За формите на знание

Продължавам да се натъквам на хора и статии, които говорят за техники, с които „се учи бързо“. Затова ще продължа с моите статии, в които споделям част от опита, събран в моята работа. Не става дума толкова много за това, което аз правя, а по-скоро за публикации, които съм чел, и които са повлияли на подходите, които изпробвам. Тук ще обърна внимание на различните форми на знание и защо е изключително трудно да се говори за „бързо учене“. Предполагам, че читателите на тази статия вече са се натъквали на резултатите от изследването на PISA, срявняващо уменията на деветокласниците в различни страни. Един от тези резултати е, че близо половината ученици в България не успяват да демонстрират аналитично мислене.

Може би най-елементарното разграничение, което човек може да направи в контекста на знанието, е това между данни, информация и знание. За пример нека разгледаме езиците и азбуките (за да бъдат илюстрациите визуални). Реших да подбера изречение от една от любимите ми публикации, част от която ще обобщя по-нататък в тази статия, а именно:

The present theory is a schematic one that owes much to other neo-Piagetian models, but differs in two main ways: in its use of school learning data and in its assumption that new stages do not supplant previous ones.

Какво виждаме в това изречение? Някой, който не може да чете английски, вижда низ от символи, които (най-малкото защото съм си направил труда да ги цитирам) съдържат някакви данни. С или без помощта на технологии, човек може да изкопира това изречение и да го пренесе за някой друг, който ще може да работи с копието му (точно както съм направил и аз тук). За един човек, който може да чете английски, това изречение е информация. То казва, че теорията, за която се отнася е сходна с други нови модели, повлияни от Пиаже, но има две основни разлики. Човек трябва да е запознат с работата на Жан Пиаже и негови последователи, за да може да разбере новопрочетеното в дълбочина и да го навърже. С това вече прочетеното ще може да бъде превърнато в знание и човек да си даде сметка, че за разлика от досега познатите, новият подход се базира на данни от училищно обучение и допускането, че последващите нива не изместват предходящите.

От дадения пример се вижда, че и знанието, само по себе си, не е нещо просто. В цитирания пример става дума за нива на знанието. Нека отложим тези нива още малко и разгледаме как знанието се прилага. Независимо от професията, всеки практик би се съгласил, че едно е да знаеш, друго е да можеш. Приложната страна на знанието намесва понятия като умения, компетенции и способности. Тяхното значение е оплетено и трудно за интерпретиране. Например проектът CEDEFOP се опитва да ги систематизира според различната им употреба в различни европейски страни.

Блуум, създателят на една от най-цитираните категоризации на знанието, най-общо го разделя на три категории: когнитивно (или съзнателно), афективно (или емоционално от англ. affective) и психомоторно. Аз лично работя с умствени процеси и затова се интересувам от когнитивния дял. В него Блуум слага 6 нива, но за мен е по-интересна едно друго разделение – това на Сугрю (познато ми от работата на Гийбелс и неговите колеги). Той разделя знанието на три групи: декларативно – факти, процедурно – описващо последователности или зависимости, и условно – зависещо от обстоятелствата и нееднозначно. Пример за декларативно знание е, че времето вчера е било облачно. Процедурно знание може да е, че облаците могат да предизвикат дъжд. Пример за условно знание е, че когато небето е ясно през деня, температурите се покачват, а ясното небе през ноща води до по-ниски температури. Това между впрочем е вярно за условията на Балканите, но може да не е непременно така за тропиците или полярните кръгове.

В края на статията ще се върна към цитата. Той е от една статия на Джон Бигс, наречена „Modes of learning, forms of knowing and ways of schooling“ (или „Режими на учене, форми на знание и начини за обучаване“) от 1994. Както показва заглавието ѝ наред с други неща, статията представя следните различни форми на знание, описанието на които се опитвам да преведа от оригиналната статия на Бигс:

• Неявно (от англ. tacit) знание, изразявано с действия, но често невъзможно може да бъде изразено с думи. Пример за това е работата на всеки майстор в дадена професия, част от знанието на който е развито в практиката и не може да бъде обяснено или предадено.
• Интуитивно знание се усеща директно. Пример за такова знание е естетиката или практиката на учените, преди да успеят да формулират своята теория
• Декларативно знание, подобно на типа според Сугрю
• Теоритично знание е може би част от декларативното знание според Сугрю, но според Бигс е по-общо и абстрактно
• Метатеоритично знание е по-високо ниво на теоритичното знание, достигащо границата на научните открития, отвъд конвенционалната теория, където представите могат да се променят
• Процедурно знание е отново тип, подобен на този на Сугрю. Бигс оприличава този тип на неявното знание, с тази разлика, че може да бъде изразено с думи, и да бъде свързано с декларативно или процедурно знание.
• Условно знание, осигуряващо метакогнитивна подкрепа за процедурното знание и присъстващо в таксономията на Сугрю.

Склонен съм да се съглася, че структурата на Бигс не е идеална, но успява да предложи подход, който да съчетае разделението на Сугрю с идеята за неявно знание. Ако се върнем към идеята за бързо учене, тази статия поставя въпроса за това какво знание всъщност може да бъде научено бързо. Дори това да е възможно за декларативно знание, за мен лично условното е много по-интересна и полезна форма, която е предизвикателство за овладяване.

Кенет Рогоф за новите реалности

Най-вероятно вече ще изтъркам от ползване заглавията включващи "... за новите реалности" и някой ден ще ми се наложи да ги повтарям, но заради много тясната връзка на тази тема с темата, която започнах с Барак Обама и Румен Нейков, сега използвам същия шаблон. За разлика от предишните пъти, този път перспективата е от страната на работодателите, особено на държавните администрации. Този проблем в България е много по-изострен при възможните изпълнители на качествени услуги. При нас, заради аутсорсинга и експортно-ориентираната ни икономика, те се котират на глобални (несравними с заплащанията в държавния сектор) тарифи.

Инвестор.бг превежда една статия на Кенет Рогоф за конфликта пред държавната администрация, която от една страна трябва да намаля разходите, от друга да е конкурентна в състезанието за задържане на експерти. Малко уточнение: в българския случай не става дума толкова за намаляване на разходи, колкото за орязване на течове от всякакъв вид, най-вече корупция. Рогоф пише:

Всяка ориентирана към услугите индустрия е изправена пред едни и същи предизвикателства. През 60-те години икономистите Уилям Бомол и Уилям Боуен писаха за „болестта на разходите“, която е хронична за сектора на услугите. Те дават за пример струнен квартет, който свири Моцарт, за който днес са необходими същият брой музиканти и инструменти, както през 19-ти век. Това важи за всички сфери, където технологиите не са претърпели особено развитие.

Защо слабият ръст на продуктивността означава по-високи разходи? Проблемът се състои в това, че всички, които предоставят услуги, в крайна сметка трябва да се състезават за служители в сектори, където производителността нараства много по-бързо. Такива са финансите, производството и информационните технологии.

Дори да приемем, че пазарът на труда донякъде е сегментиран, съществува достатъчно припокриване, което принуждава ориентираните към услугите индустрии да плащат по-високи заплати, ако не в краткосрочен, то със сигурност в дългосрочен план. Правителството, разбира се, почти изцяло е ориентирано към услугите. Сред правителствените служители откриваме учители, полицаи, военни и чиновници.

Рогоф свързва този процес и с нарастващия дял от БВП на услугите:

Нарастват не само правителствените разходи като процент от БВП, но и разходите в секторa на услугите като цяло. В повечето развити икономики този сектор наред с правителствения сектор надхвърля 70% от БВП. Земеделието, което през 19-ти век представляваше над 50% от БВП в повечето страни, сега се е свило до едва няколко процента. Заетостта в производствения сектор, която възлизаше на една трета или повече от общата заетост преди Втората световна война, също се е свила драматично.

Както повечето други сложни проблеми, тук въпросите са много повече от отговорите. Единствената идея за преодоляване на проблема, която Рогоф предлага звучи смислено, но абстрактно:

Сега е ясно, че ограничаването на правителствените разходи означава и създаване на стимули, които да гарантират, че иновациите в държавния сектор няма да изостават от тези в частния.

