Нуждата от реформа в прокуратурата на България, обяснена за деца

Тези дни в социалните мрежи се разпространява статия озаглавена "Съдебната реформа в България, обяснена за деца". Предвид сериозните проблеми с престъпността и правосъдието в страната, смятам за много важно повече хора да разберат как независимото правосъдие е част от решението на проблемите. Статии като тази са начинът повече хора да осъзнаят, къде се коренят болшинството от тези проблеми.

Това, което не е споменато в обяснението на съдебната реформа е, че има пряка и непосредствена зависимост между масовите злоупотреби в държавата (от нагласени конкурси до крадене на едро) и нефункциониращата прокуратура.

Прокуратурата е тази, която защитава обществения интерес. Това означава, че независимо дали става дума за държавни или частни дружества, по един или друг начин прокуратурата е тази, която трябва да следи да се спазва закона. При държавните, тя трябва да повдига обвинения за злоупотреби в ущърб на държавата от страна на фирменото ръководство, което носи отговорност за съответното дружество.

При частните дружества, съществуват регулаторни органи, които трябва да осигурят справедлива бизнес среда чрез защита на конкуренцията, потребителите, професионалната етика, природата и т.н. Но именно прокуратурата е тази, която трябва да гарантира, че когато тези регулаторни органи не защитават държавния и обществения интерес, на тях ще им бъде потърсена отговорност.

Прокуратурата е тази, чиято изключителното право и отговорност е да защитава интереса на държавата - тя е държавно обвинение. А както е обяснено в статията, йерархичната ѝ структура свежда отговорността за такива решения единствено до ръководителя на прокуратурата. По този начин той получава възможност еднолично да решава кой да бъде преследван и кой - не, независимо от реалните обстоятелства. Въпреки че съдът трябва да оцени кой е прав и кой не, в административното правосъдие, прокуратурата е тази, която набавя необходимите доказателства на съда. А как може един съдия да направи обективна преценка, като разполага само с манипулативно подбрани материали?

В момента тази длъжност се заема от Сотир Цацаров, но през годините всички главни прокурори без изключение - Татарчев, Филчев и Борис Велчев са използвали тази изключителна концентрация на власт, за да играят своите собствени игри.

Ако тази статия Ви е била полезна, може да оцените и следващите по темата. В Нуждата от реформа в прокуратурата, обяснена за военни се обяснява как точно структурата на прокуратурата е разграничаващ фактор между правови и тоталитарни държави. В Нуждата от реформа в прокуратурата, обяснена за програмисти се обяснява как точно прокуратурата е отговорна за осигуряването на справедливост в едно общество.

Цецка Цачева - президент на всички българи?

Миналата седмица Бойко Борисов обяви пред медиите, че търси обединител на нацията. Но явно това му е трудно, защото той, както и повечето други политици в България, се затруднява да види темите, които обединяват българите.

А преди около месец излезе поредното проучване, което показва каузата, която обединява най-много българи - правосъдната реформа. Въпреки сложността и присъщата аполитичност на темата, над половината запитани посочват именно сериозни промени в съдебната система като най-голям национален приоритет. Вече в продължение на години наблюдаваме как на водещите български политици непрекъснато им е натяквано от всички страни (както в България, така и отвън), че трябва да реформират съдебната система. С невероятни извъртания политиците упорито намират начини да слагат прът в развитието на страната към пълноценно функционираща правова държава. Това стана най-очевидно на два пъти: 1) първия път на 9 декември 2015 когато невероятно голямо мнозинство в парламента се изметна от предварително поетия ангажимент и гласува против собствените си предложения, и 2) втория път когато Цецка Цачева и Данаил Кирилов си подхвърляха като горещ картоф конкретните предложения на Инициатива “Правосъдие за всеки” докато накрая председателката на парламента не ги затри в нарушение на закона.

С тези свои действия Цецка Цачева се превърна в символ на политическата съпротива срещу най-консенсусната за българското общество реформа. Естествено след всичко това тя няма как да бъде обединител. Един обединител би повел борбата за истинска съдебната реформа, както е описана в седемте точки на “Правосъдие за всеки”, и както е подкрепена от бившият министър Христо Иванов, съдия Лозан Панов и много други български и международни експерти, съдии и наблюдатели.

