Как се постига обединение без доверие?

Тези дни около мен се изсипа поредната порция изказвания в стил всеки срещу всеки и обидените отново ни припомниха, че са обидени на всичко и всеки. Изумявам се как хората са способни да смятат, че всички около тях са опорочени, а само те са чисти. За мен това е най-директният признак за това, че в България няма общество, а "Съединението прави силата" е поредния надпис, който хората повтарят без да осъзнават. Защото много българи си дават сметка, че е необходимо да се обединят, признават принципите, около които други се обединяват, но в крайна сметка отказват да се включат в такива обединения. И така се получава порочен кръг, с който периодично се сблъскваме.

Но тези констатации са познати. Какво можем да направим по въпроса? Очевидно си говорим за нуждата от обединение без доверие. Едва ли има две мнения, че това е труден въпрос. Но нито сме първите на света, сблъскали се с него, нито сме последните.

Например Уилиам Юри има доста известна презентация в TED за него:

Аз лично намирам за по-интересна задълбочената едноименна книга за воденето на преговори. В нея са изведени 5 принципа:

1. Разграничете проблемите от хората. Т.е. когато обсъждате проблеми, опитвайте се да не задълбавате върху имена или личности. Тези личности са симптома, ако не бяха те, може би щяха да бъдат други.

2. Фокусирайте се върху интересите (какво движи някого), а не позициите (какво той/тя казва). Често хора заявяват позиции без да разясняват всичко, което ги кара да го правят. Един вид детективска задача е да разбереш защо някой държи на наглед абсурдна позиция.

3. Търсете взаимноизгодни алтернативи. Решение, което да върши работа може да не е очевидно, но ако го намерите, ще подсили групата. Забелязал съм, че често дълбоките идеологически спорове в България могат да се сведат до единодушие за първите необходими малки стъпки, които от години буксуват.

4. Дръжте на това да се използват обективни критерии за решенията. Много често това не е възможно, но когато е, е от решаваща полза.

5. Бъдете наясно каква е вашата най-добра алтернатива на постигането на споразумение (BATNA). BATNA е английски израз за сценария, който ще се случи, ако не постигнете съгласие. Очевидно в България нашата BATNA е да продължим да се спускаме по същия този склон без нищо да се промени. Само склонът ми изглежда, че става по-стръмен, но това може да е привидно.

На мен поне това ми звучи невероятно смислено, дори просто. В същото време ежедневно виждаме хора, които действат точно противоположно на тези препоръки. А резултатът е, че отново стигаме до нашата BATNA - това, което се случва, когато не успеем.

За и против заемите

В икономически развитите страни се води спор за и против дълговете. Кейнсианците твърдят, че в моменти на криза държавите трябва да издават облигации и да харчат, за да съживят икономиката, а последователите на Хайек твърдят, че в моменти на криза трябва да се води разумна политика на затягане на коланите. На фона на това българите по принцип не обичат да са задлъжнели. Днес попаднах да една статия, в която "Робърт Скиделски, професор по икономика в университета Уоруик, член на Камарата на Лордовете и автор на биография за Кейнс" пише четири "заблуди" разбулването на които би довело до спасително харчене. Заблудите са:

1. Мисленето на германската домакиня
2. Правителството не може да харчи средства, с които не разполага
3. Държавният дълг представлява отложено облагане
4. Националният дълг е бреме върху бъдещите поколения

Тази макроикономическа дискусия (в която българите заемат своята твърда позиция) изпуска всъщност най-важното в един такъв спор. Изпуска го, защото дискусията е абстрактна и по принцип, а същественото е специфично за всяка ситуация. Едва ли ще е изненада за някого като напиша, че същественият въпрос не е "дали", а "за какво".

А задаването на въпроса "за какво" въвлича в решението идеята за алтернативна цена. И по-точно въпросът не е дали трябва да се тегли кредит (да се издава облигация), а в какво ще бъдат инвестирани парите от нея. Необходим по-задълбочен анализ е да се прецени дали ползите от взимането на кредита и инвестирането на парите са по-големи от невзимането му. Много е просто. Ако се вземе кредит за изграждането на дадена инфраструктура, какви ще бъдат ползите и за колко време ще се изплатят (не само в паричен смисъл). Ако се вземе кредит за социални плащания, какви реформи ще се предприемат (използвайки тези плащания като буфер за тях) и как инвестицията ще се възвърне (отново не само в паричен смисъл).

