Цената на ябълките

Днес покрай новината за окупация на ФМИ, която приех с огромна радост, попаднах на тази история, описваща много добре балоните с илюзии на незаинтересованите управители (било то политици или мениджъри):

Седял си един цар в тронната зала и чул през прозореца викове:
-Айде на хубавите ябълки-и-и-и!
Погледнал - един старец с каруца продава ябълки, а наоколо - тълпа купувачи.
Прияли му се и на царя от плодовете, викнал първия министър и рекъл:
-На ти пет жълтици, бягай да ми купиш ябълки.
Първият министър викнал последния министър и му рекъл:
-На ти четири жълтици, бягай да купиш ябълки.
Последният министър викнал церемониалмайстора и му рекъл:
-На ти три жълтици, бягай да купиш ябълки.
Церемониалмайсторът викнал шефа на стражата и рекъл:
-На ти две жълтици, бягай да купиш ябълки.
Шефът на стражата викнал един стражар и рекъл:
-На ти една жълтица, бягай да купиш ябълки.
Стражарят излязъл и спипал стареца за яката:
-Хей, какво си се развикал? Тука хан ли е или царски дворец? Марш оттук, ябълките се конфискуват!
Върнал се стражарят и рекъл:
-Ето, шефе, добра далавера. За една жълтица - половин каруца ябълки!
Шефът отишъл при церемониалмайстора:
-Ето, значи, за две жълтици един чувал ябълки!
Церемониалмайсторът отишъл при последния министър:
-Ето, за три жълтици една торба ябълки!
Последният министър отишъл при първия министър:
-Ето, за четири жълтици половин торба ябълки. Какво да се прави, началство, инфлация.
Първият министър се явил при царя:
-Ето, ваше величество, както заръчахте - заповядайте пет ябълки!
Седи царят в тронната зала и мисли:
"Пет ябълки - пет жълтици. Една ябълка - една жълтица. И народът ще се скъса да купува?
-НА ТОЯ НАРОД ТРЯБВА ДА МУ СЕ ВДИГНАТ ДАНЪЦИТЕ!

Ако ви харесва идеята, може би ще ви е приятно да си припомните и филма Кит:

Късметът

Днес един приятел, след като е гледал "Последната линейка в София", заговори за това, че се моли да не му се случва да прибягва до нуждите ѝ. За припомняне прикачвам трейлър на филма:



Това ми напомни на една история, която бях прочел преди време. Успях да я намеря и я публикувам тук:

Много интересен пример за живота на унгарските цигани привежда изследователят Майкъл Стюарт. Той е убеден, че дори редовното получаване на заплата противоречи на това, което се смята за "цигански възглед за живота". Отказът от живот според "законите на късмета", продаването на самия себе си за заплата и работно място, което принадлежи на някой шеф-гаджо, е равносилно от отказ от самоличност, смята Стюарт. То е все едно да се откажеш от искрите на бога Агни, комуто техните прадеди са се кланяли в далечна Индия. В тази връзка Стюарт разказва за обичай на цигани - фабрични работници в Унгария. Преди работа те имали навик да удрят по един голям коняк или ракия, които сякаш ги пречистват от опетняването (палесидото) на мястото, където циганската им гордост ще бъде унижена. В края на работния ден, когато им се изплаща дневната надница, те се събират всички заедно, и правят следното. Започват да играят комар, за да пречистят мръсните (гаджовски) пари, изкарани по неподходящ начин - със старание и методичност. И преразпределят печалбата по "чистите" закони на късмета! Понякога един от тях обира братята си с един удар - "баро", но него не шефът-гаджо, а провидението е изсипало върху му. Парите вече са чисти.

Интересно е да разчиташ на късмета. Да се погрижиш за бъдещето си, обаче, е по-сигурно.

Приказка за ежедневието

Покрай различните разправии за Витоша една позната сподели една приказка:

Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек наоколо, който да не бил чувал за това великолепно животно. Той имал дълги, прекрасни крака и когато препускал буйно, мускулите му играели с копринен блясък. Чул Великият Вожд за коня и изпратил пратеник да пита стареца дали не може да ги купи. Препуснал воинът до типито на стареца и скочил от коня си. Когато мокасините му докоснали земята, се вдигнал прах във всички посоки. „Старче, изпраща ме Великият вожд. Той те поздравява и пита може ли да купи коня ти?”

