За ролята на изкуството и културата

Днес прочетох една много хубава статия, която говори как изкуството и културата допринасят повече за икономиката от ръста и заетостта. Статията набляга на лесно измеримите страни на феномена - нещо напълно естествено, защото те са по-лесни за възприемане. За тази тема е ставало дума и преди в този блог. Но моят коментар тук започва от там, където статията свършва. Той е за културата като изграждане на групова идентичност, и за изкуството като начин да бъде отпусната парата в личната криза на съществуването.

В текста се казва, че "креативните индустрии могат да дадат важен принос за социалната спойка и изграждането на национална идентичност чрез поощряването на междукултурен диалог, разбиране и съвместна работа". За мен това е много слаба формулировка на реалния феномен на образуването на идентичност (identity building). В България можем лесно да се сравним със западноевропейските общества и да видим конкретни проблеми, възникнали именно от катастрофална (дори липсваща, защото се правят инвестиции по обръчи и на парче) културна политика. В България сме сравнително монолитен етнос, но въпреки това ние сме крайно разделени по всевъзможни теми. Това може да се сравни с Великобритания например, където всеки имигрант си мечтае за правото да се нарече британец, а всеки турист си купува Юниън джак или се снима в червена телефонна кабинка.

В България имаме огромно хилядолетно културно наследство, но идентичността ни е насочена назад, защото съвременното ни културно лице е подменено от манипулации и поръчкови изпълнения. И нещо повече - вместо да бъдем пресечната точка на три култури, ние сме разкъсани между тях. Няма нищо неестествено всяка от тези култури да си има своето влияние, но родната култура е толкова слаба, че голяма част от проявленията ѝ търсят протекциите на една от трите външни културни гиганта и не могат да балансират пълноценно.

В оригиналната статия се казва и, че "вродените ценности и цели на културата - "изкуство заради самото изкуство" - са задачи като това да забавлява, да доставя удоволствие, да предизвиква да дава смисъл, да интерпретира, да привлича внимание, и да стимулира." За да го поставя в контекст, ще добавя, че в личен план изкуството и културата у нас също рядко са оценявани достойно. Все по-често говорим за радикализация на младите, за социално отчуждаване или за вътрешна емиграция. Това е в директна зависимост от факта, че много малко хора намират смисъл да се изразяват заради акта и артефакта на изразяването (да правят произволна форма изкуство). А такова изразяване би дало на обществото възможност за ранно засичане на проблеми, би дало и възможност на млади хора, които не намират перспектива, да изграждат свои собствени субкултури и да водят диалог за проблемите си. Един много популярен пример за това е рап културата в САЩ, която се превърна в отдушник за безпътицата в борбата за расово равенство през втората половина на 20ти век. Подобни феномени (макар и по-малко известни) се наблюдават из цял свят, но за да се развият им трябва критична маса - нещо, което в малка държава като България трябва да бъде подпомогнато от обществото.

Цената на ябълките

Днес покрай новината за окупация на ФМИ, която приех с огромна радост, попаднах на тази история, описваща много добре балоните с илюзии на незаинтересованите управители (било то политици или мениджъри):

