Разнообразието, приложено в игри за условни знания

Тази статия е превод на абстракта на докторската ми дисертация, озаглавена Вграждане на разнообразие в обекта на учене за разработката на сериозни игри, които подпомагат усвояването на условни знания, която защитих успешно през 2015г в University College London под ръководството на проф. Анджела Сасе и проф. Пол Екблом.

Да се научим как да се справяме със задачи, които нямат оптимални решения е предизвикателство, с което продължаваме да се сблъскваме през целия си живот. По-конкретно, когато такова обучение трябва да е скалируемо за големи аудитории, са необходими технологии, които да подпомагат учителите да предоставят обратната връзка и дискусиите, необходими за ефективно учене. В тази дисертация аз прилагам изследване чрез дизайн като следвам типичния развоен цикъл за разработката на сериозни игри. Предлагам напътстващ модел (показан на графиката), който извежда учебни и мотивационни принципи, които да бъдат включени в дизайна на сериозни игри.

Моето изследване започва с приложение в областта на управлението на проекти и – по прагматични причини – се премества към областта на информационната сигурност. Първата (концептуална) фаза от този развоен цикъл за разработка се състои от задълбочено изследване на съществуващ продукт: симулационна игра на тема преговори (Изследване 1 в класна стая и 60 участници). Във втората (дизайн) фаза използвам бързо прототипиране, за да разработя геймифициран уеб инструмент, въплъщаващ модела Предпоставки за престъпление, провеждайки пет малки формативни оценки (Изследване 2 със 17 участници) и окончателно лабораторно изследване (Изследване 3 с 28 участници). В последната (продукционна) фаза използвам инструмента в две изследвания в класна стая (Изследване 4 с 34 участници и Изследване 5 с 20 участници), за да проверя възможностите за използването на инструмента в реални условия.

С тази дисертация правя три основни научни приноса. Един е адаптирането на итеративния метод на феноменографичното иследване на ученето към изследването на ефективността на сериозните игри. За тази цел използвам отворени въпросници, анализирани с три различни модела за анализ, за да покажа примери за четири различни форми на дълбоко учене. Друг принос е предоставянето на практически примери за положителните ефекти върху ангажираността (с учебното помагало) и ученето от внасянето на елементи на разнообразие. Третият принос е разработката на четири принципа базирани на изследването чрез дизайн: 1) важността на гъвкавите методологии, 2) полезността на обратната връзка, която теорията получава от конкретното приложение, 3) специфичната необходимост от учителско напътствие и 4) преизползването на съдържание, генерирано от потребителите.

Пълният текст на моята дисертация е достъпен на английски.

Защо имаме този глад за личности?*

Първоначално написах тази статия като коментар на друга статия: "Защо имаме този глад за програмисти?" Хареса ми как се получи и ми се прииска да сложа някои от твърденията в контекст, затова я публикувам и тук.

Като учител, аз имам своя собствена гледна точка към това защо в България има дефицит на личности, които да бъдат обществени лидери. Най-просто казано: всеки може да научи всичко, но за това му трябват мотивация и напътствие. Като общество ние трябва да изградим среда, където това да бъде възможно.

Разбира се, тук имам предвид мотивация най-общо. Под мотивация в някои случаи може да става дума за намиране на свободно време, в други - способност за концентрация за по-дълъг период от време, в трети - воля да бъде продължено, когато проблемите изглеждат нерешими. Може и да е просто въпрос на това наоколо да има хора за взаимна подкрепа или за състезание. Това е различно за всеки и дори за един човек се променя с времето.

Когато има мотивация, остава да бъде набавен вторият компонент - напътствие. Напътствието е необходимо, за да може ученето да е ефективно, за да не бъде преоткриване на топлата вода. Напътствието може да има много форми - може да е от учител, може да е взаимно между съученици. Но за да бъдат приложни едни знания, е най-полезно когато това напътствие идва от технически (в случая с програмистите от оригиналната статия - старши програмисти, технически лица с друга експертиза) или административни (мениджъри, началници, собственици) ръководители.

Какво означава всичко това - най-вече две неща. Първото е и по-трудно, а именно, че ние като общество трябва да създадем среда, в която всички знаят, че усилията ще бъдат възнаградени подобаващо. Второто е способните да отделят време, за да помагат на желаещите да се научат.

Като цяло усещането за справедливост ужасно липсва в България. Изключение правят някои самозаблудени хлапаци (на интелектуално ниво), които не осъзнават, че България все още е в желязна тоталитарна хватка и всеки, който надигне глава повече от позволеното ще бъде смачкан, включително и с пълното съдействие на държавното обвинение, начело с главния прокурор. Част от последствието от това е, че в по-голямата част от обществото (в икономиката, културата, политиката) за лидери се назначават не борбените и креативните, а послушните и манипулативните. Затова и когато трябва да бъде взето решение, всичко се блокира, докато най-висшестоящият не се произнесе. Въпреки че много хора се борят, това няма как да бъде променено за година или две. То отнема поколения, а не достатъчната активност ни обрича и след една смяна на поколенията да няма задоволителна промяна.

Второто е сравнително просто, но изисква постоянство от всеки от нас. Независимо колко е зает един човек, той трябва да отделя време на околните. Освен всичко друго, това е грижа за собственото бъдеще, собствените старини. По-способните са по-заети, и при най-успешните това взима най-крайна форма. Те не могат да намерят хора, които да издържат на темпото им. А истината е, че те трябва да държат за ръка околните докато те смогнат на това темпо. Но не е необходимо човек да е преуспял, за да отдели време на близките си. Всеки има (близки или далечни) деца около себе си, които попиват всичко, което видят и чуят. Всеки има познати и приятели, които са загубили пътя си в живота и не знаят какво да правят. Всеки вижда хора, които си блъскат главата с наглед прости неща. Отделете време за тези хора. Питайте ги как се чувстват, какво ги затруднява, какво са опитали. Предложете им как Вие бихте го направили. Не им изземвайте идеята, просто представете гледна точка и им дайте време да намерят своя собствен път между своя характер, Вашето решение и безкрайността на живия свят.

