За ролята на изкуството и културата

Днес прочетох една много хубава статия, която говори как изкуството и културата допринасят повече за икономиката от ръста и заетостта. Статията набляга на лесно измеримите страни на феномена - нещо напълно естествено, защото те са по-лесни за възприемане. За тази тема е ставало дума и преди в този блог. Но моят коментар тук започва от там, където статията свършва. Той е за културата като изграждане на групова идентичност, и за изкуството като начин да бъде отпусната парата в личната криза на съществуването.

В текста се казва, че "креативните индустрии могат да дадат важен принос за социалната спойка и изграждането на национална идентичност чрез поощряването на междукултурен диалог, разбиране и съвместна работа". За мен това е много слаба формулировка на реалния феномен на образуването на идентичност (identity building). В България можем лесно да се сравним със западноевропейските общества и да видим конкретни проблеми, възникнали именно от катастрофална (дори липсваща, защото се правят инвестиции по обръчи и на парче) културна политика. В България сме сравнително монолитен етнос, но въпреки това ние сме крайно разделени по всевъзможни теми. Това може да се сравни с Великобритания например, където всеки имигрант си мечтае за правото да се нарече британец, а всеки турист си купува Юниън джак или се снима в червена телефонна кабинка.

В България имаме огромно хилядолетно културно наследство, но идентичността ни е насочена назад, защото съвременното ни културно лице е подменено от манипулации и поръчкови изпълнения. И нещо повече - вместо да бъдем пресечната точка на три култури, ние сме разкъсани между тях. Няма нищо неестествено всяка от тези култури да си има своето влияние, но родната култура е толкова слаба, че голяма част от проявленията ѝ търсят протекциите на една от трите външни културни гиганта и не могат да балансират пълноценно.

В оригиналната статия се казва и, че "вродените ценности и цели на културата - "изкуство заради самото изкуство" - са задачи като това да забавлява, да доставя удоволствие, да предизвиква да дава смисъл, да интерпретира, да привлича внимание, и да стимулира." За да го поставя в контекст, ще добавя, че в личен план изкуството и културата у нас също рядко са оценявани достойно. Все по-често говорим за радикализация на младите, за социално отчуждаване или за вътрешна емиграция. Това е в директна зависимост от факта, че много малко хора намират смисъл да се изразяват заради акта и артефакта на изразяването (да правят произволна форма изкуство). А такова изразяване би дало на обществото възможност за ранно засичане на проблеми, би дало и възможност на млади хора, които не намират перспектива, да изграждат свои собствени субкултури и да водят диалог за проблемите си. Един много популярен пример за това е рап културата в САЩ, която се превърна в отдушник за безпътицата в борбата за расово равенство през втората половина на 20ти век. Подобни феномени (макар и по-малко известни) се наблюдават из цял свят, но за да се развият им трябва критична маса - нещо, което в малка държава като България трябва да бъде подпомогнато от обществото.

За Куфарите*

* Взаимствам името "куфари" от филма Имало едно време на изток (думата е обяснена в 12:15-14:15 минути). Статията не е точно за хората изпълнявали ролите във филма, но за една по-широка прослойка от обществото, която следва интересите си без каквито и да било скрупули.

Без значение дали ще ги наричаме "куфари", "тарикати", "далавераджии" или по друг начин, в България има страшно много хора, които променят позициите (и дори ценностите) си според ситуацията. Това е точно обратното на принципност и е един от основните фактори, които предопределят посредствеността на обществения живот в България. Повече от ясно е, че хора като Орешарски, Станишев, Местан и Сидеров са такива.

Пиша тази статия заради един друг очевиден подобен случай. Става дума за назначаването на Ярослава Бубнова като временен директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Яра Бубнова е съосновател и директор на противоречивия Институт за съвременно изкуство, а в моя пример участва и един друг от съоснователите му - Лъчезар Бояджиев. Всъщност именно те двамата са в същината на противоречивостта на въпросния институт, членовете на който са изчерпателно изброени в похвална статия на 24 часа като играещи активна роля в антиправителствените протести.

