За някои необходими условия за учене

Работата по моята докторантура е повлияна силно от една конкретна образователна теория - феноменографичната теория на разнообразието (от англ. variation theory). Работата по тази теория е започната от Ференс Мартон в края на 20 век и е доразвита от Минг Панг през 21 век. В основата ѝ е техният феноменографски метод, който е повлиян от феноменологичната наука, но се фокусира върху описанието на наблюдаваните феномени, а не тяхното интерпретиране.

Тук ще обобщя една много прагматична разбивка на необходимите стъпки за учене. Тук не става дума за просто запаметяване, а за проумяване на даден феномен в дълбочина. Затова не просто повторението е критично за доброто учене, ами систематичното разглеждане на проблематиката от различни и перспективи.

За илюстрация ще ползвам два често срещани примери от социално-политическия живот в България, а именно фразите „Навсякъде е така“ и „Всички са маскари“. За мен е очевидно, че тези две фрази издават неразбиране на това какво представлява обществения живот в едно гражданско общество. Независимо дали това неразбиране е породено от неинформираност, незаинтересованост, просто невежество или нещо друго, едно приложение на теория на разнообразието може да преодолее една основна част от проблема. Ако това не доведе до по-дълбока промяна, то поне може да помогне да бъдат разбрани по-конкретните причини защо даденият човек отказва да се ангажира с еманципацията на гражданското общество, в което живее. Разбира се, обществения живот е сложна тема. Като такава тя от една страна е добър пример за разглеждане - защото има необходимата сложност, за да си проличат предимствата на подхода. От друга страна, обаче в света на хората всичко е относително и контекстът е много широк. Съответно е трудно примерите да бъдат добре конструирани или изолирани.

Четирите необходими условия за учене са описани от Мартон и Панг в тяхна статия от 2006 озаглавена „За някои необходими условия на учене“. Ето ги и тях:

1. контраст - едно свойство не може да бъде разграничено без едновременното преживяване (или поне разглеждане) на феномена със или без това свойство. Един човек си мисли, че проблемът с корупцията, например, съществува навсякъде по един и същи начин, ако не е видях колко радикално различно е отношението на хората към корупцията в развития и развиващия се свят и как тази разлика става още по-остра за хората на високи позиции в обществото. Подобно, претенцията, че всички са маскари, разчита на допускането, че няма политици, които не подлежат на критика. А това не е непременно така. При все, че е човешко да се греши, очевидно има хора, които погазват много по-висок личностен интегритет от други.
2. разделяне (от англ. separation) - донякъде подобно на контраста, но вече в контекст, за да бъде разграничено едно свойство, негови различни варианти (проявления) трябва да бъдат набюлдавани в сходни условия. Така например, в разликите в корупцията могат да бъдат наблюдавани в близки страни (или дори градове), които имат близки история и икономически условия. Когато става дума за различието на между личности, може да се наблюдава поведението на различни политици в сходни ситуации.
3. генерализиране (или обобщаване) - в някакъв смисъл обратното на разделянето. При генерализацията под внимание се взимат (преживяват или разглеждат) ситуации, в които конфигурацията на дадено свойство е една и съща, но други свойства (с други думи околните обстоятелства или контекста) са различни. Така например, може да се види, че в страни, където и днес прокуратурата е структурирана по модела на Вишински, корупцията е на много високи нива, но това не е така в страни, където има паралелни разследващи органи. По същия начин прави впечатление, че в определени общества има по-малка търпимост към злоупотреби или грешки и компроментирани политици не само не биват преизбирани, но и подават оставка. В други силно компроментирани личности са практически несменяеми.
4. смесване (от англ. fusion) - взаимодествията на две свойства не могат да бъдат осъзнати, освен ако не бъдат разгледани различните конфигурации, в които те се променят независимо едно от друго. Затова е важно преди да се правят абсолютни сравнения, да се добият някакви конкретни наблюдения от различни среди (един лесен вариант е да се разгледат крайностите). Например, добре е да се види как корупцията е свързана с независимостта и структурирането на съдебната система, или пък обществения контрол на силовите ведомства. Когато се говори за "всички" е добре да се има предвид какво обхваща това понятие и да не се забравя, че с лека ръка се отхвърлят примерите на исторически герои, пък и личната отговорност към почтенноста.

Общо взето когато някой повтори някой подобен на тези аргументи, това говори много лошо за него самия. Но това не е пречка да се опитаме да улесним както него, така и всички наоколо, да видят как разнообразието (или в случая по-конкретно сравнението) не само ни показва различията, но и често ни дава предложения за изход. Това се дължи на така придобитото по-задълбочено осъзнаване на поне част от сложната тема.

Разнообразието, приложено в игри за условни знания

Тази статия е превод на абстракта на докторската ми дисертация, озаглавена Вграждане на разнообразие в обекта на учене за разработката на сериозни игри, които подпомагат усвояването на условни знания, която защитих успешно през 2015г в University College London под ръководството на проф. Анджела Сасе и проф. Пол Екблом.

Да се научим как да се справяме със задачи, които нямат оптимални решения е предизвикателство, с което продължаваме да се сблъскваме през целия си живот. По-конкретно, когато такова обучение трябва да е скалируемо за големи аудитории, са необходими технологии, които да подпомагат учителите да предоставят обратната връзка и дискусиите, необходими за ефективно учене. В тази дисертация аз прилагам изследване чрез дизайн като следвам типичния развоен цикъл за разработката на сериозни игри. Предлагам напътстващ модел (показан на графиката), който извежда учебни и мотивационни принципи, които да бъдат включени в дизайна на сериозни игри.

Моето изследване започва с приложение в областта на управлението на проекти и – по прагматични причини – се премества към областта на информационната сигурност. Първата (концептуална) фаза от този развоен цикъл за разработка се състои от задълбочено изследване на съществуващ продукт: симулационна игра на тема преговори (Изследване 1 в класна стая и 60 участници). Във втората (дизайн) фаза използвам бързо прототипиране, за да разработя геймифициран уеб инструмент, въплъщаващ модела Предпоставки за престъпление, провеждайки пет малки формативни оценки (Изследване 2 със 17 участници) и окончателно лабораторно изследване (Изследване 3 с 28 участници). В последната (продукционна) фаза използвам инструмента в две изследвания в класна стая (Изследване 4 с 34 участници и Изследване 5 с 20 участници), за да проверя възможностите за използването на инструмента в реални условия.