В същото време президентската институция има правомощията да поднови реформата през Конституцията. С правото си на законодателна инициатива, бъдещият президент може да внесе промените на Конституцията наново и да защитава волята на обществото в дебати с правителството и парламента. Не на последно място, Бойко Борисов пое отговорност да даде път на промяната, ако тя спечели изборите. С този негов ангажимент, той отваря пътя към пълен обществен консенсус и тази възможност не трябва да бъде пропускана.

Аз ще гласувам за този кандидат-президент, който обещае, че ще поднови реалната съдебна реформа.

Мисия Омраза в действие

Иска ми се да обобщя как тези дни, над четвърт век след официалното падане на комунизма, беше проведено едно активно мероприятие. То тепърва набира скорост и, убеден съм, резултатите от него ще наблюдаваме с години. Това е техника, която през годините е прилагана многократно (най-съдбоносно през т.нар. възродителен процес) и е успешна благодарение на силно развития национализъм в България.

Старт на настоящата кампания дадоха няколко "научни интелектуалци". Тези хора, както в гражданското общество, така и в академичните среди са известни със своята некомпетентност, но по комунистическо-номенклатурен ред са получили титлата професор, без да покриват необходимите за това научни и преподавателски условия. Тази титла като признание е отказана на стотици талантливи (в последствие доказали се в чужбина) българи само защото не са били послушни. А често послушанието и личните успехи са несъвместими, няма как да промениш света, ако не подлагаш на критически анализ части от него, а част от този процес са грешките.

Кампанията продължи с поредната порция повърхностни и аполитични (в смисъла, че не проявяват интерес и усилия да следят политиката активно) разпознаваеми медиийни лица. Някак си е тъжно колко голяма част от телевизионните водещи, спортисти и поп изпълнители, уменията на които нямат нищо общо с гражданско лидерство в каквато и да било форма, решава да сложи край на успешната си кариера като започне да политиканства по крайно повърхностен начин.

Следващата фаза на кампанията беше активизирането на второстепенни политически структури, които са основани и оцеляват в пряка зависимост от личности, служили в ДС по време на комунизма. Те подемат с нов глас тезите на възродителния процес, че националната сигурност зависи от етнически, а не общочовешки норми. Ефектът от такива деструктивни спекулации е своеобразно отклоняване на вниманието и оправдаване на прокуратурата, която е отговорна за преследването на такива прояви на езика на омразата и масови нарушения на човешките права.

На този фон не е учудващо, че саморазправите на паравоенни групи от рецидивисти и далавераджии се увеличават и дори са подкрепяни от по-наивните и по-плашливите. Именно това е средата, която поставя хората в условия да се фокусират върху псевдо-заплахи за собствената им сигурност и да забравят масовите злоупотреби на високо ниво, които тормозят обществото ежедневно и целенасочено са оставени без последствия. Точно това са първите стъпки към тоталитаризма на 20ти век, и който явно като общество не сме запомнили достатъчно.

А по въпроса за патриотизма и национализма, имам да кажа само две неща. Първото е, че не разбирам някой, който вярва, че хората от неговия регион са по-достойни за уважение от други. Това може би е някакъв остатък от времето преди студената война, когато е върлувала заблудата, че унищожаване на част от човечеството няма съсипе и победителите. Второто е учудването, че има хора, които са способни да се гордеят с чужди заслуги и да не виждат нищо странно в това. За мен усещането, което носят нечии чужди успехи от преди столетия, е че имам някакъв дълг да запазя и - по-важното - да доразвия тези успехи, за да не изглеждат те отстрани като някаква отживелица, неадекватна в днешния свят.

За ролята на изкуството и културата

Днес прочетох една много хубава статия, която говори как изкуството и културата допринасят повече за икономиката от ръста и заетостта. Статията набляга на лесно измеримите страни на феномена - нещо напълно естествено, защото те са по-лесни за възприемане. За тази тема е ставало дума и преди в този блог. Но моят коментар тук започва от там, където статията свършва. Той е за културата като изграждане на групова идентичност, и за изкуството като начин да бъде отпусната парата в личната криза на съществуването.

