За ролята на изкуството и културата

Днес прочетох една много хубава статия, която говори как изкуството и културата допринасят повече за икономиката от ръста и заетостта. Статията набляга на лесно измеримите страни на феномена - нещо напълно естествено, защото те са по-лесни за възприемане. За тази тема е ставало дума и преди в този блог. Но моят коментар тук започва от там, където статията свършва. Той е за културата като изграждане на групова идентичност, и за изкуството като начин да бъде отпусната парата в личната криза на съществуването.

В текста се казва, че "креативните индустрии могат да дадат важен принос за социалната спойка и изграждането на национална идентичност чрез поощряването на междукултурен диалог, разбиране и съвместна работа". За мен това е много слаба формулировка на реалния феномен на образуването на идентичност (identity building). В България можем лесно да се сравним със западноевропейските общества и да видим конкретни проблеми, възникнали именно от катастрофална (дори липсваща, защото се правят инвестиции по обръчи и на парче) културна политика. В България сме сравнително монолитен етнос, но въпреки това ние сме крайно разделени по всевъзможни теми. Това може да се сравни с Великобритания например, където всеки имигрант си мечтае за правото да се нарече британец, а всеки турист си купува Юниън джак или се снима в червена телефонна кабинка.

В България имаме огромно хилядолетно културно наследство, но идентичността ни е насочена назад, защото съвременното ни културно лице е подменено от манипулации и поръчкови изпълнения. И нещо повече - вместо да бъдем пресечната точка на три култури, ние сме разкъсани между тях. Няма нищо неестествено всяка от тези култури да си има своето влияние, но родната култура е толкова слаба, че голяма част от проявленията ѝ търсят протекциите на една от трите външни културни гиганта и не могат да балансират пълноценно.

В оригиналната статия се казва и, че "вродените ценности и цели на културата - "изкуство заради самото изкуство" - са задачи като това да забавлява, да доставя удоволствие, да предизвиква да дава смисъл, да интерпретира, да привлича внимание, и да стимулира." За да го поставя в контекст, ще добавя, че в личен план изкуството и културата у нас също рядко са оценявани достойно. Все по-често говорим за радикализация на младите, за социално отчуждаване или за вътрешна емиграция. Това е в директна зависимост от факта, че много малко хора намират смисъл да се изразяват заради акта и артефакта на изразяването (да правят произволна форма изкуство). А такова изразяване би дало на обществото възможност за ранно засичане на проблеми, би дало и възможност на млади хора, които не намират перспектива, да изграждат свои собствени субкултури и да водят диалог за проблемите си. Един много популярен пример за това е рап културата в САЩ, която се превърна в отдушник за безпътицата в борбата за расово равенство през втората половина на 20ти век. Подобни феномени (макар и по-малко известни) се наблюдават из цял свят, но за да се развият им трябва критична маса - нещо, което в малка държава като България трябва да бъде подпомогнато от обществото.

Въображението

Един от филмите, които най-силно са ме впечатлили в живота им е Detachment, филм от 2011 година, чието заглавие сигурно се превежда като "откъснатост". Днес публикувам филма, защото преведох един от силните цитати в него.

Как бихте могли да имате каквото и да било въображение, ако винаги ви се натрапват образи?... Какво е "мисловен конфликт"... Целенасочено да вярвате на лъжи, знаейки, че са неверни. Ежедневието ни е пълно с такива примери: Трябва да бъда красива, за да съм щастлива. Нуждая се от операция, за да бъда щастлива. Трябва да съм слаба, известна, модерна. На младите мъже днес им се казва, че жените са курви. Предмети, които служат за чукане, биене, осиране, които трябва да се срамуват. Това е рекламен холокост. 24 часа на ден, през остатъка от живота ни, силните на деня работят денонощно да ни оглупят до смърт. Затова, за да се защитим и предпазим от това да станем част от това безумие, ние трябва да се научим да четем. Да стимулираме собственото си въображение. Да култивираме нашето съзнание. Наша собствена представа за това какво е правилно и какво - не. Ние всички се нуждаем от тези умения, за да защитим и предпазим нашите собствени съзнания.