С тази дисертация правя три основни научни приноса. Един е адаптирането на итеративния метод на феноменографичното иследване на ученето към изследването на ефективността на сериозните игри. За тази цел използвам отворени въпросници, анализирани с три различни модела за анализ, за да покажа примери за четири различни форми на дълбоко учене. Друг принос е предоставянето на практически примери за положителните ефекти върху ангажираността (с учебното помагало) и ученето от внасянето на елементи на разнообразие. Третият принос е разработката на четири принципа базирани на изследването чрез дизайн: 1) важността на гъвкавите методологии, 2) полезността на обратната връзка, която теорията получава от конкретното приложение, 3) специфичната необходимост от учителско напътствие и 4) преизползването на съдържание, генерирано от потребителите.

Пълният текст на моята дисертация е достъпен на английски.

Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за деца

Тези дни в социалните мрежи се разпространява статия озаглавена "Съдебната реформа в България, обяснена за деца". Предвид сериозните проблеми с престъпността и правосъдието в страната, смятам за много важно повече хора да разберат как независимото правосъдие е част от решението на проблемите. Статии като тази са начинът повече хора да осъзнаят, къде се коренят болшинството от тези проблеми.

Това, което не е споменато в обяснението на съдебната реформа е, че има пряка и непосредствена зависимост между масовите злоупотреби в държавата (от нагласени конкурси до крадене на едро) и нефункциониращата прокуратура.

Прокуратурата е тази, която защитава обществения интерес. Това означава, че независимо дали става дума за държавни или частни дружества, по един или друг начин прокуратурата е тази, която трябва да следи да се спазва закона. При държавните, тя трябва да повдига обвинения за злоупотреби в ущърб на държавата от страна на фирменото ръководство, което носи отговорност за съответното дружество.

При частните дружества, съществуват регулаторни органи, които трябва да осигурят справедлива бизнес среда чрез защита на конкуренцията, потребителите, професионалната етика, природата и т.н. Но именно прокуратурата е тази, която трябва да гарантира, че когато тези регулаторни органи не защитават държавния и обществения интерес, на тях ще им бъде потърсена отговорност.

Прокуратурата е тази, чиято изключителното право и отговорност е да защитава интереса на държавата - тя е държавно обвинение. А както е обяснено в статията, йерархичната ѝ структура свежда отговорността за такива решения единствено до ръководителя на прокуратурата. По този начин той получава възможност еднолично да решава кой да бъде преследван и кой - не, независимо от реалните обстоятелства. Въпреки че съдът трябва да оцени кой е прав и кой не, в административното правосъдие, прокуратурата е тази, която набавя необходимите доказателства на съда. А как може един съдия да направи обективна преценка, като разполага само с манипулативно подбрани материали?

В момента тази длъжност се заема от Сотир Цацаров, но през годините всички главни прокурори без изключение - Татарчев, Филчев и Борис Велчев са използвали тази изключителна концентрация на власт, за да играят своите собствени игри.

Ако тази статия Ви е била полезна, може да оцените и следващите по темата. В Нуждата от реформа в прокуратурата, обяснена за военни се обяснява как точно структурата на прокуратурата е разграничаващ фактор между правови и тоталитарни държави. В Нуждата от реформа в прокуратурата, обяснена за програмисти се обяснява как точно прокуратурата е отговорна за осигуряването на справедливост в едно общество.

Въображението

Един от филмите, които най-силно са ме впечатлили в живота им е Detachment, филм от 2011 година, чието заглавие сигурно се превежда като "откъснатост". Днес публикувам филма, защото преведох един от силните цитати в него.

Как бихте могли да имате каквото и да било въображение, ако винаги ви се натрапват образи?... Какво е "мисловен конфликт"... Целенасочено да вярвате на лъжи, знаейки, че са неверни. Ежедневието ни е пълно с такива примери: Трябва да бъда красива, за да съм щастлива. Нуждая се от операция, за да бъда щастлива. Трябва да съм слаба, известна, модерна. На младите мъже днес им се казва, че жените са курви. Предмети, които служат за чукане, биене, осиране, които трябва да се срамуват. Това е рекламен холокост. 24 часа на ден, през остатъка от живота ни, силните на деня работят денонощно да ни оглупят до смърт. Затова, за да се защитим и предпазим от това да станем част от това безумие, ние трябва да се научим да четем. Да стимулираме собственото си въображение. Да култивираме нашето съзнание. Наша собствена представа за това какво е правилно и какво - не. Ние всички се нуждаем от тези умения, за да защитим и предпазим нашите собствени съзнания.

Съжалявам, че сега нямам възможност да намеря или преведа и други откъси, които със сигурност си заслужават усилието. Дано някой ден успея.

Защитаване на Пратеника ли е терорът?!

* Препубликувам статус във Фейсбук на Али Хайраддин, бивш районен мюфтия на София, който ДАНС, ДПС и свързани с тях медии нарочиха за ислямски фундаменталист през далечната 2007. Всъщност покрай писането на този коментар, открих, че г-н Хайраддин е един от подсъдимите и в нашумялото дело от 2014. Причината да публикувам този текст тук е защото съм убеден, че един от най-големите и нарастващи проблеми на нашето време е чувството за безизходица у изолираните от обществото. Макар и не един от обезверените, г-н Хайраддин е виден представител на малцинство в България, което много хора се опитват да изолират. Аз пък съм убеден, че необходимото и трудно решение на проблема с обезверените минава само през диалог и ограмотяване.

Атаката във Франция, пореден терор от името на религията. Когато мюсюлманин реши да отсъди за нещо, той търси довод от религията. А когато днес стане въпрос за религия, нещата се размиват, защото за едни религията са становища на учени, за други, преданията, а за трети постановеното от Аллах. В повечето случаи мюсюлманите се доверяват на казаното от видни личности днес, с верую в тях, че те не може да сгрешат, като това често води до объркване и лутане.

Мюсюлманите почти не се сещат да търсят отговор и решение на проблемите си при Аллах – в Неговото Слово, да го попитат какво казва Той, защото отдавна са излезли от опцията да търсят решенията си там.