Седял си един цар в тронната зала и чул през прозореца викове:
-Айде на хубавите ябълки-и-и-и!
Погледнал - един старец с каруца продава ябълки, а наоколо - тълпа купувачи.
Прияли му се и на царя от плодовете, викнал първия министър и рекъл:
-На ти пет жълтици, бягай да ми купиш ябълки.
Първият министър викнал последния министър и му рекъл:
-На ти четири жълтици, бягай да купиш ябълки.
Последният министър викнал церемониалмайстора и му рекъл:
-На ти три жълтици, бягай да купиш ябълки.
Церемониалмайсторът викнал шефа на стражата и рекъл:
-На ти две жълтици, бягай да купиш ябълки.
Шефът на стражата викнал един стражар и рекъл:
-На ти една жълтица, бягай да купиш ябълки.
Стражарят излязъл и спипал стареца за яката:
-Хей, какво си се развикал? Тука хан ли е или царски дворец? Марш оттук, ябълките се конфискуват!
Върнал се стражарят и рекъл:
-Ето, шефе, добра далавера. За една жълтица - половин каруца ябълки!
Шефът отишъл при церемониалмайстора:
-Ето, значи, за две жълтици един чувал ябълки!
Церемониалмайсторът отишъл при последния министър:
-Ето, за три жълтици една торба ябълки!
Последният министър отишъл при първия министър:
-Ето, за четири жълтици половин торба ябълки. Какво да се прави, началство, инфлация.
Първият министър се явил при царя:
-Ето, ваше величество, както заръчахте - заповядайте пет ябълки!
Седи царят в тронната зала и мисли:
"Пет ябълки - пет жълтици. Една ябълка - една жълтица. И народът ще се скъса да купува?
-НА ТОЯ НАРОД ТРЯБВА ДА МУ СЕ ВДИГНАТ ДАНЪЦИТЕ!

Ако ви харесва идеята, може би ще ви е приятно да си припомните и филма Кит:

За гледната точка към промените

И преди съм писал за разликата в гледните точки и за това колко е важно да се мисли положително, но днес председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу е казал нещо, което намирам за изключително показателно и важно:

По думите на Барозу във Франция се наблюдава тенденцията на новите събития в света да се гледа като на заплаха, а не като на възможност.

Надявам се всеки забелязва разликата и колко важна е тя.

Късметът

Днес един приятел, след като е гледал "Последната линейка в София", заговори за това, че се моли да не му се случва да прибягва до нуждите ѝ. За припомняне прикачвам трейлър на филма:



Това ми напомни на една история, която бях прочел преди време. Успях да я намеря и я публикувам тук:

Много интересен пример за живота на унгарските цигани привежда изследователят Майкъл Стюарт. Той е убеден, че дори редовното получаване на заплата противоречи на това, което се смята за "цигански възглед за живота". Отказът от живот според "законите на късмета", продаването на самия себе си за заплата и работно място, което принадлежи на някой шеф-гаджо, е равносилно от отказ от самоличност, смята Стюарт. То е все едно да се откажеш от искрите на бога Агни, комуто техните прадеди са се кланяли в далечна Индия. В тази връзка Стюарт разказва за обичай на цигани - фабрични работници в Унгария. Преди работа те имали навик да удрят по един голям коняк или ракия, които сякаш ги пречистват от опетняването (палесидото) на мястото, където циганската им гордост ще бъде унижена. В края на работния ден, когато им се изплаща дневната надница, те се събират всички заедно, и правят следното. Започват да играят комар, за да пречистят мръсните (гаджовски) пари, изкарани по неподходящ начин - със старание и методичност. И преразпределят печалбата по "чистите" закони на късмета! Понякога един от тях обира братята си с един удар - "баро", но него не шефът-гаджо, а провидението е изсипало върху му. Парите вече са чисти.

Интересно е да разчиташ на късмета. Да се погрижиш за бъдещето си, обаче, е по-сигурно.

Три Българии на едно море*

Днес прочетох една изключителна читателска статия в Дневник.
* Взаимствам заглавието от оригиналната статия, защото намирам и него за изключително уместно.

Пиша този текст с цел да наблегна на това, което намирам за основно в една невероятно добра статия на Свилен Рангелов. В нея той прави много добра диагноза на българското общество и дава изключително важни препоръки - от моята перспектива бих казал дори, че са най-важните. Той прави това с много добри паралели и примери. За повече подробности препоръчвам четенето на цялата оригинална статия. Ето я диагнозата:

Обществото ни в момента се дели на три – използващите (тарикатите) – тези, които винаги са били "всеки за себе си" и никога не са мислили за общото, освен как да му сложат ръка; използваните (незаинтересованите) – тези, които са вярвали 45 години в общото и са били страшно разочаровани и предадени от 1989г. и не могат с чиста съвест да възпитават децата си на друго освен на "всеки за себе си"; и онова малцинство (прогресивните), което се опитва да гради нещо за себе си, но и нещо за другите, отказвайки да живее в миналото.

