Стратегически анализ на политическата система

От вече 30 години в България тече т.нар. Преход и изглежда, че няма признаци да приключва. Неизменна част от това са повтарящи се масови протести, с които България се превърна в държавата в ЕС, където най-често улични протести свалят правителства. Като реакция на тази нова реалност, често се говори за „нужда от стабилност“ или страх да не дойде по-лошо. При повсеместна политическа корупция, много хора явно нямат доверие в демократичните процеси и не са убедени, че промяната може да доведе до по-добро.

Политическия цикъл на българското общество

България има голям проблем. Този проблем не е, че в рамките на няколко месеца спря търговския регистър и от НАП изтече информация, че незаконно се профилират граждани на база доходите им. Не и, че за тези икономически катастрофи няма да бъдат повдигнати обвинения на никого. Всичко това са симптоми. Първоизточникът на проблема е, че в държавата все още са много силни основни механизми от комунизма. Но за много хора отвореният въпрос е как това може да се промени. Пиша тази статия, за да обобщя ситуацията и още веднъж, за да я направя очевидна за всеки.

Между пряката демокрация и справедливостта

Днес, на фона на множество протести в цялата страна, Инициатива „Правосъдие за всеки“ (ИПВ) организира Марш за правосъдие в София. За разлика от разнородните причини за протестите, и както името ясно показва, този марш е изрично за съдебна реформа, която да не позволи беззакония като отношението към Иванчева и Петрова или добре координираните саморазправи с висши съдии, оставени без институционална реакция. На Марша се появиха гласове, които започнаха да призовават за пряка демокрация и да обвиняват ИПВ, че била против пряката демокрация. Тук искам да обясня нещо, което на мен ми се струва просто: защо темата за пряката демокрация няма общо със съдебната реформа.

Още архитектите на древната Атинска демокрация са си давали сметка за необходимостта от разделение на отговорностите във властта и необходимостта от експерти, които да балансират общите събрания. С развитието на съвременните представителни демокрации във Франция, Великобритания и САЩ, тези баланси се утвърждават като три отделни власти: законодателна, изпълнителна и съдебна. В това разделение, първата определя правилата (законите), втората ги прилага, а третата е арбитърът в случаи на конфликти. Пряката демокрация се отнася до първата категория - как се създават законите. Докато съдебната реформа засяга третата - как се търси справедливостта в случаи на конфликт. Ето едно видео, което също обяснява това разделение:

Що се отнася до обвиненията, че ИПВ била против пряката демокрация, те са абсурдни. Аз самият съм член на ИПВ, но и съм активен поддръжник на идеята за пряка демокрация. Освен, че съм бил активен член на всички възможни форуми за онлайн гласуване, съм и инициатор на няколко кампании, както за Референдум за изборна реформа, така и за пряко управление в София. Също съм съмишленик на Пиратската партия в България, при все, че те все още не взимат идеята насериозно и нещата там стават много бавно.

ИПВ е създадена, за да се бори за съдебна реформа. Не е нито задължение, нито необходимост за ИПВ да се занимава с пряка демокрация. Нещо повече, всякакви опити за тази или други теми, несвързани със съдебната система, отнемат от енергията на целта, за която е създадена ИПВ. А иначе аз самият съм пример, че двете неща не се изключват взаимно по никакъв начин.

Причините за Тръмпизма

Една позната наскоро сподели това видео като добро обяснение за победата на Тръмп на изборите в САЩ.

Като цяло съм съгласен с аргументите, но в него аз не виждам толкова много проблем в предизборната кампания на Хилъри Клинтън, а по-скоро дългосрочно предизвикателство пред образованието, което ние като общество предоставяме, за да развием една форма на глобална емпатия. Как да стане това е една дълга тема и има много опити от най-различно естество за постигането на тази цел. Защото това - според моето субективно мнение - е само един пример за разглезени бели дечица, ако искате ги наричайте интелектуалци-идиоти, които не осъзнават реалните проблеми, които ги заобикалят, а мрънкат за техните идеологии и проблеми от развития свят.

Това, което Сам Харис нарича "black or brown identity politics" не е някаква идеология, както имаме много поводи да си припомним. Това за хората е ежедневие. Прав е като казва "this is not racism". Това просто е нежелание да бъдат отчетени предимствата, които един бял мъж (само за майтап ще добавя със западен акцент) има пред всеки друг на тази планета, дори само при пръв контакт. След ерата на Обама (не бих го отдал на него, а на глобалните процеси), стана пределно ясно, че ако привилегированата част от света не направи нещо да запази привилегиите си, много бързо ще ги загуби. Дали ще е от Китай, от имигрантите, от цветнокожите малцинства или от жените, зависи от конкретния случай. Примера с Хелоуийн костюмите на партита в колежи от бръшляновата лига е много добра илюстрация на тезата ми. Ние знаем какви са шансовете да попаднеш там, ако родителите ти не се бръкнат доста дълбоко (включително за дарения), или още от малък не си се доказал като уникален човек на световно ниво.

А конкретно за мюсюлманите, исляма разбира се има своята основна роля. В същото време обаче, за разлика от Индия, Китай и по-голямата част от Латинска Америка, които малко или много избягват сянката на колониализма, повечето арабски страни и Африка все още са управлявани от диктатори, крепени отвън. Какви шансове има един млад мюсюлманин от арабския свят да се развие и да бъде независим, по начина по който ние разбираме това? И това не е нов разговор, просто няма чуваемост.

Самият контраст за това, което се случва с бежанците в Берлин (живях там една година и се забърках и в инициативите по посрещането) и в Харманли е показателен, че проблемът не е точно в бежанците. Фактът, че в САЩ използват Европа за сплашване е достатъчно красноречив колко си нямат представа за какво говорят и само повтарят слухове. Всяка от показаните във видеото снимки си има история, която значително променя обстоятелствата, повечето не са на бежанци изобщо. За връзката между тероризма и религиите, Европа има много богат опит с тероризма, който ясно показва, че не религията или идеологията са решаващия фактор, а социалната изолация. Примери могат да бъдат атентатите във Великобритания, Германия, пък и дори Буново.