Старецът имал величествена осанка и благородни маниери. Помислил, помислил и казал: „Поздрави от мен Великия Вожд и му благодари за любезното предложение да купи коня ми. Този кон е мой приятел. Ние с него сме спътници. Не мога да продам своя приятел.” И пратеникът си тръгнал.

След две седмици конят изчезнал.

Когато обитателите на селището чули, че конят го няма, всички се струпали около стареца и завикали: „О, стари човече, какво нещастие! Можеше да продадеш коня си на Великия Вожд. Сега нямаш нито кон, нито платата за него. Каква зла съдба!” Старият човек погледнал всички с мек, благ поглед и казал: „Това не е нито зла, нито добра съдба. Не знаем цялата история. Нека просто да кажем, че конят е избягал.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях това било нещастие.

Месец по-късно конят на стария човек се върнал, следван от двадесет великолепни коня. Буйни и прекрасни били те и от ноздрите им излизали пламъци. Хората от селището изтичали при стареца: „О, старче, ти беше прав. Не беше зла съдба бягството на коня ти. На добро беше. Сега не само конят ти се върна, но имаш още двадесет прекрасни коня. Това е добра съдба!”

Старият човек поклатил бавно глава и с върховно проникновение казал: „Това не е нито добре, нито зле. Не знаем цялата история. Нека само да кажем, че конят се върна.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях да имаш двадесет прекрасни коне било голямо щастие.

Старецът имал син, който започнал да обяздва конете. Всеки ден той ставал рано, за да си върши работата. Една сутрин старецът отишъл да погледа работата му. Младият мъж се носел в грациозен тръст върху голия гръб на необязден петнист кон. Внезапно конят се хвърлил наляво, после се извъртял надясно и с яростен скок на задните си крака хвърлил младежа високо във въздуха. Момчето паднало и ме мръднало. Двата му крака били счупени.

Всички обитатели на селището се събрали и започнали да се вайкат и оплакват: „О, не! О, не! Старче, ти беше прав. Връщането на твоя кон ти донесе нещастие. Сега твоят единствен син е осакатен, със счупени крака. Кой ще се грижи за теб в твоята старост? Това е голямо нещастие.”

Старият човек се изправил и казал спокойно: „ Това не е нито нещастие, нито щастие. Нека просто да кажем, че синът ми си е счупил краката. Ние не знаем цялата история.” Хората от селището се разотишли, клатейки глави. За тях падането на момчето било голямо нещастие.

Скоро по тези земи пламнал голяма война и Великият Вожд призовал всички млади мъже в селището да се бият. Войната била дълга и изтощителна и хората знаели, че повече няма да видят децата си. И те пак се събрали около стария човек: „Старче, ти беше прав. Не е нещастие, че синът ти си счупи краката. Макар и сакат, той е с теб. Ние никога повече няма да видим синовете си. Това беше щастие за теб.” И още веднъж старият човек им казал: „Това не е щастие, нито нещастие. Ние не знаем цялата история.”

Какво можем да разберем от тази поучителна история? Има моменти, когато се чувствате като жертва и други, когато ролите са сменени. Не трябва да съдите с мерките на доброто и злото. Това, което сте преживели, не е нито хубаво, нито лошо. Просто не знаете цялата история.

Всяко преживяване, всичко, което са ви причинили или вие сте причинили на другите, е страшно важно за развитието ви. Дори лъжите ви, жестокостта и несправедливостта към другите, дори и те са много важни. И това, което криете със срам в душата си, също е много важно, защото ви е помогнало да станете това, което сте. Всичко преживяно ви помага да станете милосърдни, цялостни и изпълнени с любов. Ако успеете да си простите и да се приемете такива, каквито сте, ще излекувате себе си, а заедно със себе си и планетата. Помнете: Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история.

