Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за програмисти

Това е третата статия от серията ми "Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за ...". предишните две бяха от перспективата на обществените услуги и на структурата на самата прокуратура.

Тази статия е опит да опиша проблемите на прокуратурата в България с терминология близка до ИТ специалистите. Много от паралелите, които правя са неточни. Също така, познанията ми за правосъдната система са аматьорски, затова са възможни и други неточности и грешки. Затова Ви моля, ако видите разминаване, което според Вас опорочава сравнението, да споделите това в коментар, за да можем да обсъдим темата в повече детайли.

Прокуратурата е държавно обвинение (ако искате - адвокат на дръжавата) и като такова работата ѝ е да изпълнява контрол на качеството (QA) в държавата. Разбира се, ако разглеждаме държавата като фирма, тя има изключително много продукти, услуги, отдели и процеси. Все пак за всички тях, независимо от формата или целта, когато мащабите станат по-големи, се заражда нуждата от контрол на качеството.

Това далеч не е нов проблем за архитектите на общности и държави, и във всички общности (дори и при катунарите) съществуват различни форми на правосъдни органи или съдилища. Но в съвременните съдебни системи на гражданско право, има много различни области и институции на правото. Така например има публично и частно право, а самото публично се дели на конституционно право, административно право, финансово, наказателно и други. Именно в тази сложна система съществуват множество закони, нормативни актове и съдебни прецеденти, които оформят правата и отговорностите на различните институции, включително и прокуратурата.

Според Конституцията на България на прокуратурата е вменена изключителната отговорност на QA - да търси бъгове както във външните за държавната администрация (персонала) услуги, така и във вътрешните процеси. В съдебни системи като нашата прокуратурата е единствената институция, която може да докладва (повдига обвинения) за повреди (злоупотреби срещу държавата) преди потребителите (обществото) да започнат масово да се оплакват, да бойкотират и да се отказват от услугите като цяло. Само за сравнение, във Великобритания - например - всяка държавна агенция може да повдига обвинения пред съда. Това, което прави българската система изключително рядък случай е това, че главният прокурор има пълен контрол над прокуратурата и дори да спира следствени действия - следствието, което работи заедно с прокурорите също му е подчинено. В света на разработчиците на ИТ е трудно дори да си представим, че ръководителят на QA отдела може да отмени всеки бъг репорт. Но в реалността на българската държава дори няма процедура, която да позволи да бъде тествана самата система на QA или да бъде потърсена отговорност на ръководителя на отдела (главния прокурор). Такава проверка в момента е задействана от ЕС, но резултатите от нея са само препоръчителни, заради суверенитета на нашата държава, над която ЕС няма пряка власт.

Именно заради тази абсурдна ситуация, Гражданска инициатива "Правосъдие за всеки" се бори за реформа на съдебната система, а 3 от 7те ѝ цели се фокусират върху реформа на ролята на главния прокурор. За съжаление именно тези точки се оказаха най-трудни за прокарване в парламента и срещу тях се обяви огромното мнозинство от депутати, а ДСБ се оказа единственият им твърд защитник в парламента. Предвид, че промените трябва да бъдат направени в Конституцията, сега ни остава само надеждата, че ще успеем да се преборим в следващият парламент да има повече партии и депутати, които да подкрепят реформата на прокуратурата.

Българският ЖП транспорт не се изчерпва с БДЖ

Днес докато се разсейвах от работа набързо нахвърлях аргументи срещу разглеждането на БДЖ като безалтернативно бъдеще на ЖП превоза в България. Препубликувам ги тук:

1. Вече от много години в Европа успешно се развива практиката на разделяне на инфраструктура от услуги - това се случва не само в железопътния превоз, но и телекомуникациите и енергетиката. В нашите железници това са съответно Национална компания Железопътна инфраструктура (НКЖИ) и БДЖ. БДЖ има огромни задължения към НКЖИ, които ограничават възможностите на втората да съинвестира (да участва в европейски проекти) в подобряване на инфраструктурата.
2. След разделянето, БДЖ всъщност се превръща в само един от няколко оператора на ЖП превози. В България само товарните превози са либерализирани, като е въпрос на време това да се случи с пътническите. В момента (отчасти заради баланса цена-качество), бавно но устойчиво БДЖ губи пазарен дял.
3. БДЖ е товар. Както за данъкоплатците с това, че реализира загуби, така и за НКЖИ, като предлагаща инфраструктура, но не получаваща адекватно за това заплащане.
4. В Чехия, където и пазарът на пътнически преводи е либерализиран, вече получават резултати. Там от много години се радват на присъствието на луксозните IC/EC на Deutsche Bahn, но им се предлагат и евтини билети от местни превозвачи.
5. Социалната функция на пътническите ЖП превози не е задължително да бъде обвързана с държавен превозвач. Така вместо парите от държавния бюджет да отиват в покриване на загубите от евтините билети на БДЖ, те могат да бъдат давани на превозвача, който социално-подпомаганите пътници избират. Подобен механизъм се използва при концесията на обществения транспорт в големите градове.