За да защити аргумента си, авторът разглежда две представителни извадки от българското общество. Първата е типичният част по физическо възпитание:

Физическото обикновено е часът, в който децата са най-свободни и всеки път се удивлявам на алергията, с която голяма част от тях подхождат към него. Навсякъде дежурно има между 3 и 5 деца, извинени по някаква причина от лекарката – между 10% и 20% от класа. С други думи, още в подрастваща, здрава възраст, средно 15% от населението е в болнични?! Нищо чудно, че здравната реформа си остава мираж! Винаги има и 2 деца, неуспели да се извинят, но дошли по дънки (отказвам да приема, че толкова години не си се научил, че всеки срок имаш да помниш един ден от седмицата, в който трябва да си сложиш анцуга в раницата!). Останалите 70%-80% от децата се делят на две, често равни групи – едната взима дейно участие в спортното занимание – футбол, баскетбол и др., а другата, в зависимост от строгостта на учителя по физическо, или играе друг спорт, или просто обикаля безцелно двора и обсъжда актуалните клюки. С други думи, едва 35%-40% изпълняват задачата. Останалите биха могли също да направят нещо, ако към тях бе проявен поне малко интерес, не само заради спорта и здравето им, а заради необходимостта да се възпитава съзнание, че независимо колко ярък индивидуалист си и какво ти е състоянието в момента, ти винаги си част от някаква група все пак.

Втората е учителите:

Развитие на такова мислене би трябвало да е във фокуса и на другите учебни дисциплини, но как да стане то, като самите учители го нямат или го свързват само със социализма? На педагогически семинар в София през декември 2012 г., осъществен с европейско финансиране, на експеримент с участващите учители по какви критерии ще си подберат нов колега, от 12-13 групи с по 4-5 участници, само една от тези групи е посочила критерий "работа в екип".

А ето и препоръката:

Образованието трябва да се променя точно така – със заинтересованост – от страна на учителите, но и от страна на родителите... Живеем в 21-ви век, в глобализирана икономика и чуждите езици и формалните знания отдавна не са достатъчни. Затова обърнете внимание на детето си, обърнете внимание на учителите му. Включете се в родителско-учителската асоциация в училището на вашето дете. Ако няма такава, започнете я. Проявете интерес към управлението – отнема два часа на месец.

Нормално Свилен Рангелов говори за САЩ и спорт - това е неговата среда. Като човек от малко по-различна среда, аз мога да кажа, че не е непременно САЩ да е идеалът ни или треньорът на отбора да взима един милион годишно. Спортът разбира се е важен, но в случая става дума за колективни дейности (спортове). Има и други колективни дейности, напр. различни групови игри, клубове по интереси или най-общо всякакви групи активисти. Разбира се, не всички от тях съчетават развитието на колективното мислене с физическата активност, която си има своята голяма роля в здравето на един човек.

Но, разбира се, основното в статията е разслоението в България и нуждата от общуване и развитие на екипност.

За отговорите на трудните въпроси

Този път ще публикувам нещо върху което аз лично работя. Става дума за това как всъщност хората научават онези знания, които са сложни.

Разбира се, първият въпрос по темата е кои знания наричаме сложни. В друга статия вече представих различни опити за класификация на знанието. Там стана дума и за разделението на Сугрю, което разграничава три типа знание: декларативно (фактологично), процедурно и условно. Първите два типа се подразбират от името - декларативното знание е това, което е винаги вярно като това, че цялото общество избира парламента и президента, а процедурното знание се отнася до това как се прави дадено нещо, например че да се взима дадено решение е добре да бъдат разпознати всички възможни алтернативни решения, преди да бъде избрано едно от тях. От тези три типа условното е това, което е най-объркващо и тази статия е посветена на него.