Най-доброто аз според другите

Имам много приятели, които са твърдо убедени в силата на положителното мислене и оптимизма. Може би донякъде под влиянието на българската си среда, а може би просто заради желанието си да постигна обективен поглед към определени неща, аз се стремя по-скоро да съм критичен реалист. Вече успял да си изградя пред някои образ на песимист и критикар, ми се иска да покажа в какво се изразява за мен критическия реализъм. Един от изразите на търсенето на обективност чрез критика е подбиране и промотиране на техники, за които съм се убедил, че работят. Затова сега искам да разкажа за техниката Reflected Best Self (което бих превел като вгледаното най-добро аз), с която ме запозна Дан Кейбъл - един човек, който успя да превърне много от студентите си в негови истински фенове още от първата среща.

Техниката позволява на всеки да подходи систематично към разпознаване и използване на силните си страни. За целта трябва да се мине през пет нелеки, но много интересни и въвличащи стъпки. Ако се интересувате да я приложите за себе си, тук описвам как можете да го направите. Преразказвам тези инструкции от оригиналните и предпочитам да оставя примерите непреведени като форма на добавена стойност, която можете да си закупите от авторите като знак на уважение за положения от тях труд.

Първа стъпка: Изберете кой да напише истории за Вас

Внимателно изберете 15-20 Ваши близки и познати, които ще помолите да напишат по три истории за моменти, в които са Ви видели в най-добра светлина. Идеята да питате толкова хора е, че не всички ще намерят време и желание да пишат за Вас. Крайната цел е да имате около 30 истории, или около 10 човека да откликнат на молбата Ви. Добър подход е предварително да си изберете кръгове от хора, сред които ще питате, като семейство, приятели, съученици/състуденти и колеги от различни места.

Втора стъпка: Питайте другите за истории за Вас

Съчинете писмо и го изпратете на избраните от Вас близки и познати. Всъщност има много начини да се направи това и личният подход със сигурност е за предпочитане, но ако нямате време и/или желание да подхождате към всеки индивидуално, можете да си направите шаблон и само да го адаптирате към всеки получател. Хубаво е да дадете и примери, за да могат те да си изградят представа какво се очаква от тях и да ги улесните. Както вече споменах, такива примери на английски (моят опит е, че за български получатели трябва да се адаптират малко повече) има на сайта на авторите на техниката. Дайте на своите автори две-три седмици време и им напомняйте периодично, защото най-вероятно те имат и други задачи на главата си.

Трета стъпка: Напишете собствени истории за себе си

Докато изчаквате да получите истории от Вашите събеседници, се опитайте да се сетите за три случки, в които Вие смятате, че сте се показали в най-добрата си светлина. Опитайте се да си спомните най-различни ситуации и периоди. В самите истории се опитайте да пресъздадете контекста, Вашата роля в ситуацията, какво сте направили, какви качества сте показали, какъв е бил резултатът и защо точно сте постъпили така. Включете собствените си истории в обобщения анализ, който ще направите, когато получите отговори от другите.

Четвърта стъпка: Анализирайте всичките истории

Съберете и обобщете получените истории. Направете една таблица с три колони. В първата колона запишете от коя група произлиза историята, във втората - какво положително поведение или качество сте демонстрирали, а в третата - по-обща тема на историята или произлизащо твърдение за Вас. Четенето на чуждите истории най-вероятно ще бъде много личен и емоционален момент, затова заделете време да го направите на спокойствие и с възможност за размисъл. Ако имате възможност да се доверите на някой друг да опита да направи това още веднъж за Вас, това може да Ви донесе още една интерпретация, за която може Вие лично да не сте се сетили.

След като сте прочели всяка от историите внимателно, се опитайте да разпознаете сходни (или повтарящи се) шаблони или теми. Тези повтарящи се свидетелства ще Ви помогнат с по-голяма увереност да разпознаете някои свои привички или черти. Ако се затруднявате да откриете шаблони или теми, опитайте се да намерите повтарящи се думи, тълкуването на които може да Ви помогне. След това се опитайте да намерите сред историите тези, които най-добре демонстрират тези Ваши черти. Може да се случи да намерите привидно противоречащи си истории, но това може да е признак за това, че разполагате с гъвкавост. Отново, ако имате възможност, може да помолите някой да направи това още веднъж за Вас и да получите анализ от друга гледна точка.