Подобни приказки са най-хубави без коментар, но аз все пак ще си споделя едно лично впечатление, което мен лично ме мотивира страшно много: хубавото на плурализма е това, че има и по-предпазливи и по-спонтанни хора и някъде в хаоса между тях си, те успяват да намерят един компромисен път.

За индивидуалните различия и образованието

Попаднах на една статия със заглавие "На кого е нужно държавното образование?", която бих искал да коментирам по няколко причини. На първо място ми хареса как в нея авторът илюстрира индивидуалните различия. Ето мита, който авторът оприличава на образователната система:

Митологичният разбойник Прокруст от древна Атика е обичал да завързва жертвите си на желязно легло; ако те се окажели по-дълги от леглото, им отрязвал краката, за да се вместят; ако са били по-къси, ги разтягал с въжета, докато умрат от скъсване на ставните връзки. Тази извратена игра на изравняване на хората бива прекъсната от героя Тезей, който връзва Прокруст за собственото му легло, и тъй като Прокруст се оказва твърде голям за него, му отрязва краката и главата.

Ако звучи интригуващо, препоръчвам прочитането на цялата статия като начин за задаване на контекст на този много кратък коментар.

Аз лично не бих отишъл толкова далеч колкото автора да обвиня държавната образователна система в злонамереност. Според мен проблемът е по-прозаичен и много по-трудно решим. Аз мисля, че проблемът е, че за да се отдели индивидуално внимание на всяко дете, е необходимо много повече от един силно ограничен ресурс - усилие от страна на учителите и обществото.

Част от ответната реакция след осъзнаването на този проблем също изобщо не е засегната в разглежданата статия, въпреки че смятам, че цитираният Велин Цанов много добре осъзнава, че тя е допринесла за неговото личностно развитие. Това е социалната среда. Нещо, което е много по-лесно да бъде намерено в голям град, отколкото в малко населено място. Ще оставя последното като един отворен край за тази безкрайна тема, която ми се иска занапред да продължа.

Явно и другите причини ще останат за друг път :)

Вътрешен ред и сигурност*

* заглавието е взаимствано от термина, който ползва ЕК, за да демонстрира, че проблемите по пътя полиция-прокуратура-съд са взаимносвързани.

Когато нацистите дойдоха за комунистите, Аз мълчах; Не бях комунист.
Когато затвориха социалдемократите, Аз мълчах; Не бях социалдемократ.
Кoгато дойдоха за профсъюзите, Аз мълчах. Не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, Аз мълчах. Не бях евреин.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.

Мартин Нимьолер (1892-1984)

Благодарение на социалните мрежи се разчу за поредното безумие в правораздаването в България. Става дума за един конкретен съдебен процес, в който подред полиция, прокуратура и съд пренебрегват доказателства с цел да обявят за разкрит един грабеж, независимо от обстоятелствата. Най-вероятно под обществен натиск втора съдебна инстанция разкрива злоупотребите (защото това са именно целенасочени пропуски) и прави следните констатации:

...Още към момента на постановяването на присъдата сред наличната доказателствена маса, с която е разполагал районният съд (осъдил Максим Савов на 3 години условно - бел. ред.), са съществували сериозни алогизми и несъответствия в събраните доказателства, поставящи под съмнение съпричастността на Савов, които обаче мълчаливо са били подминати в мотивите...

Пространната, но иначе не съвсем убедителна теза на районния съд за авторството на деянието на практика се гради единствено на субективните възприятия на свидетелката Димитрова (ограбената продавачка - бел. ред.), намерили израз в неотстъпчивите й изявления, че шест дни след инцидента е разпознала на улицата минаващия оттам подсъдим като извършител на грабежа, и в съставените протоколи за разпознаване, направено пак от нея...

...ако го беше сторил (да прегледа съществуващите видеозаписи - бел. ред.), дори и без експертна помощ, районният съд щеше да установи, че някои важни подробности от пресъздадените от потърпевшата събития не съответстват и използваният при грабежа нож има отлика с иззетия от дома на подсъдимия...