Единственото, с което съм съгласен е, че мюсюлманите трябва да преосмислят прочита си на исляма (там има много консерватизъм, дори отношението към думата "бидат" е проблем). Но не съм сигурен, че някакви костюмарчета от Лос Анджелес (които не знам защо смятат, че безумието на мормонизма е нещо, от което мюсюлманите се били интересували), или пък реднекове от Средния запад са тези, които могат да им помогнат това да се случи.

Изборите са само средство за постигане на цели

На тези президентски избори ме поканиха да споделя моите 7 причини да гласувам за Трайчо Трайков. Ето причините да гласувам за това, което се оказва кандидатът Трайчо Трайков с бюлетина №7:

1. Масово политиците от управляващите партии (съзнателно или не) не проумяват проблемите в българското общество. Тази статия съм я писал преди ГЕРБ да номинират Цецка Цачева и с едно важно изключение далеч не е толкова персонална, колкото заглавието звучи.
2. Другите кандидати освен Трайчо Трайков не отчитат нуждата от и консенсуса около много конкретна и ясна реформа в съдебната система и в частност прокуратурата.
3. Прокуратурата в България - в настоящата си форма - е апарат за политически репресии, изобретен и разработен в епохата на сталинизма.
4. В нормалния свят прокуратурата е един вид регулатор на регулаторите (или регулатор от последна инстанция), който отговаря за спазването на закона и на обществения интерес както в държавния, така и в частния сектор. От това има нужда България, за да пребори корупцията.
5. Първата политическа статия, която съм писал в живота си (в началото на 2006г) е за тогавашните проблеми в прокуратурата, които не са се променили много през годините.
6. Най-голямото ми разочарование от настоящия президент Росен Плевнелиев е, че активно съдейства за реабилитирането на предишния главен прокурор Борис Велчев, при все, че самият Велчев стигна дотам да признае провала си.
7. Знам достатъчно много за Трайчо Трайков, за да му имам доверие и да знам, че ще направи каквото може да довърши започнатата реформа от Христо Иванов и Радан Кънев, която в момента и тримата изрично формулират да се фокусира върху приемане на 7те идеи на Гражданска инициатива "Правосъдие за всеки", на която аз с гордост се считам за активен член.

След тези 7 причини, в тази фейсбук кампания от мен се очаква да поканя други 7 човека да споделят своите причини. Няма да го направя. Ако четете това и не се чувствате лично призовани да направите каквото можете, за да спечели Трайчо Трайков президентските избори (било то писане още веднъж на 7 причини или разговаряне с някой, който се колебае), смятам че от това следват няколко неща:

1. Не мисля, че аз мога да намеря начин да Ви убедя.
2. Явно Вие или не смятате за достатъчно важно, или не вярвате, че Вие лично можете да направите повече, за да се случи промяната в България.
3. На хората, които не са ангажирани с тази или с подобна кауза, им е омръзнало да ги товарят с обществени проблеми.

Банкова ретроспекция на бавни обороти

Помолих няколко приятели, за които знам, че имат различно мнение от моето, да коментират предишната ми статия за банките. Няколко от тях казаха, че там смесвам факти и съмнения. За съжаление работим с непълна информация и не мога да препотвърдя това, което те определят като съмнения, спекулации или просто мнения. Моите наблюдения над процесите в България през годините ми дават увереност в това, което виждам, но в крайна сметка това е една субективна гледна точка. Затова тук ще се опитам да съчетая други мнения, които събрах, и които обясняват това, което се случи с КТБ през последните дни. Ясно ми е, че в момента всички очи са насочени към ПИБ, но за добро или лошо все още не мога да разнищя ситуацията там по подобен начин. На тези, които имат енергията да продължат да се ровят по темата, препоръчвам да прочетете целите статии, към които включвам препратки.

За начало на обощението си искам да използвам един цитат от Красен Станчев, който смятам, че описва какво се случи на много хора:

Много е трудно да се каже дали от днешна гледна точка на БНБ е трябвало да има намесва по-рано. Поради простата причина, че тогава, когато започнаха опитите за извеждането на депозитите на държавните предприятия, най-вече в областта на енергетиката, от КТБ, тя започна относително агресивна кампания за набиране на депозити на физически лица. Тоест, банката имаше намерение да замести депозитите на държавните предприятия с депозити на физически лица.

В един момент тези опити да се изтеглят депозитите на държавните предприятия по времето на правителството на Борисов спряха и след това бяха възобновени по време на служебното правителство през април-май 2013 г. Тогава кампанията за набиране на депозити на физически достигна до астрономически висини – лихвата за депозити стана почти 8 процента, което е невъзможна лихва. Но хората повярваха в обратното и мнозина внесоха своите пари там.

Частните депозити са се изравнили към края на 2013 г. с държавните сметки в КТБ. Сега опашките пред офисите на КТБ показват, че вложителите са осъзнали, че има опасност. И в момента, в който започва спор в медиите между двете основни фигури в банката – едното е политическо в лицето на Делян Пеевски, а другото полу политическо, което е и собственик на КТБ в лицето на Цветан Василев, хората разбират накъде могат да отидат нещата и започват да си теглят парите.

За по-пълен поглед над ситуацията ще се обърна към цитат от Кристофор Павлов, главният икономист на УниКредит Булбанк, когото съм цитирал и преди и, който описва същността на проблема преди той да изплува на вниманието на обществото:

„Качеството на вземанията остава основно предизвикателство пред банковия сектор и то ще бъде основният фактор, който ще формира оперативните резултати на банките не само през тази, но и през следващите няколко години“, заяви главният икономист на УниКредит Булбанк по време на участието си в предаването „Invest/Or?” по телевизия Bulgaria On Air.

Под "качество на взимания" Павлов има предвид възможността на банките да събират лихвите по кредитите, които са раздавали. Не е тайна, че вътрешната задлъжнялост в България е на критични нива. Изказването на Павлов е за предизвикателствата пред банките по принцип, а не конкетно за КТБ. Иво Прокопиев и неговите издания, от друга страна, от години следят работата на самата КТБ. Той изказва съмнения, че в тази банка проблемът, макар и сходен, все пак може да се дължи на злоупотреби.