Нека проверим какво Аллах Всевишния казва в Своето Напътствие до нас:

Аллах не ви забранява да се отнасяте с добро и да постъпвате справедливо към онези, които не воюват с вас в религията и не ви прогонват от домовете ви. Аллах обича справедливите. Аллах ви забранява само да се сближавате с онези, които воюват с вас в религията и ви прогонват от домовете ви, и помагат за прогонването ви. А които се сближават с тях ¬– те са угнетителите. /60: 8, 9/

Основното послание тук, както и генерално на Корана е доброто и справедливостта. След това се изреждат три групи, които по определени причини, не могат да бъдат взимани за ближни:

1. Които воюват с вас в религията.
2. Които ви прогонват от домовете ви.
3. Които помагат за прогонването ви.

Никъде в тези постановки не се споменава за право, когато някой обижда или богохулства, да бъде убит? Някои на своя глава ще направят заключение, че това е война срещу исляма, заговор. Когато Аллах Всевишния е казал война, значи война и не е необходимо някой да Го поправя или да пояснява това, което Той е казал, защото тази е причината за множеството извращения и между самите мюсюлмани. Има много хора, които се поставят на мястото на Аллах и отсъждат от Негово име – съдружават с Него, а казват, че са Му отдадени.

В Своето напътствие Аллах Всевишния не е оставил празнина, която хората да допълват, защото както се е случва, те са готови да преобърнат истината според това, което душите им диктуват. Аллах се е произнесъл изрично и за случай на поругаване религията на Аллах:

Той вече ви низпосла в Книгата:

“Щом чуете да бъдат отричани знаменията на Аллах и да бъдат подигравани, не сядайте с отричащите, докато не встъпят в друг разговор. Иначе ще сте като тях.” /4: 140/

О, вярващи, не взимайте за ближни онези от дарените с Писанието преди вас и от отричащите, които взеха вашата религия на присмех и шега! И бойте се от Аллах, ако сте вярващи! /5: 57/

Разбира се, че на ислямофобските изблици по света мюсюлманите няма да ръкопляскат, но означава ли това, че те са повод за престъпване нормите на Аллах? Терорът си е терор и той по никакъв начин не може да бъде оправдаван. Извършителите, които си мислят, че защитават Пратеника и религията, всъщност прекрачват нормите постановени от Аллах, посяват разруха по земята и омраза срещу всички мюсюлмани."

Отвъд разбирането

Наскоро завърших докторантурата си, в която се занимавах с технологии, които подпомагат ученето. Вече съм писал за различните форми на знание и как може да се подхожда към тях. В тази статия искам да покажа един друг начин това да бъде обяснено. Донякъде тя се основава на статията "Отвъд разбирането" ("Beyond Understanding") на Дейвид Перкинс към сборник от изследвания за преломните концепти (threshold concepts).

Причината да напиша тази статия обаче е друга - днес видях една картинка, която обяснява голяма част от това нагледно:

@aquarry Correct!... knowing how to connect the dots makes all the difference. pic.twitter.com/W56DS4yUOq

— Ron Letkeman (@letkeman) March 4, 2014

Ето няколко примера, които илюстрират техники и платформи реализиращи тези категории. С декларативното знание (knowledge в картинката) е най-лесно. Това са просто факти и такива виждаме всеки ден в Уикипедия и новинарски хроники. Процедурно знание (в илюстрацията - experience) се съчетава в модели и инструкции. Такива са обикновените рецепти за готвене, но и други специализирани модели като тези от стопанското управление, математически методи или шаблони за дизайн.

Значително по-сложно е при това, което в картинката е описано като креативност. Това е онова, което Перкинс нарича проактивно знание. Когато видяхте котето, запитахте ли се "Защо коте, защо не куче, защо не футболен стадион или каквото и да било друго?" Това е точно онази проактивна форма на знание, която Перкинс описва, и която позволява на човек да знае кога, къде, с кого и защо да направи нещо. Не знам дали има прости техники, които могат да илюстрират тази форма на знание. Може би социалните мрежи и други технологии, които свързват хората, но при тях основното не е самата технология, а целта и съдържанието, с които хората ги изпълват. Именно затова страшно много се интересувам от специализирани мрежи за генериране на идеи.

Демокрацията е общество, а не политическа система

Днес споделям още една част от интервюто на Корнелиус Касториадис (ето и линк към първия откъс). В нея той казва нещо изключително важно, за което съм писал и аз преди - вижте връзките в отговора му.

Д.М.: Казваш псевдодемокрация.

К.К.: Винаги съм смятал, че т.нар. представителна демокрация не е истинска демокрация. Нейните представители съвсем слабо представляват хората, които са ги избрали. На първо място те представляват себе си или представляват частни интереси, лобисти и т.н. Но дори и да не беше така, ако някой щеше да ме представлява по неотзовим начин за пет години означава, че се отказвам от моя суверенитет като част от хората. Русо е казал: Англичаните вярват, че са свободни, защото си избират представители веднъж на всеки пет години, но те са свободни само веднъж на всеки пет години: на деня на изборите.

Но дори и това не е точно. Изборите са фалшиви, не заради фалшификации на резултати, а защото мненията се определят предварително. Никой не е попитал хората за какво искат да гласуват. На тях им се казва единствено, „гласувайте за или против Договора от Маастрихт”, например. Но кой е сключил този договор? Не сме били ние. Аристотел има една прекрасна фраза, която отговаря на въпроса, „Кой е гражданинът?”: „Гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван”.

Има ли 40 милиона граждани във Франция днес? Защо да не могат да управляват всички те? Защото целият политически живот цели да ги накара да забравят как да управляват. Има за цел да ги убеди, че има експерти, на които трябва да бъде възложено управлението. Следователно има политическо контра образование. Там, където хората трябва да привикнат сами да упражняват всякакъв вид отговорности и да поемат инициативи, те се научават да следват възможности, които други им предоставят или да гласуват за тези възможности. И тъй като хората съвсем не са глупави започват да вярват на това все по-малко и стават все по-цинични, което води до политическа апатия.