Пета стъпка: Направете своя най-добър портрет

На база на направения анализ се опитайте да си съставите писмен (може и под друга форма) автопортрет. Идеята на портрета е да имате изрична формулировка на Вашето най-добро аз, към което можете да се връщате в бъдеще или да го променяте и развивате. Вашият автопортрет трябва да включва шаблоните и темите, които сте разпознали в предишните стъпки. Постарайте се да не включва само неща, които можете да правите добре, но и да отразява Вашата идентичност като човек. Отново, ако има с кого, споделете Вашия автопортрет с някой близък, който може да коментира написаното и да Ви покаже един друг негов прочит.

Най-доброто аз според другите е систематична (обективна в смисъла на изследванията в реална среда) техника, която освен с практическите изводи, е свързана и с невероятни емоции. Едва ли мога да ги изброя всичките, но определено искам да спомена вътрешния конфликт, който изпитах, когато трябваше да преодолея нежеланието си да карам другите да ми правят "четки". За мен беше и особено чувство да пиша с молба на много хора, с които не съм имал контакт от години. Смятам, че много българи биха изпитали част от другите емоции, когато видят последващото видео например.



След като минах през това упражнение с някои мои приятели, аз реших да им върна услугата като изпратя на всеки от тях по една положителна случка с предложението да изпратя още две, ако решат и те са си направят такива автопортрети. За съжаление все още не съм изпълнил това свое намерение, но засега само го отлагам, без да съм го забравил.

Бъдещето на ядрената енергетика в България

Споровете за АЕЦ Белене ми се струват абсурдни. Не толкова заради безмислеността на самия проект. Не толкова и заради неадекватността на въпроса на референдума на който е подложен. За мен абсурден е фокусът на дебата, който се разгаря в обществото (аз лично имам наблюдение през социалните мрежи). Ще се опитам да обясня това с мой прочит на миналото, настоящето и бъдещето около тази тема.

Най-новата история на България показва, че страната няма капацитет (административен за управление или граждански за контрол) за една такава централа. Подобно на националния ни опит с ядрените електроцентрали е опитът на България и Румъния със строителството на мостове през Дунав. Двете страни никога не са имали възможност да построят такъв мост (който всъщност е рекорден за цяла Европа). Първият е бил построен от СССР и дори поддръжката му е проблем за балканските страни. Вторият е построен от Испански консорциум, финансиран от ЕС и съпроводен с множество административни забавяния.

Подобно на мостовете, историята на АЕЦ Козлодуй е низ от недоразумения. Самото строителство също е осъществено основно с ресурсите на СССР. Заради практиката да не се търси икономическа съобразност през комунизма, тази инвестиция не се приспада от печалбата АЕЦ Козлодуй. Фондът за изваждане от експлоатация понастоящем също е недофинансиран. Предвид тези факти, нищо чудно, че АЕЦ Козлодуй е сред най-евтините източници на електроенергия в страната. За съжаление дори тази повърхностна рентабилност на едно от най-големите държавни предприятия в страната е неизгодна за българското общество, докато самото предприятие отчита завидни печалби.

Когато минем от миналото на настоящето, се сблъскваме с абсурдите на българската енергетика. Накратко, със завидно упорство държавата продължава да отказва да изгради електронна борса за свободно търгуване на електроенергия. Настоящият регулатор ДКЕВР води изключително неадекватна политика като не само не осигурява предвидимост за инвеститорите в електроцентрали, но и променя договори със задна дата. Друг абсурд е, че НЕК включва съмнителни и необяснени надбавки към цената, които покриват загуби както от Топлофикация - София, така и от досега похарчените пари за АЕЦ Белене. Подобно на времето на комунизма, част от разходите за строителство на АЕЦ няма да бъдат приспадани от печалбата на предприятието, а вече се събират от обществото (които, заради либерализирания пазар и настоящата практика обобщена в следващото изречение, не са непременно потребители на бъдещата енергия), без да е доставена енергия за тях. Не на последно място България в момента (и в перспектива) има огромен излишък от електроенергия, като конкурентната от АЕЦ се изнася, а скъпата се оставя за вътрешните потребители, които нямат възможност да излязат на свободния пазар.