Условното знание е онова, което дава различен отговор на въпросите според обстоятелствата. Но сложността идва не само от това, че обстоятелствата променят възможните отговори. По-трудното е, че най-често друг не може да ви даде верния отговор, защото за него той е различен. Разбира се някой може да се опита да Ви предложи решение, но той ням как да знае, дали то ще работи във Вашия случай. Вие трябва да го откриете сами за себе си.

Една от причините за тази трудност е, че в реалния живот (за разлика от точните науки) нещата рядко са черни или бели. Затова е важно да можем да мислим критично и да умеем да съпоставяме алтернативите пред нас една на друга. Например когато вкъщи се спука водопровод, въпреки че най-вероятно нито знаем как да го поправим, нито познаваме водопроводчик, ние няма как да оставим проблема нерешен и водата да тече - налага се да открием решение. Решението, което ще открием може да не е оптимално - може да се налага къртене, или цапане, което няма как да не остави следи. Но при всички обстоятелства ще трябва да направим нещо.

Не само в бедствени и неотложни ситуации е важно е да се взимат решения. Взимането на решения е и полезен опит, а човек се учи най-добре чрез практика. Защото дори едно решение да е грешно, това ни позволява да опознаем тази грешка, да знаем какво точно е грешно и в коя част на проблема да търсим ново решение. Както казва и Христо Стоичков с впечатляващия си житейски опит: "Който не играе - не печели." Ако Вие имате собствена идея, е сравнително по-лесно - трябва само да опитате да я приложите. По-трудно е когато на човек не му идва наум дори и идея. В края на статията ще предложа няколко начина за намиране на идея за решение.

За да илюстрирам написаното с примери, които да са разбираеми за повече хора, ще използвам динамичната политическа обстановка в България. Надявам се с това да не отблъсна онези, които не се интересуват от политика. Един много практичен подход, в ситуации когато не можем да намерим отговор, е да се опитаме да намерим други подобни ситуации и да видим какво е сработило тогава и какво - не е. Например случвало ли ви се е нещо подобно преди? Как постъпихте тогава? Бихте ли гласували за някой, за когото сте гласували преди? А за някой нов?

Ако не можете да намерите решение в собствения си опит, погледнете другите около вас. Търсете някой, който Ви е близък, в чиито решения имате доверие, чиято постъпка в подобна ситуация Ви е вдъхновявала. Няма нужда да се доверявате на този човек във всички ситуации. Достатъчно е да му имате доверие в подобни. В други можете да постъпвате по друг начин. Това умение на хората да избират селективно модели за подражание е обяснено в една от научните статии, които най-много са ме впечатлявали. Ако не можете да намерите примери от историята на България, които да одобрите, може да оцените това, което се случва в Исландия, или пък Италия или Гърция?

Може ли ученето да се оптимизира?

Поканиха ме на една среща със Заедно в час. Давам си сметка, че там ще има много хора и едва ли ще има възможност да се навлезе в задълбочена дискусия, затова реших в този текст накратко да обясня на български част от изследванията на които базирам работата си.

Напоследък много често виждам някой да говори за бързо учене. Примери за това са скоростното четене или видео презентации, които обещават за един час да обяснят материал за цял семестър. Макар и не в контекста на обещания за такива чудеса, Мик Фланаган (човекът, който пръв ме запозна с научните изследвания, които ще представя тук) определя идеята за бързо учене като абсурдна. Простото обяснение на такава позиция е, че не количеството (скоростта) на учене е съществено, а качеството (дълбочината) му.