За съжаление в България цари беззаконие. То се изразява в повсеместната корупцията и в отказа на прокуратурата да си върши работата. Резултатът е, че това проваля организацията както на разделянето на инфраструктура от услуги, така и субсидираните концесии за градски транспорт в София.

Още веднъж за АЕЦ в България

В Капитал излезе интервю с изпълнителния директор на АЕЦ Козлодуй. В него няма нищо, за което не съм писал в предишната си статия по темата, но когато нещата са обяснени от първо лице, те звучат много по-убедително. Разбира се, остава въпросът защо това интервю излиза след референдума, а не преди него. Моят отговор е, че очевидно това е интересът на самия интервюиран и хората около него.

В интервюто се споменават данни, че наистина цените на електроенергия на свободния пазар в региона продължават да спадат:

Имате ли намерение през тази година да започнете провеждането на общи търгове за износ и за вътрешен пазар, тъй като ЕК отправи критики към България в това отношение?
Ние вече провеждаме общи търгове. Миналата седмица имахме такъв за продажба на електроенергия за февруари, март и април. За март и април обаче предложените цени бяха прекалено ниски и прекратихме търговете. Като цяло цените на електроенергията падат драстично, което ще се отрази на цялата енергетика. Мисля, че АЕЦ ще издържи поради това, че продукцията му е с ниска себестойност, но няма да се отрази добре на НЕК и ТЕЦ "Марица-изток 2".

Защо, какви цени постигнахте?
64.46 лв. за мегаватчас, което на фона на енергията в Унгария, която без таксите е около 30 евро, е добра цена.

Разбира се да разграничаваш дейността на НЕК от АЕЦ Козлодуй е силно манипулативно, една от причините за което се вижда и от по-долната част на тази статия.

Става дума и за това, че официалните данни за доходността на АЕЦ Козлодуй са подвеждащи, защото в тях не са калкурилани целите разходи и сега НЕК (и съответно българските данъкоплатци) ще трябва да плащат допълнително. Не за изграждането на нови мощности, а за вече съществуващи такива, които по този начин се оказват по-скъпи от директно калкулираната цена. Типично по български тези пари не се приспадат от печалбата на АЕЦ Козлодуй.

Как ще отговорите на критиките от ЕС, че спрените блокове все още не са изведени от експлоатация и реално ЕС няма как да осигури всички необходими средства за тази цел?
Извеждането на блоковете от експлоатация е отговорност на Държавното предприятие за радиоактивни отпадъци, към което сега прехвърляме 3 и 4 блок. Знаете, че светът няма достатъчно опит в извеждането от експлоатация на ядрени блокове, което поражда допълнителни проблеми в цяла Европа. Реално в момента ние се учим. Не бих обаче се съгласил, че нещо е изхарчено не както трябва, при положение че са правени одити от Европейската банка за възстановяване и развитие, имало е и наблюдения и от Европейския парламент. Освен това, откакто Делян Добрев е министър, тук се монтираха камери и ежедневно се гледа какви манипулации се извършват. Трябва да ви кажа, че процесите бяха много забавени, но сега всичко се върши с много бързи темпове.

Откъде все пак ще дойдат средствата за извеждането от експлоатация?
Част от средствата ще дойдат от ЕС а останалите - от държавата. По принцип, когато тези блокове са работили, е трябвало да има фонд, в който да бъдат заделяни пари за извеждане от експлоатация. Такъв фонд обаче е нямало. Затова сега българската държава трябва да плати за това, че навремето се е ползвала евтин ток.

Всичко това още веднъж показва, че за нас като общество няма никакво значение дали ядрената енергетика е евтина, защото ние участваме в плащането на разходите, но не толкова и в разпределянето на приходите.

Накрая искам да повторя тезата си от предишната статия: България няма нито административен капацитет да поддържа ядрена енергетика, нито гражданския капацитет да контролира процесите около управлението ѝ. Тези две неща отнемат много време за изграждане, затова и не виждам как това може да се промени в близкото десетилетие.

Бъдещето на ядрената енергетика в България

Споровете за АЕЦ Белене ми се струват абсурдни. Не толкова заради безмислеността на самия проект. Не толкова и заради неадекватността на въпроса на референдума на който е подложен. За мен абсурден е фокусът на дебата, който се разгаря в обществото (аз лично имам наблюдение през социалните мрежи). Ще се опитам да обясня това с мой прочит на миналото, настоящето и бъдещето около тази тема.

Най-новата история на България показва, че страната няма капацитет (административен за управление или граждански за контрол) за една такава централа. Подобно на националния ни опит с ядрените електроцентрали е опитът на България и Румъния със строителството на мостове през Дунав. Двете страни никога не са имали възможност да построят такъв мост (който всъщност е рекорден за цяла Европа). Първият е бил построен от СССР и дори поддръжката му е проблем за балканските страни. Вторият е построен от Испански консорциум, финансиран от ЕС и съпроводен с множество административни забавяния.

