Кога се кове желязото

Вчера беше ден на много емоции за България. Не много се промени, но още веднъж ясно се видя разделението в държавата. Докато някои обявиха, че протестът е бил превзет от ГЕРБ, други се опитаха да преначертават граници, които те не харесват. За добро или лошо очертанията на тези граници стават все по-ярки.

А все повече се вижда, че България е разделена. Дали това е заради финансови зависимости, ценности или просто заради прехода е труден въпрос, но със сигурност го има това разделение между хората, които протестират "за ценности", и тези които протестират когато сметките за ток ги притиснат. Разделението е между хората, които протестират всеки ден на жълтите павета срещу олигархията, и онези дошли от някой по-малък български град да подкрепят своите фаворити - независимо дали от БСП, ДПС или ГЕРБ. Явно проблемите на вторите са толкова големи, че не им позволяват да обръщат внимание на ценностите на първите. Това разделение е дълга тема, за която са говорили и писали други. Това не е разделение София срещу провинцията, богати срещу бедни, интелигентни срещу прости или красиви срещу грозни. Разделението е на хора, които вярват в собствените си способности, и такива, които мислят, че единствената им възможност за развитие е да бъдат покровителствани от силните на деня, разделение на свободни и зависими.
Именно от темата за разделението се вижда, че проблемът в България не са толкова политиците, колкото избирателите. Защото политици има различни. Но избирателите изхвърлят тези, които признават грешките си, и преизбират безцеремонните. Това е процес, в който не играят решаваща роля изборните манипулации. Аз си мисля, че и платеният вот не е чак толкова голям. Защото, ако не друго, покрай събитията тази година стана ясно, че голяма част от хората не са докарани насила, а наистина поддържат компроментираните политици. Защото огромна част от българското общество зависи от държавната корупция и е въвлечена в един изчезващ свят - свят на производство на оръжия, цигари и въглища. Тези хора нямат силите да се огледат, да видят, че пътят, по който вървят, е обречен и най-вече нямат време да потърсят друг. Може би затова те не разбират защо протестиращите в София се борят с вятърни мелници като Дон Кихот. А в крайна сметка ние живеем в едно общество - и протестиращите, и пенсионерите, и тютюнопроизводителите, и неграмотните.

И за да има сближаване между нас - хората живеещи заедно, но мислещи различно, трябва да има интерес. Наличието на интерес е предпоставка човек да възприеме нови идеи. Това е нещо, което е добре известно на политици, учители, маркетолози и родители. Именно сега в тези времена на протести и конфликти, когато в социалните мрежи гъмжи от политически коментари, а в кръчмите се водят политически спорове в стил Левски - ЦСКА, е време, в което хората биха си направили труда да се поинтересуват, да прочетат, да седнат и да помислят. И за това какво си мислят, е определящо каква информация достига до тях.

Идеите и гледните точки на протестиращите трябва да достигнат отдалечените кътчета на България. А точно сега това се оказва по-лесно от всякога. Защото самозабравилите се лидери сами довеждат своите поддръжници в София на протест. Срещата на протестите трябва да доведе до един много труден диалог. Може би не с пенсионерите, които вече живеят в миналото, когато е била тяхната щастлива младост. Но може би с онези необразованите (вината да са такива, не е тяхна, а на цялото общество), които идват на безплатна екскурзия в София. Но най-вече с онези отрудени хора, които се сблъскват с битови проблеми всеки ден. Всеки ден те, къде повече, къде по-малко, успешно се борят с трудностите пред тях. Те също вярват, че в една или друга партия от настоящите в парламента е форма на защита от някоя друга такава (уж по-лоша).

Затова, моля Ви, опитвайте се да говорите с тях, но бъдете търпеливи. Подарете им едно разпечатано копие на вестник Протест, почерпете и тях по една вода. Помогнете им да видят света през Вашите очи. Сигурен съм, че ако успеете, обогатяването ще бъде взаимно.

Три Българии на едно море*

Днес прочетох една изключителна читателска статия в Дневник.
* Взаимствам заглавието от оригиналната статия, защото намирам и него за изключително уместно.