В текста се казва, че "креативните индустрии могат да дадат важен принос за социалната спойка и изграждането на национална идентичност чрез поощряването на междукултурен диалог, разбиране и съвместна работа". За мен това е много слаба формулировка на реалния феномен на образуването на идентичност (identity building). В България можем лесно да се сравним със западноевропейските общества и да видим конкретни проблеми, възникнали именно от катастрофална (дори липсваща, защото се правят инвестиции по обръчи и на парче) културна политика. В България сме сравнително монолитен етнос, но въпреки това ние сме крайно разделени по всевъзможни теми. Това може да се сравни с Великобритания например, където всеки имигрант си мечтае за правото да се нарече британец, а всеки турист си купува Юниън джак или се снима в червена телефонна кабинка.

В България имаме огромно хилядолетно културно наследство, но идентичността ни е насочена назад, защото съвременното ни културно лице е подменено от манипулации и поръчкови изпълнения. И нещо повече - вместо да бъдем пресечната точка на три култури, ние сме разкъсани между тях. Няма нищо неестествено всяка от тези култури да си има своето влияние, но родната култура е толкова слаба, че голяма част от проявленията ѝ търсят протекциите на една от трите външни културни гиганта и не могат да балансират пълноценно.

В оригиналната статия се казва и, че "вродените ценности и цели на културата - "изкуство заради самото изкуство" - са задачи като това да забавлява, да доставя удоволствие, да предизвиква да дава смисъл, да интерпретира, да привлича внимание, и да стимулира." За да го поставя в контекст, ще добавя, че в личен план изкуството и културата у нас също рядко са оценявани достойно. Все по-често говорим за радикализация на младите, за социално отчуждаване или за вътрешна емиграция. Това е в директна зависимост от факта, че много малко хора намират смисъл да се изразяват заради акта и артефакта на изразяването (да правят произволна форма изкуство). А такова изразяване би дало на обществото възможност за ранно засичане на проблеми, би дало и възможност на млади хора, които не намират перспектива, да изграждат свои собствени субкултури и да водят диалог за проблемите си. Един много популярен пример за това е рап културата в САЩ, която се превърна в отдушник за безпътицата в борбата за расово равенство през втората половина на 20ти век. Подобни феномени (макар и по-малко известни) се наблюдават из цял свят, но за да се развият им трябва критична маса - нещо, което в малка държава като България трябва да бъде подпомогнато от обществото.

Технология на тоталитаризма

Ежедневните протести от декември затихната. Те получиха широка и безпрецедентна подкрепа, за пръв път директно ощетените от манипулативното правосъдие се присъединиха със свое събитие. Но протестите вече си изиграха ролята и е време обществените процеси да приемат друга форма.

Докато това се случва и за да не бъдат забравени някои основни неща, които се казаха в голямата шумотевица, искам да споделя един коментар на Кристиан Таков, в който той обобщава начините, по които прокуратурата контролира обществения живот в България. Той припознава три конкретни типа действия:

• Повдига неоснователни обвинения и тормози сума ти народ.
• Внася некадърен обвинителен акт, така че обвиняемият да да не бъде осъден
• Бездейства там, където трябва да действа - не повдига обвинение. В резултат от една страна се осъществява прокурорски чадър, а от друга, може да се изнудва.

Има множество примери за всяко от тези действия, но без запознаване с конкретните материали по делото е трудно да се разграничи кога за кой сценарий става дума. Затова ще се въздържа да давам примери тук. Все пак когато чуете за следващото липсващо или провалено обвинение, върнете се към този списък и преценете сами дали то влиза в някоя от тези категории и коя.