Всичко това не е нещо, което аз или някой друг наскоро е открил. То е следствие от хилядолетия наука, част от която аз се опитвам да сведа до примери от нашето ежедневие. Колко съм успял е трудно да се каже. Но сигурно скоро пак ще опитам. Пък и то не е лекция, това е един безкраен разговор.

Децата не учат от хора, които не харесват

Днес разбрах, че наскоро един приятел е участвал в телевизионно предаване. Разбира се, че се зарадвах - той има какво да каже на хората. Но аз дори не подозирах, че той от дълго време разпространява в България една от най-важните теми в съвременното общество - лидерското поведение. Оказа се, че Миро е един от основателите на сайта leadership.bg, където има страшно много преводни и авторки статии за лидерските умения.

В телевизионното си гостуване, Миро обяснява за лидерството, което трябва да демонстрират учителите. Поводът е, че в leadership.bg наскоро преди това са публикували тази невероятно ентусиазираща 7-минутна лекция на Рита Пиърсън.

Запис от гостуването на Миро можете да видите на сайта на България on air. Много повече материали по темата на български има в портала за лидерство и личностно развитие.

Въображението

Един от филмите, които най-силно са ме впечатлили в живота им е Detachment, филм от 2011 година, чието заглавие сигурно се превежда като "откъснатост". Днес публикувам филма, защото преведох един от силните цитати в него.

Как бихте могли да имате каквото и да било въображение, ако винаги ви се натрапват образи?... Какво е "мисловен конфликт"... Целенасочено да вярвате на лъжи, знаейки, че са неверни. Ежедневието ни е пълно с такива примери: Трябва да бъда красива, за да съм щастлива. Нуждая се от операция, за да бъда щастлива. Трябва да съм слаба, известна, модерна. На младите мъже днес им се казва, че жените са курви. Предмети, които служат за чукане, биене, осиране, които трябва да се срамуват. Това е рекламен холокост. 24 часа на ден, през остатъка от живота ни, силните на деня работят денонощно да ни оглупят до смърт. Затова, за да се защитим и предпазим от това да станем част от това безумие, ние трябва да се научим да четем. Да стимулираме собственото си въображение. Да култивираме нашето съзнание. Наша собствена представа за това какво е правилно и какво - не. Ние всички се нуждаем от тези умения, за да защитим и предпазим нашите собствени съзнания.

Съжалявам, че сега нямам възможност да намеря или преведа и други откъси, които със сигурност си заслужават усилието. Дано някой ден успея.

Съвети за самоконтрол при учене

Днес в една популярна статия озаглавена с веселото "5 техники за учене на истински умните хора" видях много практични съвети за това как да се учи.

1. Приглушете вътрешния си глас
2. Спорете със себе си
3. Дръжте се така, сякаш сте любопитни
4. Намерете истината на дъното
5. Фокусирайте се върху съобщението, не върху вестоносеца

Съветите може да изглеждат странни и дори противоречиви, но те са практически препоръки как да се опитаме да управляваме когнитивното си натоварване (от англ. cognitive load). Те са свързани с факта, че хората "с будна мисъл" често може да са отегчени от някой, който говори бавно и не много атрактивно. Тези съвети напътстват човек да се опита да не се разсейва, а когато това е невъзможно, се опитват да насочат страничните разсъждения обратно към темата.

За отговорите на трудните въпроси

Този път ще публикувам нещо върху което аз лично работя. Става дума за това как всъщност хората научават онези знания, които са сложни.

Разбира се, първият въпрос по темата е кои знания наричаме сложни. В друга статия вече представих различни опити за класификация на знанието. Там стана дума и за разделението на Сугрю, което разграничава три типа знание: декларативно (фактологично), процедурно и условно. Първите два типа се подразбират от името - декларативното знание е това, което е винаги вярно като това, че цялото общество избира парламента и президента, а процедурното знание се отнася до това как се прави дадено нещо, например че да се взима дадено решение е добре да бъдат разпознати всички възможни алтернативни решения, преди да бъде избрано едно от тях. От тези три типа условното е това, което е най-объркващо и тази статия е посветена на него.

Условното знание е онова, което дава различен отговор на въпросите според обстоятелствата. Но сложността идва не само от това, че обстоятелствата променят възможните отговори. По-трудното е, че най-често друг не може да ви даде верния отговор, защото за него той е различен. Разбира се някой може да се опита да Ви предложи решение, но той ням как да знае, дали то ще работи във Вашия случай. Вие трябва да го откриете сами за себе си.

Една от причините за тази трудност е, че в реалния живот (за разлика от точните науки) нещата рядко са черни или бели. Затова е важно да можем да мислим критично и да умеем да съпоставяме алтернативите пред нас една на друга. Например когато вкъщи се спука водопровод, въпреки че най-вероятно нито знаем как да го поправим, нито познаваме водопроводчик, ние няма как да оставим проблема нерешен и водата да тече - налага се да открием решение. Решението, което ще открием може да не е оптимално - може да се налага къртене, или цапане, което няма как да не остави следи. Но при всички обстоятелства ще трябва да направим нещо.