В случая интересен пример дават както Бубнова, така и Бояджиев. Историята започва с един пост на Лъчезар Бояджиев от 10 септември който гласи:

тоз който приеме назначение на държавна служба от туй правителство, независимо от ранг, контекст и нужда от заплата (или пенсия като директор на нещо...) да не разчита твърде на симпатии, помощ и съдействие... да не говорим, че програмите за дейност и платформите за същност на публичните институции на културата в Б-я или никога не идват, или идват при уволнението... ако правителството не падне - когото назначат, ще изкара 5 години на масраф и далавера. да са му честити...

и защо ли мотивите на назначението звучат досущ като онези, с които предишното правителство (на ББ и ВР) уволни предишния директор...

РЕВАНШИЗЪМ = MON AMOUR...

и добавя в коментар:

мдам... става дума за НХГ, Луврето, НГЧИ, САМСИ-то и други синекури... залагам мястото си в отряда чавдар, че знам назначението за поне 3 от тези поста... за 2 от тях ми е все тая - нищо ново... за един ме боли - да видим...

Постът е "харесан" във Фейсбук и от Яра Бубнова. На свой ред, на 22 ноември, тя публикува друг пост:

За мои приятели, както и за хейтърските сдружения, клубове и индивиди, на 19.11. 2013 съм назначена като ИД директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. За неинформираните, тя не е БГ Лувър, нито Бг Орсе или БГ Център Помпиду, тя е националната колекция на изкуство от тези (малко) страни, които не са България.

Лъчезар Бояджиев не пропуска да коментира и тук:

Е слава богу, че веднъж има адекватно назначение макар и само като и.д., който обаче работи в тази галерия от 28 г и създаването и. Не виждам по-подходяща фигура. Честито и успех!

В ситуация като тяхната е естествено човек да изпадне в когнитивен дисонанс. Морална и търсена от околните реакция е разяснение (както прави например Бойко Борисов) с какво променената ситуация предопределя променената позиция. Толерантността изисква да допуснем, че има смислено обяснение, но то не е споделено с обществото. Откровено казано аз не вярвам. По-скоро тази история ме кара да се усъмня доколко ролята на тези културни дейци в протестите е била автентична. И това още веднъж показва защо българското общество боксува в отхвърлянето на пипалата на пост-съветския тоталитаризъм. Защото имаме прекалено много Куфари сред обществения (не само политически) "елит".

Да държиш правата над израз

На техния сайт и на мейлинг листа artbox Йово Панчев предявява претенции към името Sofia Underground. Според него защото от години той и хора около него организират събитие с това име, не е коректно Червената къща да използва името Sofia Underground Chronicles за техен фестивал. Не съм сигурен дали концепцията на двете събития е подобна, но тук аз виждам странна заявка. Той твърди, че понеже те за първи път са използвали словосъчетанието от две доста използвани думи (което е и един от най-преките начини да опише съответното изкуство), те имат някакво право над него.

На мен това ми звучи като претенция към всичко, което е некомерсиално (underground) в София. Защото на практика, за да не го наречеш Sofia Underground трябва да положиш усилие за по-индиректно описание. А такава претенция от своя страна звучи доста нагло. Може би е трябвало още в началото да се замислят за по-оригинално име.

А и дали в момента, в който предявиш претенции за права, не се опитваш да превърнеш ъндърграунда в нещо комерсиално?

Скритото зад един филм

И един анализ, който показва част от скритото във филма.

Аватар като символ на медийна ниша

Филмът Аватар на Джеймс Камерън е много голяма стъпка в света на киното. Докато по принцип филмите на Камерън са изключително успешни бест селъри, няма спор, че не блестят с кой знае каква фабула или креативност. Така Аватар се нарежда на голямата опашка от банални филми, в които има много специални ефекти и по малко война, романтика и други елементи на кич (за които се знае, че увличат публиката).



Голямата разлика при Аватар е, че филмът беше пуснат за IMAX 3D технологията. Следствие от такова пускане са две взаимносвързани детайла: продукцията многократно се оскъпява и визуалното въвличане е значително по-силно. Явно това е технология, която изисква много по-комерсиални продукции, за да е икономически обоснована. В същото време явно тя е способна да привлече хората масово да си плащат да гледат филма в киносалоните, реализирайки по-големи печалби.

