Предпоставки за престъпление

През последните години от докторантурата си работих с проф. Пол Екблом, един от основателите на центъра Design against Crime в колежа Central Saint Martins към University of Arts London. Пол е едно от съвременните главни действащи лица в областта на науката за престъпността (от англ. crime science), която възниква в Лондон през 90те, като противовес на неефективността на криминологията като подход. Три характеристики на науката за престъпността я отличават от криминологията:

• Приложна е и целта ѝ е намаляване на престъпността, а не само нейното изучаване.
• Фокусира се върху феномена на престъпността, а не изключително върху самите престъпници.
• Мултидисциплинарна е и използва приложни научни методи, а не се базира само върху социална теория.

Пол е един от най-невероятните хора, с които съм се запознавал, и наред с другата ми ръководителка - проф. Анджела Сасе, ме въведоха в света на науката на приложението в реалния свят. Тук представям един от многото модели, разработени в книгата му Crime Prevention, Security and Community Safety Using the 5Is Framework, в която описва в детайли съвременни добри практики и модели от противодействието на престъпността, натрупани в близо 30-годишната му работа като изследовател за британското вътрешно министерство. В работата си там, Пол е анализирал базите от данни с анализи на престъпления и ги е обобщил в модел, който нарича Conjunction of Criminal Opportunity. Аз превеждам* това като Предпоставки за престъпление, а това е общата му диаграма:

Идеята му е, че факторите, предопределящи престъпленията (или по-общо нарушенията и злоупотребите) могат условно да се разделят на 11 основни групи. Тези фактори не работят в изолация, а водят до самото престъпление едва когато се съчетаят накуп. Ето и по-детайлно описание на самите групи от фактори, които условно могат да бъдат разделени на такива, определени от ситуацията, и определени от престъпника:

• Поощряващи престъплението - хора, които - съзнателно или не - с действията си поощряват извършването на престъпление. Например, онези които имат готовност да закупят определени стоки от битак на съмнително ниска цена.
• Липса на възспиращи престъплението - липса на хора, които с действията си да спрат възможно престъпление. Такива биха били например свидетели, които да се притекат на помощ или ангажирани служители на реда, на които може да се разчита да си свършат работата.
• Обща среда - средата наоколо е винаги фактор. Дали ще бъде място, където лесно престъпниците да се скрият или общата нагласа, че престъплението не е укоримо, това винаги допринася за престъпната атака.
• Защитна обвивка - всяка потенциална цел на престъпление може да бъде обградена с някаква защитна обвивка. Дали това ще е заключено помещение, сейф или просто опаковка, завързана за земята, това са само различни форми на обвивката със своите предимства и недостатъци.
• Атакувана цел - самата цел на престъплението също е фактор. Дали тя е нещо, което изглежда лъскаво и скъпо, и дали открадната тя може да се използва пълноценно (и съответно може да бъде продадена на добра цена) са фактори, които влияят на атрактивността на целта.
• Присъствие на престъпника в ситуацията - когато престъпникът е на подходящото място в подходящия момент, това определено влияе на решението му дали да извърши престъплението.
• Преценка на риска, усилието и печалбата - престъпниците се наемат да рискуват само, ако рационалната преценка на обстоятелствата им подскаже, че риска си заслужава.
• Ресурси за престъпление - има ли потенциалният престъпник средствата и инструментите за атаката? Тук могат да бъдат включени както физическите инструменти, така и умения, информация, и други нематериални ресурси.
• Готовност за престъпление (мотиви, емоции) - нерядко престъпленията са подтикнати от нещо друго. Дали това ще е някакви предишни събития или ще се случат като бърза реакция на някакво раздразнение, без този подтик, нещата може и да не се случат.
• Липса на умения за избягване на престъплението - много често престъпленията са подтикнати просто от безизходица. Ако човек няма друг начин да си изкара прехраната, за него престъплението остава водеща алтернатива.
• Престъпна нагласа - не рядко престъплението се е превърнало в начин на мислене на атакуващия. Дали това ще е защото е рецидивист, защото е преживял прекалено много травми, или защото това е нормалният начин за разрешаване на проблеми в неговата общност, то често предопределя конкретните престъпни действия.