И най-сетне, първостепенният съд елементарно не е отговорил на въпроса що за мотив е имал Максим Савов да извърши обсъждания грабеж, при положение че по делото са били събрани достатъчно доказателства за материалната му обезпеченост, а според експертното мнение на специалистите в областта на психологията и психиатрията Савов изцяло се отличава от другите профили на лица, обвинени за подобни деяния...

Аз лично знам и други случаи (за щастие не толкова тежки), където последващите инстанции дори си позволяват да променят фактите по обвинението.

Но в крайна сметка за мен е напълно закономерно, че при присъда в Страсбург парите се плащат не от джоба на полицаи (които и без това незаслужено получиха част от пенсиите на категорийните работници чрез противоконституционната национализация), прокурори и съдии, а от държавния бюджет. Логиката за това е проста: ако ние не си оправим държавата, неволята няма да дойде да ни я оправи. А именно ние сме избрали (с гласуване, въздържание или недостатъчна подкрепа на алтернативите) хората, които днес носят отговорност за провала и на МВР (Борисов, който заедно с Цветанов спъва реформите в министерството) и на прокуратурата (Първанов, който постави Велчев, за да няма кой да разследва делата му), а и индиректно на съдебната власт, защото повечето членове на ВСС са назначени под техния контрол.

В този ред на мисли и предвид наближаващите избори за мен е много важно да бъдат подкрепени кандидати, които говорят за тези проблеми и за търсене на отговорност от силните на деня. Дори да сме скептични към предизборни обещания, даването на гласност на проблемите определено е по-голям ангажимент от мълчанието. За мен това мълчание е признак на гузна свързаност.

Бинев в Бутан

Помните ли Жорж Ганчев? Няма как да го забравите, неговото начало е навсякъде около нас. Няма как да не ни зарадва текст от официалното прессъобщение на Слави Бинев (коментарът под снимка №3):

"Народът на Бутан е като народа на аватарите ейтикон, те са щастливи. Не случайно е и името на най-висшия административен орган, какъвто е Парламента, а то е Голямо Национално Щастие. За мен е щастие да говоря пред голямото щастие и да говоря с говорителя на Голямото щастие!" с тези думи Бинев се обърна към председателя на парламента г-н Цултим и предизвикаха бурното одобрение сред присъстващите в залата. Бинев бе приет лично и от премиера на страната Джигме Тхинлей, с който евродепутатът ни обсъди все още младата демокрация на страната. Бинев призна, че Бутан наистина е новота Шангри ла, където народът живее отделен от останалия свят по собствена воля и не бърза към цивилизацията, но и без да се отказват от всекидневни удобства.

но и

Преди да пристигне в Бутан Бинев посети Калкута, където се срещна с Почетния консул на България г-н Саран, който е и в топ 10 на най-богатите индийци. Освен със Саран в Индия Бинев проведе срещи и с шефа на малкия и среден бизнес Чандрахан Салункхе, както и с г-н Прашант Моди, шеф на източно енергийна корпорация, една от влиятелните компании с позиции в цял свят.

Sofia, Bulgaria

Днес видях този нов рекламен клим за София:



Клипчето ми хареса, въпреки някои преувеличения в него. Все пак такъв му е стила.
Тогава обаче ми стана любопитно какво друго има в Youtube за София. Първото препоръчано видео вдясно беше това:



Welcome to Sofia, Bulgaria!

Вече не е лесно и да си герой

Скритото зад един филм

И един анализ, който показва част от скритото във филма.

Аватар като разказ

Тези дни приятели ми показаха два коментара на Аватар, които много ми харесаха. Единият е за по-добрите варианти за развитие на историята, а другият за една стара повтаряща се история.

След това един друг приятел ми напомни за някакво интервю преди време, на което си спомням, че някой известен беше казал за Последният Самурай. Нещо от сорта на: този филм ми хареса и първия път, когато го гледах и се казваше Танцуващият с вълци.

Опасността от едностранна история*

* заглавието е взаимствано от лекцията на Чимаманда Адичи (Chimamanda Adichie), The danger of a single story.

Сред педагозите е добре известно, че една идея може много по-лесно да се предаде, когато тя бъде доведена близо до контекста на слушателя. Ето един добър пример: лекцията на Чимаманда Адичи за това колко подвеждаща може да е представа, развита въз основа само на една история...