Тук мненията ни се разминават - не толкова заради разлика в диагнозата, колко заради разлика в разбиранията в какво общество живеем. Както вече съм писал, съвременната демокрация не се изчерпва с дефиницията за представителна или с писаните закони. Тя всъщност се изразява много повече в неписания обществен договор, където работата на политиците е да следват своите предизборни програми, а на гражданите е да ги контролират, но и да налагат дневния ред на тези предизборни програми.

Така предлаганите за окончателно гласуване алтернативи (напр. за или против Договора от Маастрихт) трябва да са консолидация, която е резултат от широк обществен дебат. Този дебат не е работа само на професионалните политици. Единственото, което те трябва да направят е да осигурят процес (основно прозрачност и време идеите да се консолидират), в който дебатът да се случи. Самият дебат трябва да бъде осъществен сред гражданите и резултатът от него трябва да бъде консолидираните мнения под формата на въпросния договор - формата на договора, която ще получи най-високо одобрение от обществото. Така при съответния референдум хората гласуват за тази формулировка или за това, че има нужда от още работа по договора. Един много добър пример за това наблюдаваме в опитите на президента Плевнелиев да сформира т.нар. "обществен съвет".

Затова вместо да говорим как няма граждани и демокрация, ние трябва да ги изградим. И за целта няма нужда да измисляме нов световен ред, а да се ангажираме с това да подобрим настоящия.

Място за специлисти ли е политиката?

Днес попаднах на едно невероятно интервю. Не споделям всички позиции в него, но - както става дума и в самото интервю - не това е важното. Текстът е много труден за четене - дълъг и съдържа събрани на едно място много важни идеи. Затова ще се опитам да се заема с разплитането му. Един откъс от него свързах с моята статия за търсенето на трудни решения, а друг - с тази за неизбежния популизъм (вижте коментарите под тях).

Тук ще публикувам една друга извадка от него: за това дали хората, които трябва да се занимават с политика трябва да са специалисти или генералисти - хора, които разбират от всичко по малко.

Д.М.: Вашият колега, Едгар Морин, говори за генералиста и специалиста. Политиката изисква и двете: генералиста, който знае по малко от всичко и специалиста, който знае всичко за едно-единствено нещо, но нищо за каквото и да било друго. Как изглежда добрият гражданин?

К.К.: Тази дилема се поставя още от времето на Платон. Той твърди, че философите, които стоят над специалистите, трябва да управляват. Според теорията на Платон, те имат поглед над всичко. Другата алтернатива е атинската демокрация.

Какво направиха атиняните? Нещо наистина много интересно. Гърците изобретиха изборите. Това е исторически удостоверен факт. Може би допуснаха грешка, но създадоха изборите! Кои били избирани в Атина? Магистратите не били избирани. Магистратите били назначавани чрез жребий или чрез ротация. За Аристотел, спомнете си, гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван. Следователно всеки е способен да управлява и за това се теглел жребий. Защо? Защото политиката не е работа на специалисти. Няма наука за политиката. Има мнение, докса; няма епистема. Бих искал да добавя също, че идеята, според която няма политически специалисти, че всички мнения са еднакво значими е единственото приемливо оправданието на принципа на самоуправлението. Следователно, за гърците хората решават и магистратите се избират чрез лотария или ротация.

Имало е и специализирани дейности, защото атиняните не били луди. Те направили значителни неща; построили Партенона и т.н. За тези специализирани дейности – строежите на пристанища, храмове, воденето на битки – са необходими специалисти. Следователно в тези случаи избирали специалисти. Това са изборите, защото „избори” означава избор на най-добрите. И на какво се основава избирането на най-добрите? Тук се намесва образованието на хората, тъй като трябва да избират. Провеждат се първи избори, допуска се грешка, тя се забелязва, например, че Перикъл е слаб стратег; тогава той няма да бъде преизбран или дори бива отзован. Но постулатът, според който мнението е равностойно разпределено е, разбира се, напълно теоретичен постулат. За да има това мнение някакво съдържание, то трябва да бъде култивирано.

И как едно мнение, засягащо управлението може да бъде култивирано? Ами чрез управление. Така демокрацията – това е важното – е въпрос на образоване на гражданите, нещо, което въобще не съществува днес. Наскоро списание публикува статистика, според която 60 процента от конгресмените признават, че не разбират нищо от икономика, конгресмени във Франция, които ще вземат решения, които вземат решения през цялото време! Те гласуват бюджета, те увеличават или намаляват такси и т.н. В действителност тези конгресмени, както членовете на кабинета, са роби на техните специализирани съветници. Те имат своите експерти, но също имат и своите предразсъдъци и предпочитания. И ако се вгледате отблизо как функционира едно правителство, голяма бюрокрация – както съм правил аз при други обстоятелства – ще видите тези, които командват да се доверяват на експерти, но те избират експерти, които споделят тяхното мнение. Винаги може да намерите икономист, които да ви каже, „Да, да, това трябва да се направи” или военен експерт, който да ви каже „Да, ядреното оръжие е необходимо” или „Ядреното оръжие не е необходимо”: всичко и нищо. Това е крайно блудкава игра и така изглежда начинът, по който сме управлявани днес. Това е дилемата на Морен и Платон: специалисти или генералисти. Специалисти в услуга на хората, а не в услуга на шепа политици. И хора, учещи се да управляват чрез управление.

Диалог с обществеността

В новата икономика на непълна информация и бързо променящи се реалности все по-осезаема става пропастта между богати (не непременно милионери, а по-скоро хора които могат да си позволят финансова свобода) и грамотни от една страна, и бедни и яростни от друга. Разделение, което води до все повече конфликти, насочени не към решаване на проблеми, а по-скоро към изливане на негативна енергия. Една основна страна от това е нещо, което някои наричат класово разделение между “предприемчиви” и “трудещи се”.

В реалността на това ежедневие не е рядкост някой (в позицията на фарисей) да се възмути от заобикалящата го простотия, най-често в лицето на подрастващите. Но тези редки възмущения не са нещо по-различно от внезапните яростни бунтове на точно онези по-простовати младежи, които в неспособността да анализират проблемите си и да ги решат, изсипват яростта си безогледно и често върху местните предприемачи, поради неспособността си да достигнат до световните елити. Както възмущението, така и протестите много лесно биват изместени от следващата злободневна тема, предизвикана от стечение на обстоятелствата.