Лесно се вижда, че тези фактори не са точно разграничими и понякога една предпоставка може да се припише към няколко от тях. Тази условност не е непременно проблем. Тя по-скоро показва колко комплексна е темата и как тя може да се разглежда през различни призми.

Борбата с престъпността е скъпо занимание и няма начин всяко престъпление да бъде предусетено и предотвратено. Затова науката и практиката на превенцията на престъпността се фокусират върху т.нар. горещи точки - места и събития, при които има повтаряемост на престъпленията.

* Нямам претенции, че преводът ми е качествен, затова ще съм благодарен за предложения за превод (може и авторско описание, съответстващо на идеята), които да помогнат този модел да стане по-достъпен и да може да се ползва по-широко.

Диалог с обществеността

В новата икономика на непълна информация и бързо променящи се реалности все по-осезаема става пропастта между богати (не непременно милионери, а по-скоро хора които могат да си позволят финансова свобода) и грамотни от една страна, и бедни и яростни от друга. Разделение, което води до все повече конфликти, насочени не към решаване на проблеми, а по-скоро към изливане на негативна енергия. Една основна страна от това е нещо, което някои наричат класово разделение между “предприемчиви” и “трудещи се”.

В реалността на това ежедневие не е рядкост някой (в позицията на фарисей) да се възмути от заобикалящата го простотия, най-често в лицето на подрастващите. Но тези редки възмущения не са нещо по-различно от внезапните яростни бунтове на точно онези по-простовати младежи, които в неспособността да анализират проблемите си и да ги решат, изсипват яростта си безогледно и често върху местните предприемачи, поради неспособността си да достигнат до световните елити. Както възмущението, така и протестите много лесно биват изместени от следващата злободневна тема, предизвикана от стечение на обстоятелствата.

Отчасти в отговор на разрастващата се пропаст в обществото, академичната общност във Великобритания подема инициатива за ангажираност с обществеността (от англ. public engagement). Тази ангажираност се изразява в подкрепа на инициативи, които обясняват на обществото резултати от научни изследвания и последствията, които те имат за политиката и ежедневието. Това става както чрез публикуване на интервюта и популярни документални статии, книги и филми, така и чрез участие в дебати и разяснителни кампании. С един по-широк поглед към това какво всъщност представлява науката може да се твърди, че не само конкретните открития са работа на екипите от учени, но също и обясненията как тези открития всъщност могат да бъдат от полза за обществото. Участието в такива дискусии със сигурност прави науката по-устойчива от финансова гледна точка. Тези дискусии подсигуряват, че тези, които дават парите, всъщност разбират за какво са дадени тези пари.

В подобни дискусии трябва да взимат участие не само политици и учени, но и всички, които играят някаква водеща роля в обществото. В глобалния корпоративен свят това е добре осъзнато (там го наричат корпоративна социална отговорност). Но съществуващите социални проблеми показват, че имаме нужда от повече активност в обществения диалог от страна на банкери, ИТ специалисти, прависти, лекари и много други експертни професии. И най-добре това да не се случва по фарисейски изневиделица веднъж на високосна година, а в един активен диалог.

Най-доброто аз според другите

Имам много приятели, които са твърдо убедени в силата на положителното мислене и оптимизма. Може би донякъде под влиянието на българската си среда, а може би просто заради желанието си да постигна обективен поглед към определени неща, аз се стремя по-скоро да съм критичен реалист. Вече успял да си изградя пред някои образ на песимист и критикар, ми се иска да покажа в какво се изразява за мен критическия реализъм. Един от изразите на търсенето на обективност чрез критика е подбиране и промотиране на техники, за които съм се убедил, че работят. Затова сега искам да разкажа за техниката Reflected Best Self (което бих превел като вгледаното най-добро аз), с която ме запозна Дан Кейбъл - един човек, който успя да превърне много от студентите си в негови истински фенове още от първата среща.