И все пак референдумът и строителството на АЕЦ са планирани за бъдещето, а не за миналото или настоящето. А две от затвърдените тенденции в новата икономика са революционните обрати в добива на шистов газ и в производството на фотоволтаици (слънчеви панели, генериращи електричество). Първата от двете тенденции е, че от един от доскоро най-големите вносители на природен газ в света, САЩ се превръща в най-големия износител. Това няма как да не повлияе на световните пазари на природен газ като най-директно това се усеща върху цените на втечнен за транспортиране газ (LNG). Индиректен резултат от това е предоговарянето на цените на природния газ между Газпром и европейските му клиенти, вкл. и България.

Втората тенденция е при слънчевите панели, където всяка година производствената цена спада с двуцифрен процент, а инсталираните мощности в света се удвояват. На фона на непрекъснато увеличаващата се цена на ядрената енергия, усилващите се настроения срещу ядрената енергетика в ЕС и други процеси на несигурност, една огромна за размерите на държавата инвестиция (не само финансова) с перспектива 30-50 години е меко казано необмислена.

Накратко, независимо от резултатите на референдума, ядрена енергетика в България няма да има по простата причина, че за времето, за което бъде задвижен проектът, вече ще е ясно на всички, че той е нерентабилен на фона на новите и набиращи скорост алтернативи. От друга страна въпросът на референдума подлежи на тълкувание и не предопределя строителството на нови ядрени мощности изобщо (а на "нова централа", каквото нов реактор в Козлодуй не е). Затова всъщност за мен референдумът е много повече възможност обществото да се обедини против корупционните схеми на БСП и ГЕРБ (като инициатори поддържащи една и съща страна). За съжаление в България има прекалено малко независими и активни граждани това да се случи. И все пак нищо не пречи отново да опитаме.

Може ли ученето да се оптимизира?

Поканиха ме на една среща със Заедно в час. Давам си сметка, че там ще има много хора и едва ли ще има възможност да се навлезе в задълбочена дискусия, затова реших в този текст накратко да обясня на български част от изследванията на които базирам работата си.

Напоследък много често виждам някой да говори за бързо учене. Примери за това са скоростното четене или видео презентации, които обещават за един час да обяснят материал за цял семестър. Макар и не в контекста на обещания за такива чудеса, Мик Фланаган (човекът, който пръв ме запозна с научните изследвания, които ще представя тук) определя идеята за бързо учене като абсурдна. Простото обяснение на такава позиция е, че не количеството (скоростта) на учене е съществено, а качеството (дълбочината) му.

Дълбокото, като противовес на плиткото, учене може да се разглежда като разликата между научаване на факти и разбиране/осъзнаване на взаимоотношенията между обстоятелствата, които пораждат тези факти. Например, едно е да знаеш, че в навечерието на Априлското въстание е имало множество други по-малки бунтове, друго е да поставиш това в контекста на Възраждането и да го свържеш с предшестващата го духовна дейност като написването на История славянобългарска и създаването на българска екзархия и български взаимни училища. Затова и не толкова бързото възприемане на факти е съществено, а процесът на интерпретиране и интегриране на тези факти с вече съществуващото знание на учащия се.

В същото време проблемът с развиващото се знание и претоварването на учебните планове е налице. В отговор на това във Великобритания се заражда течение сред педагозите и преподавателите, занимаващо се с нещо, което може да се преведе като преломни понятия (от англ. threshold concepts). Идеята на тези изследвания е, че има понятия, които са едновременно изключително трудни за научаване и критични за по-нататъшното разбиране на цели дисциплини. В англоезичната литература често се дават примери от икономиката, в която разпознаването на такива понятия е най-напреднало. Два икономически примера са взаимодействието между търсене и предлагане и алтернативна цена. Това са понятия, които са трудни за възприемане, често дори контраинтуитивни, но веднъж осъзнати променят начина, по който се възприема икономиката като цяло. Именно това са част от характерните черти на преломните понятия.

