Може ли ученето да се оптимизира?

Поканиха ме на една среща със Заедно в час. Давам си сметка, че там ще има много хора и едва ли ще има възможност да се навлезе в задълбочена дискусия, затова реших в този текст накратко да обясня на български част от изследванията на които базирам работата си.

Напоследък много често виждам някой да говори за бързо учене. Примери за това са скоростното четене или видео презентации, които обещават за един час да обяснят материал за цял семестър. Макар и не в контекста на обещания за такива чудеса, Мик Фланаган (човекът, който пръв ме запозна с научните изследвания, които ще представя тук) определя идеята за бързо учене като абсурдна. Простото обяснение на такава позиция е, че не количеството (скоростта) на учене е съществено, а качеството (дълбочината) му.

Дълбокото, като противовес на плиткото, учене може да се разглежда като разликата между научаване на факти и разбиране/осъзнаване на взаимоотношенията между обстоятелствата, които пораждат тези факти. Например, едно е да знаеш, че в навечерието на Априлското въстание е имало множество други по-малки бунтове, друго е да поставиш това в контекста на Възраждането и да го свържеш с предшестващата го духовна дейност като написването на История славянобългарска и създаването на българска екзархия и български взаимни училища. Затова и не толкова бързото възприемане на факти е съществено, а процесът на интерпретиране и интегриране на тези факти с вече съществуващото знание на учащия се.

В същото време проблемът с развиващото се знание и претоварването на учебните планове е налице. В отговор на това във Великобритания се заражда течение сред педагозите и преподавателите, занимаващо се с нещо, което може да се преведе като преломни понятия (от англ. threshold concepts). Идеята на тези изследвания е, че има понятия, които са едновременно изключително трудни за научаване и критични за по-нататъшното разбиране на цели дисциплини. В англоезичната литература често се дават примери от икономиката, в която разпознаването на такива понятия е най-напреднало. Два икономически примера са взаимодействието между търсене и предлагане и алтернативна цена. Това са понятия, които са трудни за възприемане, често дори контраинтуитивни, но веднъж осъзнати променят начина, по който се възприема икономиката като цяло. Именно това са част от характерните черти на преломните понятия.

Погледнато през тази призма, основна цел на образованието може да бъде учащите се да овладеят преломните понятия, което да им послужи за база за по-лесно възприемане на друго, не толкова критично знание в последствие. При един такъв подход възникват два въпроса: 1) Как да разпознаем кои са преломните понятия в областта, в която работим? и 2) Как тези преломни понятия могат да бъдат предадени на учащите се, които неизменно имат различен предварителни опит и познания? За намирането на тези отговори можем да се обърнем към феноменографията - наука изследваща как хората възприемат даден феномен и индивидуалните различия в този процес.

Намирането на отговор на първия въпрос е сложен и дълъг процес. Едно преломно понятие обикновено е и трудно за възприемане и критично за по-нататъшното навлизане в дадена област. Затова утвърждаването на едно понятие като преломно преминава през няколко итерации на затвърждаване от учащи се, от учители, но и от практици. Въпреки, че все още няма задълбочени изследвания на този въпрос, изглежда вероятно преломните понятия да са различни в контекста на различните култури. Затова изключително важно, и най-вероятно неизбежно, е изследването на преломните понятия на място в самите часове, където учебният план подлежи на актуализация. Това може да стане с помощта на японския метод на изследване на уроци и производния му метод на изследване на ученето. Това са процеси протичащи в продължение на няколко учебни години, в които малка група учители работи заедно като обсъжда учебните цели, планира самите уроци, наблюдава как протичат те на практика, адаптира ги според наблюденията и споделя резултатите, за да могат да бъдат използвани от други учители.

Вторият поставен въпрос е изключително сложен именно заради споменатите по-рано персонални различия между учащите. Те могат да са и в начина по който учащите възприемат нова информация, въпрос на разсейване или на лична интерпретация. Това са вътрешни процеси за учащите и затова на тях трудно може да се влияе. Феноменографията предлага непряк подход - представяне на новата информация по различни начини, така че тя да може да бъде видяна от различни перспективи и оценена в по-голяма пълнота. На практика това може да означава повтаряне или преразглеждане на дадено понятие, но ако то е преломно, може би допълнително отделените време и усилия си заслужават и ще доведат до по-лесно възприемане на други последващи понятия. Най-сигурният начин това да бъде разбрано е да се опита на практика и да се наблюдават резултатите.

С това мое кратко изложение на няколко практики от социалния конструктивизъм исках да направя въведение в част от теорията, с която работя. Идеята ми е с това да представя няколко световни добри практики използвани в образованието и с това да улесня навлизането им в България. Някои от препратките сочат към научни публикации, достъпът до които е платен. При интерес ми пишете (например коментар тук) и мога да споделя статиите, но предпочитам да не ги публикувам за свободен достъп.

Интервю с Христо Петров

Често Ъпсурт запечатват в текстовете си коментари, които преди това са обикаляли софийските улици. Ето едно интервю за е-Вестник, озаглавено "Всички сме в мръсен кенеф. Вместо да го изчистим, си мерим парфюмите", в което Ицо Хазарта показва, че трябва развито самоосъзнаване, за да има такива текстове. Препоръчвам прочитането на цялото интервю, но ето няколко откъса, които ми направиха много силно впечатление.

