Мисия Омраза в действие

Иска ми се да обобщя как тези дни, над четвърт век след официалното падане на комунизма, беше проведено едно активно мероприятие. То тепърва набира скорост и, убеден съм, резултатите от него ще наблюдаваме с години. Това е техника, която през годините е прилагана многократно (най-съдбоносно през т.нар. възродителен процес) и е успешна благодарение на силно развития национализъм в България.

Старт на настоящата кампания дадоха няколко "научни интелектуалци". Тези хора, както в гражданското общество, така и в академичните среди са известни със своята некомпетентност, но по комунистическо-номенклатурен ред са получили титлата професор, без да покриват необходимите за това научни и преподавателски условия. Тази титла като признание е отказана на стотици талантливи (в последствие доказали се в чужбина) българи само защото не са били послушни. А често послушанието и личните успехи са несъвместими, няма как да промениш света, ако не подлагаш на критически анализ части от него, а част от този процес са грешките.

Кампанията продължи с поредната порция повърхностни и аполитични (в смисъла, че не проявяват интерес и усилия да следят политиката активно) разпознаваеми медиийни лица. Някак си е тъжно колко голяма част от телевизионните водещи, спортисти и поп изпълнители, уменията на които нямат нищо общо с гражданско лидерство в каквато и да било форма, решава да сложи край на успешната си кариера като започне да политиканства по крайно повърхностен начин.

Следващата фаза на кампанията беше активизирането на второстепенни политически структури, които са основани и оцеляват в пряка зависимост от личности, служили в ДС по време на комунизма. Те подемат с нов глас тезите на възродителния процес, че националната сигурност зависи от етнически, а не общочовешки норми. Ефектът от такива деструктивни спекулации е своеобразно отклоняване на вниманието и оправдаване на прокуратурата, която е отговорна за преследването на такива прояви на езика на омразата и масови нарушения на човешките права.

На този фон не е учудващо, че саморазправите на паравоенни групи от рецидивисти и далавераджии се увеличават и дори са подкрепяни от по-наивните и по-плашливите. Именно това е средата, която поставя хората в условия да се фокусират върху псевдо-заплахи за собствената им сигурност и да забравят масовите злоупотреби на високо ниво, които тормозят обществото ежедневно и целенасочено са оставени без последствия. Точно това са първите стъпки към тоталитаризма на 20ти век, и който явно като общество не сме запомнили достатъчно.

А по въпроса за патриотизма и национализма, имам да кажа само две неща. Първото е, че не разбирам някой, който вярва, че хората от неговия регион са по-достойни за уважение от други. Това може би е някакъв остатък от времето преди студената война, когато е върлувала заблудата, че унищожаване на част от човечеството няма съсипе и победителите. Второто е учудването, че има хора, които са способни да се гордеят с чужди заслуги и да не виждат нищо странно в това. За мен усещането, което носят нечии чужди успехи от преди столетия, е че имам някакъв дълг да запазя и - по-важното - да доразвия тези успехи, за да не изглеждат те отстрани като някаква отживелица, неадекватна в днешния свят.

За ролята на изкуството и културата

Днес прочетох една много хубава статия, която говори как изкуството и културата допринасят повече за икономиката от ръста и заетостта. Статията набляга на лесно измеримите страни на феномена - нещо напълно естествено, защото те са по-лесни за възприемане. За тази тема е ставало дума и преди в този блог. Но моят коментар тук започва от там, където статията свършва. Той е за културата като изграждане на групова идентичност, и за изкуството като начин да бъде отпусната парата в личната криза на съществуването.

В текста се казва, че "креативните индустрии могат да дадат важен принос за социалната спойка и изграждането на национална идентичност чрез поощряването на междукултурен диалог, разбиране и съвместна работа". За мен това е много слаба формулировка на реалния феномен на образуването на идентичност (identity building). В България можем лесно да се сравним със западноевропейските общества и да видим конкретни проблеми, възникнали именно от катастрофална (дори липсваща, защото се правят инвестиции по обръчи и на парче) културна политика. В България сме сравнително монолитен етнос, но въпреки това ние сме крайно разделени по всевъзможни теми. Това може да се сравни с Великобритания например, където всеки имигрант си мечтае за правото да се нарече британец, а всеки турист си купува Юниън джак или се снима в червена телефонна кабинка.