Съжалявам, че сега нямам възможност да намеря или преведа и други откъси, които със сигурност си заслужават усилието. Дано някой ден успея.

Как искаме да бъде в нашата страна?

Не за пръв път си мисля, че съм безкрайно далеч от съвременна България. Затова исках да напомня тези думи на Васил Левски:

В нашата България не ще бъде така... В нея всички народи ще живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!

Искам да ги напомня на всеки готов да обвинява други само защото са различни. Защото вместо да търсим вина в различността на другите , трябва да се вгледаме в себе си, да видим дали сме изпълнили своя ангажимент, за да изградим общество със закони и да видим ние какъв пример даваме. А примерът, който искаме да дадем не трябва да се изчерпва само с невключване в повсеместната злоба. Карл Попър, един от най-големите мислители на XX век казва:

Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Ако разширим безграничната толерантност и до тези, които са нетолерантни, ако не сме готови да защитаваме едно толерантно общество от покушенията на нетолерантние, тогава толерантите ще бъдат унищожени. И толерантността ще изчезне с тях.

Защото въпреки различията си, ние живеем в едно огромно общество, където щастието на един не е възможно, когато другите са нещастни.

Кога се кове желязото

Вчера беше ден на много емоции за България. Не много се промени, но още веднъж ясно се видя разделението в държавата. Докато някои обявиха, че протестът е бил превзет от ГЕРБ, други се опитаха да преначертават граници, които те не харесват. За добро или лошо очертанията на тези граници стават все по-ярки.

А все повече се вижда, че България е разделена. Дали това е заради финансови зависимости, ценности или просто заради прехода е труден въпрос, но със сигурност го има това разделение между хората, които протестират "за ценности", и тези които протестират когато сметките за ток ги притиснат. Разделението е между хората, които протестират всеки ден на жълтите павета срещу олигархията, и онези дошли от някой по-малък български град да подкрепят своите фаворити - независимо дали от БСП, ДПС или ГЕРБ. Явно проблемите на вторите са толкова големи, че не им позволяват да обръщат внимание на ценностите на първите. Това разделение е дълга тема, за която са говорили и писали други. Това не е разделение София срещу провинцията, богати срещу бедни, интелигентни срещу прости или красиви срещу грозни. Разделението е на хора, които вярват в собствените си способности, и такива, които мислят, че единствената им възможност за развитие е да бъдат покровителствани от силните на деня, разделение на свободни и зависими.
Именно от темата за разделението се вижда, че проблемът в България не са толкова политиците, колкото избирателите. Защото политици има различни. Но избирателите изхвърлят тези, които признават грешките си, и преизбират безцеремонните. Това е процес, в който не играят решаваща роля изборните манипулации. Аз си мисля, че и платеният вот не е чак толкова голям. Защото, ако не друго, покрай събитията тази година стана ясно, че голяма част от хората не са докарани насила, а наистина поддържат компроментираните политици. Защото огромна част от българското общество зависи от държавната корупция и е въвлечена в един изчезващ свят - свят на производство на оръжия, цигари и въглища. Тези хора нямат силите да се огледат, да видят, че пътят, по който вървят, е обречен и най-вече нямат време да потърсят друг. Може би затова те не разбират защо протестиращите в София се борят с вятърни мелници като Дон Кихот. А в крайна сметка ние живеем в едно общество - и протестиращите, и пенсионерите, и тютюнопроизводителите, и неграмотните.

И за да има сближаване между нас - хората живеещи заедно, но мислещи различно, трябва да има интерес. Наличието на интерес е предпоставка човек да възприеме нови идеи. Това е нещо, което е добре известно на политици, учители, маркетолози и родители. Именно сега в тези времена на протести и конфликти, когато в социалните мрежи гъмжи от политически коментари, а в кръчмите се водят политически спорове в стил Левски - ЦСКА, е време, в което хората биха си направили труда да се поинтересуват, да прочетат, да седнат и да помислят. И за това какво си мислят, е определящо каква информация достига до тях.