Отчасти в отговор на разрастващата се пропаст в обществото, академичната общност във Великобритания подема инициатива за ангажираност с обществеността (от англ. public engagement). Тази ангажираност се изразява в подкрепа на инициативи, които обясняват на обществото резултати от научни изследвания и последствията, които те имат за политиката и ежедневието. Това става както чрез публикуване на интервюта и популярни документални статии, книги и филми, така и чрез участие в дебати и разяснителни кампании. С един по-широк поглед към това какво всъщност представлява науката може да се твърди, че не само конкретните открития са работа на екипите от учени, но също и обясненията как тези открития всъщност могат да бъдат от полза за обществото. Участието в такива дискусии със сигурност прави науката по-устойчива от финансова гледна точка. Тези дискусии подсигуряват, че тези, които дават парите, всъщност разбират за какво са дадени тези пари.

В подобни дискусии трябва да взимат участие не само политици и учени, но и всички, които играят някаква водеща роля в обществото. В глобалния корпоративен свят това е добре осъзнато (там го наричат корпоративна социална отговорност). Но съществуващите социални проблеми показват, че имаме нужда от повече активност в обществения диалог от страна на банкери, ИТ специалисти, прависти, лекари и много други експертни професии. И най-добре това да не се случва по фарисейски изневиделица веднъж на високосна година, а в един активен диалог.

Комитата за това каква промяна е необходима

Днес попаднах на едно интервю с Константин Павлов - Комитата, в което се казват няколко елементарни, но много важни неща. Струва ми се, че в България много хора не си дават сметка за тях, затова реших да ги повторя. Ето какво казва Комитата за работата си:

Много ме учудва въпросът „А защо не направи..едикакво си”. Че защо да го правя аз? Ако някой иска нещо да се свърши, защо просто не го направи, а чака аз да го свърша вместо него в свободното си време с лични средства.

Другият цитат, който искам да пусна е добро начало, но както съм посочвал и преди, това е само първа стъпка, която в България вече толкова време се случва прекалено плахо:

Напълно е възможно - необходима ни е критична маса хора с характер и последователност. Много по-важна е смелостта и силата на характера от ерудицията и дипломите. Най-лесно решимият проблем е това. Ако всяко добро същество започне по един блог и е готово да излезе на улицата за това, което смята за добро и справедливо, промяната може да е въпрос на месеци.

Тази тема ми напомня един анекдот, която се приписва на една американка, която беше в България когато бях малък. Тя била казала "Политическата обстановка тук ще се промени две правителства след като хората наистина започнат да държат сметка на политиците за решенията им."

За формите на знание

Продължавам да се натъквам на хора и статии, които говорят за техники, с които „се учи бързо“. Затова ще продължа с моите статии, в които споделям част от опита, събран в моята работа. Не става дума толкова много за това, което аз правя, а по-скоро за публикации, които съм чел, и които са повлияли на подходите, които изпробвам. Тук ще обърна внимание на различните форми на знание и защо е изключително трудно да се говори за „бързо учене“. Предполагам, че читателите на тази статия вече са се натъквали на резултатите от изследването на PISA, срявняващо уменията на деветокласниците в различни страни. Един от тези резултати е, че близо половината ученици в България не успяват да демонстрират аналитично мислене.

Може би най-елементарното разграничение, което човек може да направи в контекста на знанието, е това между данни, информация и знание. За пример нека разгледаме езиците и азбуките (за да бъдат илюстрациите визуални). Реших да подбера изречение от една от любимите ми публикации, част от която ще обобщя по-нататък в тази статия, а именно:

The present theory is a schematic one that owes much to other neo-Piagetian models, but differs in two main ways: in its use of school learning data and in its assumption that new stages do not supplant previous ones.

Какво виждаме в това изречение? Някой, който не може да чете английски, вижда низ от символи, които (най-малкото защото съм си направил труда да ги цитирам) съдържат някакви данни. С или без помощта на технологии, човек може да изкопира това изречение и да го пренесе за някой друг, който ще може да работи с копието му (точно както съм направил и аз тук). За един човек, който може да чете английски, това изречение е информация. То казва, че теорията, за която се отнася е сходна с други нови модели, повлияни от Пиаже, но има две основни разлики. Човек трябва да е запознат с работата на Жан Пиаже и негови последователи, за да може да разбере новопрочетеното в дълбочина и да го навърже. С това вече прочетеното ще може да бъде превърнато в знание и човек да си даде сметка, че за разлика от досега познатите, новият подход се базира на данни от училищно обучение и допускането, че последващите нива не изместват предходящите.

От дадения пример се вижда, че и знанието, само по себе си, не е нещо просто. В цитирания пример става дума за нива на знанието. Нека отложим тези нива още малко и разгледаме как знанието се прилага. Независимо от професията, всеки практик би се съгласил, че едно е да знаеш, друго е да можеш. Приложната страна на знанието намесва понятия като умения, компетенции и способности. Тяхното значение е оплетено и трудно за интерпретиране. Например проектът CEDEFOP се опитва да ги систематизира според различната им употреба в различни европейски страни.

Блуум, създателят на една от най-цитираните категоризации на знанието, най-общо го разделя на три категории: когнитивно (или съзнателно), афективно (или емоционално от англ. affective) и психомоторно. Аз лично работя с умствени процеси и затова се интересувам от когнитивния дял. В него Блуум слага 6 нива, но за мен е по-интересна едно друго разделение – това на Сугрю (познато ми от работата на Гийбелс и неговите колеги). Той разделя знанието на три групи: декларативно – факти, процедурно – описващо последователности или зависимости, и условно – зависещо от обстоятелствата и нееднозначно. Пример за декларативно знание е, че времето вчера е било облачно. Процедурно знание може да е, че облаците могат да предизвикат дъжд. Пример за условно знание е, че когато небето е ясно през деня, температурите се покачват, а ясното небе през ноща води до по-ниски температури. Това между впрочем е вярно за условията на Балканите, но може да не е непременно така за тропиците или полярните кръгове.