Накратко решението за теглене на заем зависи от целесъобразността му. Нетегленето на заем е един лесен сценарий, но дали тегленето на заем и използването му за заемане на по-добра позиция в бъдеще не е всъщност по-далновидния ход? Отговорът зависи от конкретната ситуация, а решението може да се вземе само при събиране на възможно най-пълна информация.

За Куфарите*

* Взаимствам името "куфари" от филма Имало едно време на изток (думата е обяснена в 12:15-14:15 минути). Статията не е точно за хората изпълнявали ролите във филма, но за една по-широка прослойка от обществото, която следва интересите си без каквито и да било скрупули.

Без значение дали ще ги наричаме "куфари", "тарикати", "далавераджии" или по друг начин, в България има страшно много хора, които променят позициите (и дори ценностите) си според ситуацията. Това е точно обратното на принципност и е един от основните фактори, които предопределят посредствеността на обществения живот в България. Повече от ясно е, че хора като Орешарски, Станишев, Местан и Сидеров са такива.

Пиша тази статия заради един друг очевиден подобен случай. Става дума за назначаването на Ярослава Бубнова като временен директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Яра Бубнова е съосновател и директор на противоречивия Институт за съвременно изкуство, а в моя пример участва и един друг от съоснователите му - Лъчезар Бояджиев. Всъщност именно те двамата са в същината на противоречивостта на въпросния институт, членовете на който са изчерпателно изброени в похвална статия на 24 часа като играещи активна роля в антиправителствените протести.

В случая интересен пример дават както Бубнова, така и Бояджиев. Историята започва с един пост на Лъчезар Бояджиев от 10 септември който гласи:

тоз който приеме назначение на държавна служба от туй правителство, независимо от ранг, контекст и нужда от заплата (или пенсия като директор на нещо...) да не разчита твърде на симпатии, помощ и съдействие... да не говорим, че програмите за дейност и платформите за същност на публичните институции на културата в Б-я или никога не идват, или идват при уволнението... ако правителството не падне - когото назначат, ще изкара 5 години на масраф и далавера. да са му честити...

и защо ли мотивите на назначението звучат досущ като онези, с които предишното правителство (на ББ и ВР) уволни предишния директор...

РЕВАНШИЗЪМ = MON AMOUR...

и добавя в коментар:

мдам... става дума за НХГ, Луврето, НГЧИ, САМСИ-то и други синекури... залагам мястото си в отряда чавдар, че знам назначението за поне 3 от тези поста... за 2 от тях ми е все тая - нищо ново... за един ме боли - да видим...

Постът е "харесан" във Фейсбук и от Яра Бубнова. На свой ред, на 22 ноември, тя публикува друг пост:

За мои приятели, както и за хейтърските сдружения, клубове и индивиди, на 19.11. 2013 съм назначена като ИД директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. За неинформираните, тя не е БГ Лувър, нито Бг Орсе или БГ Център Помпиду, тя е националната колекция на изкуство от тези (малко) страни, които не са България.

Лъчезар Бояджиев не пропуска да коментира и тук:

Е слава богу, че веднъж има адекватно назначение макар и само като и.д., който обаче работи в тази галерия от 28 г и създаването и. Не виждам по-подходяща фигура. Честито и успех!

В ситуация като тяхната е естествено човек да изпадне в когнитивен дисонанс. Морална и търсена от околните реакция е разяснение (както прави например Бойко Борисов) с какво променената ситуация предопределя променената позиция. Толерантността изисква да допуснем, че има смислено обяснение, но то не е споделено с обществото. Откровено казано аз не вярвам. По-скоро тази история ме кара да се усъмня доколко ролята на тези културни дейци в протестите е била автентична. И това още веднъж показва защо българското общество боксува в отхвърлянето на пипалата на пост-съветския тоталитаризъм. Защото имаме прекалено много Куфари сред обществения (не само политически) "елит".

Как искаме да бъде в нашата страна?

Не за пръв път си мисля, че съм безкрайно далеч от съвременна България. Затова исках да напомня тези думи на Васил Левски:

В нашата България не ще бъде така... В нея всички народи ще живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!

Искам да ги напомня на всеки готов да обвинява други само защото са различни. Защото вместо да търсим вина в различността на другите , трябва да се вгледаме в себе си, да видим дали сме изпълнили своя ангажимент, за да изградим общество със закони и да видим ние какъв пример даваме. А примерът, който искаме да дадем не трябва да се изчерпва само с невключване в повсеместната злоба. Карл Попър, един от най-големите мислители на XX век казва:

Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Ако разширим безграничната толерантност и до тези, които са нетолерантни, ако не сме готови да защитаваме едно толерантно общество от покушенията на нетолерантние, тогава толерантите ще бъдат унищожени. И толерантността ще изчезне с тях.