Пиша този текст с цел да наблегна на това, което намирам за основно в една невероятно добра статия на Свилен Рангелов. В нея той прави много добра диагноза на българското общество и дава изключително важни препоръки - от моята перспектива бих казал дори, че са най-важните. Той прави това с много добри паралели и примери. За повече подробности препоръчвам четенето на цялата оригинална статия. Ето я диагнозата:

Обществото ни в момента се дели на три – използващите (тарикатите) – тези, които винаги са били "всеки за себе си" и никога не са мислили за общото, освен как да му сложат ръка; използваните (незаинтересованите) – тези, които са вярвали 45 години в общото и са били страшно разочаровани и предадени от 1989г. и не могат с чиста съвест да възпитават децата си на друго освен на "всеки за себе си"; и онова малцинство (прогресивните), което се опитва да гради нещо за себе си, но и нещо за другите, отказвайки да живее в миналото.

За да защити аргумента си, авторът разглежда две представителни извадки от българското общество. Първата е типичният част по физическо възпитание:

Физическото обикновено е часът, в който децата са най-свободни и всеки път се удивлявам на алергията, с която голяма част от тях подхождат към него. Навсякъде дежурно има между 3 и 5 деца, извинени по някаква причина от лекарката – между 10% и 20% от класа. С други думи, още в подрастваща, здрава възраст, средно 15% от населението е в болнични?! Нищо чудно, че здравната реформа си остава мираж! Винаги има и 2 деца, неуспели да се извинят, но дошли по дънки (отказвам да приема, че толкова години не си се научил, че всеки срок имаш да помниш един ден от седмицата, в който трябва да си сложиш анцуга в раницата!). Останалите 70%-80% от децата се делят на две, често равни групи – едната взима дейно участие в спортното занимание – футбол, баскетбол и др., а другата, в зависимост от строгостта на учителя по физическо, или играе друг спорт, или просто обикаля безцелно двора и обсъжда актуалните клюки. С други думи, едва 35%-40% изпълняват задачата. Останалите биха могли също да направят нещо, ако към тях бе проявен поне малко интерес, не само заради спорта и здравето им, а заради необходимостта да се възпитава съзнание, че независимо колко ярък индивидуалист си и какво ти е състоянието в момента, ти винаги си част от някаква група все пак.

Втората е учителите:

Развитие на такова мислене би трябвало да е във фокуса и на другите учебни дисциплини, но как да стане то, като самите учители го нямат или го свързват само със социализма? На педагогически семинар в София през декември 2012 г., осъществен с европейско финансиране, на експеримент с участващите учители по какви критерии ще си подберат нов колега, от 12-13 групи с по 4-5 участници, само една от тези групи е посочила критерий "работа в екип".

А ето и препоръката:

Образованието трябва да се променя точно така – със заинтересованост – от страна на учителите, но и от страна на родителите... Живеем в 21-ви век, в глобализирана икономика и чуждите езици и формалните знания отдавна не са достатъчни. Затова обърнете внимание на детето си, обърнете внимание на учителите му. Включете се в родителско-учителската асоциация в училището на вашето дете. Ако няма такава, започнете я. Проявете интерес към управлението – отнема два часа на месец.

Нормално Свилен Рангелов говори за САЩ и спорт - това е неговата среда. Като човек от малко по-различна среда, аз мога да кажа, че не е непременно САЩ да е идеалът ни или треньорът на отбора да взима един милион годишно. Спортът разбира се е важен, но в случая става дума за колективни дейности (спортове). Има и други колективни дейности, напр. различни групови игри, клубове по интереси или най-общо всякакви групи активисти. Разбира се, не всички от тях съчетават развитието на колективното мислене с физическата активност, която си има своята голяма роля в здравето на един човек.

Но, разбира се, основното в статията е разслоението в България и нуждата от общуване и развитие на екипност.

Кенет Рогоф за новите реалности

Най-вероятно вече ще изтъркам от ползване заглавията включващи "... за новите реалности" и някой ден ще ми се наложи да ги повтарям, но заради много тясната връзка на тази тема с темата, която започнах с Барак Обама и Румен Нейков, сега използвам същия шаблон. За разлика от предишните пъти, този път перспективата е от страната на работодателите, особено на държавните администрации. Този проблем в България е много по-изострен при възможните изпълнители на качествени услуги. При нас, заради аутсорсинга и експортно-ориентираната ни икономика, те се котират на глобални (несравними с заплащанията в държавния сектор) тарифи.

