След като в последния кандидат-президентски дебат Румен Радев заговори за реформа на прокуратурата, на другия ден той загатна границите на тази реформа с думите:
Първо ще питам главния прокурор, неговото мнение е определящо. Как така, няма да има методическо ръководство над подчинените му прокурори и ще е най-отгоре. Как няма да има контрол върху зам.-главен прокурор за борба с корупцията.
Преди време написах статия озаглавена "Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за деца". В нея обясних как спазването на закона в търговията и услугите, както и спазването на обществения интерес зависят от добре функционираща прокуратура. Сега, в отговор на въпросите на ген. Радев, искам да опиша защо е важно прокуратурата да не е чисто йерархична организация, за разлика от армията.
Докато в една армия е критично важно да има синхронизация на действията, в прокуратурата това не е необходимо. Напълно приемливо е да има паралелни разследвания за едни и същи съмнения (доказателствата по които могат да бъдат обединени при последващо дело) или паралелни обвинения към две страни в спор. В този смисъл, прокуратурата по-скоро напомня разузнаването. Общото между двете е, че е напълно възможно и смислено да има разследвания, които до момента на официалното повдигане на обвинение са секретни и дори висшестоящи прокурори не знаят за тях. Това е така, защото едно разследване и обвинение сами по себе си не са наказание, а са подготовка за спор в съда, който да бъде разрешен от друга институция - съдебния състав.
По света има много примери за това. Като започнем от известния процес срещу Ал Капоне, когото със съвместни усилия на бюрото за вътрешни приходи и екип от федерални прокурори (във федеративните държави има паралелни структури на държавни и провинциални прокуратури) успяват да осъдят за данъчни измами, при все неуспехите на други паралелни дела. Друг известен процес е този за Аушвиц след падането на нацистка Германия, описан във филма "Лабиринт на лъжи" в който младият прокурор Йохан Радман, в конфликт с мълчанието на немските общество и институции през 50те години на 20 век, започва разследвания за военните престъпления в концентрационните лагери. Неговото разследване също е пазено в тайна от върхушката на тогавашната прокуратура в американския сектор.
Битката с мафията в Италия също е легендарна с имена като Джовани Фалконе, Паоло Борселино и Пиетро Грасо, първите от които губят живота си в борбата с мафията, а последният има решаваща роля не само в мафиотските дела срещу Бернардо Провенцано, но и срещу Берлускони. Разбира се, най-близо до нас е Румъния, където главният прокурор подаде оставка заради разследвания срещу него, които не биха били възможни, ако разследващите прокурори му бяха подчинени. В Румъния това е възможно само заради наскоро проведена реформа, която позволява тази независимост. Много от тези дела са се водили в тайна, заради съмнения за злонамереност или изтичане на информация от ръководството или по-широката структура на прокуратурата или следствието.
Всъщност в света има и централизирани прокуратури. Един от най-известните примери е руската прокуратура по начина, по който тя е устроена от времето на Сталин и Андрей Вишински. Именно там на прокурорите се връчват военни звания и се спазва военна йерархия. Днес руската прокуратура е устроена по същия начин и в резултат на това в руското общество има множество съмнения за корупция на главния прокурор Юрий Чайка и семейството му (включително и филма по-долу), които няма кой да разгледа и евентуално повдигне.
Друга прокуратура, която все още е централизирана и устроена по модела на Вишински е българската. Но е време да променим това. Защото се оказва, че точно този монопол над обвиненията е един от ключовите фактори, които разграничават инструмента за репресии от механизма за защита на обществения интерес.
Публикации