Не само в бедствени и неотложни ситуации е важно е да се взимат решения. Взимането на решения е и полезен опит, а човек се учи най-добре чрез практика. Защото дори едно решение да е грешно, това ни позволява да опознаем тази грешка, да знаем какво точно е грешно и в коя част на проблема да търсим ново решение. Както казва и Христо Стоичков с впечатляващия си житейски опит: "Който не играе - не печели." Ако Вие имате собствена идея, е сравнително по-лесно - трябва само да опитате да я приложите. По-трудно е когато на човек не му идва наум дори и идея. В края на статията ще предложа няколко начина за намиране на идея за решение.

За да илюстрирам написаното с примери, които да са разбираеми за повече хора, ще използвам динамичната политическа обстановка в България. Надявам се с това да не отблъсна онези, които не се интересуват от политика. Един много практичен подход, в ситуации когато не можем да намерим отговор, е да се опитаме да намерим други подобни ситуации и да видим какво е сработило тогава и какво - не е. Например случвало ли ви се е нещо подобно преди? Как постъпихте тогава? Бихте ли гласували за някой, за когото сте гласували преди? А за някой нов?

Ако не можете да намерите решение в собствения си опит, погледнете другите около вас. Търсете някой, който Ви е близък, в чиито решения имате доверие, чиято постъпка в подобна ситуация Ви е вдъхновявала. Няма нужда да се доверявате на този човек във всички ситуации. Достатъчно е да му имате доверие в подобни. В други можете да постъпвате по друг начин. Това умение на хората да избират селективно модели за подражание е обяснено в една от научните статии, които най-много са ме впечатлявали. Ако не можете да намерите примери от историята на България, които да одобрите, може да оцените това, което се случва в Исландия, или пък Италия или Гърция?

Диалог с обществеността

В новата икономика на непълна информация и бързо променящи се реалности все по-осезаема става пропастта между богати (не непременно милионери, а по-скоро хора които могат да си позволят финансова свобода) и грамотни от една страна, и бедни и яростни от друга. Разделение, което води до все повече конфликти, насочени не към решаване на проблеми, а по-скоро към изливане на негативна енергия. Една основна страна от това е нещо, което някои наричат класово разделение между “предприемчиви” и “трудещи се”.

В реалността на това ежедневие не е рядкост някой (в позицията на фарисей) да се възмути от заобикалящата го простотия, най-често в лицето на подрастващите. Но тези редки възмущения не са нещо по-различно от внезапните яростни бунтове на точно онези по-простовати младежи, които в неспособността да анализират проблемите си и да ги решат, изсипват яростта си безогледно и често върху местните предприемачи, поради неспособността си да достигнат до световните елити. Както възмущението, така и протестите много лесно биват изместени от следващата злободневна тема, предизвикана от стечение на обстоятелствата.

Отчасти в отговор на разрастващата се пропаст в обществото, академичната общност във Великобритания подема инициатива за ангажираност с обществеността (от англ. public engagement). Тази ангажираност се изразява в подкрепа на инициативи, които обясняват на обществото резултати от научни изследвания и последствията, които те имат за политиката и ежедневието. Това става както чрез публикуване на интервюта и популярни документални статии, книги и филми, така и чрез участие в дебати и разяснителни кампании. С един по-широк поглед към това какво всъщност представлява науката може да се твърди, че не само конкретните открития са работа на екипите от учени, но също и обясненията как тези открития всъщност могат да бъдат от полза за обществото. Участието в такива дискусии със сигурност прави науката по-устойчива от финансова гледна точка. Тези дискусии подсигуряват, че тези, които дават парите, всъщност разбират за какво са дадени тези пари.

В подобни дискусии трябва да взимат участие не само политици и учени, но и всички, които играят някаква водеща роля в обществото. В глобалния корпоративен свят това е добре осъзнато (там го наричат корпоративна социална отговорност). Но съществуващите социални проблеми показват, че имаме нужда от повече активност в обществения диалог от страна на банкери, ИТ специалисти, прависти, лекари и много други експертни професии. И най-добре това да не се случва по фарисейски изневиделица веднъж на високосна година, а в един активен диалог.

За формите на знание

Продължавам да се натъквам на хора и статии, които говорят за техники, с които „се учи бързо“. Затова ще продължа с моите статии, в които споделям част от опита, събран в моята работа. Не става дума толкова много за това, което аз правя, а по-скоро за публикации, които съм чел, и които са повлияли на подходите, които изпробвам. Тук ще обърна внимание на различните форми на знание и защо е изключително трудно да се говори за „бързо учене“. Предполагам, че читателите на тази статия вече са се натъквали на резултатите от изследването на PISA, срявняващо уменията на деветокласниците в различни страни. Един от тези резултати е, че близо половината ученици в България не успяват да демонстрират аналитично мислене.

Може би най-елементарното разграничение, което човек може да направи в контекста на знанието, е това между данни, информация и знание. За пример нека разгледаме езиците и азбуките (за да бъдат илюстрациите визуални). Реших да подбера изречение от една от любимите ми публикации, част от която ще обобщя по-нататък в тази статия, а именно:

The present theory is a schematic one that owes much to other neo-Piagetian models, but differs in two main ways: in its use of school learning data and in its assumption that new stages do not supplant previous ones.

Какво виждаме в това изречение? Някой, който не може да чете английски, вижда низ от символи, които (най-малкото защото съм си направил труда да ги цитирам) съдържат някакви данни. С или без помощта на технологии, човек може да изкопира това изречение и да го пренесе за някой друг, който ще може да работи с копието му (точно както съм направил и аз тук). За един човек, който може да чете английски, това изречение е информация. То казва, че теорията, за която се отнася е сходна с други нови модели, повлияни от Пиаже, но има две основни разлики. Човек трябва да е запознат с работата на Жан Пиаже и негови последователи, за да може да разбере новопрочетеното в дълбочина и да го навърже. С това вече прочетеното ще може да бъде превърнато в знание и човек да си даде сметка, че за разлика от досега познатите, новият подход се базира на данни от училищно обучение и допускането, че последващите нива не изместват предходящите.