Подобно на мостовете, историята на АЕЦ Козлодуй е низ от недоразумения. Самото строителство също е осъществено основно с ресурсите на СССР. Заради практиката да не се търси икономическа съобразност през комунизма, тази инвестиция не се приспада от печалбата АЕЦ Козлодуй. Фондът за изваждане от експлоатация понастоящем също е недофинансиран. Предвид тези факти, нищо чудно, че АЕЦ Козлодуй е сред най-евтините източници на електроенергия в страната. За съжаление дори тази повърхностна рентабилност на едно от най-големите държавни предприятия в страната е неизгодна за българското общество, докато самото предприятие отчита завидни печалби.

Когато минем от миналото на настоящето, се сблъскваме с абсурдите на българската енергетика. Накратко, със завидно упорство държавата продължава да отказва да изгради електронна борса за свободно търгуване на електроенергия. Настоящият регулатор ДКЕВР води изключително неадекватна политика като не само не осигурява предвидимост за инвеститорите в електроцентрали, но и променя договори със задна дата. Друг абсурд е, че НЕК включва съмнителни и необяснени надбавки към цената, които покриват загуби както от Топлофикация - София, така и от досега похарчените пари за АЕЦ Белене. Подобно на времето на комунизма, част от разходите за строителство на АЕЦ няма да бъдат приспадани от печалбата на предприятието, а вече се събират от обществото (които, заради либерализирания пазар и настоящата практика обобщена в следващото изречение, не са непременно потребители на бъдещата енергия), без да е доставена енергия за тях. Не на последно място България в момента (и в перспектива) има огромен излишък от електроенергия, като конкурентната от АЕЦ се изнася, а скъпата се оставя за вътрешните потребители, които нямат възможност да излязат на свободния пазар.

И все пак референдумът и строителството на АЕЦ са планирани за бъдещето, а не за миналото или настоящето. А две от затвърдените тенденции в новата икономика са революционните обрати в добива на шистов газ и в производството на фотоволтаици (слънчеви панели, генериращи електричество). Първата от двете тенденции е, че от един от доскоро най-големите вносители на природен газ в света, САЩ се превръща в най-големия износител. Това няма как да не повлияе на световните пазари на природен газ като най-директно това се усеща върху цените на втечнен за транспортиране газ (LNG). Индиректен резултат от това е предоговарянето на цените на природния газ между Газпром и европейските му клиенти, вкл. и България.

Втората тенденция е при слънчевите панели, където всяка година производствената цена спада с двуцифрен процент, а инсталираните мощности в света се удвояват. На фона на непрекъснато увеличаващата се цена на ядрената енергия, усилващите се настроения срещу ядрената енергетика в ЕС и други процеси на несигурност, една огромна за размерите на държавата инвестиция (не само финансова) с перспектива 30-50 години е меко казано необмислена.

Накратко, независимо от резултатите на референдума, ядрена енергетика в България няма да има по простата причина, че за времето, за което бъде задвижен проектът, вече ще е ясно на всички, че той е нерентабилен на фона на новите и набиращи скорост алтернативи. От друга страна въпросът на референдума подлежи на тълкувание и не предопределя строителството на нови ядрени мощности изобщо (а на "нова централа", каквото нов реактор в Козлодуй не е). Затова всъщност за мен референдумът е много повече възможност обществото да се обедини против корупционните схеми на БСП и ГЕРБ (като инициатори поддържащи една и съща страна). За съжаление в България има прекалено малко независими и активни граждани това да се случи. И все пак нищо не пречи отново да опитаме.

Финансова сигурност в глобален мащаб няма

Анализ на HSBC коментира проблемите пред валутната търговия. Може би добро обобщение на статията е този цитат от нея:

„Липсата на яснота повдига въпроси около редица валути... Светът на форекс търговията сега е по-скоро интуитивен, отколкото функция на конкретни причинно-следствени връзки“, коментира Блум.

Това е всъщност важен фактор подкопаващ финансовата стабилност в световен мащаб. Голяма част от спестяванията по света (пенсии, застраховки и осигурителни системи) са пари, които трябва да бъдат инвестирани в нещо, за да не загубят стойността си в резултат на инфлацията. Предвид факта, че средният живот на една компания е около 20 години, бизнесът не е толкова надеждна инвестиция за перспектива от 40-50 години, колкото например се събират за една пенсия.

Сред другите алтернативи за инвестиция остават валутите и суровините. Освен за краткосрочните рискове от търговията в несигурен пазар, цитираната статия сочи проблем и за валутите, ползвани като резерв. Понастоящем еврото (с близо 25% от декларираните световните валутни резерви) е единствения глобален конкурент на долара (60%) за резервна валута, въпреки че по всеобщо признание монетарната политика на САЩ е неустойчива.