Бизнесменът посочи, че при среден показател в банковата система за съотношението между лоши и общо отпуснати кредити от 17% при КТБ той е 1.28%. Това означава, че отношението на мениджмънта и на банковия надзор към понятието кредитен риск и неговото третиране очевидно е абнормално, коментира Прокопиев."

Докато Станчев, Павлов и Прокопиев изказват мнения като експерти, изглежда и прокуратурата (редовните читатели на този блог знаят, че аз съм изключително критичен към мотивацията на главните прокурори през последните десетилетия) вижда нещо подобно и се чувства принудена да реагира:

Подуправителят на БНБ и ръководител на "Банков надзор" Цветан Гунев е обвиняем за длъжностно престъпление - не е упражнил контрол върху отпуснати 19 "лоши" кредита от "една банка", съобщиха от държавното обвинение в сряда. Неофициално оттам казаха, че обвинението към Гунев е, че като ръководител на банковия надзор не е наложил мерки за спиране на източването на Корпоративна търговска банка (КТБ).

Един от многото отворени въпроси, които поставят под съмнение действията на прокуратурата в тази ситуация, е дали тя ще потърси отговорност на предшествениците на Гунев, защото има силни индикации, че проблемът няма как да е само от година (когато Гунев е бил назначен).

Мисля, че всичко това е обобщено много добре от Стив Ханке - международен експерт, който има много близки наблюдения над процесите в България:

Ханке призова хората да не се паникьосват и да не вярват на слухове. “Знам, че хората са обезверени, нямат доверие на институциите. Може би ще повярват на някого отвън, като мен, защото когато дойдох, обещах да се справя с хиперинфлацията и го направих”, каза още той...

По думите му БНБ е постъпила по най-правилния начин в ситуацията с Корпоративна търговска банка (КТБ) и се е намесила веднага след като е видяла проблема. Що се отнася до разследването срещу подуправителя на Централната банка Цветан Гунев, Ханке коментира, че е важно то да бъде качествено.

Моето убеждение е, че този анализ за пореден път показва, че беззаконието в България е причината за това икономиката и обществото да не могат да функционират нормално. С това на мен ми се струва, че вината за новата порция страдания на българите отново се връща в тях самите за това, че не съумяват да осъществят контрол над процесите в собствената си държава.

За и против заемите

В икономически развитите страни се води спор за и против дълговете. Кейнсианците твърдят, че в моменти на криза държавите трябва да издават облигации и да харчат, за да съживят икономиката, а последователите на Хайек твърдят, че в моменти на криза трябва да се води разумна политика на затягане на коланите. На фона на това българите по принцип не обичат да са задлъжнели. Днес попаднах да една статия, в която "Робърт Скиделски, професор по икономика в университета Уоруик, член на Камарата на Лордовете и автор на биография за Кейнс" пише четири "заблуди" разбулването на които би довело до спасително харчене. Заблудите са:

1. Мисленето на германската домакиня
2. Правителството не може да харчи средства, с които не разполага
3. Държавният дълг представлява отложено облагане
4. Националният дълг е бреме върху бъдещите поколения

Тази макроикономическа дискусия (в която българите заемат своята твърда позиция) изпуска всъщност най-важното в един такъв спор. Изпуска го, защото дискусията е абстрактна и по принцип, а същественото е специфично за всяка ситуация. Едва ли ще е изненада за някого като напиша, че същественият въпрос не е "дали", а "за какво".

А задаването на въпроса "за какво" въвлича в решението идеята за алтернативна цена. И по-точно въпросът не е дали трябва да се тегли кредит (да се издава облигация), а в какво ще бъдат инвестирани парите от нея. Необходим по-задълбочен анализ е да се прецени дали ползите от взимането на кредита и инвестирането на парите са по-големи от невзимането му. Много е просто. Ако се вземе кредит за изграждането на дадена инфраструктура, какви ще бъдат ползите и за колко време ще се изплатят (не само в паричен смисъл). Ако се вземе кредит за социални плащания, какви реформи ще се предприемат (използвайки тези плащания като буфер за тях) и как инвестицията ще се възвърне (отново не само в паричен смисъл).

Накратко решението за теглене на заем зависи от целесъобразността му. Нетегленето на заем е един лесен сценарий, но дали тегленето на заем и използването му за заемане на по-добра позиция в бъдеще не е всъщност по-далновидния ход? Отговорът зависи от конкретната ситуация, а решението може да се вземе само при събиране на възможно най-пълна информация.

Кога се кове желязото

Вчера беше ден на много емоции за България. Не много се промени, но още веднъж ясно се видя разделението в държавата. Докато някои обявиха, че протестът е бил превзет от ГЕРБ, други се опитаха да преначертават граници, които те не харесват. За добро или лошо очертанията на тези граници стават все по-ярки.

А все повече се вижда, че България е разделена. Дали това е заради финансови зависимости, ценности или просто заради прехода е труден въпрос, но със сигурност го има това разделение между хората, които протестират "за ценности", и тези които протестират когато сметките за ток ги притиснат. Разделението е между хората, които протестират всеки ден на жълтите павета срещу олигархията, и онези дошли от някой по-малък български град да подкрепят своите фаворити - независимо дали от БСП, ДПС или ГЕРБ. Явно проблемите на вторите са толкова големи, че не им позволяват да обръщат внимание на ценностите на първите. Това разделение е дълга тема, за която са говорили и писали други. Това не е разделение София срещу провинцията, богати срещу бедни, интелигентни срещу прости или красиви срещу грозни. Разделението е на хора, които вярват в собствените си способности, и такива, които мислят, че единствената им възможност за развитие е да бъдат покровителствани от силните на деня, разделение на свободни и зависими.
Именно от темата за разделението се вижда, че проблемът в България не са толкова политиците, колкото избирателите. Защото политици има различни. Но избирателите изхвърлят тези, които признават грешките си, и преизбират безцеремонните. Това е процес, в който не играят решаваща роля изборните манипулации. Аз си мисля, че и платеният вот не е чак толкова голям. Защото, ако не друго, покрай събитията тази година стана ясно, че голяма част от хората не са докарани насила, а наистина поддържат компроментираните политици. Защото огромна част от българското общество зависи от държавната корупция и е въвлечена в един изчезващ свят - свят на производство на оръжия, цигари и въглища. Тези хора нямат силите да се огледат, да видят, че пътят, по който вървят, е обречен и най-вече нямат време да потърсят друг. Може би затова те не разбират защо протестиращите в София се борят с вятърни мелници като Дон Кихот. А в крайна сметка ние живеем в едно общество - и протестиращите, и пенсионерите, и тютюнопроизводителите, и неграмотните.