От дадения пример се вижда, че и знанието, само по себе си, не е нещо просто. В цитирания пример става дума за нива на знанието. Нека отложим тези нива още малко и разгледаме как знанието се прилага. Независимо от професията, всеки практик би се съгласил, че едно е да знаеш, друго е да можеш. Приложната страна на знанието намесва понятия като умения, компетенции и способности. Тяхното значение е оплетено и трудно за интерпретиране. Например проектът CEDEFOP се опитва да ги систематизира според различната им употреба в различни европейски страни.

Блуум, създателят на една от най-цитираните категоризации на знанието, най-общо го разделя на три категории: когнитивно (или съзнателно), афективно (или емоционално от англ. affective) и психомоторно. Аз лично работя с умствени процеси и затова се интересувам от когнитивния дял. В него Блуум слага 6 нива, но за мен е по-интересна едно друго разделение – това на Сугрю (познато ми от работата на Гийбелс и неговите колеги). Той разделя знанието на три групи: декларативно – факти, процедурно – описващо последователности или зависимости, и условно – зависещо от обстоятелствата и нееднозначно. Пример за декларативно знание е, че времето вчера е било облачно. Процедурно знание може да е, че облаците могат да предизвикат дъжд. Пример за условно знание е, че когато небето е ясно през деня, температурите се покачват, а ясното небе през ноща води до по-ниски температури. Това между впрочем е вярно за условията на Балканите, но може да не е непременно така за тропиците или полярните кръгове.

В края на статията ще се върна към цитата. Той е от една статия на Джон Бигс, наречена „Modes of learning, forms of knowing and ways of schooling“ (или „Режими на учене, форми на знание и начини за обучаване“) от 1994. Както показва заглавието ѝ наред с други неща, статията представя следните различни форми на знание, описанието на които се опитвам да преведа от оригиналната статия на Бигс:

• Неявно (от англ. tacit) знание, изразявано с действия, но често невъзможно може да бъде изразено с думи. Пример за това е работата на всеки майстор в дадена професия, част от знанието на който е развито в практиката и не може да бъде обяснено или предадено.
• Интуитивно знание се усеща директно. Пример за такова знание е естетиката или практиката на учените, преди да успеят да формулират своята теория
• Декларативно знание, подобно на типа според Сугрю
• Теоритично знание е може би част от декларативното знание според Сугрю, но според Бигс е по-общо и абстрактно
• Метатеоритично знание е по-високо ниво на теоритичното знание, достигащо границата на научните открития, отвъд конвенционалната теория, където представите могат да се променят
• Процедурно знание е отново тип, подобен на този на Сугрю. Бигс оприличава този тип на неявното знание, с тази разлика, че може да бъде изразено с думи, и да бъде свързано с декларативно или процедурно знание.
• Условно знание, осигуряващо метакогнитивна подкрепа за процедурното знание и присъстващо в таксономията на Сугрю.

Склонен съм да се съглася, че структурата на Бигс не е идеална, но успява да предложи подход, който да съчетае разделението на Сугрю с идеята за неявно знание. Ако се върнем към идеята за бързо учене, тази статия поставя въпроса за това какво знание всъщност може да бъде научено бързо. Дори това да е възможно за декларативно знание, за мен лично условното е много по-интересна и полезна форма, която е предизвикателство за овладяване.

Може ли ученето да се оптимизира?

Поканиха ме на една среща със Заедно в час. Давам си сметка, че там ще има много хора и едва ли ще има възможност да се навлезе в задълбочена дискусия, затова реших в този текст накратко да обясня на български част от изследванията на които базирам работата си.

Напоследък много често виждам някой да говори за бързо учене. Примери за това са скоростното четене или видео презентации, които обещават за един час да обяснят материал за цял семестър. Макар и не в контекста на обещания за такива чудеса, Мик Фланаган (човекът, който пръв ме запозна с научните изследвания, които ще представя тук) определя идеята за бързо учене като абсурдна. Простото обяснение на такава позиция е, че не количеството (скоростта) на учене е съществено, а качеството (дълбочината) му.

Дълбокото, като противовес на плиткото, учене може да се разглежда като разликата между научаване на факти и разбиране/осъзнаване на взаимоотношенията между обстоятелствата, които пораждат тези факти. Например, едно е да знаеш, че в навечерието на Априлското въстание е имало множество други по-малки бунтове, друго е да поставиш това в контекста на Възраждането и да го свържеш с предшестващата го духовна дейност като написването на История славянобългарска и създаването на българска екзархия и български взаимни училища. Затова и не толкова бързото възприемане на факти е съществено, а процесът на интерпретиране и интегриране на тези факти с вече съществуващото знание на учащия се.

В същото време проблемът с развиващото се знание и претоварването на учебните планове е налице. В отговор на това във Великобритания се заражда течение сред педагозите и преподавателите, занимаващо се с нещо, което може да се преведе като преломни понятия (от англ. threshold concepts). Идеята на тези изследвания е, че има понятия, които са едновременно изключително трудни за научаване и критични за по-нататъшното разбиране на цели дисциплини. В англоезичната литература често се дават примери от икономиката, в която разпознаването на такива понятия е най-напреднало. Два икономически примера са взаимодействието между търсене и предлагане и алтернативна цена. Това са понятия, които са трудни за възприемане, често дори контраинтуитивни, но веднъж осъзнати променят начина, по който се възприема икономиката като цяло. Именно това са част от характерните черти на преломните понятия.