На този фон суровини като злато и нефт, подобно на второстепенните (различни от долар и евро) валути са силно надценени, защото се използват за спестявания/резерви и съответно стават обект на спекула. Повишените цени на свой ред водят до увеличаващи се добиви, които водят до обезценяване. Най-силно това се усеща при природния газ, но е фактор и при златото и нефта.

Така новата икономическа реалност прави спестяването изключително трудно и подтиква хората, които разполагат с пари да работят с тях много по-интензивно, ако искат да ги запазят. А може би това е един нововъзникващ аргумент в полза на разходопокривната пенсионноосигурителна система срещу капиталопокривната, въпреки че първата е по-малко прозрачна и изисква много повече политическа отговорност.

Иван Нейков за новите реалности

Подобно на Барак Обама, когото цитирах преди малко повече от година, и Иван Нейков констатира новата ситуация, която може и да не сме усетили с пълна сила още, но вече е факт:

"В бъдеще пазарът на труда ще бъде отворен за високообразованите хора и тези с повече квалификации, докато хората с нисък или никакъв ценз постепенно ще бъдат изтласкани от трудовия пазар и ще се превърнат в аутсайдери."

Нейков обаче явно си няма представа от състоянието на високотехнологичния сектор в момента, защото успява да види едва в бъдещето, нещо, което е реалност още отпреди кризата:

"И сега е налице тенденцията да се наемат хора с по-високо образование за длъжности, изискващи по-ниска квалификация. В бъдеще тези ефекти или дефекти на пазара ще се засилват. Дори няма да се учудя, ако един ден у нас има предприятия, в които всички служители са с висше образование от най-високото до най-ниското стъпало"

Смятам, че Нейков не успява да види и един друг вече случващ се процес. Той твърди:

"Ако става дума за управление на технологични процеси със скъпи машини, със сигурност работодателят няма да повери управлението на служител без квалификация и образование. Това ще се превърне в общовалидна тенденция, ще бъде преди всичко изискване на технологиите и на модерния начин на живот", категоричен е Иван Нейков. Според него пикът на тази тенденция най-вероятно ще се случи, когато постепенно отраслите на икономиката ни започнат да усещат подем.

Нейков обаче не оценява, че разширяващата се дупка между заплащането на квалифицирани и общи работници влияе и на самите технологии. Доставчиците на машини правят техниката си все по идиотоустойчива като по този начин намаляват изискванията към операторите на машини.

Това обаче на практика е само малко облекчение, защото отварящите се позиции за оператори на машини са значително по-малко отколкото работници са извършвали съответната работа ръчно преди въвеждането на технологията.

Неизбежно всеки сам трябва да поеме отговорност за живота си и да вземе решение в перспектива.

Occupy yourself*

* в превод на български - окупирай себе си

Неведнъж съм се изказвал скептично към Occupy движенията. Например за мен претенцията да представляваш 99% е наивна и по-скоро форма на популизъм. Но нека се опитам да обясня в малко повече детайли. С това искам да постигна две цели: да разясня критиката си, но и да покажа, че с нея и аз не съм напълно прав.

Искам да започна с един цитат от изключително популярния напоследък (вече покойник) Стив Джобс:

Когато си млад, гледаш телевизия и си мислиш: има конспирация. Информационните мрежи са се съюзили с цел да ни оглупят. Но когато поостарееш, осъзнаваш, че това не е вярно. Работата (и бизнесът) на информационните мрежи е да дават на хората точно това, което хората искат. Това е много по-депресираща мисъл. Конспирацията е форма на оптимизъм. Тогава бихме могли да застреляме копеленцата. Бихме могли да вдигнем революция. Но всъщност информационните мрежи са в бизнеса с доставяне на хората това, което самите хора искат. Това е истината.

А BBC в един свой документален филм показват как това се пренася от бизнеса в политиката като първоизточник на популизма:



Но натискът, който Occupy движенията оказват върху финансистите и политиците е важен. Защото няма друг начин да окажем натиск върху цялото човечество. Просто трябва да се вглеждаме повече в себе си, преди да критикуваме другите. Не на последно място - това е много по-лесно, когато околните ни помагат и ни казват къде смятат, че грешим.

Нова година в един нов свят

В коментари след статията за предизвикателствата пред еврозоната през 2012 развих една своя теза. От една страна тя е опит за отговор на един поколенчески проблем, с който човечеството се сблъсква. От друга това е индивидуалният отговор, върху който аз работя несъзнателно през последните 15 години и съзнателно през последните 5. За съжаление този отговор (както и всеки, който е смислен) не е универсално, а мое индивидуално решение. Всеки трябва да реши задачата за себе си. Сега малко по-подробно: използвах подзаглавието на статията като контрапункт, за да развия тезата си.