Идеите и гледните точки на протестиращите трябва да достигнат отдалечените кътчета на България. А точно сега това се оказва по-лесно от всякога. Защото самозабравилите се лидери сами довеждат своите поддръжници в София на протест. Срещата на протестите трябва да доведе до един много труден диалог. Може би не с пенсионерите, които вече живеят в миналото, когато е била тяхната щастлива младост. Но може би с онези необразованите (вината да са такива, не е тяхна, а на цялото общество), които идват на безплатна екскурзия в София. Но най-вече с онези отрудени хора, които се сблъскват с битови проблеми всеки ден. Всеки ден те, къде повече, къде по-малко, успешно се борят с трудностите пред тях. Те също вярват, че в една или друга партия от настоящите в парламента е форма на защита от някоя друга такава (уж по-лоша).

Затова, моля Ви, опитвайте се да говорите с тях, но бъдете търпеливи. Подарете им едно разпечатано копие на вестник Протест, почерпете и тях по една вода. Помогнете им да видят света през Вашите очи. Сигурен съм, че ако успеете, обогатяването ще бъде взаимно.

Диалог с обществеността

В новата икономика на непълна информация и бързо променящи се реалности все по-осезаема става пропастта между богати (не непременно милионери, а по-скоро хора които могат да си позволят финансова свобода) и грамотни от една страна, и бедни и яростни от друга. Разделение, което води до все повече конфликти, насочени не към решаване на проблеми, а по-скоро към изливане на негативна енергия. Една основна страна от това е нещо, което някои наричат класово разделение между “предприемчиви” и “трудещи се”.

В реалността на това ежедневие не е рядкост някой (в позицията на фарисей) да се възмути от заобикалящата го простотия, най-често в лицето на подрастващите. Но тези редки възмущения не са нещо по-различно от внезапните яростни бунтове на точно онези по-простовати младежи, които в неспособността да анализират проблемите си и да ги решат, изсипват яростта си безогледно и често върху местните предприемачи, поради неспособността си да достигнат до световните елити. Както възмущението, така и протестите много лесно биват изместени от следващата злободневна тема, предизвикана от стечение на обстоятелствата.

Отчасти в отговор на разрастващата се пропаст в обществото, академичната общност във Великобритания подема инициатива за ангажираност с обществеността (от англ. public engagement). Тази ангажираност се изразява в подкрепа на инициативи, които обясняват на обществото резултати от научни изследвания и последствията, които те имат за политиката и ежедневието. Това става както чрез публикуване на интервюта и популярни документални статии, книги и филми, така и чрез участие в дебати и разяснителни кампании. С един по-широк поглед към това какво всъщност представлява науката може да се твърди, че не само конкретните открития са работа на екипите от учени, но също и обясненията как тези открития всъщност могат да бъдат от полза за обществото. Участието в такива дискусии със сигурност прави науката по-устойчива от финансова гледна точка. Тези дискусии подсигуряват, че тези, които дават парите, всъщност разбират за какво са дадени тези пари.

В подобни дискусии трябва да взимат участие не само политици и учени, но и всички, които играят някаква водеща роля в обществото. В глобалния корпоративен свят това е добре осъзнато (там го наричат корпоративна социална отговорност). Но съществуващите социални проблеми показват, че имаме нужда от повече активност в обществения диалог от страна на банкери, ИТ специалисти, прависти, лекари и много други експертни професии. И най-добре това да не се случва по фарисейски изневиделица веднъж на високосна година, а в един активен диалог.

Нужни ли са ни идеологиите?

В една статия, коментираща позиции от продължаващите протести, Бай Далай развива типична комунистическа (в случая не говорим за отрицателен епитет, а за принципа на равенство като самоопределение, ако не греша) теза против капитализма.

В статията си Бай Далай обявява разделението предизвикало протестите за класово (инвеститори-останали). Според мен това деление е не по-малко порочно от поколенческото, което тя критикува. Дори може да се приложи подобна на нейната логика - това, че един човек разполага с финансова възможност не го прави автоматично виновен в злоупотреби. В общия случай богатството може да е дошло от предишни поколения. Едва ли е морално наказуемо да си наследник.