Дълбокото, като противовес на плиткото, учене може да се разглежда като разликата между научаване на факти и разбиране/осъзнаване на взаимоотношенията между обстоятелствата, които пораждат тези факти. Например, едно е да знаеш, че в навечерието на Априлското въстание е имало множество други по-малки бунтове, друго е да поставиш това в контекста на Възраждането и да го свържеш с предшестващата го духовна дейност като написването на История славянобългарска и създаването на българска екзархия и български взаимни училища. Затова и не толкова бързото възприемане на факти е съществено, а процесът на интерпретиране и интегриране на тези факти с вече съществуващото знание на учащия се.

В същото време проблемът с развиващото се знание и претоварването на учебните планове е налице. В отговор на това във Великобритания се заражда течение сред педагозите и преподавателите, занимаващо се с нещо, което може да се преведе като преломни понятия (от англ. threshold concepts). Идеята на тези изследвания е, че има понятия, които са едновременно изключително трудни за научаване и критични за по-нататъшното разбиране на цели дисциплини. В англоезичната литература често се дават примери от икономиката, в която разпознаването на такива понятия е най-напреднало. Два икономически примера са взаимодействието между търсене и предлагане и алтернативна цена. Това са понятия, които са трудни за възприемане, често дори контраинтуитивни, но веднъж осъзнати променят начина, по който се възприема икономиката като цяло. Именно това са част от характерните черти на преломните понятия.

Погледнато през тази призма, основна цел на образованието може да бъде учащите се да овладеят преломните понятия, което да им послужи за база за по-лесно възприемане на друго, не толкова критично знание в последствие. При един такъв подход възникват два въпроса: 1) Как да разпознаем кои са преломните понятия в областта, в която работим? и 2) Как тези преломни понятия могат да бъдат предадени на учащите се, които неизменно имат различен предварителни опит и познания? За намирането на тези отговори можем да се обърнем към феноменографията - наука изследваща как хората възприемат даден феномен и индивидуалните различия в този процес.

Намирането на отговор на първия въпрос е сложен и дълъг процес. Едно преломно понятие обикновено е и трудно за възприемане и критично за по-нататъшното навлизане в дадена област. Затова утвърждаването на едно понятие като преломно преминава през няколко итерации на затвърждаване от учащи се, от учители, но и от практици. Въпреки, че все още няма задълбочени изследвания на този въпрос, изглежда вероятно преломните понятия да са различни в контекста на различните култури. Затова изключително важно, и най-вероятно неизбежно, е изследването на преломните понятия на място в самите часове, където учебният план подлежи на актуализация. Това може да стане с помощта на японския метод на изследване на уроци и производния му метод на изследване на ученето. Това са процеси протичащи в продължение на няколко учебни години, в които малка група учители работи заедно като обсъжда учебните цели, планира самите уроци, наблюдава как протичат те на практика, адаптира ги според наблюденията и споделя резултатите, за да могат да бъдат използвани от други учители.

Вторият поставен въпрос е изключително сложен именно заради споменатите по-рано персонални различия между учащите. Те могат да са и в начина по който учащите възприемат нова информация, въпрос на разсейване или на лична интерпретация. Това са вътрешни процеси за учащите и затова на тях трудно може да се влияе. Феноменографията предлага непряк подход - представяне на новата информация по различни начини, така че тя да може да бъде видяна от различни перспективи и оценена в по-голяма пълнота. На практика това може да означава повтаряне или преразглеждане на дадено понятие, но ако то е преломно, може би допълнително отделените време и усилия си заслужават и ще доведат до по-лесно възприемане на други последващи понятия. Най-сигурният начин това да бъде разбрано е да се опита на практика и да се наблюдават резултатите.

С това мое кратко изложение на няколко практики от социалния конструктивизъм исках да направя въведение в част от теорията, с която работя. Идеята ми е с това да представя няколко световни добри практики използвани в образованието и с това да улесня навлизането им в България. Някои от препратките сочат към научни публикации, достъпът до които е платен. При интерес ми пишете (например коментар тук) и мога да споделя статиите, но предпочитам да не ги публикувам за свободен достъп.

Нужни ли са ни идеологиите?