Забавящ се ръст на икономиката, италиански дългове и нуждата от още икономии ще са истинското предизвикателство през следващата година

Моят прочит е, че истинското предизвикателство е увеличаващата се глобална конкуренция и неспособността на Европа да се адаптира към това. На Европа спешно е нужна нова добавена стойност, за която в световен мащаб има търсене. В текстилната и добивната индустрии, както и в комуникациите, здравеопазването и образованието Европа загуби каквито и водещи в световен план позиции да е имала. Под огромен натиск са машиностроенето (вкл. автомобилостроенето), селското стопанство и ИТ. Умишлено не споменавам финансите, но и те са по-скоро в първия списък. Въпросът е с какво съвременният европеец заслужава по-високото си качество на живот от останалия свят? Отговор все още няма. Въпреки, че сме назад от останалата част на Европа, ние в България продължаваме да работим по-малко и да живеем по-добре от много страни в третия свят. Защо, докога? Тези отговори можем да си ги даде само всеки един от нас поотделно, но засега ми се струва, че отговорите не са никак приятни. Като че ли има единодушие, че структурните реформи са най-доброто, което правителството може да направи, но не са най-важното като цяло. Най-важното е всеки от нас да се вземе в ръце и да покаже, че е незаменим.

Тук не става дума само за това да работим повече - повече работа е само едно от възможните решения, и далеч не най-доброто. По-добър начин да се повиши добавената стойност е да се работи по-ефективно - по-интелигентно, с по-малко халос, с повече концентрация, с повече желание и хъс, с повече мисъл, с повече внимание към това какво може да се научи и от грешките и успехите. Това е решението, което виждаме Северна Европа (и най-вече Германия) да прилага.

Но има един друг според мен още по-добър начин за повишаване на добавената стойност: е да измислиш нещо ново, за което има търсене, но няма предлагане. Това е изключително трудно и не всеки може да го направи. Още по-трудно е да можеш да се издържаш (и то дългосрочно) от предлагането на такава услуга, но успелите със сигурност ще получат уникално предимство.

В България вече се откриха няколко такива ниши като някои иновативни ИТ продукти, многоезичните центрове за поддръжка, античния исторически туризъм, но за да си заслужим благоденствието всеки от нас го чака много работа. Аз лично смятам, че в страната ни има изключително голям потенциал за неконвенционалното обучение (заради кризата в образователната система). Училището по роботика Робопартанс със сигурност е един пример за успешен бизнес в тази област.

Това, което все още предстои да бъде открито в областта е как да бъдат достигнати глобални пазари, защото българският е прекалено малък (и като брой и като средства). А потенциал има голям - ние имаме културни връзки с Европа (все още най-големият икономически съюз в света), рускоезичните страни (огромен пазар, където формалното образование също буксува) и Турция (втората най-бързо растяща икономика в света).

Приватизацията на Булгартабак

Покрай приватизацията на Булгартабак отново избуяха разни мантри от времето на комунизма, които за моя изненада, се оказа, че срещат подкрепа сред хора, които смятам за интелигентни. Затова искам да коментирам една статия, която приятел ми прати. Може би извадени от цялостния текст параграфите не дават пълна представа за статията, но ето тези, които ми направиха впечатление:

Приватизацията у нас се оказа по-тежка от торнадото, което удари Ню Орлийнс, поне причини четири пъти повече щети и бедствия за дълго. Изведнъж се оказа, че идеалните инвеститори не идват тук, за да развиват производство, а за да източват предприятия. Не ги интересуват сферите в които има конкуренция, а с хищно настървение заизвадиха пари за покупката на монополните предприятия, защото знаеха, че по този начин стъпват на гърлото на потребителите и ги превръщат в свои пленници. Няма български пример за добро управление на приватизиран монопол. Хиляди семейства всеки месец се зареждат с валериан преди да проверят сметката си за ток или вода, защото знаят, че от малкото листче с хартия ще ги връхлети ужас, подобен на роман на Стивън Кинг. А трябва ли да припомняме болезнените случаи с авиокомпания „Балкан” и „Кремиковци”, за да видим, че в тази икономическа градска легенда нещо куца.

Явно не всички помним, че през комунизма нямаше сфери, в които има конкуренция, а грубото описание на пазара се изчерпваше с наше, руско и най-доброто - нещо от страните в Централна Европа. Всъщност пазар е неточно казано, защото вторите две алтернативи най-често не бяха достъпни в нашите магазини. Иначе поради липсата на държавна регулация, монополите наистина злоупотребяват с положението си. Но "Кремиковци" и "Балкан" са изключително лоши примери в случая, защото става дума за две крайно неефективни предприятия, които ако не бяха приватизирани, щяха да бъдат ликвидирани.

На фона на това е хубаво да си припомним, че Булгартабак не е монопол като доставчик на цигари, а като купувач на тютюн, което само по себе си е огромен проблем за общностите, които са зависими от тютюнопроизводството.