Разбира се, подобно поведение не е уникално за България. Случва се прокурорите да грешат или да злоупотребяват. Това, което го няма в свободните държави, е да няма възможност за търсене на отговорност за тези грешки и злоупотреби. Това разкрива и основната причина за този проблем, както и решението му. Проблемът е, че българската прокуратура и до ден днешен е организирана по сталинистския модел на Андрей Вишински. А решението не е много сложно и е известно на всички. То се състои от седем точки предложени от Инициатива "Правосъдие за всеки" и подкрепени от много страни:

1. Изменение в чл. 126 от Конституцията, с което да се премахне методическото ръководство на Главния прокурор върху дейността на всички прокурори.
2. Намаляване мандата на Главния прокурор от седем на пет години и въвеждане на оценка на дейността му по ръководене на прокуратурата и осъществяването на наказателната политика в края на третата година от мандата му. Намаляване на мандата на членовете на Висшия съдебен съвет от пет на три години, без право на повторно избиране.
3. Въвеждане на Конституционно ниво, в чл.126 (чл. 127) от Конституцията на длъжността “Заместник главен прокурор за борба с корупцията” във висшия управленски ешелон на държавата. Той образува и ръководи досъдебни производства и внася обвинителни актове по сигнали и жалби на граждани и държавни институции, като е независим от Главния прокурор. Избира се и се отчита ежегодно за дейността си пред Висшия съдебен съвет. Може да бъде освободен при системно несправяне със задълженията си и накърняване престижа на съдебната власт.
4. Намаляване на Парламентарната квота във Висшия съдебен съвет от 11 на 7 членове и избор на тези членове с квалифицирано мнозинство от 2/3 от общия брой на народните представители.
5. Подкрепа за предложеното в проекта за изменение и допълнение на Конституцията на РБ разделяне на Висшия съдебен съвет на две колегии – съдийска и прокурорска. Предложението за избор на председатели на Върховния касационен съд и Върховния административен съд да се прави до Пленума на Висшия съдебен съвет само от съдийската колегия, като прокурорската колегия или отделни нейни членове да нямат право на предложения за ръководители на върховните съдилища, а само участват в обсъждането и гласуването. Пленумът на Висшия съдебен съвет, в който влизат и прокурорите и следовател да не може да взима решения по никакви въпроси, отнасящи се до съдийски назначения, кариерно израстване, атестиране и дисциплинарни производства спрямо съдии.
6. Въвеждане на конституционно ниво на явно гласуване по всички въпроси в колегиите и Пленума на Висшия съдебен съвет, с цел пълна прозрачност и носене на лична отговорност за решенията в административния орган на съдебната власт.
7. Изменение на чл. 120 от Конституцията на Република България, с което да се премахне възможността чрез закон да се изключват от съдебен контрол определени административни актове.

За съжаление политиците в това народно събрание ясно дадоха да се разбере, че осъзнават проблемите и решенията, но нямат волята да ги решат. С това остават в изолация както отвътре, така и отвън.

Защо имаме този глад за личности?*

Първоначално написах тази статия като коментар на друга статия: "Защо имаме този глад за програмисти?" Хареса ми как се получи и ми се прииска да сложа някои от твърденията в контекст, затова я публикувам и тук.

Като учител, аз имам своя собствена гледна точка към това защо в България има дефицит на личности, които да бъдат обществени лидери. Най-просто казано: всеки може да научи всичко, но за това му трябват мотивация и напътствие. Като общество ние трябва да изградим среда, където това да бъде възможно.

Разбира се, тук имам предвид мотивация най-общо. Под мотивация в някои случаи може да става дума за намиране на свободно време, в други - способност за концентрация за по-дълъг период от време, в трети - воля да бъде продължено, когато проблемите изглеждат нерешими. Може и да е просто въпрос на това наоколо да има хора за взаимна подкрепа или за състезание. Това е различно за всеки и дори за един човек се променя с времето.

Когато има мотивация, остава да бъде набавен вторият компонент - напътствие. Напътствието е необходимо, за да може ученето да е ефективно, за да не бъде преоткриване на топлата вода. Напътствието може да има много форми - може да е от учител, може да е взаимно между съученици. Но за да бъдат приложни едни знания, е най-полезно когато това напътствие идва от технически (в случая с програмистите от оригиналната статия - старши програмисти, технически лица с друга експертиза) или административни (мениджъри, началници, собственици) ръководители.

Какво означава всичко това - най-вече две неща. Първото е и по-трудно, а именно, че ние като общество трябва да създадем среда, в която всички знаят, че усилията ще бъдат възнаградени подобаващо. Второто е способните да отделят време, за да помагат на желаещите да се научат.