Всъщност думите капитализъм и социализъм са понятия, които са натоварени с прекалено много исторически и емоционални придатъци, основно от техните опоненти. Затова аз съм склонен да ги пренебрегна и да се опитам да очертая едно по-просто морално разделение: за мен делението е по-скоро на далавераджии (или хора, които се възприемат над правилата) и хора, които смятат, че правилата трябва да са еднакви за всички, т.е. да образуват една рамка, в която членовете на обществото да взаимодействат.

Смятам, че трябва да говорим за ценности, а не за идеологии. Това би ни позволило да разграничим отделните идеи, вместо да ги разглеждаме в идеологически пакети. Така например ще можем да вникнем във френското свобода, равенство, братство или единство, творчество, красота, изписани на Камбаните

А в България наред с другите ежедневни проблеми съществува и очевидния проблем, че освен липсата на желание, при управляващите през последните мандати се вижда и липса на способност. За съжаление често такива хора са селектирани напълно целенасочено. Това едва ли може да бъде свързано с определени идеологии, а по-скоро с конкретни опортюнистични машинации.

Най-лошото, което можеш да направиш

Блоговете са много удобно нещо. Подобно на другите онлайн социални мрежи там можеш да изсипваш мисли и емоции без да се притесняваш за това дали някой ще се интересува да ги прочете. В същото време те представят коварната възможност да кажеш на някого нещо, без да ти се налага да се конфронтираш с разговор очи в очи. Не съм мислил, че ще използвам моя блог по този начин. Все пак има нещо, което ме тормози. Не мога да го кажа на човека директно, защото изобщо не съм в позиция да давам съвети за неща, от които не разбирам. Но ме гложди и изпитвам нужда да го споделя. Коварно, нали?

Твърдо съм убеден, че най-важното за всеки човек е индивидуалното внимание. Не непременно ласкание и угаждане, но откровена грижа за някой близък - колкото повече, толкова по-добре. Все пак възрастните развиват умението да се приспособяват, да преодоляват и да преглъщат. При децата вниманието е нещо много критично, а родителите са тези, които най-много от всички околни са поели дълг за грижата към едно дете - още с неговото създаване и с пускането му да диша и броди по широкия свят. Именно в това за мен се корени важността на семейството като ценност.

Смятам за изключително важно за едно дете родителите да проявяват ежедневен интерес към това, което то преживява и начина по който то възприема събитията около него. В това отношение смятам дългите работни дни за едно необходимо зло, а способността да преглътнеш злободневните работни емоции, когато се прибереш вкъщи, за ключово умение за всеки възпитател. Може би това трябва да остане така поне до деня, в който детето само попита какво се случва на възрастните на работа, а самите възрастни преценят, че то е готово да се сблъска с негативната енергия, която залива трудовия бит. Но дори тогава, един родител е длъжен да повярва на детенцето си, че то е доктор и е изключително важно родителят да бъде прегледан като пациент точно сега или, че новият телефон, който е излязъл има най-големия екран и поддържа най-бързия интернет. Отново, от такова внимание към това, което ни се струва важно и интересно, има нужда всеки човек, но специално между деца и родители, това е едно от най-важните задължения, едно от онези хиляди малки преживявания, които ни оформят като личност.

Затова и за мен най-лошото, което двама родители могат да направят за детето си, е да го поставят в ситуация, в която то не може да бъде с тях двамата едновременно ежедневно и доколкото необходимото зло на ежедневието го позволява. Защото една раздяла около дете не е необходимо зло. Тя е символ на една грешка, един провал - независимо дали грешката е била раздяла или самото дете. Провал, много по-лош от работни, междуличностни или криминални провинения. Защото това е провал, в който е предадено това доверие, което е било дадено безрезервно - доверието, че родителите са готови да пожертват себе си като символ на настоящето, заради детето, което е символ на бъдещето на същите тези родители. Едва ли аз като страничен човек мога да кажа, че раздялата може да бъде избегната, но щом се е стигнало до нея, някъде по пътя е била направена недопустима грешка. Грешка, от която ще страда дете, което няма вина за нея.

Съжалявам за крайните думи.