Друг въпрос. Никой никога не е бил в състояние логично да ми обясни защо трябва да се приватизира едно печелившо предприятие. Защо държавата да се лиши от един доход, който да разпредели по други пера и да го отдаде в частни ръце? Нима някой би подарил заплатата си доброволно, дори и ако му обясняват, че с това действие ще спаси душата си? Нали все пак държавата трябва да има ресурси за своето функциониране? Лишавайки се от тях, тя започва да става куха, недействена, все по-малко социално и в крайн сметка – изпразнена от съдържание. Но всъщност идеолозите на тоталната приватизация нямат проблем с тази идея. Проблем ще имат всички онези, които един ден ще поискат достъпно здравеопазване, образование за всички или поддържани влакове.

В глобализиращата се икономика нещо, подобно на приватизацията, е свойствено не само за държавите, но и за предприятията. В бизнеса това се нарича аутсорсинг и често се прави, за да може организацията да се освободи от дейности, които не са са основни и да пренасочи освободените ресурси към основните. За една държава такива дейности са например сигурност, управление на природните ресурси и регулация на вътрешните пазари. А що се отнася до това дали една тежка бюрократична машина с много функции може да е по-социална от едно фокусирано държавно управление, връзката е толкова далечна, че не смятам за уместно да коментирам тук и сега.

От друга страна е хубаво да си припомним, че в случая става дума за Булгартабак и тютюнопушене, при което перспективата е да бъдат въвеждани все повече ограничения и на практика държавата се освобождава от необходимостта да проявява своеобразната шизофреничност от една страна да ограничава тютюнопушенето, а от друга да поддържа предприятие, занимаващо се с производство на цигари.

Цялата схема на идеологията „приватизация на всяка цена” е политическа до мозъка на костите си. Не се оставяйте някой да ви заблуди, че тоталната приватизация е експертно-икономическа теория, това е политика и то възможно най-скапана. Защото нейните адепти на българска почва, икономическите сектанти, които всекидневно ни заливат с намръщени лица и размахани пръсти по телевизията, всъщност не могат да посочат почти нито един успешен пример за приватизация на стратегически сектор. Точно обратното – там, където се настаниха частниците услугите се влошиха, цените скочиха, бюрокрацията стана невъзможна, а клиентите са третирани единствено като дойна крава.

Като оставим манипулативния изказ настрана, бих искал да оспоря универсалността на последствията. За мен пример за положително развитие след приватизацията е БТК. Аз съм склонен да се съглася, че в този случай цената може да не е била изгодна за държавата. Все пак БТК беше компания, която не смогваше включи в мрежата си желаещите абонати. В крайните квартали на София, хората се сдобиха с мобилни телефони преди да бъдат присъединени фиксираната телефонна мрежа. Поради динамичната среда в комуникациите в момента Vivacom предлага пълния спектър комуникационни услуги, включително и телевизия и мобилен интернет.

За завършек ще използвам друг цитат от статията, който смятам, че я описва най-добре: "предпочита крясъка и многословието, за да скрие, че лъже". Това е подход, който преди години аз видях и много силно ме впечатли в предизборната програма на БСП.

И пак за мениджмънта в България

Един цитат от Майк Роте - чужденец, управляващ бизнес в България:

Сред предимствата на България е, че тук има добри служители, които са мотивирани и гъвкави. Данъците също са ниски. Но има и недостатъци. Пазарът е много по-малък в сравнение с Румъния. Административната и правната система не са надеждни. Аз лично виждам още един недостатък и това е липсата на добро корпоративно управление както при вземането на решения, така и в работата със служителите. Не може да си представите колко са благодарни служителите, когато имат доверие в началника си. Но това се случва твърде рядко

И аз напоследък се замислям дали в България най-големият проблем е вертикалното разстояние на властта - усещането (съчетано със желание да е така) на хората, че решенията се взимат далеч от тях. Мисля, че това е свързано и с повсеместното неумение в България да се работи в екип.

В името на монопола

След поредната новина за лобистски законопроект, прокаран от иначе непрекъснато хваленото министерство на Нона Караджова отново се сетих за абсурдното функциониране на българската икономика. В имитация на свободен пазар, тук държавата подкрепя монополи, защото тяхното контролиране е по-лесно за администрацията от регулиране на свободна и конкурентна среда.

Един много интересен пазар в това отношение са комуникациите. Както и в други сфери заради цялата конюктура държава и организирана престъпност работят за консолидиране на пазара. Така чрез много съмнителен процес са се получили 3 кажи-речи монополиста (Виваком, Мтел и Близоо) в първоначално три различни пазара. Обаче заради технологичното развитие от всички комуникационни услуги данните (интернет достъпът) с времето стават най-доходни. За никой от трите монополиста това не е първоначалният пазар, в който са си уредили монополно или картелно положение и сега им се налага да се конкурират. Поради неумението да са конкурентни, този процес се превръща в една гротеска демонстрация на българската реалност и абсолютно незачитане на правата на потребителите. Достатъчно е да отидете с оплакване при която и да е от трите компании (ще се радвам ако някой даде опровергаващи примери в коментарите), за да изпитате пълната драма на неефективни връзки с клиентите.