Погледнато през тази призма, основна цел на образованието може да бъде учащите се да овладеят преломните понятия, което да им послужи за база за по-лесно възприемане на друго, не толкова критично знание в последствие. При един такъв подход възникват два въпроса: 1) Как да разпознаем кои са преломните понятия в областта, в която работим? и 2) Как тези преломни понятия могат да бъдат предадени на учащите се, които неизменно имат различен предварителни опит и познания? За намирането на тези отговори можем да се обърнем към феноменографията - наука изследваща как хората възприемат даден феномен и индивидуалните различия в този процес.

Намирането на отговор на първия въпрос е сложен и дълъг процес. Едно преломно понятие обикновено е и трудно за възприемане и критично за по-нататъшното навлизане в дадена област. Затова утвърждаването на едно понятие като преломно преминава през няколко итерации на затвърждаване от учащи се, от учители, но и от практици. Въпреки, че все още няма задълбочени изследвания на този въпрос, изглежда вероятно преломните понятия да са различни в контекста на различните култури. Затова изключително важно, и най-вероятно неизбежно, е изследването на преломните понятия на място в самите часове, където учебният план подлежи на актуализация. Това може да стане с помощта на японския метод на изследване на уроци и производния му метод на изследване на ученето. Това са процеси протичащи в продължение на няколко учебни години, в които малка група учители работи заедно като обсъжда учебните цели, планира самите уроци, наблюдава как протичат те на практика, адаптира ги според наблюденията и споделя резултатите, за да могат да бъдат използвани от други учители.

Вторият поставен въпрос е изключително сложен именно заради споменатите по-рано персонални различия между учащите. Те могат да са и в начина по който учащите възприемат нова информация, въпрос на разсейване или на лична интерпретация. Това са вътрешни процеси за учащите и затова на тях трудно може да се влияе. Феноменографията предлага непряк подход - представяне на новата информация по различни начини, така че тя да може да бъде видяна от различни перспективи и оценена в по-голяма пълнота. На практика това може да означава повтаряне или преразглеждане на дадено понятие, но ако то е преломно, може би допълнително отделените време и усилия си заслужават и ще доведат до по-лесно възприемане на други последващи понятия. Най-сигурният начин това да бъде разбрано е да се опита на практика и да се наблюдават резултатите.

С това мое кратко изложение на няколко практики от социалния конструктивизъм исках да направя въведение в част от теорията, с която работя. Идеята ми е с това да представя няколко световни добри практики използвани в образованието и с това да улесня навлизането им в България. Някои от препратките сочат към научни публикации, достъпът до които е платен. При интерес ми пишете (например коментар тук) и мога да споделя статиите, но предпочитам да не ги публикувам за свободен достъп.

Интервю с Христо Петров

Често Ъпсурт запечатват в текстовете си коментари, които преди това са обикаляли софийските улици. Ето едно интервю за е-Вестник, озаглавено "Всички сме в мръсен кенеф. Вместо да го изчистим, си мерим парфюмите", в което Ицо Хазарта показва, че трябва развито самоосъзнаване, за да има такива текстове. Препоръчвам прочитането на цялото интервю, но ето няколко откъса, които ми направиха много силно впечатление.

На въпроса "Кои са по-отвратителни днес – политиците или медиите?" той отговаря:

Аз познавам много повече медиите, отколкото политиците. Но пак казвам – тук има много голям проблем. Аз не съм бил на тяхно място и на този свят много неща си зависят от шибаната гледна точка. Има много неща, които наистина не зависят от политиците. Всеки си има виждане и при всичките тези хора това, което остава и което е важното, всъщност е какво са направили… Резултатите са важни.