Инвестор.бг превежда една статия на Кенет Рогоф за конфликта пред държавната администрация, която от една страна трябва да намаля разходите, от друга да е конкурентна в състезанието за задържане на експерти. Малко уточнение: в българския случай не става дума толкова за намаляване на разходи, колкото за орязване на течове от всякакъв вид, най-вече корупция. Рогоф пише:

Всяка ориентирана към услугите индустрия е изправена пред едни и същи предизвикателства. През 60-те години икономистите Уилям Бомол и Уилям Боуен писаха за „болестта на разходите“, която е хронична за сектора на услугите. Те дават за пример струнен квартет, който свири Моцарт, за който днес са необходими същият брой музиканти и инструменти, както през 19-ти век. Това важи за всички сфери, където технологиите не са претърпели особено развитие.

Защо слабият ръст на продуктивността означава по-високи разходи? Проблемът се състои в това, че всички, които предоставят услуги, в крайна сметка трябва да се състезават за служители в сектори, където производителността нараства много по-бързо. Такива са финансите, производството и информационните технологии.

Дори да приемем, че пазарът на труда донякъде е сегментиран, съществува достатъчно припокриване, което принуждава ориентираните към услугите индустрии да плащат по-високи заплати, ако не в краткосрочен, то със сигурност в дългосрочен план. Правителството, разбира се, почти изцяло е ориентирано към услугите. Сред правителствените служители откриваме учители, полицаи, военни и чиновници.

Рогоф свързва този процес и с нарастващия дял от БВП на услугите:

Нарастват не само правителствените разходи като процент от БВП, но и разходите в секторa на услугите като цяло. В повечето развити икономики този сектор наред с правителствения сектор надхвърля 70% от БВП. Земеделието, което през 19-ти век представляваше над 50% от БВП в повечето страни, сега се е свило до едва няколко процента. Заетостта в производствения сектор, която възлизаше на една трета или повече от общата заетост преди Втората световна война, също се е свила драматично.

Както повечето други сложни проблеми, тук въпросите са много повече от отговорите. Единствената идея за преодоляване на проблема, която Рогоф предлага звучи смислено, но абстрактно:

Сега е ясно, че ограничаването на правителствените разходи означава и създаване на стимули, които да гарантират, че иновациите в държавния сектор няма да изостават от тези в частния.

Grassroots*

* (буквален превод "корени на трева") се използва в англоезичните страни за движения и акции не инициирани от големи политически или икономически субекти, а произлизащи от средите на обикновените граждани

Тези дни от групата ЗаВитоша, в която имам приятели публикува един гневен и много показателен текст. За мен този текст показва както проблемите, така и положителните перспективи на българското общество. В страната има много хора, които вършат прекрасни неща и разобличават паническите неспособност и нежелание на некомпетентни управници да си свършат работата, когато им се наложи. Публикувам текста без редакции:

От гражданска група ЗаВитоша остро осъждаме продължаващите опити на псевдо-общественици да си правят PR на гърба на доброволците, които гасят поредния пожар в нашите планини! Недопустимо е именно будните млади българи, борещи се с огъня без специална техника, да бъдат обвинявани за хаоса и „управленските“ слабости в организацията. Въпросните казионни сдружения трябва да престанат да служат за параван на некадърното управление. Не у младите хора или редовите пожарникари трябва да се търси вината за липсата на държавна политика, техника и организация. Властниците и техните клакьори да спрат да ни замазват очите, а да вземат пример от обикновените граждани, да се засрамят и да започнат да си вършат работата.

Ние от ЗаВитоша питаме:

• Кога ще бъде купен поне един специализиран хеликоптер за борба с горските пожари?
• Кога ще бъдат проведени обещаните обучения на доброволци?
• Кога редовите и доблестни пожарникари ще получат техника?
• Каква е ролята на армията при бедствия?
• Защо винаги се потулват реалните размери на бедствията и се бърза с успокоителни съобщения по медиите? Пожарът уж бе загасен, а унищожи нови 100 дк, защо? Освен държавата и пожарите ли вече се управляват от PR-ите?
• Кога ще видим прозрачно и адекватно разследване на поне на един пожар? Какво стана с Бистришко бранище?