Защото въпреки различията си, ние живеем в едно огромно общество, където щастието на един не е възможно, когато другите са нещастни.

Цената на ябълките

Днес покрай новината за окупация на ФМИ, която приех с огромна радост, попаднах на тази история, описваща много добре балоните с илюзии на незаинтересованите управители (било то политици или мениджъри):

Седял си един цар в тронната зала и чул през прозореца викове:
-Айде на хубавите ябълки-и-и-и!
Погледнал - един старец с каруца продава ябълки, а наоколо - тълпа купувачи.
Прияли му се и на царя от плодовете, викнал първия министър и рекъл:
-На ти пет жълтици, бягай да ми купиш ябълки.
Първият министър викнал последния министър и му рекъл:
-На ти четири жълтици, бягай да купиш ябълки.
Последният министър викнал церемониалмайстора и му рекъл:
-На ти три жълтици, бягай да купиш ябълки.
Церемониалмайсторът викнал шефа на стражата и рекъл:
-На ти две жълтици, бягай да купиш ябълки.
Шефът на стражата викнал един стражар и рекъл:
-На ти една жълтица, бягай да купиш ябълки.
Стражарят излязъл и спипал стареца за яката:
-Хей, какво си се развикал? Тука хан ли е или царски дворец? Марш оттук, ябълките се конфискуват!
Върнал се стражарят и рекъл:
-Ето, шефе, добра далавера. За една жълтица - половин каруца ябълки!
Шефът отишъл при церемониалмайстора:
-Ето, значи, за две жълтици един чувал ябълки!
Церемониалмайсторът отишъл при последния министър:
-Ето, за три жълтици една торба ябълки!
Последният министър отишъл при първия министър:
-Ето, за четири жълтици половин торба ябълки. Какво да се прави, началство, инфлация.
Първият министър се явил при царя:
-Ето, ваше величество, както заръчахте - заповядайте пет ябълки!
Седи царят в тронната зала и мисли:
"Пет ябълки - пет жълтици. Една ябълка - една жълтица. И народът ще се скъса да купува?
-НА ТОЯ НАРОД ТРЯБВА ДА МУ СЕ ВДИГНАТ ДАНЪЦИТЕ!

Ако ви харесва идеята, може би ще ви е приятно да си припомните и филма Кит:

Най-... в българската икономика

Един от най-големите проблеми пред българската икономика са неработещите големи държавни компании. Имената им могат да бъдат видяни от списъка на най-големите държавни длъжници. Там са практически всички компании от БЕХ. Наред с агонизиращата енергетика, там са железопътните монополи и общинските топлофикация и транспорт в София, Летище София. По-надолу в класацията се виждат и Български пощи, и ВМЗ Сопот.

Същите обичайни заподозрени са начело и в класацията на най-големите работодатели на Капитал Топ 100. Отново на челни позиции са ЖП монополите, пощите, енергийните компании и ВМЗ Сопот, а останалите изброени по-горе също са в първата половина от класацията. При една съпоставка на двете класации се вижда, че над 70 хил. души в България са на щат в държавни предприятия, които са задължнели общо над 4 млрд лева и в не малко от случаите това води и до неплащане на заплати.

Това са огромни организации осигуряващи работа на цели градове, но и силно генериращи корупция. Председателката на БОРКОР изброява по-контретно пред БНР и цитирана от mediapool.bg:

"Най-много слаби места ние сме установили при обществените поръчки в държавните търговски дружества", това са трите (дружества) "Марици" - "Марица-1", "Марица-2", "Марица-3", това е "Козлодуй", това е системният енергиен оператор (ЕСО), това е БДЖ, Национална компания "Железопътна инфраструктура". Тоест нашето обедняване, невъзможността да платим сметките, много ясно се вижда през анализите, които сме провели, защото точно там системно обвързаните, процесно обвързаните и личностно обвързаните слаби места просто са огромни.