А ето какво казва за медиите и тяхната обективност:

Аз усещам, но смятам, че повечето журналисти сами имат вина за положението. Нали говорихме преди малко за тези политически оръжия и това изродяване на медиите в политически пиар, рекламни листовки? За да стане така, има нужда от хора – за изграждането на тази машина. Ами тези хора сами си го причиняват това. Преди 6-7 години казах в едно интервю за национална медия, че много пари отиват на вятъра и има много хора, които не вършат никаква работа и се разпределят по някакъв „комунистически“ принцип. И аз казах на репортера: „Чакай сега, това аз го казвам, не го казваш ти, защо да не можеш да го напишеш?!”… „Е, не, сега, кажи тук за наградите…”. Вие сами се цензурирате. Защо ти не се цензурираш? (б. р. – към Бакалов). Защо някой не идва да ти каже нещо?

И накрая за това колко е важно личното мнение:

Не съм сигурен, не искам да казвам, защото сме го докарали до такова положение, че като кажеш нещо хубаво за някого, се казва, че те е заплашил или ти е дал пари, а като кажеш нещо лошо, казват, че си от другия отбор. Не искам да има шибани отбори, искам да мога да казвам свободно какво според мен се прави и какво не.

Обикновен, но интелигентен - качество, което рядко се забелязва при българските необикновени звезди.

Това е само тест

Който следи този блог знае за отвореното писмо и подписката, които с група приятели инициирахме. Става дума за обществена критика към номинацията на Борис Велчев за конституционен съдия и призив към Росен Плевнелиев да я оттегли. На мен лично този експеримент ми помогна да освежа представите си защо в България има толкова много социално лицемерие и оцелява такава куха политическа фасада. Фактът, че това се случи едновременно с делото Трентън Олдфийлд в Лондон, ми даде възможност да наблюдавам огромното разстояние в развитието на гражданските общества в България и Великобритания.

В тази статия ще опиша как точно възникна и реализирахме идеята за отвореното писмо и подписката според моята перспектива. Ще се фокусирам върху фактите. В края правя една оценка, която дъжа да оставя отворена. За голямата част от това, което смятам за решения вече съм писал.

Смятам, че за да е пълна картината, трябва да започна с моята лична мотивация. През вече далечната 2006 сайтът Още инфо публикува първата моя политическа статия. Следейки двуличното правосъдие в България аз бях ужасен от мисълта за главен прокурор да бъде назначено поредното послушно номенклатурно детенце и то по начин, който тогава достигаше нови висоти на абсурда – не защото правосъдната ни система не е пълна с подобни фиктивни избори, а защото тогава това се случи с такава неприкрита подмяна за толкова висок пост.

Близо седем години по-късно мога да кажа, че моето пророчество за Борис Велчев е сбъднато. Частта, в която сгреших беше, че ще има поне фиктивно преследване на второстепенни подставени лица. Това не се случи. На практика от гледна точка на съдебната система през този период в България не се забелязва реално развитие. Това са седем години, загубени за така болезнения преход, но спечелени за онези, които искат да прикрият следите си. Това личи и от мотивите на Плевнелиев за номинацията – кухи и изписани по необходимост.

Бях изненадан, че в медиите и интернет номинацията на Борис Велчев беше отразена толкова повърхностно и по задължение – подобно на президентските мотиви. По стечение на обстоятелствата в този момент участвах в обсъждане на въпроса „Защо хвалим послушни, пасивни и подчинени деца?“ и една от тезите ми беше, че децата (а и възрастните) са такива, каквито модели за подражание откриват около тях. В емоционален момент дадох за пример новината за посредствеността на Борис Велчев и Росен Плевнелиев като общественици, които би трябвало да дават пример на цялата нация. Когато вече достатъчно хора бяха видели коментара аз се замислих как аз самият се отличавам от двамата политици-марионетки, за които говоря и чиято посредственост презирам. Това вече означаваше, че след като няма реакция, аз трябваше да я инициирам.