Не може у нас властта да хвърчи за дреболии като рязане на лентички на катерушки, краварници, за превоз на треторазредни футболни отбори и други „насъщни” нужди, а да няма един пожарогасителен хеликоптер. Щом има пари за такива неща, значи и за гасене на пожари трябва да се намерят!

Не приемаме също да ни баламосват как МОСВ щяло да даде пари на МВР за тежка техника. Трябва гасене от въздуха! Докато това не се случи, ще чакаме с тревога поредния „случаен“ горски пожар.

Всички видяхме по време на пожарите през изминалата година ключовата роля на доброволците за тяхното потушаване и липсата на компетентност у ръководните кадри за справяне със стихията. Видяхме и желанието на нашия народ да съхрани горите и планините си. Време е сега да видим и конкретни действия, отговарящи на обществените очаквания!

Ще си позволя и един коментар: гражданските движения имат няколко принципни предимства - хората, които искат промяна са по-мотивирани, повече са на брой и имат по-малко за губене. Как се сравняват те с някой, чиято основна движеща сила е да не се случва нищо, което може да разклати уравниловката?

Финансова сигурност в глобален мащаб няма

Анализ на HSBC коментира проблемите пред валутната търговия. Може би добро обобщение на статията е този цитат от нея:

„Липсата на яснота повдига въпроси около редица валути... Светът на форекс търговията сега е по-скоро интуитивен, отколкото функция на конкретни причинно-следствени връзки“, коментира Блум.

Това е всъщност важен фактор подкопаващ финансовата стабилност в световен мащаб. Голяма част от спестяванията по света (пенсии, застраховки и осигурителни системи) са пари, които трябва да бъдат инвестирани в нещо, за да не загубят стойността си в резултат на инфлацията. Предвид факта, че средният живот на една компания е около 20 години, бизнесът не е толкова надеждна инвестиция за перспектива от 40-50 години, колкото например се събират за една пенсия.

Сред другите алтернативи за инвестиция остават валутите и суровините. Освен за краткосрочните рискове от търговията в несигурен пазар, цитираната статия сочи проблем и за валутите, ползвани като резерв. Понастоящем еврото (с близо 25% от декларираните световните валутни резерви) е единствения глобален конкурент на долара (60%) за резервна валута, въпреки че по всеобщо признание монетарната политика на САЩ е неустойчива.

На този фон суровини като злато и нефт, подобно на второстепенните (различни от долар и евро) валути са силно надценени, защото се използват за спестявания/резерви и съответно стават обект на спекула. Повишените цени на свой ред водят до увеличаващи се добиви, които водят до обезценяване. Най-силно това се усеща при природния газ, но е фактор и при златото и нефта.

Така новата икономическа реалност прави спестяването изключително трудно и подтиква хората, които разполагат с пари да работят с тях много по-интензивно, ако искат да ги запазят. А може би това е един нововъзникващ аргумент в полза на разходопокривната пенсионноосигурителна система срещу капиталопокривната, въпреки че първата е по-малко прозрачна и изисква много повече политическа отговорност.

Беззаконието като норма?

Не съм имал големи очаквания към Борис Велчев. За съжаление поста на който бе поставен - главен прокурор на България го прави може би единствената обществена фигура, която не подлежи на никакъв контрол в продължение на мандат от 7 години.

Подобно на президента, дори конституцията да ограничава правата му по определен начин, поста му предразполага той да има голямо влияние в обществото. Затова при все, че е поставен, е опасно, когато от него чуваме опити за омаловажаване на манипулациите в съдебната система. На среща с президента, той е заявил:

Във всяко едно общество, във всяка една държава винаги ще има едни 15 – 20 дела, по които се очакват проблеми. Ако по тях ще оценяваме другите 260 000, по които се работи системно, това ми се струва леко несправедливо

Това е пореден опит от страна на институция да направи недосегаемостта на олигархията да изглежда като нещо нормално. Но за една свободна държава това не е никак нормално. Ако на някой му трябват аргументи за тази проста истина, нека чете надолу.