А заради това, че йерархично-олигополната структура не е достатъчно гъвкава да смогне на темпа на навлизане на технологиите, големите играчи дори не могат да проследят всичките квартални конкуренти, които им ядат пазара чрез нерегулирани услуги. Старите модели са обречени, но ние трябва да им помогнем да си отидат по-бързо.

Не е лесно да си голям

И преди съм писал за трудностите и рисковете пред големите организации. Наскоро попаднах на този много показателен комикс по темата.

Too Big to Fail*

* в превод на български - прекалено голям, за да се провали

Понятието Too Big to Fail стана особено известно покрай кризата от 2008. То често се използва за глобалните финансови гиганти като Citibank, AIG, RBS, ING и други, които се наложи да бъдат национализирани и с това да бъдат спасени от фалит, който би завлякъл цели държави.

В България като че ли този израз не е толкова популярен. За сметка на това в държава пълна с олигарси със съмнителен произход на парите, е пълно и с тайни зависимости между влиятелните хора в страната. Една значима част от тези зависимости са видими чрез легалните финансови потоци. Това, което се вижда при поглед към тези потоци е, че българската икономика в прекалено голяма степен зависи от легалната страна на техния бизнес. Предприятия като Нефтохим контролиран от Валентин Златев и Химимпорт (собственик например на популярните сред обществото BulgariaAir и HemusAir) на небезизвестната ТИМ са само част от тези критични за България компании.

На фона на това добрата новина е, че свободният пазар наказва манипулативното поведение. В резултат на това, в момента най-големите предприятия на борсата привидно не са пряко свързани с българските олигарси.

Но в крайна сметка олигархични или не, организациите, които са too big to fail са вредни за икономиката. Част от борбата, както срещу пазарните манипулации, така и срещу организираната престъпност, включва промяна на политиката на толериране на големите инвеститори и насочване на усилията към подкрепа на дребния и среден бизнес, както това става в развитите икономики. Много малко български политици говорят за това, но то е един от основните приоритети за Мартин Димитров.

Барак Обама за новите реалности

В тазгодишното си обръщение към обществото в САЩ, Барак Обама обръща внимание на една промяна в съвременните реалности:

...мнозина американци си спомнят за времето преди глобализацията, когато беше достатъчно да се работи здраво, за да получиш прилични заплата и социални придобивки. Но светът се промени и за мнозина тази промяна беше болезнена...

Хубаво е повече хора да осмислят тази промяна, защото в новата реалност не е достатъчно да си работлив и усърден. Трябва и да можеш да допринасяш с нещо уникално, от което някой да има нужда.

Онлайн маркетинг в България

В България често се говори, че по форумите на онлайн медиите има много платени коментатори. Това е в синхрон със световните практики за онлайн маркетинг, където Twitter и Facebook са най-мощните платформи за двустранна връзка с клиентите.

Този феномен може да се наблюдава в действие в статиите за ценообразуването на газа в България, където във форумите не само се полагат огромни усилия да се спечелят симпатиите на обществото, но и дори има аналитични разяснения на трудноразбираемите данни. Един нагледен пример са коментарите под това интервю с изпълнителния директор на Овергаз. Наивното е, че самите представители продължават да се опитват да отричат свързаността си, което само подкопава доверието в думите им. Може би ако действаха открито щяха да ги засипят с много повече неудобни въпроси, но нали именно справянето с такива въпроси е работата им. Все пак в конкретния пример страните постепенно откриват връзките си. Следващата грешка, която промотърите допускат е, че (например към края на текста) си позволяват език, който е напълно неприемлив за каквато и да било професионална комуникация.

Щеше да е добре някой журналист да обобщи полезната информация. Да се надяваме, че в България някой ден ще се появи и аналитична журналистика, въпреки падащото качество на медиите.

Образованието като бизнес

Помествам цитати от едно интервю, което много ми харесва.

За една година можем да разработим нова магистърска програма, ако бизнесът желае да си партнираме

...Учебният план по нея [новата магистърска програма във ФМИ на СУ] също е уникален за Централна и Източна Европа – колегите ни от Румъния, Унгария и Полша засега имат само дисциплина "Технологично предприемачество", а ние - цяла магистърска програма. Надяваме се да разпространим опита си и в други ЦИЕ университети...

...В развитите страни се правят проучвания сред бизнеса и ИТ мениджърите на големите компютърни компании по въпроса какви знания биха искали да имат потенциалните им работници след пет години. Разработват се стратегически учебни планове. Съществува например един много добър учебен план за Computing Curricula 2005, подготвен от The Association for Computing Machinery (ACM), The Association for Information Systems (AIS), The Computer Society (IEEE-CS). Подобни учебните планове се актуализират през кратък интервал от години. Подобни планове се предлагат и от Световната банка. Мисля, че ние постигнахме успехи в бакалавърското и магистърско образование във Факултета, като изследвахме тези проучвания и въведохме подходящите промени...