В една статия, коментираща позиции от продължаващите протести, Бай Далай развива типична комунистическа (в случая не говорим за отрицателен епитет, а за принципа на равенство като самоопределение, ако не греша) теза против капитализма.

В статията си Бай Далай обявява разделението предизвикало протестите за класово (инвеститори-останали). Според мен това деление е не по-малко порочно от поколенческото, което тя критикува. Дори може да се приложи подобна на нейната логика - това, че един човек разполага с финансова възможност не го прави автоматично виновен в злоупотреби. В общия случай богатството може да е дошло от предишни поколения. Едва ли е морално наказуемо да си наследник.

Всъщност думите капитализъм и социализъм са понятия, които са натоварени с прекалено много исторически и емоционални придатъци, основно от техните опоненти. Затова аз съм склонен да ги пренебрегна и да се опитам да очертая едно по-просто морално разделение: за мен делението е по-скоро на далавераджии (или хора, които се възприемат над правилата) и хора, които смятат, че правилата трябва да са еднакви за всички, т.е. да образуват една рамка, в която членовете на обществото да взаимодействат.

Смятам, че трябва да говорим за ценности, а не за идеологии. Това би ни позволило да разграничим отделните идеи, вместо да ги разглеждаме в идеологически пакети. Така например ще можем да вникнем във френското свобода, равенство, братство или единство, творчество, красота, изписани на Камбаните

А в България наред с другите ежедневни проблеми съществува и очевидния проблем, че освен липсата на желание, при управляващите през последните мандати се вижда и липса на способност. За съжаление често такива хора са селектирани напълно целенасочено. Това едва ли може да бъде свързано с определени идеологии, а по-скоро с конкретни опортюнистични машинации.

Occupy yourself*

* в превод на български - окупирай себе си

Неведнъж съм се изказвал скептично към Occupy движенията. Например за мен претенцията да представляваш 99% е наивна и по-скоро форма на популизъм. Но нека се опитам да обясня в малко повече детайли. С това искам да постигна две цели: да разясня критиката си, но и да покажа, че с нея и аз не съм напълно прав.

Искам да започна с един цитат от изключително популярния напоследък (вече покойник) Стив Джобс:

Когато си млад, гледаш телевизия и си мислиш: има конспирация. Информационните мрежи са се съюзили с цел да ни оглупят. Но когато поостарееш, осъзнаваш, че това не е вярно. Работата (и бизнесът) на информационните мрежи е да дават на хората точно това, което хората искат. Това е много по-депресираща мисъл. Конспирацията е форма на оптимизъм. Тогава бихме могли да застреляме копеленцата. Бихме могли да вдигнем революция. Но всъщност информационните мрежи са в бизнеса с доставяне на хората това, което самите хора искат. Това е истината.

А BBC в един свой документален филм показват как това се пренася от бизнеса в политиката като първоизточник на популизма:



Но натискът, който Occupy движенията оказват върху финансистите и политиците е важен. Защото няма друг начин да окажем натиск върху цялото човечество. Просто трябва да се вглеждаме повече в себе си, преди да критикуваме другите. Не на последно място - това е много по-лесно, когато околните ни помагат и ни казват къде смятат, че грешим.

Предразсъдъци

За много хора в България Дунавско хоро означава Нова година.

За мнозина бенгалският огън означава Нова година.

Парадоксът на избора*

* заглавието е взаимствано от едноименната презентация на Бари Шварц.

От много години се впечатлявам от масовата неспособност на хората в България да демонстрират сравнително мислене, когато става дума за политика.

Преди няколко години се запознах с парадокса на избора според Бари Шварц (Barry Schwartz). Неговата теза много добре се вързва с добре известния факт, че хората могат да обработват в краткосрочната си памет около 7 обекта едновременно. Така избор между повече варианти на практика се оказва объркващ.

Днес гледах една лекция на Шийна Йенгар (Sheena Iyengar), която показва, че изборът в реалния живот е много по-сложен.