Погледнато през тази призма, основна цел на образованието може да бъде учащите се да овладеят преломните понятия, което да им послужи за база за по-лесно възприемане на друго, не толкова критично знание в последствие. При един такъв подход възникват два въпроса: 1) Как да разпознаем кои са преломните понятия в областта, в която работим? и 2) Как тези преломни понятия могат да бъдат предадени на учащите се, които неизменно имат различен предварителни опит и познания? За намирането на тези отговори можем да се обърнем към феноменографията - наука изследваща как хората възприемат даден феномен и индивидуалните различия в този процес.

Намирането на отговор на първия въпрос е сложен и дълъг процес. Едно преломно понятие обикновено е и трудно за възприемане и критично за по-нататъшното навлизане в дадена област. Затова утвърждаването на едно понятие като преломно преминава през няколко итерации на затвърждаване от учащи се, от учители, но и от практици. Въпреки, че все още няма задълбочени изследвания на този въпрос, изглежда вероятно преломните понятия да са различни в контекста на различните култури. Затова изключително важно, и най-вероятно неизбежно, е изследването на преломните понятия на място в самите часове, където учебният план подлежи на актуализация. Това може да стане с помощта на японския метод на изследване на уроци и производния му метод на изследване на ученето. Това са процеси протичащи в продължение на няколко учебни години, в които малка група учители работи заедно като обсъжда учебните цели, планира самите уроци, наблюдава как протичат те на практика, адаптира ги според наблюденията и споделя резултатите, за да могат да бъдат използвани от други учители.

Вторият поставен въпрос е изключително сложен именно заради споменатите по-рано персонални различия между учащите. Те могат да са и в начина по който учащите възприемат нова информация, въпрос на разсейване или на лична интерпретация. Това са вътрешни процеси за учащите и затова на тях трудно може да се влияе. Феноменографията предлага непряк подход - представяне на новата информация по различни начини, така че тя да може да бъде видяна от различни перспективи и оценена в по-голяма пълнота. На практика това може да означава повтаряне или преразглеждане на дадено понятие, но ако то е преломно, може би допълнително отделените време и усилия си заслужават и ще доведат до по-лесно възприемане на други последващи понятия. Най-сигурният начин това да бъде разбрано е да се опита на практика и да се наблюдават резултатите.

С това мое кратко изложение на няколко практики от социалния конструктивизъм исках да направя въведение в част от теорията, с която работя. Идеята ми е с това да представя няколко световни добри практики използвани в образованието и с това да улесня навлизането им в България. Някои от препратките сочат към научни публикации, достъпът до които е платен. При интерес ми пишете (например коментар тук) и мога да споделя статиите, но предпочитам да не ги публикувам за свободен достъп.

Иван Нейков за новите реалности

Подобно на Барак Обама, когото цитирах преди малко повече от година, и Иван Нейков констатира новата ситуация, която може и да не сме усетили с пълна сила още, но вече е факт:

"В бъдеще пазарът на труда ще бъде отворен за високообразованите хора и тези с повече квалификации, докато хората с нисък или никакъв ценз постепенно ще бъдат изтласкани от трудовия пазар и ще се превърнат в аутсайдери."

Нейков обаче явно си няма представа от състоянието на високотехнологичния сектор в момента, защото успява да види едва в бъдещето, нещо, което е реалност още отпреди кризата:

"И сега е налице тенденцията да се наемат хора с по-високо образование за длъжности, изискващи по-ниска квалификация. В бъдеще тези ефекти или дефекти на пазара ще се засилват. Дори няма да се учудя, ако един ден у нас има предприятия, в които всички служители са с висше образование от най-високото до най-ниското стъпало"

Смятам, че Нейков не успява да види и един друг вече случващ се процес. Той твърди:

"Ако става дума за управление на технологични процеси със скъпи машини, със сигурност работодателят няма да повери управлението на служител без квалификация и образование. Това ще се превърне в общовалидна тенденция, ще бъде преди всичко изискване на технологиите и на модерния начин на живот", категоричен е Иван Нейков. Според него пикът на тази тенденция най-вероятно ще се случи, когато постепенно отраслите на икономиката ни започнат да усещат подем.

Нейков обаче не оценява, че разширяващата се дупка между заплащането на квалифицирани и общи работници влияе и на самите технологии. Доставчиците на машини правят техниката си все по идиотоустойчива като по този начин намаляват изискванията към операторите на машини.

Това обаче на практика е само малко облекчение, защото отварящите се позиции за оператори на машини са значително по-малко отколкото работници са извършвали съответната работа ръчно преди въвеждането на технологията.

Неизбежно всеки сам трябва да поеме отговорност за живота си и да вземе решение в перспектива.

Goodbye FMI*

* в превод на български - сбогом ФМИ, взаимствано от заглавието на филма "Сбогом Ленин"

Днес получих линк към една петиция, която очакавам от дълго време. Става дума за протеста на студентите във ФМИ срещу "спирането на иновативните програми" във факултета.

ФМИ е известен като най-доброто място в България за обучение по информатика. Но да си първи сред сакати не е кой знае какво успокоение. А България е осакатена от хватката на олигархията. Тук няма същинска конкуренция, няма същинско качество и няма същински иновации. Повечето хора, които имат някакви подобни реални амбиции, ги реализират в чужбина.

Затова подписах петицията и си позволих следния коментар:

Състоянието във ФМИ в момента е плачевно. Студентите са отчаяни от системата. След завършване на бакълавър, те панически се опитват да намерят поне една магистратура, която има някакъв смисъл. Когато не видят такава, те не откриват възможност да продължат развитието си с помощта на ФМИ.

Мисля, че резултатът от това може да бъде описан с пример. Една моя позната от СМГ и олимпийския отбор по математика наскоро сподели, че така и не е успяла да завърши магистратурата си по ИИ. Попитаха я защо. Тя отговори, че така и не е успяла да си навие, че физиката, която учи има нещо общо с изкуствен интелект.