...Ако бизнесът в България има визия и стратегии за нужните компетенции на специалисти, от които ще се нуждае, една година е цикълът да разработим кооперирано нова магистърска програма.

...Въпросът е, че нашият бизнес трябва да каже какво очаква след три, след пет години и освен това, трябва да каже и как ще ни помогне, защото пък нашият въпрос без отговор засега е защо ние да му готвим кадри и с какви ресурси да го правим. Къде е добавената стойност за преподавателите? Нормално ли е студентите ни да получават пъти по-голямо заплащане от преподавателите, а в същото време да очакват да ги учим на нови и актуални компетенции...

Проблемът за мен в образованието е кога нашите потребители - бизнесмени и управляващи - ще започнат да разбират, че това, което ние правим, трябва да ни възвърне инвестицията и позволи да се развиваме, за да сме конкурентоспособни в световен мащаб. Когато бизнесът казва: "Да, тази магистърска програма ми дава кадри, затова ще я спонсорирам", тогава ние започваме да печелим и да ставаме още по-добри...

...За съжаление, в България нещата са много конюнктурни – обикновено у нас не става въпрос за реални нужди и възможности за решаването им, за знания и умения, а повече за контакти и личности (кой кого и как познава). Това е традиция, наслоена от много години, сменят се хората, сменят се и конюнктурите. За съжаление, от моя гледна точка, нещата вървят трудно, защото българският бизнес на практика няма ясни стратегии за повишаване на качеството на продуктите и услугите си, за иновациите и развитието си. Като че ли повече се старае да поддържа съществуващото състояние – т.е., той няма много интерес към добре подготвени инициативни и творчески кадри. Въпросът е бизнесът да оцени, че му трябват талантливи и компетентни кадри. А той ще го оцени, когато започне да участва по-активно и да печели европейски и световни търгове, а не домашни, конюнктурни търгове, когато започне да печели проекти, оценявани от световни специалисти. Голяма част от ИТ/ИС фирмите работят с по-ниско заплатена аутсорс дейност и за нея не им трябват особено талантливи специалисти. Работейки аутсорсинг, те не оставят нищо като история за нашите фирми. Независимо, че от двайсет години говорим за приоритет в ИКТ, аз не съм видял много действия, които да осигуряват реално този приоритет. Разбира се, има и доста фирми, които разбират, знаят, подпомагат. Кризата в момента може би ще забави процеса на развитие, но няма да го спре. Според мен финансовата криза създава потенциал за тези, които знаят и могат, които търсят и предлагат алтернативни решения, които поемат рискове...

...Ще дам конкретен пример: ние създадохме при отлично партньорство с български фирми като изборна една дисциплина - "Business Intelligence" - която две години по-късно стана една от най-желаните сред студентите. Наскоро Coca Cola направи аутсорсинг център в България, който е оглавяван от хората, които преподаваха и се учеха по дисциплината, и всяка година от програмите ни центърът взима по един-двама завършили студенти на работа. Друг голям късмет е, че при нас повечето студенти имат и стаж във фирмите. Те работят в големи и утвърдени световни, европейски и български фирми и фирмената им култура вече е съвременна, глобална. Надяваме се, че нашите студенти от магистърската програма "Технологично предприемачество и иновации в информационните технологии", било сами, било срещайки се с иновативни колеги и приятели по света (предлагаме им доста добри професионални и социални изяви и контакти, участие във форуми и мрежи), ще успеят да направят нови значими фирми...

Във връзка с новите пазарни условия, беше много трудно да убедим Факултетния съвет да приеме дисциплини като "Организационно поведение" във ФМИ. Според мен тази дисциплина трябва да се знае от всеки завършил студент. Нормално в България досега ние имахме много добри функционални и технологични познания. Но какво се случва в момента - глобализация, пазарна икономика - а нашето традиционно висше образование пропусна да ни научи какво е това бизнес, комуникационна и организационна култура. Това всъщност е разликата между нашите специалисти и западните – ние не винаги си знаем цената и трудно я отстояваме...

Кой в България сега има разбирането, за да каже, че, помагайки в образованието на младите, си осигурява пенсията? Аз в момента уча тези студенти, защото, ако искам да получавам пенсия в България, те ще ми я изработят. А как работещите в момента в бизнеса и държавната администрация очакват да получават заплати и пенсии, като не осигуряват адекватни условия за работа, не изплащат необходимите пенсионни осигуровки и на всичкото отгоре, невинаги и недостатъчно произвеждат конкурентни продукти и услуги? Това е реалността в момента...

Разбира се, това не означава, че не трябва да има и образование в области, които не са толкова комерсиални. Но трябва да се разграничават доходните бизнеси, в които да се промотира конкуренция, за да се подобрява доставяното на клиентитие, от субсидираните социални услуги, които са обществено-полезни и за сметка на данъкоплатците. Така е и в комуналните услуги, а и в други сфери. Няма нужда обществото да дава пари за бизнес, който може да се издържа самостоятелно.