Разбира се да се говори за 15-20 случая без да се взима предвид в каква държава е това, е целенасочено опростяване. Например ако говорим за страни като САЩ (или Германия) това би означавало грубо по едно такова дело на щат (или провинция), или съответстващо на милиони хора. Еквивалентът в България би бил 1-2 дела. Съпоставка с европейски страни с население сходно с българското би ни поставило между Австрия и Дания в група от 6 страни с население между 5 и 10 милиона. На техния фон скорошен анализ на Прозрачност без граници ни дава открояваща оценка. Коментирайки го, Кобус де Суърт, управляващият директор на международната организация казва:

От доклада ясно се вижда, че България и Румъния се отличават с това, че техните институци дефиниращи демокрацията и занимаващи се с борба с корупцията са по-слаби от тези в останалите държави. Слабостта на институциите е това, което ги откроява...

Ако трявба да дам съвет на България и Румъния как да подобрят усилията си за борба с корупцията, бих ги насочил към проблемите с финансирането на политически партии. Бих се и постарал да докажа сериозността си относно справянето с корупцията и осигуряването на справедливост. Не на последно място бих обсъдил регулирането на отношенията между политиката и бизнеса. Един пример е въвеждането на кодекс на поведение за парламента. Това е една от критичните забележки на Прозрачност без граници - липсата на такъв кодекс в много страни, включително България и Румъния, но и в много други от анализираните страни...

Може да се твърди, че и в двата случая [на България и Румъния] има впечатляваща липса на публична отчетност на бюджета, по проблеми от обществено интерес и по публичните доставки. На тези въпроси трябва да се обръща внимание, но те не са го получили в периода след разширяването [на ЕС]...

Накрая искам да разясня, че корупцията често е свързана с организираната престъпност. По отношение на холандската позиция [блокиране на българското членство в Шенгенското пространство], не трябва да се фокусираме само върху класическите области на борбата с корупцията. По-важен е по-широкият подход към първопричините позволяващи разцвета на корупцията...

Например фактът, че в България няма публична отчетност на бюджета [напр. на МВР] сам по себе си не означава, че има корупция. Със сигурност обаче това прави появата на корупция много по-лесна. Нашият опит е, че правната рамка, редовните проверки и достъпът до информация взети заедно реално правят напредъка в борбата с корупцията наистина възможен...

Не става дума за справяне с много случаи на корупция възможно най-бързо. По-скоро трябва устойчив подход към борбата с корупцията.

Няма как да очакваме Борис Велчев да се интересува от такива анализи - той е в позиция да си говори и без да слуша. Проблемът е, че следващият главен прокурор отново се очертава да бъде избран, за да си върши работата избирателно.

Goodbye FMI*

* в превод на български - сбогом ФМИ, взаимствано от заглавието на филма "Сбогом Ленин"

Днес получих линк към една петиция, която очакавам от дълго време. Става дума за протеста на студентите във ФМИ срещу "спирането на иновативните програми" във факултета.

ФМИ е известен като най-доброто място в България за обучение по информатика. Но да си първи сред сакати не е кой знае какво успокоение. А България е осакатена от хватката на олигархията. Тук няма същинска конкуренция, няма същинско качество и няма същински иновации. Повечето хора, които имат някакви подобни реални амбиции, ги реализират в чужбина.

Затова подписах петицията и си позволих следния коментар:

Състоянието във ФМИ в момента е плачевно. Студентите са отчаяни от системата. След завършване на бакълавър, те панически се опитват да намерят поне една магистратура, която има някакъв смисъл. Когато не видят такава, те не откриват възможност да продължат развитието си с помощта на ФМИ.

Мисля, че резултатът от това може да бъде описан с пример. Една моя позната от СМГ и олимпийския отбор по математика наскоро сподели, че така и не е успяла да завърши магистратурата си по ИИ. Попитаха я защо. Тя отговори, че така и не е успяла да си навие, че физиката, която учи има нещо общо с изкуствен интелект.