Техниката позволява на всеки да подходи систематично към разпознаване и използване на силните си страни. За целта трябва да се мине през пет нелеки, но много интересни и въвличащи стъпки. Ако се интересувате да я приложите за себе си, тук описвам как можете да го направите. Преразказвам тези инструкции от оригиналните и предпочитам да оставя примерите непреведени като форма на добавена стойност, която можете да си закупите от авторите като знак на уважение за положения от тях труд.

Първа стъпка: Изберете кой да напише истории за Вас

Внимателно изберете 15-20 Ваши близки и познати, които ще помолите да напишат по три истории за моменти, в които са Ви видели в най-добра светлина. Идеята да питате толкова хора е, че не всички ще намерят време и желание да пишат за Вас. Крайната цел е да имате около 30 истории, или около 10 човека да откликнат на молбата Ви. Добър подход е предварително да си изберете кръгове от хора, сред които ще питате, като семейство, приятели, съученици/състуденти и колеги от различни места.

Втора стъпка: Питайте другите за истории за Вас

Съчинете писмо и го изпратете на избраните от Вас близки и познати. Всъщност има много начини да се направи това и личният подход със сигурност е за предпочитане, но ако нямате време и/или желание да подхождате към всеки индивидуално, можете да си направите шаблон и само да го адаптирате към всеки получател. Хубаво е да дадете и примери, за да могат те да си изградят представа какво се очаква от тях и да ги улесните. Както вече споменах, такива примери на английски (моят опит е, че за български получатели трябва да се адаптират малко повече) има на сайта на авторите на техниката. Дайте на своите автори две-три седмици време и им напомняйте периодично, защото най-вероятно те имат и други задачи на главата си.

Трета стъпка: Напишете собствени истории за себе си

Докато изчаквате да получите истории от Вашите събеседници, се опитайте да се сетите за три случки, в които Вие смятате, че сте се показали в най-добрата си светлина. Опитайте се да си спомните най-различни ситуации и периоди. В самите истории се опитайте да пресъздадете контекста, Вашата роля в ситуацията, какво сте направили, какви качества сте показали, какъв е бил резултатът и защо точно сте постъпили така. Включете собствените си истории в обобщения анализ, който ще направите, когато получите отговори от другите.

Четвърта стъпка: Анализирайте всичките истории

Съберете и обобщете получените истории. Направете една таблица с три колони. В първата колона запишете от коя група произлиза историята, във втората - какво положително поведение или качество сте демонстрирали, а в третата - по-обща тема на историята или произлизащо твърдение за Вас. Четенето на чуждите истории най-вероятно ще бъде много личен и емоционален момент, затова заделете време да го направите на спокойствие и с възможност за размисъл. Ако имате възможност да се доверите на някой друг да опита да направи това още веднъж за Вас, това може да Ви донесе още една интерпретация, за която може Вие лично да не сте се сетили.

След като сте прочели всяка от историите внимателно, се опитайте да разпознаете сходни (или повтарящи се) шаблони или теми. Тези повтарящи се свидетелства ще Ви помогнат с по-голяма увереност да разпознаете някои свои привички или черти. Ако се затруднявате да откриете шаблони или теми, опитайте се да намерите повтарящи се думи, тълкуването на които може да Ви помогне. След това се опитайте да намерите сред историите тези, които най-добре демонстрират тези Ваши черти. Може да се случи да намерите привидно противоречащи си истории, но това може да е признак за това, че разполагате с гъвкавост. Отново, ако имате възможност, може да помолите някой да направи това още веднъж за Вас и да получите анализ от друга гледна точка.