Свободата означава и отговорност

Много хора в България смятат дълговата криза притискаща развития свят за проблем, свързан с либерализма и икономическата свобода. За тях информационни кампании като това кратко видео са манипулативни:



За мен то показва една световна тенденция, подробности от която може и да са премълчани. Но смятам за по-важно обсъждането на една по-основоположна тема преди това - темата за личната (политическа и икономическа) свобода. Замислих се за огромното объркване по тази тема когато прочетох статията в Уикипедия описваща пост-комунистическите процеси в България.

Може би основната идея зад борбата за лична свобода е, че няма как да има човек или малка група, която да знае (дори да има добрата воля) какво е най-доброто за всеки различен индивид в обществото. Причината е проста - няма как да влезем в кожата на всеки и да видим света през неговите очи. Хубаво е да се опитваме, но без да сме изживели целия негов (или неин) живот, няма дори да съумеем да изтълкуваме един миг по същия начин. От тук произлиза и необходимостта всеки да има право на глас в решенията, които го засягат - били те политически или пазарни.

Разбира се, който взима решениея, носи и отговорността за тях - още повече в един все по-сложен свят. Затова и в свободните общества става все по-важно човек да е информиран, да разбира гледните точки на околните и да взима решения, така че да не предизвика конфликт в средата, в която живее. Това е трудно и именно то се корени във фрустрацията на хората от свободата.

Накрая ще приложа един пример, който за мен е свързан със статията за Велин Цанов, която коментирах наскоро. Познавам Велин, но не съм го виждал от доста години. Знам, че е интелигентен и отговорен човек, затова по-скоро вярвам, че той като личност няма да се впише в примера, за който искам да го използвам. По-скоро използвам написаното в статията, отколкото самият Велин. Не за друго, а защото думите там "поканен на работа (наистина поканен, не кандидатствал) в престижна финансова компания" ми се сториха доста кухи, предвид тежестта, която авторът иска да им предаде. Познавам и други хора, които работят в "престижни финансови компании". Присъствал съм на разговори, в които някой се хвали, че вече (рано в кариерното си развитие) получава шестцифрена заплата в британски лири или, че през изминалата седмица е спечелил определена голяма сума на борсата.

Смятам това за много хубав пример, защото показва явно взимане на важни решения като разглежда само финансовата страна на нещата. А за мен е много по-важно с какво се занимават предприятията, в които е инвестирано, или например какъв е бил дисбалансът, който инвеститорът е открил, когато е заложил срещу него. Смятам за много по-важна качествената цел, от количествената успеваемост. Втората също има своето огромно значение, но само когато посоката е правилна - в смисъла на устойчива спрямо заобикалящата среда.

За индивидуалните различия и образованието

Попаднах на една статия със заглавие "На кого е нужно държавното образование?", която бих искал да коментирам по няколко причини. На първо място ми хареса как в нея авторът илюстрира индивидуалните различия. Ето мита, който авторът оприличава на образователната система:

Митологичният разбойник Прокруст от древна Атика е обичал да завързва жертвите си на желязно легло; ако те се окажели по-дълги от леглото, им отрязвал краката, за да се вместят; ако са били по-къси, ги разтягал с въжета, докато умрат от скъсване на ставните връзки. Тази извратена игра на изравняване на хората бива прекъсната от героя Тезей, който връзва Прокруст за собственото му легло, и тъй като Прокруст се оказва твърде голям за него, му отрязва краката и главата.

Ако звучи интригуващо, препоръчвам прочитането на цялата статия като начин за задаване на контекст на този много кратък коментар.

Аз лично не бих отишъл толкова далеч колкото автора да обвиня държавната образователна система в злонамереност. Според мен проблемът е по-прозаичен и много по-трудно решим. Аз мисля, че проблемът е, че за да се отдели индивидуално внимание на всяко дете, е необходимо много повече от един силно ограничен ресурс - усилие от страна на учителите и обществото.

Част от ответната реакция след осъзнаването на този проблем също изобщо не е засегната в разглежданата статия, въпреки че смятам, че цитираният Велин Цанов много добре осъзнава, че тя е допринесла за неговото личностно развитие. Това е социалната среда. Нещо, което е много по-лесно да бъде намерено в голям град, отколкото в малко населено място. Ще оставя последното като един отворен край за тази безкрайна тема, която ми се иска занапред да продължа.