В България имаме огромно хилядолетно културно наследство, но идентичността ни е насочена назад, защото съвременното ни културно лице е подменено от манипулации и поръчкови изпълнения. И нещо повече - вместо да бъдем пресечната точка на три култури, ние сме разкъсани между тях. Няма нищо неестествено всяка от тези култури да си има своето влияние, но родната култура е толкова слаба, че голяма част от проявленията ѝ търсят протекциите на една от трите външни културни гиганта и не могат да балансират пълноценно.

В оригиналната статия се казва и, че "вродените ценности и цели на културата - "изкуство заради самото изкуство" - са задачи като това да забавлява, да доставя удоволствие, да предизвиква да дава смисъл, да интерпретира, да привлича внимание, и да стимулира." За да го поставя в контекст, ще добавя, че в личен план изкуството и културата у нас също рядко са оценявани достойно. Все по-често говорим за радикализация на младите, за социално отчуждаване или за вътрешна емиграция. Това е в директна зависимост от факта, че много малко хора намират смисъл да се изразяват заради акта и артефакта на изразяването (да правят произволна форма изкуство). А такова изразяване би дало на обществото възможност за ранно засичане на проблеми, би дало и възможност на млади хора, които не намират перспектива, да изграждат свои собствени субкултури и да водят диалог за проблемите си. Един много популярен пример за това е рап културата в САЩ, която се превърна в отдушник за безпътицата в борбата за расово равенство през втората половина на 20ти век. Подобни феномени (макар и по-малко известни) се наблюдават из цял свят, но за да се развият им трябва критична маса - нещо, което в малка държава като България трябва да бъде подпомогнато от обществото.

Технология на тоталитаризма

Ежедневните протести от декември затихната. Те получиха широка и безпрецедентна подкрепа, за пръв път директно ощетените от манипулативното правосъдие се присъединиха със свое събитие. Но протестите вече си изиграха ролята и е време обществените процеси да приемат друга форма.

Докато това се случва и за да не бъдат забравени някои основни неща, които се казаха в голямата шумотевица, искам да споделя един коментар на Кристиан Таков, в който той обобщава начините, по които прокуратурата контролира обществения живот в България. Той припознава три конкретни типа действия:

• Повдига неоснователни обвинения и тормози сума ти народ.
• Внася некадърен обвинителен акт, така че обвиняемият да да не бъде осъден
• Бездейства там, където трябва да действа - не повдига обвинение. В резултат от една страна се осъществява прокурорски чадър, а от друга, може да се изнудва.

Има множество примери за всяко от тези действия, но без запознаване с конкретните материали по делото е трудно да се разграничи кога за кой сценарий става дума. Затова ще се въздържа да давам примери тук. Все пак когато чуете за следващото липсващо или провалено обвинение, върнете се към този списък и преценете сами дали то влиза в някоя от тези категории и коя.

Разбира се, подобно поведение не е уникално за България. Случва се прокурорите да грешат или да злоупотребяват. Това, което го няма в свободните държави, е да няма възможност за търсене на отговорност за тези грешки и злоупотреби. Това разкрива и основната причина за този проблем, както и решението му. Проблемът е, че българската прокуратура и до ден днешен е организирана по сталинистския модел на Андрей Вишински. А решението не е много сложно и е известно на всички. То се състои от седем точки предложени от Инициатива "Правосъдие за всеки" и подкрепени от много страни:

1. Изменение в чл. 126 от Конституцията, с което да се премахне методическото ръководство на Главния прокурор върху дейността на всички прокурори.
2. Намаляване мандата на Главния прокурор от седем на пет години и въвеждане на оценка на дейността му по ръководене на прокуратурата и осъществяването на наказателната политика в края на третата година от мандата му. Намаляване на мандата на членовете на Висшия съдебен съвет от пет на три години, без право на повторно избиране.
3. Въвеждане на Конституционно ниво, в чл.126 (чл. 127) от Конституцията на длъжността “Заместник главен прокурор за борба с корупцията” във висшия управленски ешелон на държавата. Той образува и ръководи досъдебни производства и внася обвинителни актове по сигнали и жалби на граждани и държавни институции, като е независим от Главния прокурор. Избира се и се отчита ежегодно за дейността си пред Висшия съдебен съвет. Може да бъде освободен при системно несправяне със задълженията си и накърняване престижа на съдебната власт.
4. Намаляване на Парламентарната квота във Висшия съдебен съвет от 11 на 7 членове и избор на тези членове с квалифицирано мнозинство от 2/3 от общия брой на народните представители.
5. Подкрепа за предложеното в проекта за изменение и допълнение на Конституцията на РБ разделяне на Висшия съдебен съвет на две колегии – съдийска и прокурорска. Предложението за избор на председатели на Върховния касационен съд и Върховния административен съд да се прави до Пленума на Висшия съдебен съвет само от съдийската колегия, като прокурорската колегия или отделни нейни членове да нямат право на предложения за ръководители на върховните съдилища, а само участват в обсъждането и гласуването. Пленумът на Висшия съдебен съвет, в който влизат и прокурорите и следовател да не може да взима решения по никакви въпроси, отнасящи се до съдийски назначения, кариерно израстване, атестиране и дисциплинарни производства спрямо съдии.
6. Въвеждане на конституционно ниво на явно гласуване по всички въпроси в колегиите и Пленума на Висшия съдебен съвет, с цел пълна прозрачност и носене на лична отговорност за решенията в административния орган на съдебната власт.
7. Изменение на чл. 120 от Конституцията на Република България, с което да се премахне възможността чрез закон да се изключват от съдебен контрол определени административни актове.

За съжаление политиците в това народно събрание ясно дадоха да се разбере, че осъзнават проблемите и решенията, но нямат волята да ги решат. С това остават в изолация както отвътре, така и отвън.

Защо имаме този глад за личности?*

Първоначално написах тази статия като коментар на друга статия: "Защо имаме този глад за програмисти?" Хареса ми как се получи и ми се прииска да сложа някои от твърденията в контекст, затова я публикувам и тук.

Като учител, аз имам своя собствена гледна точка към това защо в България има дефицит на личности, които да бъдат обществени лидери. Най-просто казано: всеки може да научи всичко, но за това му трябват мотивация и напътствие. Като общество ние трябва да изградим среда, където това да бъде възможно.

Разбира се, тук имам предвид мотивация най-общо. Под мотивация в някои случаи може да става дума за намиране на свободно време, в други - способност за концентрация за по-дълъг период от време, в трети - воля да бъде продължено, когато проблемите изглеждат нерешими. Може и да е просто въпрос на това наоколо да има хора за взаимна подкрепа или за състезание. Това е различно за всеки и дори за един човек се променя с времето.

Когато има мотивация, остава да бъде набавен вторият компонент - напътствие. Напътствието е необходимо, за да може ученето да е ефективно, за да не бъде преоткриване на топлата вода. Напътствието може да има много форми - може да е от учител, може да е взаимно между съученици. Но за да бъдат приложни едни знания, е най-полезно когато това напътствие идва от технически (в случая с програмистите от оригиналната статия - старши програмисти, технически лица с друга експертиза) или административни (мениджъри, началници, собственици) ръководители.

Какво означава всичко това - най-вече две неща. Първото е и по-трудно, а именно, че ние като общество трябва да създадем среда, в която всички знаят, че усилията ще бъдат възнаградени подобаващо. Второто е способните да отделят време, за да помагат на желаещите да се научат.

Като цяло усещането за справедливост ужасно липсва в България. Изключение правят някои самозаблудени хлапаци (на интелектуално ниво), които не осъзнават, че България все още е в желязна тоталитарна хватка и всеки, който надигне глава повече от позволеното ще бъде смачкан, включително и с пълното съдействие на държавното обвинение, начело с главния прокурор. Част от последствието от това е, че в по-голямата част от обществото (в икономиката, културата, политиката) за лидери се назначават не борбените и креативните, а послушните и манипулативните. Затова и когато трябва да бъде взето решение, всичко се блокира, докато най-висшестоящият не се произнесе. Въпреки че много хора се борят, това няма как да бъде променено за година или две. То отнема поколения, а не достатъчната активност ни обрича и след една смяна на поколенията да няма задоволителна промяна.