И за да има сближаване между нас - хората живеещи заедно, но мислещи различно, трябва да има интерес. Наличието на интерес е предпоставка човек да възприеме нови идеи. Това е нещо, което е добре известно на политици, учители, маркетолози и родители. Именно сега в тези времена на протести и конфликти, когато в социалните мрежи гъмжи от политически коментари, а в кръчмите се водят политически спорове в стил Левски - ЦСКА, е време, в което хората биха си направили труда да се поинтересуват, да прочетат, да седнат и да помислят. И за това какво си мислят, е определящо каква информация достига до тях.

Идеите и гледните точки на протестиращите трябва да достигнат отдалечените кътчета на България. А точно сега това се оказва по-лесно от всякога. Защото самозабравилите се лидери сами довеждат своите поддръжници в София на протест. Срещата на протестите трябва да доведе до един много труден диалог. Може би не с пенсионерите, които вече живеят в миналото, когато е била тяхната щастлива младост. Но може би с онези необразованите (вината да са такива, не е тяхна, а на цялото общество), които идват на безплатна екскурзия в София. Но най-вече с онези отрудени хора, които се сблъскват с битови проблеми всеки ден. Всеки ден те, къде повече, къде по-малко, успешно се борят с трудностите пред тях. Те също вярват, че в една или друга партия от настоящите в парламента е форма на защита от някоя друга такава (уж по-лоша).

Затова, моля Ви, опитвайте се да говорите с тях, но бъдете търпеливи. Подарете им едно разпечатано копие на вестник Протест, почерпете и тях по една вода. Помогнете им да видят света през Вашите очи. Сигурен съм, че ако успеете, обогатяването ще бъде взаимно.

Расте ли тревата*?

* препратка към предишна моя статия където става дума за grassroots активизма

Често се сещам за 2008, когато написах една от статиите си в този блог, с които много се гордея. Причината е отчасти в страхотната редакторска помощ. Все пак статията ми харесва, защото поне тази част от нея е актуална и сега:

Напоследък имаше доста протести. Те показаха, че можем да променим политиката, да обърнем конкретни несправедливи решения, но те не могат да изградят стратегия за дългосрочно развитие, каквато всъщност ни трябва. Важен е нашият ангажимент от самото начало – това, което наричат обществен договор и контрол на качеството на политиката.

На фона на настоящите протести и политическа демагогия, като че ли конструктивната дискусия изостава. Виждал съм безбройните анкети по социалните мрежи и законопроектите на хвърчащи листчета. Има и две харти с предложения за действия - една с краткосрочни стъпки за излизане от политическата криза, а другата за стратегическото управление на България. Има и форуми включващи подбрани теми и позиции като Капитал Интерактив, MoveBG, Chivas 12 Chairs, Политическа промяна сега и GovFaces, където се чуват интересни мнения.

Такива инициативи има много, но нали при пряката демокрация главният герой сме ние? Има и места, където всеки може да предлага различни идеи и да ги обсъжда с обществото. Тези форуми все още нямат представително голяма потребителска база, но са място където се вижда как идеите се приемат от други хора и как могат да бъдат изгладени. Три лесно достъпни форума, които аз знам са citizen.bg, българската част на YourPriorities и BGVot. И двата не са точно жизнени общности, които всеки ден набират стотици нови членове, но все пак имат малка и активна общност, която е готова да обсъжда идеи и обогатява дискусията с факти и мнения. Градинарите знаят, че за да расте тревата, тя трябва и да бъде поливана редовно.

За гледната точка към промените

И преди съм писал за разликата в гледните точки и за това колко е важно да се мисли положително, но днес председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу е казал нещо, което намирам за изключително показателно и важно:

По думите на Барозу във Франция се наблюдава тенденцията на новите събития в света да се гледа като на заплаха, а не като на възможност.

Надявам се всеки забелязва разликата и колко важна е тя.

Място за специлисти ли е политиката?

Днес попаднах на едно невероятно интервю. Не споделям всички позиции в него, но - както става дума и в самото интервю - не това е важното. Текстът е много труден за четене - дълъг и съдържа събрани на едно място много важни идеи. Затова ще се опитам да се заема с разплитането му. Един откъс от него свързах с моята статия за търсенето на трудни решения, а друг - с тази за неизбежния популизъм (вижте коментарите под тях).

Тук ще публикувам една друга извадка от него: за това дали хората, които трябва да се занимават с политика трябва да са специалисти или генералисти - хора, които разбират от всичко по малко.

Д.М.: Вашият колега, Едгар Морин, говори за генералиста и специалиста. Политиката изисква и двете: генералиста, който знае по малко от всичко и специалиста, който знае всичко за едно-единствено нещо, но нищо за каквото и да било друго. Как изглежда добрият гражданин?

К.К.: Тази дилема се поставя още от времето на Платон. Той твърди, че философите, които стоят над специалистите, трябва да управляват. Според теорията на Платон, те имат поглед над всичко. Другата алтернатива е атинската демокрация.