Явно и другите причини ще останат за друг път :)

Променящият се свят на парите

Основният кандидат за управител на Европейската централна банка Марио Драги казва:

Монетарната стабилност вече не е в количеството ценни метали в системата, а зависи от надеждността и мъдростта на централните банки. Те обаче не могат да постигнат нищо, ако ценността на тази стабилност не е заложена в колективното съзнание.

Това е само един пример за това как светът около нас се променя изключително бързо и става все по-зависим от всички нас като неуловим колектив. Вместо да започваме да мразим парите, банките и други подобни инфраструктурни услуги, може би е добре да се опитаме да ги разберем. На сравнително разбираем език Нийл Фъргюсън обяснява историята на парите.

Призрак

Призрак: когато си готов да се освободиш от "аз", кой призрак ще може да те изплаши?

Когато изгониш "аз" вън от теб, кого ще изплаши призракът?

Когато вече няма "аз", какво може да направи призракът?

Пестеливост, общуване

Погрижи се за стотинката и левовете ще се погрижат сами за себе си.

Капка по капка, вир става.

А това е моята любима:

Чети не само книги, но и хора.

Добродетел

Добродетелта е посредата. Прекалено много разглезва, а прекалено малко не дава удоволетворение.

Ако сърцето ти е вулкан, как можеш да очакваш цветя да цъфят в ръцете ти?

Съзнание

За Рождество Христово получих страхотен подарък - моите стари загубени снимки от Чанг Май. Весели празници и Щастлива Нова Година!

Буда... Ако дириш знание, трябва да погледнеш навътре, ако търсиш мъдрост, трябва да отвориш очите на съзнанието си. Приеми думата "Буда" в теб. Позволи на значението ѝ да стане част от теб и нуждата от думата ще изчезне.

Лотус... Цветът на лотуса цъфти и после се затваря. Но скоро се отваря отново. Като човешкото съзнание, което прелита от мисъл ма мисъл, отваряйки и затваряйки се, без да намира покой.

Всички невидими деца*

* заглавието е взаимствано от едноименния филм.

Във връзка с една статия за липсата на грижа в домовете за увредени деца от днес изпратих едно писмо до прокуратурата. Наясно съм, че шансът то да бъде прочетено там е малък, затова ми се прииска да го публикувам (същинската част от него) и тук.

Уважаеми дами и господа прокурори,

Едва ли има възрастен човек в България, който да не е осъзнал, че ширещите се престъпност и безхаберие са нещо, в което всички по един или друг начин имаме пръст. Като че ли това е един затворен кръг, в който завързаните по един или друг начин ръце на всеки се преплитат с изгодното
бездействие и удобното оправдание за него. Това е дотолкова болезнено познато на всеки от нас, че ежедневно предпочитаме да мислим за по-прости и по-приятни неща или за собствените си по-специфични, но и по-малки проблеми.

В същото време всеки ден покрай нас се прокрадват милиони възможности, които да ни помогнат като спасителна сламка да се хванем за тях и чрез едно малко действие да задвижим една огромна обществена вълна на промяна, да изкупим поне част от грешките, които сме трупали през годините. Аз вярвам, че всеки от нас с усърдие и добре премерени действия може да започне поне една такава промяна, без да рискува конфликт между идеалите и ежедневието си.

Затова Ви призовавам, моля Ви, опитайте се да намерите начин да покажете, че както Вие, така и аз, сме част от общество, което носи отговорност за действията си и се грижи за слабите си.
Направете това, което ще помогне на родените и неродените ни деца, независимо от своите вродени особености, да получат възможност да преследват мечтите си, колкото и малка може да
е тя. Аз знам (надявам се и Вие) за примери, които подобно на завършека на статията, показват че положителна промяна у тези деца е възможна и вероятна.

Благодаря Ви!

За съжаление тази статия ми напомня на злополучния филм Баклава. Първоначалният замисъл на неговия автор е да снима художествен филм с участието на дете от дом за изоставени деца. Постепенно идеята еволюира в полу-документален филм за българската гротеска реалност. Когато българските институции видяха трейлъра на филма, единствената им реакция беше да го заклеймят, забранят и да преследват автора. Надявам се един ден да успеем да надживеем тази наша вродена комбинация от защитна реакция и лицемерие като общество. Трейлърът на филма може да бъде видян тук. Вие преценете дали в него има нещо документално, въпреки художествения сюжет:

Парадоксът на избора*

* заглавието е взаимствано от едноименната презентация на Бари Шварц.