Второто е сравнително просто, но изисква постоянство от всеки от нас. Независимо колко е зает един човек, той трябва да отделя време на околните. Освен всичко друго, това е грижа за собственото бъдеще, собствените старини. По-способните са по-заети, и при най-успешните това взима най-крайна форма. Те не могат да намерят хора, които да издържат на темпото им. А истината е, че те трябва да държат за ръка околните докато те смогнат на това темпо. Но не е необходимо човек да е преуспял, за да отдели време на близките си. Всеки има (близки или далечни) деца около себе си, които попиват всичко, което видят и чуят. Всеки има познати и приятели, които са загубили пътя си в живота и не знаят какво да правят. Всеки вижда хора, които си блъскат главата с наглед прости неща. Отделете време за тези хора. Питайте ги как се чувстват, какво ги затруднява, какво са опитали. Предложете им как Вие бихте го направили. Не им изземвайте идеята, просто представете гледна точка и им дайте време да намерят своя собствен път между своя характер, Вашето решение и безкрайността на живия свят.

Всичко това не е нещо, което аз или някой друг наскоро е открил. То е следствие от хилядолетия наука, част от която аз се опитвам да сведа до примери от нашето ежедневие. Колко съм успял е трудно да се каже. Но сигурно скоро пак ще опитам. Пък и то не е лекция, това е един безкраен разговор.

Буре с барут

Вчера организирах протест. В късния следобед направих фейсбук събитие и докато поканя първите 5 човека, открих, че поканените са вече над хиляда. До половин час след това имаше над 200 потвърдили. Други хора разшириха времето и допълниха описанието на събитието. Появи се и друго събитие във фейсбук, зад което стояха и граждански организации. До 7 вечерта на пл. Народно събрание вече имаше стотици хора, а аз още не бях свършил работа. Преди да разбера за днес вече има организиран нов протест, а хората се заричат да са там всеки ден.

Този протест не го организирах аз, той се случи сам. Аз бях само първият (дали?), който драсна клечката. Ако не бях аз, щеше да го направи някой друг. И пак щяха да се съберат стотици, може би ако беше друг щяха да се съберат хиляди. Нямам как да знам. Но по-важното е, че този път, за разлика от предишния през 2012, направих тест, който се оказа успешен.

А "материал за митингова демокрация" има. Някои протестират против Бойко Борисов, други против ДПС, трети против Атака,... Други пък искат смяна на главния прокурор, смяна на министри или други администратори. Има хора, които искат закон за лустрацията или смяна на Конституцията. Всеки има идеи, но изглежда трудно да бъде събрана критична маса, която да работи методично и с постоянство за реализирането на конкретна идея. Всеки има грандиозни идеи, но малко търпение или желание да работи за по-скромни, но реализуеми идеи.

А големите цели се постигат именно с малки стъпки. Но за това има нужда от координация, от обясняване, от насърчаване, от укротяване. Всяка голяма идея има нужда от много съмишленици, които да работят за нея, но и да се отменят (да поемат щафетата), когато някой се измори. Защото чувството, че каузата ти се развива, дори когато нямаш време за нея, е страхотно. То ни дава надежда да продължим, дори когато имаме усещането, че сме загубили пътя.

Децата не учат от хора, които не харесват

Днес разбрах, че наскоро един приятел е участвал в телевизионно предаване. Разбира се, че се зарадвах - той има какво да каже на хората. Но аз дори не подозирах, че той от дълго време разпространява в България една от най-важните теми в съвременното общество - лидерското поведение. Оказа се, че Миро е един от основателите на сайта leadership.bg, където има страшно много преводни и авторки статии за лидерските умения.

В телевизионното си гостуване, Миро обяснява за лидерството, което трябва да демонстрират учителите. Поводът е, че в leadership.bg наскоро преди това са публикували тази невероятно ентусиазираща 7-минутна лекция на Рита Пиърсън.

Запис от гостуването на Миро можете да видите на сайта на България on air. Много повече материали по темата на български има в портала за лидерство и личностно развитие.

Леверидж

В света на бизнеса е добре известно, че като цяло услугите носят по-голяма добавена стойност от продукцията: защо да продаваш една кола и да спечелиш еднократно, ако с години можеш да я даваш под наем и да печелиш продължително срещу поддръжка. Знае се и, че когато създадеш успешно функциониращ пазар (на англ. marketplace), неговата добавена стойност е още по-голяма. Така колкото повече оборот правят другите, толкова повече такси събираш в замяна на развитие на инфраструктурата. В някакъв смисъл това е което в бизнеса наричат леверидж (от англ. leverage или нещо като „използване на лостове”).