За мен това показва, че ако някой в ръководството на ФМИ смята, че физиката е важна за изкуствения интелект, той със сигурност не си е свършил работата да обясни това на студентите. Това за мен е пример за огромен провал, който във всеки нормален университет би довел поне до обсъждане на учебния план. Във ФМИ това е невъзможно, защото има лобита, които не търсят смисъл в работата си, а търсят работа за тяхната представа за смисъл.

Със сигурност не е лесно да бъде управлявана академична структура, но също така със сигурност помага ако целите на ръководството не се изчерпват до тесните им научни интереси, но и обхващат перспективите пред институцията и общността около нея.

Нова година в един нов свят

В коментари след статията за предизвикателствата пред еврозоната през 2012 развих една своя теза. От една страна тя е опит за отговор на един поколенчески проблем, с който човечеството се сблъсква. От друга това е индивидуалният отговор, върху който аз работя несъзнателно през последните 15 години и съзнателно през последните 5. За съжаление този отговор (както и всеки, който е смислен) не е универсално, а мое индивидуално решение. Всеки трябва да реши задачата за себе си. Сега малко по-подробно: използвах подзаглавието на статията като контрапункт, за да развия тезата си.

Забавящ се ръст на икономиката, италиански дългове и нуждата от още икономии ще са истинското предизвикателство през следващата година

Моят прочит е, че истинското предизвикателство е увеличаващата се глобална конкуренция и неспособността на Европа да се адаптира към това. На Европа спешно е нужна нова добавена стойност, за която в световен мащаб има търсене. В текстилната и добивната индустрии, както и в комуникациите, здравеопазването и образованието Европа загуби каквито и водещи в световен план позиции да е имала. Под огромен натиск са машиностроенето (вкл. автомобилостроенето), селското стопанство и ИТ. Умишлено не споменавам финансите, но и те са по-скоро в първия списък. Въпросът е с какво съвременният европеец заслужава по-високото си качество на живот от останалия свят? Отговор все още няма. Въпреки, че сме назад от останалата част на Европа, ние в България продължаваме да работим по-малко и да живеем по-добре от много страни в третия свят. Защо, докога? Тези отговори можем да си ги даде само всеки един от нас поотделно, но засега ми се струва, че отговорите не са никак приятни. Като че ли има единодушие, че структурните реформи са най-доброто, което правителството може да направи, но не са най-важното като цяло. Най-важното е всеки от нас да се вземе в ръце и да покаже, че е незаменим.

Тук не става дума само за това да работим повече - повече работа е само едно от възможните решения, и далеч не най-доброто. По-добър начин да се повиши добавената стойност е да се работи по-ефективно - по-интелигентно, с по-малко халос, с повече концентрация, с повече желание и хъс, с повече мисъл, с повече внимание към това какво може да се научи и от грешките и успехите. Това е решението, което виждаме Северна Европа (и най-вече Германия) да прилага.

Но има един друг според мен още по-добър начин за повишаване на добавената стойност: е да измислиш нещо ново, за което има търсене, но няма предлагане. Това е изключително трудно и не всеки може да го направи. Още по-трудно е да можеш да се издържаш (и то дългосрочно) от предлагането на такава услуга, но успелите със сигурност ще получат уникално предимство.

В България вече се откриха няколко такива ниши като някои иновативни ИТ продукти, многоезичните центрове за поддръжка, античния исторически туризъм, но за да си заслужим благоденствието всеки от нас го чака много работа. Аз лично смятам, че в страната ни има изключително голям потенциал за неконвенционалното обучение (заради кризата в образователната система). Училището по роботика Робопартанс със сигурност е един пример за успешен бизнес в тази област.

Това, което все още предстои да бъде открито в областта е как да бъдат достигнати глобални пазари, защото българският е прекалено малък (и като брой и като средства). А потенциал има голям - ние имаме културни връзки с Европа (все още най-големият икономически съюз в света), рускоезичните страни (огромен пазар, където формалното образование също буксува) и Турция (втората най-бързо растяща икономика в света).

За индивидуалните различия и образованието

Попаднах на една статия със заглавие "На кого е нужно държавното образование?", която бих искал да коментирам по няколко причини. На първо място ми хареса как в нея авторът илюстрира индивидуалните различия. Ето мита, който авторът оприличава на образователната система:

Митологичният разбойник Прокруст от древна Атика е обичал да завързва жертвите си на желязно легло; ако те се окажели по-дълги от леглото, им отрязвал краката, за да се вместят; ако са били по-къси, ги разтягал с въжета, докато умрат от скъсване на ставните връзки. Тази извратена игра на изравняване на хората бива прекъсната от героя Тезей, който връзва Прокруст за собственото му легло, и тъй като Прокруст се оказва твърде голям за него, му отрязва краката и главата.

Ако звучи интригуващо, препоръчвам прочитането на цялата статия като начин за задаване на контекст на този много кратък коментар.

Аз лично не бих отишъл толкова далеч колкото автора да обвиня държавната образователна система в злонамереност. Според мен проблемът е по-прозаичен и много по-трудно решим. Аз мисля, че проблемът е, че за да се отдели индивидуално внимание на всяко дете, е необходимо много повече от един силно ограничен ресурс - усилие от страна на учителите и обществото.

Част от ответната реакция след осъзнаването на този проблем също изобщо не е засегната в разглежданата статия, въпреки че смятам, че цитираният Велин Цанов много добре осъзнава, че тя е допринесла за неговото личностно развитие. Това е социалната среда. Нещо, което е много по-лесно да бъде намерено в голям град, отколкото в малко населено място. Ще оставя последното като един отворен край за тази безкрайна тема, която ми се иска занапред да продължа.