В края на статията ще се върна към цитата. Той е от една статия на Джон Бигс, наречена „Modes of learning, forms of knowing and ways of schooling“ (или „Режими на учене, форми на знание и начини за обучаване“) от 1994. Както показва заглавието ѝ наред с други неща, статията представя следните различни форми на знание, описанието на които се опитвам да преведа от оригиналната статия на Бигс:

• Неявно (от англ. tacit) знание, изразявано с действия, но често невъзможно може да бъде изразено с думи. Пример за това е работата на всеки майстор в дадена професия, част от знанието на който е развито в практиката и не може да бъде обяснено или предадено.
• Интуитивно знание се усеща директно. Пример за такова знание е естетиката или практиката на учените, преди да успеят да формулират своята теория
• Декларативно знание, подобно на типа според Сугрю
• Теоритично знание е може би част от декларативното знание според Сугрю, но според Бигс е по-общо и абстрактно
• Метатеоритично знание е по-високо ниво на теоритичното знание, достигащо границата на научните открития, отвъд конвенционалната теория, където представите могат да се променят
• Процедурно знание е отново тип, подобен на този на Сугрю. Бигс оприличава този тип на неявното знание, с тази разлика, че може да бъде изразено с думи, и да бъде свързано с декларативно или процедурно знание.
• Условно знание, осигуряващо метакогнитивна подкрепа за процедурното знание и присъстващо в таксономията на Сугрю.

Склонен съм да се съглася, че структурата на Бигс не е идеална, но успява да предложи подход, който да съчетае разделението на Сугрю с идеята за неявно знание. Ако се върнем към идеята за бързо учене, тази статия поставя въпроса за това какво знание всъщност може да бъде научено бързо. Дори това да е възможно за декларативно знание, за мен лично условното е много по-интересна и полезна форма, която е предизвикателство за овладяване.

Може ли ученето да се оптимизира?

Поканиха ме на една среща със Заедно в час. Давам си сметка, че там ще има много хора и едва ли ще има възможност да се навлезе в задълбочена дискусия, затова реших в този текст накратко да обясня на български част от изследванията на които базирам работата си.

Напоследък много често виждам някой да говори за бързо учене. Примери за това са скоростното четене или видео презентации, които обещават за един час да обяснят материал за цял семестър. Макар и не в контекста на обещания за такива чудеса, Мик Фланаган (човекът, който пръв ме запозна с научните изследвания, които ще представя тук) определя идеята за бързо учене като абсурдна. Простото обяснение на такава позиция е, че не количеството (скоростта) на учене е съществено, а качеството (дълбочината) му.

Дълбокото, като противовес на плиткото, учене може да се разглежда като разликата между научаване на факти и разбиране/осъзнаване на взаимоотношенията между обстоятелствата, които пораждат тези факти. Например, едно е да знаеш, че в навечерието на Априлското въстание е имало множество други по-малки бунтове, друго е да поставиш това в контекста на Възраждането и да го свържеш с предшестващата го духовна дейност като написването на История славянобългарска и създаването на българска екзархия и български взаимни училища. Затова и не толкова бързото възприемане на факти е съществено, а процесът на интерпретиране и интегриране на тези факти с вече съществуващото знание на учащия се.

В същото време проблемът с развиващото се знание и претоварването на учебните планове е налице. В отговор на това във Великобритания се заражда течение сред педагозите и преподавателите, занимаващо се с нещо, което може да се преведе като преломни понятия (от англ. threshold concepts). Идеята на тези изследвания е, че има понятия, които са едновременно изключително трудни за научаване и критични за по-нататъшното разбиране на цели дисциплини. В англоезичната литература често се дават примери от икономиката, в която разпознаването на такива понятия е най-напреднало. Два икономически примера са взаимодействието между търсене и предлагане и алтернативна цена. Това са понятия, които са трудни за възприемане, често дори контраинтуитивни, но веднъж осъзнати променят начина, по който се възприема икономиката като цяло. Именно това са част от характерните черти на преломните понятия.

Погледнато през тази призма, основна цел на образованието може да бъде учащите се да овладеят преломните понятия, което да им послужи за база за по-лесно възприемане на друго, не толкова критично знание в последствие. При един такъв подход възникват два въпроса: 1) Как да разпознаем кои са преломните понятия в областта, в която работим? и 2) Как тези преломни понятия могат да бъдат предадени на учащите се, които неизменно имат различен предварителни опит и познания? За намирането на тези отговори можем да се обърнем към феноменографията - наука изследваща как хората възприемат даден феномен и индивидуалните различия в този процес.

Намирането на отговор на първия въпрос е сложен и дълъг процес. Едно преломно понятие обикновено е и трудно за възприемане и критично за по-нататъшното навлизане в дадена област. Затова утвърждаването на едно понятие като преломно преминава през няколко итерации на затвърждаване от учащи се, от учители, но и от практици. Въпреки, че все още няма задълбочени изследвания на този въпрос, изглежда вероятно преломните понятия да са различни в контекста на различните култури. Затова изключително важно, и най-вероятно неизбежно, е изследването на преломните понятия на място в самите часове, където учебният план подлежи на актуализация. Това може да стане с помощта на японския метод на изследване на уроци и производния му метод на изследване на ученето. Това са процеси протичащи в продължение на няколко учебни години, в които малка група учители работи заедно като обсъжда учебните цели, планира самите уроци, наблюдава как протичат те на практика, адаптира ги според наблюденията и споделя резултатите, за да могат да бъдат използвани от други учители.

Вторият поставен въпрос е изключително сложен именно заради споменатите по-рано персонални различия между учащите. Те могат да са и в начина по който учащите възприемат нова информация, въпрос на разсейване или на лична интерпретация. Това са вътрешни процеси за учащите и затова на тях трудно може да се влияе. Феноменографията предлага непряк подход - представяне на новата информация по различни начини, така че тя да може да бъде видяна от различни перспективи и оценена в по-голяма пълнота. На практика това може да означава повтаряне или преразглеждане на дадено понятие, но ако то е преломно, може би допълнително отделените време и усилия си заслужават и ще доведат до по-лесно възприемане на други последващи понятия. Най-сигурният начин това да бъде разбрано е да се опита на практика и да се наблюдават резултатите.