Но това не са принципи, които се ограничават само до правенето на бизнес. Независимо дали става дума за пари или хора, способността да бъдат ангажирани и управлявани повече ресурси за определена цел води до качествено по-добри резултати. Това се корени в основни социални и психологически феномени, които работят в свободните общества. В тях основното е, че всеки човек е свободен агент и въвличането му в определена кауза, води до това, че той или тя влага собствените си енергия, влияние, креативност, и разгръща потенциала си. Това никак не е лесно и затова тук ще споделя част от моя досегашен опит за това как тези принципи могат да се прилагат за целите на гражданското общество.

Участието в протести и собствения принос са един вид продукт в света на гражданската активност. А продукти също има различни. Разбира се, че е изключително полезно всеки един да присъства на протести и събирания за каузи, които споделя. Подобно на снежинките в една лавина, протестите събират достатъчно енергия да донесат промяна, едва когато са масови. Затова и често различни заинтересовани страни броят участниците по манипулативен начин. Но все пак, едно е да просто да присъстваш на един протест, друго е да внесеш в него нова енергия и посока, която да повдигне страстите, да накара хората да настръхнат от емоции, или дори да развесели присъстващите. Именно за да бъдем не просто бройки в тълпата, а за да изтъкнем и подчертаем нашето мнение, с група приятели направихме Ламята на корупцията през януари 2009 г. Тогава нашата поява привлече вниманието на медиите, укроти освирепялата тълпа и дори спечели леки усмивки от полицаите.

Един вид поддържаща услуга за гражданска енергия е да създадеш платформа за дебат с политиците, където хората да могат да повдигат темите, които ги вълнуват. Нещо такова направихме с Горичка.бг с нашия Кметски въпросник за местните избори през 2007 г. Тогава ние използвахме зелената платформа, която Горичка.бг представлява, за да привлечем вниманието на обществото и политиците към проблеми на околната и градската среда. Тогава с помощта на читателите на Горичка.бг събрахме въпроси за актуални проблеми на най-големите градове в България и ги изпратихме на основните кандидати. Нашата кампания беше отразена от няколко местни и национални медии, включително и от ефирна телевизия. За съжаление много неща около нашия екип се промениха с времето и едва успяхме да отразим кой как се е справил с изпълнението на поетите ангажименти четири години по-късно.

По време на едногодишните протести през 2013-2014 имах усещането че има достатъчно протестиращи, креативност, импровизирани медии и дискусии. Всичко това обаче като че ли се случваше само в София и Варна. Затова когато прибиращите се за зимните празници студенти и гурбетчии започнаха да организират протести на 26 декември 2013 година, аз с радост приех поканата да помогна в организацията, въпреки че аз самият не се прибирах. Трябваше да помогнем на шепата ентусиасти в множеството по-малки градове (много от които под контрола на едно единствено голямо предприятие) в България да усетят че не са сами в лудостта си да търсят отговорност от управляващите. Ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да ги подкрепим: помогнахме им да създадат и популяризират местни организационни групи, създадохме карта, така че всеки да може да открие най-близкото до него място с организиран протест, дори поддържахме ежедневни графики, за да може всеки да види как неговия протест се сравнява с другите в страната. Не на последно място, организирахме фотоконкурс като начин да гарантираме, че всички събития ще бъдат заслужено документирани.

Разбира се, точно като в бизнеса, само със собствени ресурси няма как да се прави леверидж. Важно е да има съмишленици, които да бъдат също така мотивирани без да има нужда да им се обяснява всяка стъпка. А това не е едностранен процес. Всъщност, както казва Дерек Сивърс:

Лидерството е прехвалено... [инициаторът] ще получи всички овации, но наистина първият последовател беше този, който трансформира самотната откачалка в лидер. Така че, прилагането на идеята, че всички ние трябва да бъдем лидери, не би ни довело до никъде.

Към всички тези инициативи ние сме подхождали аматьорски и сме постигали само ограничен успех, без директно да довеждаме до желания резултат. Въпреки това сме катализирали невероятна обществена енергия около нас и сме привличали ценно медийно внимание. По моя преценка сме се проваляли да оползотворим това медийно влияние и то най-вече заради липса на време. Но в крайна сметка „колкото повече, толкова повече”...