Не за пръв път работя с хора и подемам подобна кампания. Много пъти съм участвал в дискусии около проблемите на политическата система в България. Затова лесно инициирах събирането на едно динамично ядро от активни хора, с които нахвърлихме първа версия на писмото в споделен документ, която да представим за обсъждане в по-голяма група. Така нямаше необходимост да обяснявам прекалено много на хората от това ядро, а когато инициативата достигна по-широка група, тя вече имаше по-детайлна аргументация и по-конкретен вид – оставаше само да се изяснят детайлите и формата. За една седмица писмото беше готово, създадохме онлайн петиция и се бяхме свързали с неправителствени организации (НПО). Смятам за важно уточнение, че всички участващи си имат и други ангажименти в живота. Вече писах и в друга статия, че лично за мен тази кампания дойде в много неподходящ момент. Това, което поддържаше моята лична енергия беше окуражаващата подкрепа, която получавах от най-различни страни и чиято интензивност изобщо не очаквах. Който не е опитал подобно нещо няма как да знае колко високо хората ценят доброволните инициативи за по-справедливо общество.

Откритата кампания беше сравнително кратка. Планът (последователността на който може би трябва да бъде преразгледана) включваше изпращане на писмото до президентството и медиите в петък, катализиране на подкрепата през уикенда и управление на официалните реакции през следващата седмица. Катализирането на подкрепата се състоеше в личен контакт с подбрани общественици и промотиране на кампанията из форуми и социални мрежи. Управлението на официалните реакции включваше следене на медиите, последващи опити за контакт с тях и разширяване и поддържане на активна дискусия в социалните мрежи. Поради вирусния характер на кампанията, тя е инициатива с отворен край. Очакването при нея е за експоненциално нарастваща подкрепа. Когато тази подкрепа покаже признаци на затихване, независимо от продължаващата активна кампания, това най-вероятно означава, че целевата група е заситена и е време кампанията да бъде върната към устойчива активност.

А ето и равносметката – накратко каква подкрепа получихме: официално ни подкрепи една НПО, а една онлайн медия и два сайта на общественици (Свободата.ком и този на Иво Инджев) публикуваха наши текстове. В резултат на това за четири дни активна кампания събрахме над 300 подписа онлайн (близо половината от тях от София). По моя груба оценка около 10% от тях са от мои приятели. Със сигурност подобна лична подкрепа са получили и други от организаторите, но смятам, че в голяма степен приятелската подкрепа се припокрива. Със сигурност след втория ден приятелските подписи са по-скоро изключение. Всъщност покрай тази инициатива завързах нови познанства, на които разчитам в бъдеще.

Подкрепата, която получихме е много по-важна от съпротивата, но подобно на политическите кампании, които се фокусират върху т.нар. swing voters – избиратели, чийто глас може лесно да бъде спечелен или загубен, и аз изпитвам необходимост да анализирам подкрепата, която не получихме, въпреки осъществения личен контакт. Като една кампания, излизаща от нищото, ние нямахме поддръжници, които можем да загубим, а по-скоро няколко конкретни имена, които смятах за сигурни, но чиято подкрепа не получихме. Тази статия, описваща процеса на организацията, стана достатъчно дълга, затова анализа на съпротивата ще оставя за някоя следваща.

Като заключение искам да обобщя, че всъщност реалистичните цели на кампанията бяха постигнати. От една страна ние проверихме до къде се простират възможностите ни за кратко време да реализираме политическа акция. От друга – проверихме доколко българското общество (по-конкретно част от неформалните лидери в него) е готово да последва чужди инициативи, които са базирани на неоспорими факти. За мен лично краткосрочният резултат е, че разбрах, че ситуацията не е назряла за другата ми по-голяма идея за обществен натиск върху избора на нов главен прокурор. Дългосрочният е, че по-ясно мога да разгранича малкото, но силно ядро на гражданското общество в България и подсилих различни лични контакти в него. Ние също оставихме исторически артефакт демонстриращ един от основните проблеми на съдебната система в България и разобличаващ Росен Плевнелиев като политик, при който думите не получават покритие с действия. Ние показахме, че една стъпка от политическите игрички демонстриращи свързаност между Първанов и Плевнелиев, не е останала незабелязана. Не на последно място, сега документирам един процес, който сравнително лесно може да бъде адаптиран и повторен за други цели. Аз лично съм готов да подпомогна различни опити за такива инициативи – при интерес пишете коментар тук или се свържете с мен по друг начин.