Пета стъпка: Направете своя най-добър портрет

На база на направения анализ се опитайте да си съставите писмен (може и под друга форма) автопортрет. Идеята на портрета е да имате изрична формулировка на Вашето най-добро аз, към което можете да се връщате в бъдеще или да го променяте и развивате. Вашият автопортрет трябва да включва шаблоните и темите, които сте разпознали в предишните стъпки. Постарайте се да не включва само неща, които можете да правите добре, но и да отразява Вашата идентичност като човек. Отново, ако има с кого, споделете Вашия автопортрет с някой близък, който може да коментира написаното и да Ви покаже един друг негов прочит.

Най-доброто аз според другите е систематична (обективна в смисъла на изследванията в реална среда) техника, която освен с практическите изводи, е свързана и с невероятни емоции. Едва ли мога да ги изброя всичките, но определено искам да спомена вътрешния конфликт, който изпитах, когато трябваше да преодолея нежеланието си да карам другите да ми правят "четки". За мен беше и особено чувство да пиша с молба на много хора, с които не съм имал контакт от години. Смятам, че много българи биха изпитали част от другите емоции, когато видят последващото видео например.



След като минах през това упражнение с някои мои приятели, аз реших да им върна услугата като изпратя на всеки от тях по една положителна случка с предложението да изпратя още две, ако решат и те са си направят такива автопортрети. За съжаление все още не съм изпълнил това свое намерение, но засега само го отлагам, без да съм го забравил.

Може ли ученето да се оптимизира?

Поканиха ме на една среща със Заедно в час. Давам си сметка, че там ще има много хора и едва ли ще има възможност да се навлезе в задълбочена дискусия, затова реших в този текст накратко да обясня на български част от изследванията на които базирам работата си.

Напоследък много често виждам някой да говори за бързо учене. Примери за това са скоростното четене или видео презентации, които обещават за един час да обяснят материал за цял семестър. Макар и не в контекста на обещания за такива чудеса, Мик Фланаган (човекът, който пръв ме запозна с научните изследвания, които ще представя тук) определя идеята за бързо учене като абсурдна. Простото обяснение на такава позиция е, че не количеството (скоростта) на учене е съществено, а качеството (дълбочината) му.

Дълбокото, като противовес на плиткото, учене може да се разглежда като разликата между научаване на факти и разбиране/осъзнаване на взаимоотношенията между обстоятелствата, които пораждат тези факти. Например, едно е да знаеш, че в навечерието на Априлското въстание е имало множество други по-малки бунтове, друго е да поставиш това в контекста на Възраждането и да го свържеш с предшестващата го духовна дейност като написването на История славянобългарска и създаването на българска екзархия и български взаимни училища. Затова и не толкова бързото възприемане на факти е съществено, а процесът на интерпретиране и интегриране на тези факти с вече съществуващото знание на учащия се.

В същото време проблемът с развиващото се знание и претоварването на учебните планове е налице. В отговор на това във Великобритания се заражда течение сред педагозите и преподавателите, занимаващо се с нещо, което може да се преведе като преломни понятия (от англ. threshold concepts). Идеята на тези изследвания е, че има понятия, които са едновременно изключително трудни за научаване и критични за по-нататъшното разбиране на цели дисциплини. В англоезичната литература често се дават примери от икономиката, в която разпознаването на такива понятия е най-напреднало. Два икономически примера са взаимодействието между търсене и предлагане и алтернативна цена. Това са понятия, които са трудни за възприемане, често дори контраинтуитивни, но веднъж осъзнати променят начина, по който се възприема икономиката като цяло. Именно това са част от характерните черти на преломните понятия.

Погледнато през тази призма, основна цел на образованието може да бъде учащите се да овладеят преломните понятия, което да им послужи за база за по-лесно възприемане на друго, не толкова критично знание в последствие. При един такъв подход възникват два въпроса: 1) Как да разпознаем кои са преломните понятия в областта, в която работим? и 2) Как тези преломни понятия могат да бъдат предадени на учащите се, които неизменно имат различен предварителни опит и познания? За намирането на тези отговори можем да се обърнем към феноменографията - наука изследваща как хората възприемат даден феномен и индивидуалните различия в този процес.