Явно и другите причини ще останат за друг път :)

Грешката на българското общество

Миналата година премиерът заподозря, че в българската образователна система има проблем. Тези дни Симеон Дянков показа, че е значително по-интелигентен от началника си и посочи едно голямо разминаване в начина, по който се управлява България и този, по който се управляват останалите страни в ЕС. По-конкретно проблемът е, че тук се дават пари на силови министерства, а в останалите страни - за образование, култура и наука.

За да разберем размера на този проблем е хубаво да се вгледаме по-задълбочено в МВР. Ето два много показателни примера за размера на проблема:

Оказва се, че в МВР все още са широко разпространени тоталитарно-опортюнистичните методи на работа от комунизма. За 20 години олигархичната клика явно е съумяла да се самоизолира и подсигури.

На фона на тази информация изглежда сме допуснали огромна грешка да позволим двамата най-влиятелни политици в страната да са кадри на МВР. Струва ми се, че вариантите за поправяне на това недоразумение не са много. Все пак на следващите избори ще е хубаво да се постараем повече, ако искаме българското общество да поеме в по-добра посока.

Системната грешка в българското висше образование

Безспорно в България има много сектори, в които все още цари тоталитаризъм, наследен от комунизма. Един мой приятел, в свой коментар във Facebook, обясни защо българското образование е един от тях. Прилагам текста на коментара:

ФМИ: 750лв (такса) + 1650лв (държ. субсидия) = 2400лв
НБУ(Информатика): 2600лв (такса)

Цената на услугата в държавните и частните университети е сходна като цяло. В момента, в който МОМН издействат законодателство, което действително да спазва принципа "Парите следват студента" и започнат да субсидират и частни университети и частни училища, тогава поставени вече в реална конкурентна среда повечето държавни университети и училища ще бъдат принудени или да повишат качеството на услугата си или да се самозакрият.
Всеки от нас има интерес от реална конкуренция между университетите - резонно е като студенти да поставим този въпрос пред министерството.

В противен случай държавните университети ще продължат да качват таксите без да повишават качеството на услугата, просто защото ще са монополисти в нискоценовия пазар.
20 години вече наблюдаваме следното явление:
- младите бъдещи икономисти отиват в УНСС
- електроинженерите в ТУ
- строителите в УАСГ
- учителите в СУ

Няма конкуренция. Ректорските ръководства са спокойни, защото винаги ще има клиенти на тяхната услуга, защото пазарът е монополизиран по сегменти. Частните университети не могат да припарят на техния нискоценови пазар, защото държавата възпира всячески частната инициатива.

В България хората инвестират сума пари и време в образование, а резултатите са нищожни. Излизаш магистър на 25 години (защото да си завършил университет е голяма работа в България) и започваш да работиш нещо, което в 80% от случаите няма общо с твоето образование.
Университетите пука ли им?! Риторичен въпрос - не, не ги интересува, те си имат сигурната порция новобранци всяка година.

Просто целият модел на образователната система е сбъркан - обърнат е към университетите, а не към студентите. Точно както моделът на държавната администрация е обърнат към самите институции, а не към нуждите на клиента (в случая гражданите).

В заключение ще кажа, че имаме връстници на по 23-24 години, които вече са създали производствени компании, реализирали са иновативни идеи, регистрирали са милиони печалби, реинвестирайки ги обратно, въпреки че НЯМАТ висше образование, а ние дали се залъгваме, че сме полезни на обществото, само защото ходим (а често и не ходим) на лекциите на някой доцент в университета. Абсолютен нонсенс!

Образованието не е самоцел, държавните университети - също.

И по ирония на съдбата водим тази дискусия в сайт, създаден от човек, който към дадения момент не е имал висше образование (Марк Зукерберг). Някой от нас пишат от телефоните си, които са създадени от човек, който все още няма висше (Стив Джобс).

Демография и образование

Едно мнение на Даниел Грос (за когото не бях чувал досега), което споделям и смятам, че при всяка възможност трябва да се повтаря:

За съжаление изглежда, че България съчетава една от най-тежките демографски тенденции в Европа с една от най-слабите образователни системи. Идните поколения не само ще бъдат по-малобройни, но и ще бъдат по-слабо образовани.

Населението на България вече е с около 10% по-малко в сравнение с преди 20 години. При запазване на сегашната тенденция то ще намалее наполовина към 2050 г. Това е по-зле дори в сравнение с Япония. Нивото на образование пък ще бъде много по-зле в сравнение с останалата част на Европа.

Преобръщането на тези две тенденции би трябвало да бъде приоритет за всяко правителство. За нещастие нито един от двата проблема не може да бъде решен с краткосрочни мерки. И двата изискват ресурси и основни реформи. Докато последните не бъдат приложени, България ще е щастлива, ако се отърве само със стагнация вместо с изоставане.

Аз бих го перефразирал така: не толкова циганите са проблем за България (както се палят много хора в страната), а фактът, че образователната система се срива и оставя все повече хора без реална перспектива да се развиват адекватно в обществото.

Да си изградиш средата

След като завърших училище, като много други младежи от България, заминах да уча в Германия. Там един познат направи форум на българските студенти в града и постепенно започнахме да обсъждаме в него всичко възможно от ежедневието и университетската бюрокрация до икономика и философия. Някои просто си задаваха ежедневните въпроси, а други имаха мнение по всяка тема. Очаквано там се палихме изключително много за щяло и нещяло от политически убеждения и лични симпатии до граматика и правопис. Опознахме се добре - много бързо си пролича кой е идеалист и кой циник. И въпреки тези различия всеки малко по-любопитен имаше възможност да се запознае със света в чуждите очи и да се обогати с това, което другите са прочели или преживяли.