С това мое кратко изложение на няколко практики от социалния конструктивизъм исках да направя въведение в част от теорията, с която работя. Идеята ми е с това да представя няколко световни добри практики използвани в образованието и с това да улесня навлизането им в България. Някои от препратките сочат към научни публикации, достъпът до които е платен. При интерес ми пишете (например коментар тук) и мога да споделя статиите, но предпочитам да не ги публикувам за свободен достъп.

Наръчник за протести

По повод протестите против закона на Цеко един приятел публикува списък с препоръки за участниците как да се държат с полицията. Намирам това за много полезно (и навременно), затова го препубликувам. Предполагам, че с годините това ще остарее чрез различни промени в законите, но в близките (надявам се поне) една-две години това за мен е наръчника за протести.

Препоръките могат да се разделят в три групи: 8 препоръчителни, 12 информативни и три за това как да реагирате.

Как да се държите:

1. Не носете „оръжие или други специално предназначени или приспособени предмети, които може да се използуват против живота и здравето на хората или за причиняване на материални щети”.
2. Не бъдете в „очевидно пияно състояние”. Не бъдете маскирани.
3. Не причинявайте вреди на хора или вещи.
4. Не се поддавайте по никой начин на евентуални провокации от страна на полицията. Не си позволявайте никакво словесно или телесно посегателство над полицай.
5. Не извършвайте никаква „непристойна проява, изразена в употреба на ругатни, псувни или други неприлични изрази на публично място пред повече хора, в оскърбително отношение и държане към гражданите, към органите на властта или на обществеността или в скарване, сбиване или други подобни действия, с които се нарушава общественият ред и спокойствие”. Това е подсъдно по Указа за борба с дребното хулиганство.
6. Не призовавайте към никакво насилие/ престъпления. Протестирайте мирно.
7. Не се идентифицирайте по никой начин като „организатор” на протеста. Организаторите носят наказателна отговорност за провеждане/ продължаване на забранен/ прекратен от кмета митинг – лишаване от свобода до 1 година.
8. Имайте готовност да покажете документ за самоличност. В противен случай, полицията може да ви задържи само на това основание.

Знайте, че:

1. Само кметът или лице, което той изрично писмено е упълномощил за това, може да прекрати незаконосъобразен митинг. Полицията не може да прекрати протеста.
2. Неразрешен от кмета митинг не е равнозначен на забранен от кмета митинг. Забраната трябва да е изрична и мотивирана.
3. Ако кметът или негов пълномощник прекратят митинга, участниците са длъжни да се разотидат. В противен случай, носят административно наказателна отговорност (глоба). Това нарушение може да се установи само от длъжностно лице, определено от кмета – а не от полицията.
4. Полицията може да ви задържи само за 24 часа без разрешение на съда. Длъжни са незабавно да уведомят за задържането ви лице, което вие посочите.
5. Полицията има право да ви предупреди (и устно) да не извършвате нарушение на обществения ред – каквото е блокирането на пътното движение.
6. Полицията има право да ви задържи, ако не изпълните тяхно разпореждане, вкл. заповед да освободите пътното платно.
7. От момента на физическото си задържане имате право на защитник (адвокат).
8. Полицията е длъжна да издаде писмена заповед за задържането ви (най-късно, в полицейското управление, където ви отведат).
9. Ако не знаете български, полицията дължи незабавно да ви информира защо ви задържа на разбираем за вас език.
10. Когато ви задържат, не могат да ви ограничават никакви други права, освен свободното придвижване.
11. Длъжни са незабавно да ви освободят, щом отпадне основанието за задържането ви. Може да ви обискира само полицай от същия пол.
12. Полицаите могат да използват сила и помощни средства (например, белезници) срещу вас, само ако: не им се подчинявате или се съпротивлявате; групово нарушавате обществения ред; застрашавате тях или други хора; незаконно заемате обекти. Ако правите тези неща, могат да използват сила/ помощни средства срещу вас, ако това е абсолютно необходимо – когато не могат да постигнат законните си цели по никакъв друг начин. Ако не правите тези неща или не е абсолютно необходимо, не могат да използват никаква сила или физическа принуда.

Реакции:

1. Ако полицията ви задържи, поискайте незабавно да ви обяснят защо ви задържат. Ако кажат, че е защото не се подчинявате на разпореждане да освободите пътното платно, поискайте да ви освободят веднага щом вече не се намирате на пътното платно – тогава основанието за задържането ви ще е отпаднало и те са длъжни да ви освободят.
2. Ако полицията ви задържи и не ви освободи, след като освободите пътното платно, поискайте им служебен адвокат незабавно, от момента на физическото ви задържане. Кажете, че имате право на адвокат, но не можете да си го осигурите сами и искате те да ви набавят веднага служебен защитник.
3. Ако станете обект на физическо насилие от страна на полицията, първата ви работа е да се прегледате при съдебен лекар. Таксата е ниска. След това подавате жалба с приложено медицинско свидетелство в Районна прокуратура.

Предизборните ботове

За тази публикация, както и друг път, си имам ясно разграничими причина и повод. Поводът за тази статия е един коментар във Фейсбук, гласящ "Пуснали са предизборните ботове". Причината е много дискутираното тригодишно проучване на PISA, което разкрива, че обучението на българските ученици продължава да е на много лошо ниво. В изследването PISA 2009 е бил поставен фокус на четивната грамотност.

В работата си неколкократно съм се сблъсквал с един технически проблем, който от десетилетия изкушава изследователи и инжинери по света. Става дума за изкуствен интелект, който може да поддържа разговор. Съществува ежегодно състезание, направено според теста за изкуствен интелект на Тюринг. регламентът изисква за 5-минутен разговор, съдия да не може да разбере, че не разговаря с човек.

За мен двете теми са изключително свързани, защото и двете се отнасят до това какво става с информацията в текста, след като тя бъде възприета от системата, била тя човешко съзнание или компютър. Тази прилика донякъде се разяснява с констатацията на международното проучване, която според в. Капитал е:

Най-тревожният извод е, че 41 процента от българските ученици са под критичния праг за четивни умения. Това означава, че притежават елементарна функционална грамотност - могат да четат и пишат, но се затрудняват при тълкуването и интерпретирането на текстовете. Съответно най-трудната част за деветокласниците е осмислянето и оценяването на текста. Още по-слаби са резултатите при анализа на нетрадиционни формати като графики, илюстрации и карти. Учениците с най-добри резултати в България са под 3 процента (за сравнение съответният процент в Шанхай е 21,4%).