За мен това показва, че ако някой в ръководството на ФМИ смята, че физиката е важна за изкуствения интелект, той със сигурност не си е свършил работата да обясни това на студентите. Това за мен е пример за огромен провал, който във всеки нормален университет би довел поне до обсъждане на учебния план. Във ФМИ това е невъзможно, защото има лобита, които не търсят смисъл в работата си, а търсят работа за тяхната представа за смисъл.

Със сигурност не е лесно да бъде управлявана академична структура, но също така със сигурност помага ако целите на ръководството не се изчерпват до тесните им научни интереси, но и обхващат перспективите пред институцията и общността около нея.

Свободата означава и отговорност

Много хора в България смятат дълговата криза притискаща развития свят за проблем, свързан с либерализма и икономическата свобода. За тях информационни кампании като това кратко видео са манипулативни:



За мен то показва една световна тенденция, подробности от която може и да са премълчани. Но смятам за по-важно обсъждането на една по-основоположна тема преди това - темата за личната (политическа и икономическа) свобода. Замислих се за огромното объркване по тази тема когато прочетох статията в Уикипедия описваща пост-комунистическите процеси в България.

Може би основната идея зад борбата за лична свобода е, че няма как да има човек или малка група, която да знае (дори да има добрата воля) какво е най-доброто за всеки различен индивид в обществото. Причината е проста - няма как да влезем в кожата на всеки и да видим света през неговите очи. Хубаво е да се опитваме, но без да сме изживели целия негов (или неин) живот, няма дори да съумеем да изтълкуваме един миг по същия начин. От тук произлиза и необходимостта всеки да има право на глас в решенията, които го засягат - били те политически или пазарни.

Разбира се, който взима решениея, носи и отговорността за тях - още повече в един все по-сложен свят. Затова и в свободните общества става все по-важно човек да е информиран, да разбира гледните точки на околните и да взима решения, така че да не предизвика конфликт в средата, в която живее. Това е трудно и именно то се корени във фрустрацията на хората от свободата.

Накрая ще приложа един пример, който за мен е свързан със статията за Велин Цанов, която коментирах наскоро. Познавам Велин, но не съм го виждал от доста години. Знам, че е интелигентен и отговорен човек, затова по-скоро вярвам, че той като личност няма да се впише в примера, за който искам да го използвам. По-скоро използвам написаното в статията, отколкото самият Велин. Не за друго, а защото думите там "поканен на работа (наистина поканен, не кандидатствал) в престижна финансова компания" ми се сториха доста кухи, предвид тежестта, която авторът иска да им предаде. Познавам и други хора, които работят в "престижни финансови компании". Присъствал съм на разговори, в които някой се хвали, че вече (рано в кариерното си развитие) получава шестцифрена заплата в британски лири или, че през изминалата седмица е спечелил определена голяма сума на борсата.

Смятам това за много хубав пример, защото показва явно взимане на важни решения като разглежда само финансовата страна на нещата. А за мен е много по-важно с какво се занимават предприятията, в които е инвестирано, или например какъв е бил дисбалансът, който инвеститорът е открил, когато е заложил срещу него. Смятам за много по-важна качествената цел, от количествената успеваемост. Втората също има своето огромно значение, но само когато посоката е правилна - в смисъла на устойчива спрямо заобикалящата среда.

Хоризонт на действие

България от доста време вече е в неофициална предизборна кампания. За съжаление тя се прави по Бай-Ганьовски и вместо да доведе до повече прозрачност в политиката, тя води до краткосрочни решения, за които може да се спори дали са в полза на потребителите или на интересите на определен тесен кръг от хора.

Докато Европа търси начин драстично да се намали зависимостта от петролни продукти в близките 40 години чрез енергийна ефективност и различни алтернативи като ЖП и речен транспорт, електромобили и велосипеди, в България положените усилия във всички тези направления значително изостават. Тук приятелски кръгове се събират да уговорят решение чийто ефект за потребителите е един месец, а големите играчи (за които може да се твърди, че са олигархични и картелни) си осигуряват дългосрочни привилегии. Това чувство се подсилва от факта, че явно ресорният министър, който си е позволил да е най-критичен към въпросните компании с политически контакти, е бил изолиран от срещата.