Вече студентският форум ми е далечен, а когато се виждам с приятели от тогава се случва да си говорим колко наивни сме били когато сме писали по различни теми, но и колко много сме научили. А за мен лично това беше периодът, в който (без да съм бил запознат с понятието) аз за първи път усетих прекия ефект от социалния конструктивизъм - създаването на тясно и споделено значение на езика в нашата общност.

Сега, доста години по-късно, аз вече съм запознат с теориите цитиращи Пиаже и Виготски. Сега знам какво наричат лична учебна среда и практикуваща общност и как те допринасят за личното развитие. Вече не участвам толкова активно в студентски форум, но за сметка на това пиша в блогове и Уикипедия, дискутирам по новинарски и професионални форуми. Прилагам това, което научих там в една по-широка среда. Приносите, които правя сега не са в една студентска общност, а в по-широкото общество с членове с по-разнообразни разбирания. Защото съм твърдо убеден, че вместо да бягам от посредствеността и консуматорството в търсене на по-приятна среда, аз трябва да положа усилие и да я създам заедно с другите, които изпитват подобна необходимост. Убеден съм, че ние (тези които можем да си го позволим) трябва да създадем света, в който искаме да живеем.

Някъде има проблем

Бойко Борисов, в типичния си всезнаещ стил обявил относно нивото на българското училищно образование:

Нещо не е наред, за да има неграмотни ученици

Колкото и абсурдно е премиерът на България да направи такава констатация при положение, че резултатите дори не са нови, толкова много се изненадах и от адекватността на коментарите на читателите на Дневник. За съжаление както обикновенно използват доста простоват и груб език:

charlyb:

Не е наред ами! То ако беше наред, тъпанар като тебе ли щеше да ни е министър-председател?!

pi314_:

Нещо не е наред в системата, за да има (такава повсеместна престъпност), защото се дават много пари за (милиция). Фактите показват, че освен да искат пари, съсловията трябва да помислят за своето професионално израстване и за това, каква продукция дават срещу получените пари.

Което всеки ще се съгласи.

За образованието обаче ....

liolio3:

я го питайте тоя на снимката дали може да чете гладко , да анализира и осмисля текстове, и дали може да разчита графики, или може само да държи маркуча и да гледа лошо

Philip:

А, пак сте учуден господин Министър - Председател!
Образованието, науката, културата и здравеопазването, са значително по-важни от подслушването. Но е много по-лесно хората да се контролират и манипулират, вместо да се образоват.
Образованите задават неудобни въпроси, нали така другарю Борисов?! Та затова не се правете на неразбрал, отново.

chukundur:

В СТРАНА, в която премиера е прочел само една книжка ( после си призна, че разгледал само картинките й ), естествено е младото поколение да бъде скандално неграмотно.

vstoyanov:

"защото се дават много пари за образование. "

този човек какви наркотици употребява?

Хриси:

Те много неща не са наред, Боко. Като почнем от теб.

Jay Gould:

Мога да дам на премиера да прочете и "Конникът без глава"...
Защото и той е нещо такова :)))

Dehumanizer:

Ами за какво да четат? Те, учениците, имат очи, виждат докъде може да стигне един прост и необразован човек и съответно решават, че от много учене полза няма.

За съжаление хора, които осъзнават парадокса като тези читатели на Дневник са малко, а Бойко Борисов се държи като представителна извадка от онази част от обществото, за която определени форми на грамотност са проблем. Разбира се Борисов не е сам. Сред читателите също се намира един, който явно не е забелязал, че в неговата теория сметките не излизат:
Pondic:

Циганчетата не са наред, те дърпат процента надолу, както родителите им дърпат държавата към дъното...

Надявам се, че Борисов и Pondic ще спят добре довечера - те успяха да намерят врага, който е виновен за тяхното нещастие. Така въпросното нещастие се понася по-леко. Остава да се надяваме и някой ден да се замислят дали пък те лично не могат да променят нещо...

Сблъсък на култури

В българския закон за средното образование, наред с другото, беше предложена една промяна във философията - частните училища получиха достъп до държавно финансиране. Беше направен опит да се омаловажи въпроса чрез аргумента, че парите към този момент са толкова малко, че решението има минимално практическо значение. В последствие се появи дебат в Капитал.

Някъде в сърцевината на този въпрос е дали тези пари се дават за ученика като индивид или на училището като институция. Но по-общо дебатът е за това как трябва държавата да изпълнява ролята си. Разликата в гледните точки е разлика между две масови и съвместно съществуващи култури в страната.

Аз съм за принципа парите следват ученика, защото и аз, както и други, виждам в това равен старт и край на (за мен неоправданото) осигуряване на преимущество на държавните над частните училища.

Кой да се адаптира за ефективно обучение

Наскоро бях на една презентация, на която зададоха въпроса: "Според Вас технологията ли трябва да се адаптира към учителите или учителите към технологията?" На подобен въпрос обикновено отговарям, че технологиите трябва да се адаптират към потребителите си, не обратното. Но в този конкретен случай не е толкова просто.

В този контекст потребителите не са учителите, а учащите се (не непременно ученици или студенти). Много често учащите се се адаптират много по-бързо от учителите. На практика те въвеждат технологии в процеса, които не могат непременно да бъдат адаптирани към учителите. Затова и учителите трябва да са по-гъвкави.

В същото време, ако има възможност, е много важно инструментите, които се използват за обучение да са възможно най-лесни за учители, лектори и други форми на обучаващи. За това моят отговор би бил: и двете.

Всъщност това е и добър пример, че контекста е определящ фактор и често принципните позиции и решения не намират отражение в някои конкретни ситуации.