Тези най-големи работодатели зависят повече от политическата конюктура, отколкото от търсене и конкурентно предлагане. Те са като някакви балони в държавата, недосегаеми за променящия се свят отвън. Нищо чудно че България получава оценки като тази:

По отношение на пазара на труда България показва сериозно отстъпление – от 49-та позиция страната се премества на 61-во място. Възникват сериозни проблеми, свързани с високата безработица, ниската производителност на труда, подценяването на професионалния мениджмънт, липсата на сътрудничество между работодатели и служители. Особено негативно се оценява капацитетът на страната да привлича и задържа талантливите млади хора - по тези показатели България е на последните места в класацията.

Разликата между хората в комунистическите мастодонти и хората в свободното общество е описана много добре в статията на Евгений Кънев "Войната на мрежите".

Кога се кове желязото

Вчера беше ден на много емоции за България. Не много се промени, но още веднъж ясно се видя разделението в държавата. Докато някои обявиха, че протестът е бил превзет от ГЕРБ, други се опитаха да преначертават граници, които те не харесват. За добро или лошо очертанията на тези граници стават все по-ярки.

А все повече се вижда, че България е разделена. Дали това е заради финансови зависимости, ценности или просто заради прехода е труден въпрос, но със сигурност го има това разделение между хората, които протестират "за ценности", и тези които протестират когато сметките за ток ги притиснат. Разделението е между хората, които протестират всеки ден на жълтите павета срещу олигархията, и онези дошли от някой по-малък български град да подкрепят своите фаворити - независимо дали от БСП, ДПС или ГЕРБ. Явно проблемите на вторите са толкова големи, че не им позволяват да обръщат внимание на ценностите на първите. Това разделение е дълга тема, за която са говорили и писали други. Това не е разделение София срещу провинцията, богати срещу бедни, интелигентни срещу прости или красиви срещу грозни. Разделението е на хора, които вярват в собствените си способности, и такива, които мислят, че единствената им възможност за развитие е да бъдат покровителствани от силните на деня, разделение на свободни и зависими.
Именно от темата за разделението се вижда, че проблемът в България не са толкова политиците, колкото избирателите. Защото политици има различни. Но избирателите изхвърлят тези, които признават грешките си, и преизбират безцеремонните. Това е процес, в който не играят решаваща роля изборните манипулации. Аз си мисля, че и платеният вот не е чак толкова голям. Защото, ако не друго, покрай събитията тази година стана ясно, че голяма част от хората не са докарани насила, а наистина поддържат компроментираните политици. Защото огромна част от българското общество зависи от държавната корупция и е въвлечена в един изчезващ свят - свят на производство на оръжия, цигари и въглища. Тези хора нямат силите да се огледат, да видят, че пътят, по който вървят, е обречен и най-вече нямат време да потърсят друг. Може би затова те не разбират защо протестиращите в София се борят с вятърни мелници като Дон Кихот. А в крайна сметка ние живеем в едно общество - и протестиращите, и пенсионерите, и тютюнопроизводителите, и неграмотните.

И за да има сближаване между нас - хората живеещи заедно, но мислещи различно, трябва да има интерес. Наличието на интерес е предпоставка човек да възприеме нови идеи. Това е нещо, което е добре известно на политици, учители, маркетолози и родители. Именно сега в тези времена на протести и конфликти, когато в социалните мрежи гъмжи от политически коментари, а в кръчмите се водят политически спорове в стил Левски - ЦСКА, е време, в което хората биха си направили труда да се поинтересуват, да прочетат, да седнат и да помислят. И за това какво си мислят, е определящо каква информация достига до тях.

Идеите и гледните точки на протестиращите трябва да достигнат отдалечените кътчета на България. А точно сега това се оказва по-лесно от всякога. Защото самозабравилите се лидери сами довеждат своите поддръжници в София на протест. Срещата на протестите трябва да доведе до един много труден диалог. Може би не с пенсионерите, които вече живеят в миналото, когато е била тяхната щастлива младост. Но може би с онези необразованите (вината да са такива, не е тяхна, а на цялото общество), които идват на безплатна екскурзия в София. Но най-вече с онези отрудени хора, които се сблъскват с битови проблеми всеки ден. Всеки ден те, къде повече, къде по-малко, успешно се борят с трудностите пред тях. Те също вярват, че в една или друга партия от настоящите в парламента е форма на защита от някоя друга такава (уж по-лоша).

Затова, моля Ви, опитвайте се да говорите с тях, но бъдете търпеливи. Подарете им едно разпечатано копие на вестник Протест, почерпете и тях по една вода. Помогнете им да видят света през Вашите очи. Сигурен съм, че ако успеете, обогатяването ще бъде взаимно.