Цялата тази ситуация изглежда като отчаян опит за предизборно замазване на очите, което ще се върне на гърба на избирателите като бумеранг много скоро сред изборите. Предвид честотата на подобни събития и действия, за мен е изключително важно хората, които ги виждат и осъзнават, да се опитат да ги обяснят на останалите. Като следваща стъпка трябва заедно да се опитаме да се справим със задаващите се предизвикателства.

Барак Обама за новите реалности

В тазгодишното си обръщение към обществото в САЩ, Барак Обама обръща внимание на една промяна в съвременните реалности:

...мнозина американци си спомнят за времето преди глобализацията, когато беше достатъчно да се работи здраво, за да получиш прилични заплата и социални придобивки. Но светът се промени и за мнозина тази промяна беше болезнена...

Хубаво е повече хора да осмислят тази промяна, защото в новата реалност не е достатъчно да си работлив и усърден. Трябва и да можеш да допринасяш с нещо уникално, от което някой да има нужда.

Проблем ли е неинформирания активизъм

След втората статия в блоговете на Капитал за вредата от неинформирания активизъм, реших да споделя защо тези статии ми се струват крайно безсмислени.

На първо място: да, фанатизирания и неинформиран активизъм е доста жалко явление.

Но за мен не това е проблемът. За мен е явно, че другата страна е неспособна да защити своите "доказани" позиции. И имено това е проблемът, че в цитираните дебати никой не си прави труда всъщност да потърси и популяризира възможно най-обективната истина, доколкото тя съществува или поне да покаже последни изследвания. А имено активизма провокира публичност и опити за диалогичност. Поне на теория, за да се избегнат ненужни конфликти. В България този ефект е доста слаб и където се забелязва, аз го отдавам на популизма на хора като Бойко Борисов, които в стремежа си да се харесат, без много-много да мислят си изпяват всичко, за което се сетят - не е лошо.

А например във Великобритания обществото очаква от учените да взимат участие в медийния дебат. Самите научни институции полагат усилия да подобрят медийните умения на своите кадри. Правителството разполага с паралелна структура от учени-консултанти, които - с тежестта на авторитета в областта си - изказват мнения по актуални теми.

Затова когато в блоговете на Капитал се появят статии, които взимат страна, изтъкват някакви факти, без източници (въпреки претенциозното име на категория - наука) и слагат думи в устата на опонентите си, аз се замислям всъщност дали авторите не говорят за самите себе си. Но трябва да си призная, че - заради тези мои мисли - и в двата случая не успях да се навия да прочета цялата статия до края.

Кметски въпросник

Една моя публикация (8 август 2007), която служи като въведение в инициативата ни с Горичка.бг да обвържем предизборната кампания на местните избори с устойчивото съществуване. Благодаря на всички от Горичка за това, че на практика реализираха инициативата. Допълнително благодаря на Олга, че със своите редакции тя съществено подобри стилистичното качество на статията без да измести дори и на косъм идеята:

В едно демократично общество, за разлика от тоталитарното, политиката не се прави от партийните лидери, а от обикновените граждани. Политиците само ни представят в държавното управление. Напоследък имаше доста протести. Те показаха, че можем да променим политиката, да обърнем конкретни несправедливи решения, но те не могат да изградят стратегия за дългосрочно развитие, каквато всъщност ни трябва. Важен е нашият ангажимент от самото начало – това, което наричат обществен договор и контрол на качеството на политиката.

Какво следва от това? Да вкараме зелените инициативи активно в политиката. В Горичка тръгнахме от идеята да подготвим по 15 въпроса за кандидатите за кметове в 15 големи града – София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Шумен, Стара Загора, Благоевград, Габрово, Хасково, Перник, Севлиево, Кърджали, Смолян, Велико Търново. Целта е от една страна да накараме кандидатите и техните екипи да заявят публично еко визията си (дръвчета, парникови емисии, каквото друго сметнат за важно) и в същото време да привлечем вниманието им към това, на което му се вика „зелена политика”. По света зелената политика вече не е работа само на Зелената партия, напротив, всяка политическа сила си има зелена платформа. Толкова наболели са проблемите.