Какво направиха атиняните? Нещо наистина много интересно. Гърците изобретиха изборите. Това е исторически удостоверен факт. Може би допуснаха грешка, но създадоха изборите! Кои били избирани в Атина? Магистратите не били избирани. Магистратите били назначавани чрез жребий или чрез ротация. За Аристотел, спомнете си, гражданин е този, който може да управлява и да бъде управляван. Следователно всеки е способен да управлява и за това се теглел жребий. Защо? Защото политиката не е работа на специалисти. Няма наука за политиката. Има мнение, докса; няма епистема. Бих искал да добавя също, че идеята, според която няма политически специалисти, че всички мнения са еднакво значими е единственото приемливо оправданието на принципа на самоуправлението. Следователно, за гърците хората решават и магистратите се избират чрез лотария или ротация.

Имало е и специализирани дейности, защото атиняните не били луди. Те направили значителни неща; построили Партенона и т.н. За тези специализирани дейности – строежите на пристанища, храмове, воденето на битки – са необходими специалисти. Следователно в тези случаи избирали специалисти. Това са изборите, защото „избори” означава избор на най-добрите. И на какво се основава избирането на най-добрите? Тук се намесва образованието на хората, тъй като трябва да избират. Провеждат се първи избори, допуска се грешка, тя се забелязва, например, че Перикъл е слаб стратег; тогава той няма да бъде преизбран или дори бива отзован. Но постулатът, според който мнението е равностойно разпределено е, разбира се, напълно теоретичен постулат. За да има това мнение някакво съдържание, то трябва да бъде култивирано.

И как едно мнение, засягащо управлението може да бъде култивирано? Ами чрез управление. Така демокрацията – това е важното – е въпрос на образоване на гражданите, нещо, което въобще не съществува днес. Наскоро списание публикува статистика, според която 60 процента от конгресмените признават, че не разбират нищо от икономика, конгресмени във Франция, които ще вземат решения, които вземат решения през цялото време! Те гласуват бюджета, те увеличават или намаляват такси и т.н. В действителност тези конгресмени, както членовете на кабинета, са роби на техните специализирани съветници. Те имат своите експерти, но също имат и своите предразсъдъци и предпочитания. И ако се вгледате отблизо как функционира едно правителство, голяма бюрокрация – както съм правил аз при други обстоятелства – ще видите тези, които командват да се доверяват на експерти, но те избират експерти, които споделят тяхното мнение. Винаги може да намерите икономист, които да ви каже, „Да, да, това трябва да се направи” или военен експерт, който да ви каже „Да, ядреното оръжие е необходимо” или „Ядреното оръжие не е необходимо”: всичко и нищо. Това е крайно блудкава игра и така изглежда начинът, по който сме управлявани днес. Това е дилемата на Морен и Платон: специалисти или генералисти. Специалисти в услуга на хората, а не в услуга на шепа политици. И хора, учещи се да управляват чрез управление.

Голямата сметка за ток

Безспорно съвременната електроенергетика е изключително сложна индустрия. И въпреки това не е трудно да се провери, че при все, че има проблеми и корупция в ЕРП-тата, и в частност ЧЕЗ, не там са най-големите проблеми в сектора. На този фон нищо чудно, че някои се осъмниха в причините общественото недоволство да е толкова фокусирано:

Запитах се, защо официално се говори само за ЧЕЗ? Според мен, кучето е зарито в това, какъв е потенциалът да бъде придобита по-голяма част от дружеството, ако акциите му понижат цената си. Другите две ЕРП-та закупиха сами държавния дял от малко под 34%, чиято продажба стартира през 2011г.. При ЧЕЗ обаче, акциите на държавата са придобити от различни посредници (не е ясно за кого).

На мен пък ми направи впечатление наскоро публикуваният списък с дълговете на държавни компании за 2011 г. В този списък 6 от първите 7 най-задлъжнели компании са в енергетиката (другата е БДЖ). От общо 7.7 милиарда лева задължения, близо 5 милиарда са в енергийния сектор. От тях 500 милиона лева са дълг на Топлофикация София и още толкова сумарно на Булгаргаз и Булгартрансгаз, а останалите 4 милиарда са дългове на дружества, занимаващи се с електроенергия, всичките част от Български енергиен холдинг (БЕХ). Една груба сметка показва, че това е дълг от над 1300лв на всеки работещ българин (според данни на НСИ през 2011 в България е имало малко под 3 милиона заети).

Причините за този дълг, както често се случва, се свеждат до смесица от некомпетентност и корупция. Методите на работа в българската електропреносна мрежа са допотопни - например графикът за планиране на доставките тук е седмичен, докато в някои други държави тактът е на половин час. Заради такива проблеми от НЕК не могат да планират адекватно нито консумацията от топлофикационните ТЕЦ, нито новоприсъединените възобновяеми централи. Подобен е и хаосът с пускането на електроенергийна борса, която трябва да определя цените на пазарен принцип, вместо настоящия политически на ДКЕВР. Това са част от причините за големия им дълг. Друга основна причина са задължения за 1.5 милиарда лева, свързани с АЕЦ Белене. В тази сума още не е включена претенцията на Атомстройекспорт за още 2 милиарда лева заради вече произведения реактор. Струва ми се, че така накратко се разбира къде отиват парите от сметките за ток, нещо обяснено по друг начин и от Капитал.

На фона на всичко това няма как да не съм положително впечатлен от призива на президента Плевнелиев да бъде направен независим одит на всички дружества в енергетиката, като изрично споменава НЕК и БЕХ. За съжаление дори при положение, че вината лесно може да се проследи до правителството на Тройната коалиция, без работеща прокуратура ще е трудно част от тези пари да бъде възстановена. Дано все пак една такава ревизия успее да спре поне част от продължаващото източване на тези предприятия.

До президента за прокурора

Тези дни съм изключително зает на работата си. Завършвам два проекта и започвам нов, закъснявам и с предаването на една глава за книга. Отделно се местих, имах финансови и здравословни проблеми. Въпреки това, когато в българското публично пространство се появи поредната провокация и нямаше почти никаква реакция, аз не устоях и инициирах отворено писмо и подписка до президента. Нямам нито време, нито желание да се занимавам с тези неща, но един текст на Иван Кръстев ме накара да си дам сметка, че ако искам някога през живота си да имам нещо общо с България, трябва да опитам поне още един път. Ето конкретната извадка, която ме вдъхнови (скрил съм имената, за да улесня правенето на паралела, който аз направих):

В предишните изборни цикли [той] легитимираше своето управление като се уповаваше на факта, че безсрамно нагласените избори не са последвани от публични протести. Легитимността на режима се основаваше върху плебисцит на мълчанието, но това престана да бъде валидно в момента, в който критична маса от [обществото] решиха, че повече не могат да мълчат.