От много години се впечатлявам от масовата неспособност на хората в България да демонстрират сравнително мислене, когато става дума за политика.

Преди няколко години се запознах с парадокса на избора според Бари Шварц (Barry Schwartz). Неговата теза много добре се вързва с добре известния факт, че хората могат да обработват в краткосрочната си памет около 7 обекта едновременно. Така избор между повече варианти на практика се оказва объркващ.

Днес гледах една лекция на Шийна Йенгар (Sheena Iyengar), която показва, че изборът в реалния живот е много по-сложен.



Ще се опитам да обясня трите предположения, които се оказва, че са необосновани допускания на западната (или по-точно повлияната от Америка) култура.

1. Изборът е индивидуален - в Далечния Изток има много примери, които показват че на избора се гледа като на общностно действие


2. Повече алтернативи водят до по-добър избор - тук се намества тезата на Бари Шварц. Нещо, което Шийна Йенгар допълва е, че в перспективата на ранната посткомунистическа култура, няма разлика между Кола и Пепси


3. Изборът е предимство - дали когато сме под влиянието на емоции или не можем да оценим алтернативите, не е по-добре да се доверим на други

Към края на презентацията си, Шийна Йенгар набляга на факта, че културното разнообразие е нещо, от което можем да научим, дори когато смятаме, че сме в по-добрата позиция.

Капан за таблоиди

От приятели разбрах за случката около появата на Джони Деп в Бургас. Това ми се стори доста показателен експеримент за две неща:

1. Една нискобюджетна, но хитра реклама съумя да достигне огромна за страната аудитория
2. Българските национални телевизии демонстрираха жълтия си характер, занимавайки зрителите на централните им емисии с непроверени "пикантни" (думите на водещите) новини

Явно в България има остра нужда от професионална делова телевизия. Все пак голяма част от обществото все още гледа телевизия.

Колко са обективни* от Икономедиа

* първоначално статията използваше думата „безпристрастни“, но след коментарите под нея, смених думата на „обективни“. Промените в текста на статията също са отбелязани.

Безспорно Икономедиа е най-популярната медийна група за либерално мислещи хора. Много пъти съм се замислял, че те са до такава степен утвърдени, че развиват своеобразен монопол, който дори е опасен. Това, което за мен ги отличава от другите откровенно опортюнистични медии е, че търсят начини да дадат думата на по-широк кръг от хора, използвайки похвати от социалните мрежи. Много ми хареса стартирането на Капитал Интерактив.

Откакто създадоха потребителските анкети съм пускал успешно няколко. Един ден ми хрумна да пусна анкета на тема "Обективни ли са от Икономедиа?". Във възможните отговори бях добавил степени, които разграничаваха случаите, когато издателството има замесен интерес. Изненадах се от резултатите, но те бяха по-красноречиви, отколкото очаквах.

Това, което се случи всъщност е, че модераторите на Икономедиа не допуснаха анкетата до публикуване. Това говори много за обективността* им, както и очакванията им за отговорите на такъв въпрос, нали? Като че ли се притесняват да се вгледат в себе си...

Рай и ад, старание*

От същия храм в Чанг май. Бях направил снимки на около 20 подобни табели в онзи храм. Този беше единственият, който намерих и имаше преводи. Надписи имаше и в други. За съжаление съм загубил другите снимки, които направих.



* Ще се радвам някой да ми помогне с добър превод на тези будистски табели от Тайланд, защото на мен ми е трудно.

Храм, Мир*

Табела от будистски храм в Чанг май.

Храм: Ако определяте храм като пагода или манастир, тогава това място не е храм. Но ако определяте храм като място за мир и доброта, тогава - да, тази гора и тази пещера са храм.

* Ще се радвам някой да ми помогне с останалите преводи на будистски табели от Тайланд, защото на мен ми е трудно.