В политиката, както и навсякъде в живота, всеки си има точно определена сфера от отговорности. И точно от кметовете зависи решаването на много регионални проблеми. Кметовете са и най-близо до конкретните проблеми на местата, където живеем.

Българските политици (както професионалните, така и голяма част от хората) се занимават с неща като децентрализация, корупция, манипулация и национална сигурност. Междувременно обаче проблемите на средата, в която живеем, се изострят. Проблеми като безразборното презастрояване, унищожаването на зелените площи, изхвърлянето на неконтролируеми количества отпадъци, индустриалното замърсяване...

Един сигурен начин да накараме политиците да забележат всичко това е да поискаме от тях да се включат в дебат по тези теми. Такъв дебат може да повдигне всеки от нас. Всеки може да зададе въпросите, които го интересуват, на професионалните политици и да разпространи в обществото това, което е извлякъл.

Думите в политиката имат огромно значение. Професионалните политици имат нужда от общественото доверие, за да могат да бъдат нечии представители. За да се сдобият с това доверие, преди избори те правят проекти за управленски програми, които ние можем да подкрепим (или отхвърлим) с увереността, че тези програми ще бъдат изпълнени. Всеки има нужда от ясна визия как ще се развива политическата среда през следващия един мандат, за да може от своя страна да планира собствения си обществено-икономически живот. Естествено е да искаме в края на мандата да видим развитие по проблема, който е тежал на предишните избори. Когато не сме доволни, ние имаме пълни основания да си потърсим по-добър представител.

В България много хора се отчайват и се отказват от правото си на избор. Те не търсят разлика между политиците. Още Алеко Константинов се възмущава от това като слага думите "Маскари са до един!" в устата на Бай Ганьо. А както и другите хора, така и политиците не могат да бъдат напълно еднакви. Въпрос на желание е преди избори човек да се поинтересува от кандидатите и да избере този от тях, в който има най-голямо доверие и който е най-компетентен за конкретните проблеми. Въпрос на воля е човек да не се отказва да отстоява позициите си дори, когато неговият кандидат не спечели на тези избори.

И пак към въпросника и към нещо, с което всеки от вас може да ни помогне. С въпроси.

• Кажете ни кои са най-наболелите проблеми във вашия град или регион.
• И... как конкретно вашият град може да стане зелен?

С други думи, задайте зелените си въпроси към кандидат-кметовете, а ние ще имаме грижата да ги обобщим и включим във въпросника. После ще го разпратим и ще чакаме отговори. Ще ви държим в течение за резултатите. Нали целта е да спасим планетата, за да можем да продължим да живеем на нея и след още няколко кметски мандата.

И един допълващ коментар:

С тези въпроси искаме от една страна да ги накараме да заявят публично как смятат да подходят към конкретните проблеми, но в същото време и да привлечем вниманието им към зелената политика. Вярваме, че като поставим въпросите ще ги накараме да се замислят за темите, които засягат средата около нас и ще привлечем фокуса им към проблемите, които я заплашват. Ние знаем, че някои от тях може изобщо да не ни обърнат внимание, че други може да не отговорят сериозно, че трети могат да се опитат да ни излъжат. Но знаем също така, че каквото и да направят, то ще ни помогне занапред да взимаме по-правилни решения, когато избираме нашите управляващи.

Интересни са резултатите от въпросника. Отговориха ни само 8 човека:

• Мартин Заимов (кандидат за кмет на София, избран за общински съветник, Алианс за София)
• Мария Харбова (кандидат за кмет на район Триадица в София, бивш общински съветник, Съюз БГ)
• Антония Първанова (кандидат за кмет на София, НДСВ)
• Виктор Серов (кандидат за кмет на София, ПД Социалдемократи)
• Цветан Нанов (кандидат за кмет на Габрово, действащ областен управител, Коалиция Обединена десница)
• Георги Вълчев (кандидат за кмет на София, "Зелена" партия)
• Георги Иванов (кмет на Хасково, подкрепен от НДСВ, ВМРО, БСП и подобни)
• Хасан Азис (несменяем кмет на Кърджали, ДПС)

Въпреки това всички въвлечени бяха убедени, че въпросникът е стъпка в правилната посока и занапред ще го организираме отново.