Към петицията добавих резюме на писмото:

В прикаченото писмо са изброени добре известни примери за некомпетентност и немърливост в работата на прокуратурата, които са довели до провала на иначе убедителни дела срещу личности от олигархията. Изброени са и множество примери за откази на прокуратурата да се задейства (което е нейно задължение), включително за скандалните убийства от бездомни кучета тази зима. Обяснено е, че като главен прокурор Борис Велчев е този, който трябва да следи тази работа да бъде свършена. В края на писмото са изброени силно осъдителни оценки от ЕС и САЩ, както и самопризнания на Велчев за провали. Затова с тази подписка призоваваме българите да покажат, че те също се интересуват от съдбата на държавата си. Искаме да покажем, че не чудо или някой отвън ще реши собствените ни проблеми, а ние самите трябва да се вземем в ръце и да контролираме тези, които сме назначили да ни управляват.

Моля, подкрепете искането, за да покажем, че не ни е все едно когато на най-високо ниво в държавата някой не си върши работата и след това друг му подсигурява кариерата в знак за благодарност за несвършената работа. Ето връзките отново: писмото и подписката. Поне покажете с минимално усилие, че не ви е все едно за прикритите престъпления в България.

Резултатът няма да е огромен, но е сигурен - в историята ще остане едно измерване на това колко силно българите искат по-нормален начин на живот. Ако институциите не реагират, поне това ще може да бъде използвано за аргумент в последващи действия, както в България, така и извън нея (например от ЕК). Аз ще се погрижа това измерване да стигне до тях.

Най-неотложната промяна

През 2006 написах първата си статия на политическа тематика. Тогава ме ужасяваше мисълта, че след близо 15 години хаос, България може да бъде обречена на още 7 години безвремие. Сега ме е обзело отвратително усещане за deja vu.

В България има много неща, които не са наред. Много имаме да работим, за да се гордеем от страната, в която живеем. Да се гордеем, не защото сме патриоти, а защото знаем, че ние сами сме изградили собствената си среда такава, каквато я искаме. По един или друг начин това се случва. Безспорно не по най-добрия и не както ни се иска, но едно по едно нещата се променят.

Всъщност пиша този коментар, защото съм твърдо убеден, че ние като граждани трябва да положим общи усилия да променим едно-едничко и ключово нещо, моментът за което ще дойде много скоро. Твърдо съм убеден, че това единствено нещо ще се отрази на хиляди други по-големи и по-важни неща в близките години. Затова ние трябва сега да съберем сили, да положим извънредно усилие, да направим промяна, каквато досега не се е случвала.

За какво говоря? Може би вече сте се досетили, че проблемът, който аз смятам за решаващ е това, което от ЕК наричат "правосъдие и вътрешен ред". Това е нещото, от което зависи силните на деня да уважават останалите, предприемчивите да печелят по справедлив път, престъпниците да се страхуват да убиват, а съдът в Страсбург да не глобява нас за това, че друг не си е свършил работата.

Разбира се тази тема за реда и правосъдието е огромна и сложна. Няма ден, в който в нея да няма скандали. Няма човек, който да не се е сблъсквал с абсурда на българското "правораздаване". Само че в тази безкрайна плетеница има една структура, която държи ключа на всяко по-голямо дело, и чийто ръководител има пълната власт и не е подложен на никакъв контрол.

Тази решаваща структура е прокуратурата (за мандата си Татарчев казва: "Над мен е само Бог"). А вече 20 години нейните ръководители са символ на абсурдите в България. Ако не знаете за тях, достатъчно е да напишете името на някой от тях в Гугъл, за да разберете каква престъпност и арогантност са концентрирани в тези иначе благоразумно изглеждащи личности. Последният от тях беше неформално номиниран от предишния президент и избран с абсолютно единодушие от тогавашния ВСС. Резултатите от това виждаме и до днес.

Може би не много хора в страната знаят, че наближава нов избор на главен прокурор. Още по-малко знаят за неформално обсъжданите вероятни номинации. Но при настоящите обстоятелства имаме пълни основания да смятаме, че ако ние не окажем необходимия (и огромен) натиск, ни чакат поне още 7 години абсурди и беззаконие.

Аз лично имам две конкретни неща наум, които разчитам, че ще направят необходимата промяна възможна. Първото, разбира се, е непрекъснато да сочим подривната роля на прокуратурата във всеки от ежедневните проблеми около нас. Само така мнозинството активни българи ще осъзнаят колко критичен е наближаващия избор. За другата стъпка ще пиша по-късно, но ще се радвам, ако някой сподели собствените си идеи как промяната може да бъде постигната.

А статията, която написах преди 7 години се оказа, че не само предвиди какво ще се случи (то не е трудно), но и дори подцени колко безскрупулна ще остане олигархичната система.

Нужни ли са ни идеологиите?

В една статия, коментираща позиции от продължаващите протести, Бай Далай развива типична комунистическа (в случая не говорим за отрицателен епитет, а за принципа на равенство като самоопределение, ако не греша) теза против капитализма.

В статията си Бай Далай обявява разделението предизвикало протестите за класово (инвеститори-останали). Според мен това деление е не по-малко порочно от поколенческото, което тя критикува. Дори може да се приложи подобна на нейната логика - това, че един човек разполага с финансова възможност не го прави автоматично виновен в злоупотреби. В общия случай богатството може да е дошло от предишни поколения. Едва ли е морално наказуемо да си наследник.