Ще се опитам да обясня трите предположения, които се оказва, че са необосновани допускания на западната (или по-точно повлияната от Америка) култура.

1. Изборът е индивидуален - в Далечния Изток има много примери, които показват че на избора се гледа като на общностно действие


2. Повече алтернативи водят до по-добър избор - тук се намества тезата на Бари Шварц. Нещо, което Шийна Йенгар допълва е, че в перспективата на ранната посткомунистическа култура, няма разлика между Кола и Пепси


3. Изборът е предимство - дали когато сме под влиянието на емоции или не можем да оценим алтернативите, не е по-добре да се доверим на други

Към края на презентацията си, Шийна Йенгар набляга на факта, че културното разнообразие е нещо, от което можем да научим, дори когато смятаме, че сме в по-добрата позиция.

Спор и убеждаване

Както е обяснено много хубаво в тази статия, предубедените хора са склонни на предубедени интерпретации и съответно имат склонност да пренебрегват или изкривяват фактите. Това е добре известен факт в психологията с множество публикации по темата. Като цяло това не е лошо, защото това е един от механизмите на човешкото мислене, които позволяват да развиваме разбирането си. Но както се вижда в цитираната статия, понякога изградените предразсъдъци ни карат да пренебрегваме откровени факти.

На фона на това като, че ли изглежда, че всевъзможни онлайн (а и като цяло публични) дискусии са безмислени. Там често когато човек изложи позицията си, се намира някой, който се опитва да го убеди в обратното. Според теорията, не това е начина, но в същото време това е единствения начин за комуникация между двете страни. По-важното е обаче, че освен спорещите страни, в такива форуми има още много повече непредубедени читатели, чието мнение се влияе от прочитането на дискусията и способността на страните да се аргументират. Всъщност един опонент в такава онлайн дискусия е перфектната възможност за за разкриване на слабите позиции в една теза и доразвиването им, така че да са устойчиви на критика. Макар и да изглеждат фанатизирани и повърхностни, такива дискусии имат поне две много силни страни: те имат потенциала да достигнат и убедят много непредубедени хора и помагат на дебатиращите да развият уменията и тезите си. Разбира се само ако въпросните дебатиращи подходят конструктивно и с желание за развитие на собствената си позиция.

Животните около нас

Чудно място е Лондон.

Тук вместо хлебарки имат калинки, вместо плъхове имат катерици, вместо бездомни кучета имат лисици... или поне е по-интересно човек да вижда нещата така.

Beauty is in the eye of the beholder.

Опасността от едностранна история*

* заглавието е взаимствано от лекцията на Чимаманда Адичи (Chimamanda Adichie), The danger of a single story.

Сред педагозите е добре известно, че една идея може много по-лесно да се предаде, когато тя бъде доведена близо до контекста на слушателя. Ето един добър пример: лекцията на Чимаманда Адичи за това колко подвеждаща може да е представа, развита въз основа само на една история...



...и примерът със Скарлет Йохансон и представата ѝ за България.



Една съвсем друга тема е дори това, което казва да е обективно, доколко приемливо е да го казва публично. Този въпрос може да получи различен отговор в различни култури.

Лично или не?

Фен съм на съвременното изкуство. Не знам почти нищо за историята му и трудно помня имена, но когато то се докосне до мен, го ценя много високо. Това е рядкост, но си заслужава да видиш десетки творби, за да намериш една, която наистина да те грабне.

Затова и ми стана много приятно и интересно когато започна блогът Нищо лично. Понеже България е една малка страна, а българите се привличат взаимно със спецификата си, според мен няма как нещо българско да не е лично. Блогът ми харесва. Но някак си много странно ми харесват статиите, които засягат теми, за които аз лично знам малко. В момента, в който съм по-запознат с темата, анонимният автор има доста далечни от моите представи. Въпреки това ми харесва... предвид реалностите и възможностите.