Намирането на отговор на първия въпрос е сложен и дълъг процес. Едно преломно понятие обикновено е и трудно за възприемане и критично за по-нататъшното навлизане в дадена област. Затова утвърждаването на едно понятие като преломно преминава през няколко итерации на затвърждаване от учащи се, от учители, но и от практици. Въпреки, че все още няма задълбочени изследвания на този въпрос, изглежда вероятно преломните понятия да са различни в контекста на различните култури. Затова изключително важно, и най-вероятно неизбежно, е изследването на преломните понятия на място в самите часове, където учебният план подлежи на актуализация. Това може да стане с помощта на японския метод на изследване на уроци и производния му метод на изследване на ученето. Това са процеси протичащи в продължение на няколко учебни години, в които малка група учители работи заедно като обсъжда учебните цели, планира самите уроци, наблюдава как протичат те на практика, адаптира ги според наблюденията и споделя резултатите, за да могат да бъдат използвани от други учители.

Вторият поставен въпрос е изключително сложен именно заради споменатите по-рано персонални различия между учащите. Те могат да са и в начина по който учащите възприемат нова информация, въпрос на разсейване или на лична интерпретация. Това са вътрешни процеси за учащите и затова на тях трудно може да се влияе. Феноменографията предлага непряк подход - представяне на новата информация по различни начини, така че тя да може да бъде видяна от различни перспективи и оценена в по-голяма пълнота. На практика това може да означава повтаряне или преразглеждане на дадено понятие, но ако то е преломно, може би допълнително отделените време и усилия си заслужават и ще доведат до по-лесно възприемане на други последващи понятия. Най-сигурният начин това да бъде разбрано е да се опита на практика и да се наблюдават резултатите.

С това мое кратко изложение на няколко практики от социалния конструктивизъм исках да направя въведение в част от теорията, с която работя. Идеята ми е с това да представя няколко световни добри практики използвани в образованието и с това да улесня навлизането им в България. Някои от препратките сочат към научни публикации, достъпът до които е платен. При интерес ми пишете (например коментар тук) и мога да споделя статиите, но предпочитам да не ги публикувам за свободен достъп.

Проблеми с финансирането на приложна наука

Един приятел наскоро публикува статия за неправомерното усвояване на пари за наука. Напълно съм съгласен с него, но понеже темата ме засяга лично, ми се прииска да задълбая малко повече в това как се оценяват научните изследвания. С тази статия искам да разкажа малко за опита, който имам с финансирането на научни проекти в областта на информационните и комуникационните технологии (ИКТ) от Европейската комисия. Смятам, че този опит е много показателен за проблемите на финансиране на приложната наука.

На първо място смятам, че е много важно да се уточни, че финансирането за приложна и абстрактна наука следва да се определя по напълно различни методи. Докато приложната наука е нещо, от което може и трябва да се търси възвръщаемост (пък било то и дългосрочна), абстрактната наука е по-скоро нещо, което подобно на културата, се финансира от съвсем други подбуди, които дори може и да не са рационални.

Та за моя опит: Досега съм работил по няколко различни проекта (в различни консорциуми) по рамковите програми на технологии за информационното общество на ЕС. Общото във всички тях е, че въпреки много амбициозни обещания в началото, всички те достигат до разработката на прототип, който е в толкова начална фаза, че е на практика неизползваем от кой да е друг, освен разработчиците. Интересното е, че във всичките тези проекти е имало партньори, които са представители на индустрията или поне потребители (които би трябвало да осигуряват приемственост отвъд времетраенето на проекта) и, че съм виждал работата по някои от тези проекти да се споменава от представители на комисията като пример за подражание.