Всъщност думите капитализъм и социализъм са понятия, които са натоварени с прекалено много исторически и емоционални придатъци, основно от техните опоненти. Затова аз съм склонен да ги пренебрегна и да се опитам да очертая едно по-просто морално разделение: за мен делението е по-скоро на далавераджии (или хора, които се възприемат над правилата) и хора, които смятат, че правилата трябва да са еднакви за всички, т.е. да образуват една рамка, в която членовете на обществото да взаимодействат.

Смятам, че трябва да говорим за ценности, а не за идеологии. Това би ни позволило да разграничим отделните идеи, вместо да ги разглеждаме в идеологически пакети. Така например ще можем да вникнем във френското свобода, равенство, братство или единство, творчество, красота, изписани на Камбаните

А в България наред с другите ежедневни проблеми съществува и очевидния проблем, че освен липсата на желание, при управляващите през последните мандати се вижда и липса на способност. За съжаление често такива хора са селектирани напълно целенасочено. Това едва ли може да бъде свързано с определени идеологии, а по-скоро с конкретни опортюнистични машинации.

Беззаконието като норма?

Не съм имал големи очаквания към Борис Велчев. За съжаление поста на който бе поставен - главен прокурор на България го прави може би единствената обществена фигура, която не подлежи на никакъв контрол в продължение на мандат от 7 години.

Подобно на президента, дори конституцията да ограничава правата му по определен начин, поста му предразполага той да има голямо влияние в обществото. Затова при все, че е поставен, е опасно, когато от него чуваме опити за омаловажаване на манипулациите в съдебната система. На среща с президента, той е заявил:

Във всяко едно общество, във всяка една държава винаги ще има едни 15 – 20 дела, по които се очакват проблеми. Ако по тях ще оценяваме другите 260 000, по които се работи системно, това ми се струва леко несправедливо

Това е пореден опит от страна на институция да направи недосегаемостта на олигархията да изглежда като нещо нормално. Но за една свободна държава това не е никак нормално. Ако на някой му трябват аргументи за тази проста истина, нека чете надолу.

Разбира се да се говори за 15-20 случая без да се взима предвид в каква държава е това, е целенасочено опростяване. Например ако говорим за страни като САЩ (или Германия) това би означавало грубо по едно такова дело на щат (или провинция), или съответстващо на милиони хора. Еквивалентът в България би бил 1-2 дела. Съпоставка с европейски страни с население сходно с българското би ни поставило между Австрия и Дания в група от 6 страни с население между 5 и 10 милиона. На техния фон скорошен анализ на Прозрачност без граници ни дава открояваща оценка. Коментирайки го, Кобус де Суърт, управляващият директор на международната организация казва:

От доклада ясно се вижда, че България и Румъния се отличават с това, че техните институци дефиниращи демокрацията и занимаващи се с борба с корупцията са по-слаби от тези в останалите държави. Слабостта на институциите е това, което ги откроява...

Ако трявба да дам съвет на България и Румъния как да подобрят усилията си за борба с корупцията, бих ги насочил към проблемите с финансирането на политически партии. Бих се и постарал да докажа сериозността си относно справянето с корупцията и осигуряването на справедливост. Не на последно място бих обсъдил регулирането на отношенията между политиката и бизнеса. Един пример е въвеждането на кодекс на поведение за парламента. Това е една от критичните забележки на Прозрачност без граници - липсата на такъв кодекс в много страни, включително България и Румъния, но и в много други от анализираните страни...

Може да се твърди, че и в двата случая [на България и Румъния] има впечатляваща липса на публична отчетност на бюджета, по проблеми от обществено интерес и по публичните доставки. На тези въпроси трябва да се обръща внимание, но те не са го получили в периода след разширяването [на ЕС]...

Накрая искам да разясня, че корупцията често е свързана с организираната престъпност. По отношение на холандската позиция [блокиране на българското членство в Шенгенското пространство], не трябва да се фокусираме само върху класическите области на борбата с корупцията. По-важен е по-широкият подход към първопричините позволяващи разцвета на корупцията...

Например фактът, че в България няма публична отчетност на бюджета [напр. на МВР] сам по себе си не означава, че има корупция. Със сигурност обаче това прави появата на корупция много по-лесна. Нашият опит е, че правната рамка, редовните проверки и достъпът до информация взети заедно реално правят напредъка в борбата с корупцията наистина възможен...

Не става дума за справяне с много случаи на корупция възможно най-бързо. По-скоро трябва устойчив подход към борбата с корупцията.

Няма как да очакваме Борис Велчев да се интересува от такива анализи - той е в позиция да си говори и без да слуша. Проблемът е, че следващият главен прокурор отново се очертава да бъде избран, за да си върши работата избирателно.

За мястото на популизма в обществото

Темата за популизма няма край и точно в ерата, когато световната политика му е подчинена бих искал да засвидетелствам уважението си към един отиващ си министър (което е много по-голямо от уважението към премиера или към оставащите министри). Затова искам да обърна внимание на един цитат от негово интервю веднага след уволнението му:

Всеки от колегите, може би и аз, със сигурност вие можете да се сетите и аз мога да се сетя за случка, в която е гонен по скоро личният ефект. И това е част от работата на едно правителство. Но това трябва да е малка част. Основната част е къртовска работа, организация на експертите, работа по проектите.

Интервюто е много богато и въпреки все още пресните емоции, Трайков се държи изключително трезво. При интерес, препоръчвам целия запис от предаването.

Вихърът на популизма като ефект от съвременната демокрация е сложна тема. Моят опит за кратко въведение е следния: в усложняващия се свят около нас, хората без изградени позиции имат склонност да не изследват нещата в перспектива, а по-скоро се отдават на ежедневните си страсти. По-детайлно тази тема е изследвана в този документален филм на BBC за историята на връзките с обществеността през 20ти век (ако не ви се гледа цялото видео, можете да прегледате само 34:40-39:30, ако пък сте изгледали видеото и ви е харесало, предпоръчвам гледането и на предишните епизоди от поредицата):


В заключение искам да благодаря на Трайков и за тези две реплики, които казват много повече от самите думи в тях:

"престоят в политиката ти дава един вид мъдрост, която не те прави непременно по-щастлив"

Но, ако ми позволите, аз няма да се дезинтересирам от темите, по които съм работил. Така че, ако ви интересува, винаги можете да разчитате на мнението ми по тях.

