за профсъюзите, Аз мълчах. Не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, Аз мълчах. Не бях евреин.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.

Мартин Нимьолер (1892-1984)

Благодарение на социалните мрежи се разчу за поредното безумие в правораздаването в България. Става дума за един конкретен съдебен процес, в който подред полиция, прокуратура и съд пренебрегват доказателства с цел да обявят за разкрит един грабеж, независимо от обстоятелствата. Най-вероятно под обществен натиск втора съдебна инстанция разкрива злоупотребите (защото това са именно целенасочени пропуски) и прави следните констатации:

...Още към момента на постановяването на присъдата сред наличната доказателствена маса, с която е разполагал районният съд (осъдил Максим Савов на 3 години условно - бел. ред.), са съществували сериозни алогизми и несъответствия в събраните доказателства, поставящи под съмнение съпричастността на Савов, които обаче мълчаливо са били подминати в мотивите...

Пространната, но иначе не съвсем убедителна теза на районния съд за авторството на деянието на практика се гради единствено на субективните възприятия на свидетелката Димитрова (ограбената продавачка - бел. ред.), намерили израз в неотстъпчивите й изявления, че шест дни след инцидента е разпознала на улицата минаващия оттам подсъдим като извършител на грабежа, и в съставените протоколи за разпознаване, направено пак от нея...

...ако го беше сторил (да прегледа съществуващите видеозаписи - бел. ред.), дори и без експертна помощ, районният съд щеше да установи, че някои важни подробности от пресъздадените от потърпевшата събития не съответстват и използваният при грабежа нож има отлика с иззетия от дома на подсъдимия...

И най-сетне, първостепенният съд елементарно не е отговорил на въпроса що за мотив е имал Максим Савов да извърши обсъждания грабеж, при положение че по делото са били събрани достатъчно доказателства за материалната му обезпеченост, а според експертното мнение на специалистите в областта на психологията и психиатрията Савов изцяло се отличава от другите профили на лица, обвинени за подобни деяния...

Аз лично знам и други случаи (за щастие не толкова тежки), където последващите инстанции дори си позволяват да променят фактите по обвинението.

Но в крайна сметка за мен е напълно закономерно, че при присъда в Страсбург парите се плащат не от джоба на полицаи (които и без това незаслужено получиха част от пенсиите на категорийните работници чрез противоконституционната национализация), прокурори и съдии, а от държавния бюджет. Логиката за това е проста: ако ние не си оправим държавата, неволята няма да дойде да ни я оправи. А именно ние сме избрали (с гласуване, въздържание или недостатъчна подкрепа на алтернативите) хората, които днес носят отговорност за провала и на МВР (Борисов, който заедно с Цветанов спъва реформите в министерството) и на прокуратурата (Първанов, който постави Велчев, за да няма кой да разследва делата му), а и индиректно на съдебната власт, защото повечето членове на ВСС са назначени под техния контрол.

В този ред на мисли и предвид наближаващите избори за мен е много важно да бъдат подкрепени кандидати, които говорят за тези проблеми и за търсене на отговорност от силните на деня. Дори да сме скептични към предизборни обещания, даването на гласност на проблемите определено е по-голям ангажимент от мълчанието. За мен това мълчание е признак на гузна свързаност.

Работата на един политик

Как Барак Обама си е прекарал времето в Копенхаген.