С колеги сме си говорили, че това е признак за определен проблем в метода на финансиране на технологични проекти от Европейската комисия. В сърцевината му лежи абсурдът, че от една страна комисията поощрява учените да се изхвърлят с идеи, които са трудно изпълними, от друга - след това има оплаквания, че няма достатъчно трансфер от тази наука към индустрията и към приложения. На практика първата част от този конфликт се крие в тънкия баланс между високият риск в научните проекти (т.нар. blue-sky projects) и фокусирането върху проблеми, които на всеки що-годе информиран е ясно, че няма как да бъдат решени в рамките на около 3 години, колкото е типичната продължителност на подобни проекти. Втората част е свързана с факта, че научно-изследователската работа е креативна дейност и като такава темповете на работа са много субективни. В резултат учените са успели да си извоюват по-слаб контрол и в последствие - често липса на резултати, които могат да се пренесат отвъд контекста на конкретния проект.

Това е много заплетен проблем и е уместно да се спомене, че донякъде ЕС е пионер при сблъскването с него. Казвам това предвид факта, че в световен мащаб, финансирането по рамковите програми на ЕС в областта на ИКТ като размер (преразпределян от едно административно тяло) е съпоставимо може би само със съответното финансиране на ДАРПА. А както съм писал и преди, когато подобни схеми се разрастват, усложненията свързани с тях се увеличават експоненциално.

Парадоксът на избора*

* заглавието е взаимствано от едноименната презентация на Бари Шварц.

От много години се впечатлявам от масовата неспособност на хората в България да демонстрират сравнително мислене, когато става дума за политика.

Преди няколко години се запознах с парадокса на избора според Бари Шварц (Barry Schwartz). Неговата теза много добре се вързва с добре известния факт, че хората могат да обработват в краткосрочната си памет около 7 обекта едновременно. Така избор между повече варианти на практика се оказва объркващ.

Днес гледах една лекция на Шийна Йенгар (Sheena Iyengar), която показва, че изборът в реалния живот е много по-сложен.



Ще се опитам да обясня трите предположения, които се оказва, че са необосновани допускания на западната (или по-точно повлияната от Америка) култура.

1. Изборът е индивидуален - в Далечния Изток има много примери, които показват че на избора се гледа като на общностно действие


2. Повече алтернативи водят до по-добър избор - тук се намества тезата на Бари Шварц. Нещо, което Шийна Йенгар допълва е, че в перспективата на ранната посткомунистическа култура, няма разлика между Кола и Пепси


3. Изборът е предимство - дали когато сме под влиянието на емоции или не можем да оценим алтернативите, не е по-добре да се доверим на други

Към края на презентацията си, Шийна Йенгар набляга на факта, че културното разнообразие е нещо, от което можем да научим, дори когато смятаме, че сме в по-добрата позиция.

Проблем ли е неинформирания активизъм

След втората статия в блоговете на Капитал за вредата от неинформирания активизъм, реших да споделя защо тези статии ми се струват крайно безсмислени.

На първо място: да, фанатизирания и неинформиран активизъм е доста жалко явление.

Но за мен не това е проблемът. За мен е явно, че другата страна е неспособна да защити своите "доказани" позиции. И имено това е проблемът, че в цитираните дебати никой не си прави труда всъщност да потърси и популяризира възможно най-обективната истина, доколкото тя съществува или поне да покаже последни изследвания. А имено активизма провокира публичност и опити за диалогичност. Поне на теория, за да се избегнат ненужни конфликти. В България този ефект е доста слаб и където се забелязва, аз го отдавам на популизма на хора като Бойко Борисов, които в стремежа си да се харесат, без много-много да мислят си изпяват всичко, за което се сетят - не е лошо.

А например във Великобритания обществото очаква от учените да взимат участие в медийния дебат. Самите научни институции полагат усилия да подобрят медийните умения на своите кадри. Правителството разполага с паралелна структура от учени-консултанти, които - с тежестта на авторитета в областта си - изказват мнения по актуални теми.

Затова когато в блоговете на Капитал се появят статии, които взимат страна, изтъкват някакви факти, без източници (въпреки претенциозното име на категория - наука) и слагат думи в устата на опонентите си, аз се замислям всъщност дали авторите не говорят за самите себе си. Но трябва да си призная, че - заради тези мои мисли - и в двата случая не успях да се навия да прочета цялата статия до края.