Мисия Лондон

Днес гласувах за президент... два пъти. Направих нарушението в присъствието на репортер и пред други свидетели.

Според мен с това показах, че демокрацията не е демокрация веднъж на 4 години, а всеки ден. Затова в тези избори аз смятам за много по-голяма изборна победа, че милицонерската власт номинира Росен Плевнелиев вместо Цветан Цветанов.

Обещания и изпълнение

Четири години след инициативата ми за кметски въпросник, тя трябваше да бъде доведена до край, затова се обърнах отново към спечелилите кметове, за да си дадат самооценка. За съжаление през това време Горичка.бг се е променила, и за разлика от първата статия (когато получихме десетки коментари с въпроси), сега читателите на горичка останаха безмълвни към нашия призив и не можа да се получи така търсеният в обществото диалог между политици и избиратели. Може би затова от Горичка.бг решиха да не публикуват статията за единствения отговор на отчетност, който получихме, но ми разрешиха да я публикувам тук.

В края на мандатите за местна власт, потърсихме отчетност от спечелилите кандидати, които бяха поели ангажименти пред нас. Единственият, който ни отговори с равносметка за свършеното беше Мартин Заимов – кандидатът за София, който не спечели изборите за кмет, но стана общински съветник и заместник-председател на СОС (Столичен общински съвет). За наше огромно съжаление и въпреки неколкократните ни запитвания, двамата дългогодишни кметове Хасан Азис и Георги Иванов не отговориха. Лошото е, че по този начин те ни оставят да се информираме за тяхната работа само от медиите, а там, за тях конкретно, ние успяваме да намерим само политически скандали. Дали не си мислят, че веднъж щом те здраво са хванали властта, вече избирателите не могат да им държат сметка?

Но да се върнем на Заимов, който както и другите кандидати, направи много сериозни заявки преди 4 години. Тогава той разказа за намеренията си за справяне с индустриалните замърсители, парниковите емисии, отпадните води и компостирането. Той също сподели идеите си за развитие на енергийната устойчивост и градската транспортна мрежа.

Въпреки че през тези години няма властта, която би имал като кмет, Мартин Заимов все пак успява да се похвали с постигнати резултати в някои сфери. Отчита, че личните му постижения са в три области: като председател на работната група, разработваща плана за организация на движението в София; като съосновател на Българската асоциация електрически превозни средства (БАЕПС); и като основен поддръжник на състоялото се включване на София в Конвенцията на кметовете. В позицията си на претендент в предстоящите избори, той е също така критичен към цялостната работа на кмета – отбелязва липсата на осезаем напредък в общината при контрола на замърсителите, концесионерите и изграждането на инфраструктура.

Заимов споделя някои детайли от плана за мобилност, който комисията под негово ръководство разработва с помощта на консултантска компания. Планът има за цел значително да намали автомобилния трафик (с 20% за пет години) и да развие не само обществения транспорт и велоалеите, но и пешеходната инфраструктура. За съжаление на последната сесия на този общински съвет гласуването на въпросния план беше отложено предизборно. Сред нещата, за които Заимов споменава, че има принос във връзка с плана е и въвличането на организации на велосипедисти в планирането на градската мрежа от алеи.

Две други организации, които Заимов изтъква като свои постижения, са БАЕПС – новата организация подпомагаща навлизането на електомобили в България, на която той е съосновател, и Конвенцията на кметовете, на която с негова помощ София вече е член. Във втората участват европейски местни власти, които си съдействат заедно да подобрят енергийната си ефективност и развитието на възобновяеми източници.

На фона на липсата на други политици, които да демонстрират желание за отчетност в зелените политики, Мартин Заимов има с какво свършено да се похвали. В същото време се вижда, че амбициозните му заявки от преди 4 години тепърва предстоят да бъдат изпълнени. Очевидно е, че това е само възможно със съвместна работа и подкрепа за начинанията му – не само от страна на кмета и другите политици в общинския съвет в София, но и от всеки гражданин, който споделя целите му. Предстоят избори – време, когато политиците обръщат най-много внимание на желанията на избирателите си. А когато виждаме, че има хора, които нагледно доказват, че не само обещават, а и работят за поставените цели, нашата задача е да отсеем спекулантите от отговорните политици. Защото това е единственият начин държавата да заработи за хората в нея.

В името на монопола

След поредната новина за лобистски законопроект, прокаран от иначе непрекъснато хваленото министерство на Нона Караджова отново се сетих за абсурдното функциониране на българската икономика. В имитация на свободен пазар, тук държавата подкрепя монополи, защото тяхното контролиране е по-лесно за администрацията от регулиране на свободна и конкурентна среда.

Един много интересен пазар в това отношение са комуникациите. Както и в други сфери заради цялата конюктура държава и организирана престъпност работят за консолидиране на пазара. Така чрез много съмнителен процес са се получили 3 кажи-речи монополиста (Виваком, Мтел и Близоо) в първоначално три различни пазара. Обаче заради технологичното развитие от всички комуникационни услуги данните (интернет достъпът) с времето стават най-доходни. За никой от трите монополиста това не е първоначалният пазар, в който са си уредили монополно или картелно положение и сега им се налага да се конкурират. Поради неумението да са конкурентни, този процес се превръща в една гротеска демонстрация на българската реалност и абсолютно незачитане на правата на потребителите. Достатъчно е да отидете с оплакване при която и да е от трите компании (ще се радвам ако някой даде опровергаващи примери в коментарите), за да изпитате пълната драма на неефективни връзки с клиентите.

А заради това, че йерархично-олигополната структура не е достатъчно гъвкава да смогне на темпа на навлизане на технологиите, големите играчи дори не могат да проследят всичките квартални конкуренти, които им ядат пазара чрез нерегулирани услуги. Старите модели са обречени, но ние трябва да им помогнем да си отидат по-бързо.