Като цяло усещането за справедливост ужасно липсва в България. Изключение правят някои самозаблудени хлапаци (на интелектуално ниво), които не осъзнават, че България все още е в желязна тоталитарна хватка и всеки, който надигне глава повече от позволеното ще бъде смачкан, включително и с пълното съдействие на държавното обвинение, начело с главния прокурор. Част от последствието от това е, че в по-голямата част от обществото (в икономиката, културата, политиката) за лидери се назначават не борбените и креативните, а послушните и манипулативните. Затова и когато трябва да бъде взето решение, всичко се блокира, докато най-висшестоящият не се произнесе. Въпреки че много хора се борят, това няма как да бъде променено за година или две. То отнема поколения, а не достатъчната активност ни обрича и след една смяна на поколенията да няма задоволителна промяна.

Второто е сравнително просто, но изисква постоянство от всеки от нас. Независимо колко е зает един човек, той трябва да отделя време на околните. Освен всичко друго, това е грижа за собственото бъдеще, собствените старини. По-способните са по-заети, и при най-успешните това взима най-крайна форма. Те не могат да намерят хора, които да издържат на темпото им. А истината е, че те трябва да държат за ръка околните докато те смогнат на това темпо. Но не е необходимо човек да е преуспял, за да отдели време на близките си. Всеки има (близки или далечни) деца около себе си, които попиват всичко, което видят и чуят. Всеки има познати и приятели, които са загубили пътя си в живота и не знаят какво да правят. Всеки вижда хора, които си блъскат главата с наглед прости неща. Отделете време за тези хора. Питайте ги как се чувстват, какво ги затруднява, какво са опитали. Предложете им как Вие бихте го направили. Не им изземвайте идеята, просто представете гледна точка и им дайте време да намерят своя собствен път между своя характер, Вашето решение и безкрайността на живия свят.

Всичко това не е нещо, което аз или някой друг наскоро е открил. То е следствие от хилядолетия наука, част от която аз се опитвам да сведа до примери от нашето ежедневие. Колко съм успял е трудно да се каже. Но сигурно скоро пак ще опитам. Пък и то не е лекция, това е един безкраен разговор.

Буре с барут

Вчера организирах протест. В късния следобед направих фейсбук събитие и докато поканя първите 5 човека, открих, че поканените са вече над хиляда. До половин час след това имаше над 200 потвърдили. Други хора разшириха времето и допълниха описанието на събитието. Появи се и друго събитие във фейсбук, зад което стояха и граждански организации. До 7 вечерта на пл. Народно събрание вече имаше стотици хора, а аз още не бях свършил работа. Преди да разбера за днес вече има организиран нов протест, а хората се заричат да са там всеки ден.

Този протест не го организирах аз, той се случи сам. Аз бях само първият (дали?), който драсна клечката. Ако не бях аз, щеше да го направи някой друг. И пак щяха да се съберат стотици, може би ако беше друг щяха да се съберат хиляди. Нямам как да знам. Но по-важното е, че този път, за разлика от предишния през 2012, направих тест, който се оказа успешен.

А "материал за митингова демокрация" има. Някои протестират против Бойко Борисов, други против ДПС, трети против Атака,... Други пък искат смяна на главния прокурор, смяна на министри или други администратори. Има хора, които искат закон за лустрацията или смяна на Конституцията. Всеки има идеи, но изглежда трудно да бъде събрана критична маса, която да работи методично и с постоянство за реализирането на конкретна идея. Всеки има грандиозни идеи, но малко търпение или желание да работи за по-скромни, но реализуеми идеи.

А големите цели се постигат именно с малки стъпки. Но за това има нужда от координация, от обясняване, от насърчаване, от укротяване. Всяка голяма идея има нужда от много съмишленици, които да работят за нея, но и да се отменят (да поемат щафетата), когато някой се измори. Защото чувството, че каузата ти се развива, дори когато нямаш време за нея, е страхотно. То ни дава надежда да продължим, дори когато имаме усещането, че сме загубили пътя.