Т.е. Аватар показа, че IMAX е много перспективна технология за тези, които правят кино за пари. Те нямат нужда от качествен сюжет или някакво новаторство, защото тълпите плащат повече за познато, но атрактивно. Това до голяма степен отваря пространство за независимото и не-холивудското кино да продължат да използват традиционните моноскопична технология, без хората да търсят сравнение между напълно несъвместими форми на кино - едните залагащи на съдържание, другите на опаковка.

Мисля си, че би било хубаво технологиите да могат да позволят подобно разделение и в други медии, за да може нишите на комерсиалното и алтернативното да заживеят по-независимо и да могат хората по-лесно да разграничават качествата им.

Лично или не?

Фен съм на съвременното изкуство. Не знам почти нищо за историята му и трудно помня имена, но когато то се докосне до мен, го ценя много високо. Това е рядкост, но си заслужава да видиш десетки творби, за да намериш една, която наистина да те грабне.

Затова и ми стана много приятно и интересно когато започна блогът Нищо лично. Понеже България е една малка страна, а българите се привличат взаимно със спецификата си, според мен няма как нещо българско да не е лично. Блогът ми харесва. Но някак си много странно ми харесват статиите, които засягат теми, за които аз лично знам малко. В момента, в който съм по-запознат с темата, анонимният автор има доста далечни от моите представи. Въпреки това ми харесва... предвид реалностите и възможностите.

Креативните индустрии като двигател

Случайно попаднах на статия на Петко Дурмана за креативните индустрии. Препоръчвам статията за четене и темата за размисъл. А аз мога да добавя, че подобно на цитирания Лондон, икономиката на друга водеща европейска столица е силно ориентирана към креативните индустрии - Берлин.

Остатъчен рефлекс

Вчера ходих на изложбата на Пикасо в Националната галерия за чуждестранно изкуство. Коментарите се въртяха около наситеността в традиционното и пробивността на съвременното изкуство, за да намери своето уникално място.

Тази сутрин се събудих с една грандиозна новина за България представена като "турски кенеф" от Елена Желебова в изложба в Съвета на Европа. Естествено масовата реакция беше на възмута: от репортерката на Хоризонт, която многозначително заключи, нещо като "търсенето на сензация е прикриване на неспособност" до група във Facebook (основателят на която е избягал от България чак в Австралия), която призовава към отнемане на българското гражданство на авторката. Без да имам претенциите на кой знае какъв критик, аз страшно много харесах инсталацията и то именно, защото тя включва много силна символика, но също така тя е интерактивна - тя съзнателно включва всички тези реакции.

Относно символиката, всеки чужденец, който дойде в българско село е силно впечатлен от тоалетните, които почти без изключение са клекала. В тези тоалетни има и прагматика. Имам приятели, които са намерили проучвания, че клекалото е чисто физиологически по-полезния начин за ходене по голяма нужда заради стойката. Те дори бяха подготвили проект за производство на модернизирана версия, за който и в момента усилено търсят финансиране. Не на последно място, клекалото е значително по-хигиеничната инсталация на обществени места, където поддръжката е сведена до 0 - отново типично български пример. Но така или иначе никой не асоциира арт-инсталацията в Брюксел с това.

В България, по разбираеми причини, всеки асоциира "кенефа" с обществено-политическия живот. Хората са склонни да приемат, че България е последната дупка в ЕС, но се обиждат лично тя да е точно такъв вид дупка. Масовите реакции за политическия клип на рапъра Нино от Гърция бяха възхищение към съседите ни, но и разочарование, че в България това усещане липсва. По време на газовата криза България доказа, че е троянският кон на Кремъл (избягвам отъждествяването с Русия) в Европа, като остави Европа и Украйна без позиции да преговарят като равностоен взаимно-зависим партньор, а по-скоро ги вкара в ролята на заложник. А за символиката в епитета "турска" е достатъчно да се загатне зависимостта на политическата система от Ахмед Доган и по-големите интереси зад него.

И в същото време голяма част от обществото по инерция се почувстваха лично обидени от клекалото в Брюксел. Някак си никой не се поколеба да демонстрира своите провинционализъм, псевдо-национализъм, неспособност да се присмее на собственото положение и дори остатъци от тоталитаризъм. Дали трагичната липса на сцена за съвременно изкуство в България е също причина или просто следствие от това? За тази липса писаха в страхотното за мен списание Intelligent Life, което също загина поради липса на пазар...