...и примерът със Скарлет Йохансон и представата ѝ за България.



Една съвсем друга тема е дори това, което казва да е обективно, доколко приемливо е да го казва публично. Този въпрос може да получи различен отговор в различни култури.

Sicko

Вчера гледах поредния филм на Майкъл Мур. Лично на мен този ми допадна повече от предишните негови, които съм гледал. Новият филм се казва Sicko (на места превеждан като Недъзи) и се занимава с абсурдите в американската система на здравно застраховане, които след това сравнява с обслужването в други страни по света. Разбира се филмът се ограничава с разглеждането на няколко частни случая, но това е именно първата необходима стъпка за задълбочен анализ и сравнение на здравните системи в различните страни.

Освен нагледен пример за неадекватността на сегашната система и корупционните практики, обхванали настоящия политически елит (на САЩ), за мен Sicko е доказателство, че има сфери, в които чистият либерализъм е вреден за обществото и малко добре премерени регулации, могат да постигнат завидно подобрение. Филмът е и доказателство за това, че добре информирано взаимстване от чужди добри практики може да спести дългогодишно повтаряне на чужди грешки. Някак си между другото във филма става дума за критичните разлики между демокрация и капитализъм, както и за ангажимента на обществото към неговите най-ценни представители (напр. майките или доброволците при бедствия).

Може би най-уважаваната световна медия, BBC, също наскоро направи предаване по темата - DocArchive: Building Better Health:

• Part One: Jill McGivering compares two very different free health systems in the developed world: the British NHS and that of the US state of Massachusetts


• Part Two: Jill McGivering explores whether China is doing enough to provide healthcare to 1.3 billion people and what it can learn from the struggles of the developed world

А къде е България? Оказва се, че правителството на ОДС (1997-2001) успешно взаимства основната и най-неоспорвана практика в съвременното здравеопазване - правото на всеки да има личен лекар. Този своеобразен здравен консултант служи като близък до семейството посредник в ориентацията и комуникацията с тясноспециализираните доктори. Така се избягва типичното за страни като САЩ и Китай безидейно лутане по скъпи и тяснопрофилирани специалисти. Но реформата в здравеопазването остава непродължена. В последващите години ние някак си сме съумели да вземем най-лошото от всички системи. При нас има както държавен монопол, събиращ данъци, така и доплащане при всяка услуга. При все това при нас работата на лекарите е отвратително подценена и на хората се налага да изправят изродената система с нерегламентирани плащания. Много често не защото лекарите им искат, а защото виждат нищетата, в която им се налага да помагат на другите. Това е резултат на дългогодишна липса на реформи или само половинчати такива. Подобна реформа има нужда от време, а видяхме, че в идеите на НДСВ и БСП не само липсва приемственост, но и липсва способност да се осъзнае чуждата идея. Факт е, че дори в рамките на правителството на Станишев, Евгений Желев не съумя (или не пожела) да разбере замисъла на предшественика си.

За да ободря картината, искам да добавя, че през последните години се убедих в качеството на Токуда Болница, както за пациентите, така и за работещите там, но това се дължи на факта, че там имат допълнително финансиране от Япония.

Persepolis

Към началото на годината около мен нашумя един филм, награден в Кан и номиниран за Оскар за чуждестранен филм. Филмът е френска класическа анимация и е по реалната история на едно иранско момиче. Името му е Персеполис и чрез един човешки живот разказва част от съвременната история на Иран.



Но всичко това нямаше да ме впечатли толкова много, ако филмът не ме наведе на нещо, което ми се струва изключително близко. За мен филмът разказва за обществото и хората, диктатурата и свободата. За това че липсата на свобода смущава живота най-вече на интелектуалците. За това, че за разлика от простолюдието, за тях човешките права са не по-малко важни от въздуха и водата.

Но нямаше да чувствам филма чак толкова лично, ако той не свършва с повторното избягване на главната героиня от Иран. Филмът се разказва и за всички онези хора, които осъзнават, че те вече са останали без дом...