При чат ботовете повечето синтактични и семантични проблеми са решени. Съществуват алгоритми, които могат да разбират и поправят граматика и правопис. Често системите са свързани с различни бази данни с речници и онтологии. Проблемът, който остава нерешен е участието в дискурса. До сега не е измислена програма, която да успее да поддържа развитие на разговора с интелигентен човек. За целта са необходими много качества, сред които познаване на контекста, емоционална интелигентност и ангажираност в разговора. За съжаление понякога ми се струва, че тези толкова ценни качества не се виждат и при разговори с хора. Затова аз бих си позволил да направя едно грубо обобщение в отговор на въпроса дали изкуствения може да надмине човешкия: като че ли някои хора се опитват да демонстрират, че това вече се е случило, но съдейки по други - това едва ли ще се случи някога.

Демография и образование

Едно мнение на Даниел Грос (за когото не бях чувал досега), което споделям и смятам, че при всяка възможност трябва да се повтаря:

За съжаление изглежда, че България съчетава една от най-тежките демографски тенденции в Европа с една от най-слабите образователни системи. Идните поколения не само ще бъдат по-малобройни, но и ще бъдат по-слабо образовани.

Населението на България вече е с около 10% по-малко в сравнение с преди 20 години. При запазване на сегашната тенденция то ще намалее наполовина към 2050 г. Това е по-зле дори в сравнение с Япония. Нивото на образование пък ще бъде много по-зле в сравнение с останалата част на Европа.

Преобръщането на тези две тенденции би трябвало да бъде приоритет за всяко правителство. За нещастие нито един от двата проблема не може да бъде решен с краткосрочни мерки. И двата изискват ресурси и основни реформи. Докато последните не бъдат приложени, България ще е щастлива, ако се отърве само със стагнация вместо с изоставане.

Аз бих го перефразирал така: не толкова циганите са проблем за България (както се палят много хора в страната), а фактът, че образователната система се срива и оставя все повече хора без реална перспектива да се развиват адекватно в обществото.

Вече не е лесно и да си герой

Личното и публичната администрация в България

Покрай поредния опит да се прокара законно следене на лична комуникация в България се развихриха странни дискусии, вкл. на тема "имам ли какво да крия". Странното е, че много рядко се споменават теми като граждански контрол, технологични възможности или гаранции за защита на събраните данни. В същото време в България традиционно се злоупотребява с лични данни от всевъзможни институции. Наскоро нашумя историята на Еленко Еленков за начина, по който се получават пакети от чужбина.

Но един друг огромен проблем - за който рядко се говори - е публичният достъп до лични данни. Само два примера са Търговският регистър, откъдето могат да се научат личните данни на всеки, който някога е бил в ръководството на фирма, и НОИ, където по ЕГН може да бъде разбрано името на човек. Това улеснява например изработката на фалшиви лични документи.

Неадекватността на ситуацията се подчертава още повече от факта, че след като явно в НОИ са разбрали, че има проблем, те са взели някакви мерки. В резултат можем да прочетем този текст от главната страница на сайта:

Уважаеми Г-жо/ Г-не,
Националният осигурителен институт е въвел допълнителен код при проверка на здравноосигурителния статус. Предлаганата услуга е предназначена за персонална проверка. Допълнителното изискване е поставено с цел защита на Вашите лични данни от неоторизиран достъп. Кодът е случаен и съдържа поредица от шест символа, които трябва да бъдат въведени от клавиатурата точно – букви на латиница (без значение малки или главни) и цифри.

Става дума за така наречения CAPTCHA код, който е средство да бъде ограничен достъпа на автоматизирани системи. Това обаче по никакъв начин не възспира други форми на неоторизиран достъп. Друга по-адекватна мярка, която са взели, е ограничаването на видимата информация след подаване на заявка. И все пак проблемът остава.

Когато бъде признат този проблем, възниква една друга трудност: огромните усилия и средства, които са необходими да бъде реално подобрена практиката във всяка една конфликтна ситуация.

Но най-лошото е, че голяма част от българското общество продължава да не осъзнава, че изобщо има проблем.

Консерваторите и глобалното затопляне

В България много бавно навлезе една изтъркана мода: консерваторите да оспорват глобалното затопляне (има и по-радикални изказвания). В това аз виждам някакво влияние от модела на поведение на администрацията на Джордж Буш-младши (без да мога да си представя защо някой би искал да се влияе от него). За съжаление тази тенденция навлиза у нас едва след края на Ерата Буш.

Смешно е някакви публицисти да се опитват да оспорват научни изследвания. Най-малкото, защото не полагат усилието да се мотивират, както това е прието в научните среди. Разбира се и учените понякога изнасят презентации в стила на публицистите, но такива презентации имат зад гърба си много научни публикации, които са издържали изчерпателна критика от други експерти в областта. Затова в консерваторските статии аз виждам нещо като споренето на сърдито дете, което повтаря своето и все още не е разбрало, че на всеки се случва да не е прав, но именно умението да развиваш представите и разбирането си е това, което е ценно. Всъщност щеше да е смешно, ако не беше тъжно, защото има хора, които уважават тези автори и им вярват...

Опасността от едностранна история*

* заглавието е взаимствано от лекцията на Чимаманда Адичи (Chimamanda Adichie), The danger of a single story.

Сред педагозите е добре известно, че една идея може много по-лесно да се предаде, когато тя бъде доведена близо до контекста на слушателя. Ето един добър пример: лекцията на Чимаманда Адичи за това колко подвеждаща може да е представа, развита въз основа само на една история...



...и примерът със Скарлет Йохансон и представата ѝ за България.



Една съвсем друга тема е дори това, което казва да е обективно, доколко приемливо е да го казва публично. Този въпрос може да получи различен отговор в различни култури.

За подривните промени в ежедневието ни

Днес попаднах на една много хубава статия за новата дефиниция на грамотност (на английски), която въвлича много идеи и представи, за да постави повече въпроси, отколкото дава отговори.