На въпроса "Кои са по-отвратителни днес – политиците или медиите?" той отговаря:

Аз познавам много повече медиите, отколкото политиците. Но пак казвам – тук има много голям проблем. Аз не съм бил на тяхно място и на този свят много неща си зависят от шибаната гледна точка. Има много неща, които наистина не зависят от политиците. Всеки си има виждане и при всичките тези хора това, което остава и което е важното, всъщност е какво са направили… Резултатите са важни.

А ето какво казва за медиите и тяхната обективност:

Аз усещам, но смятам, че повечето журналисти сами имат вина за положението. Нали говорихме преди малко за тези политически оръжия и това изродяване на медиите в политически пиар, рекламни листовки? За да стане така, има нужда от хора – за изграждането на тази машина. Ами тези хора сами си го причиняват това. Преди 6-7 години казах в едно интервю за национална медия, че много пари отиват на вятъра и има много хора, които не вършат никаква работа и се разпределят по някакъв „комунистически“ принцип. И аз казах на репортера: „Чакай сега, това аз го казвам, не го казваш ти, защо да не можеш да го напишеш?!”… „Е, не, сега, кажи тук за наградите…”. Вие сами се цензурирате. Защо ти не се цензурираш? (б. р. – към Бакалов). Защо някой не идва да ти каже нещо?

И накрая за това колко е важно личното мнение:

Не съм сигурен, не искам да казвам, защото сме го докарали до такова положение, че като кажеш нещо хубаво за някого, се казва, че те е заплашил или ти е дал пари, а като кажеш нещо лошо, казват, че си от другия отбор. Не искам да има шибани отбори, искам да мога да казвам свободно какво според мен се прави и какво не.

Обикновен, но интелигентен - качество, което рядко се забелязва при българските необикновени звезди.

Това е само тест

Който следи този блог знае за отвореното писмо и подписката, които с група приятели инициирахме. Става дума за обществена критика към номинацията на Борис Велчев за конституционен съдия и призив към Росен Плевнелиев да я оттегли. На мен лично този експеримент ми помогна да освежа представите си защо в България има толкова много социално лицемерие и оцелява такава куха политическа фасада. Фактът, че това се случи едновременно с делото Трентън Олдфийлд в Лондон, ми даде възможност да наблюдавам огромното разстояние в развитието на гражданските общества в България и Великобритания.

В тази статия ще опиша как точно възникна и реализирахме идеята за отвореното писмо и подписката според моята перспектива. Ще се фокусирам върху фактите. В края правя една оценка, която дъжа да оставя отворена. За голямата част от това, което смятам за решения вече съм писал.

Смятам, че за да е пълна картината, трябва да започна с моята лична мотивация. През вече далечната 2006 сайтът Още инфо публикува първата моя политическа статия. Следейки двуличното правосъдие в България аз бях ужасен от мисълта за главен прокурор да бъде назначено поредното послушно номенклатурно детенце и то по начин, който тогава достигаше нови висоти на абсурда – не защото правосъдната ни система не е пълна с подобни фиктивни избори, а защото тогава това се случи с такава неприкрита подмяна за толкова висок пост.

Близо седем години по-късно мога да кажа, че моето пророчество за Борис Велчев е сбъднато. Частта, в която сгреших беше, че ще има поне фиктивно преследване на второстепенни подставени лица. Това не се случи. На практика от гледна точка на съдебната система през този период в България не се забелязва реално развитие. Това са седем години, загубени за така болезнения преход, но спечелени за онези, които искат да прикрият следите си. Това личи и от мотивите на Плевнелиев за номинацията – кухи и изписани по необходимост.

Бях изненадан, че в медиите и интернет номинацията на Борис Велчев беше отразена толкова повърхностно и по задължение – подобно на президентските мотиви. По стечение на обстоятелствата в този момент участвах в обсъждане на въпроса „Защо хвалим послушни, пасивни и подчинени деца?“ и една от тезите ми беше, че децата (а и възрастните) са такива, каквито модели за подражание откриват около тях. В емоционален момент дадох за пример новината за посредствеността на Борис Велчев и Росен Плевнелиев като общественици, които би трябвало да дават пример на цялата нация. Когато вече достатъчно хора бяха видели коментара аз се замислих как аз самият се отличавам от двамата политици-марионетки, за които говоря и чиято посредственост презирам. Това вече означаваше, че след като няма реакция, аз трябваше да я инициирам.

Не за пръв път работя с хора и подемам подобна кампания. Много пъти съм участвал в дискусии около проблемите на политическата система в България. Затова лесно инициирах събирането на едно динамично ядро от активни хора, с които нахвърлихме първа версия на писмото в споделен документ, която да представим за обсъждане в по-голяма група. Така нямаше необходимост да обяснявам прекалено много на хората от това ядро, а когато инициативата достигна по-широка група, тя вече имаше по-детайлна аргументация и по-конкретен вид – оставаше само да се изяснят детайлите и формата. За една седмица писмото беше готово, създадохме онлайн петиция и се бяхме свързали с неправителствени организации (НПО). Смятам за важно уточнение, че всички участващи си имат и други ангажименти в живота. Вече писах и в друга статия, че лично за мен тази кампания дойде в много неподходящ момент. Това, което поддържаше моята лична енергия беше окуражаващата подкрепа, която получавах от най-различни страни и чиято интензивност изобщо не очаквах. Който не е опитал подобно нещо няма как да знае колко високо хората ценят доброволните инициативи за по-справедливо общество.

Откритата кампания беше сравнително кратка. Планът (последователността на който може би трябва да бъде преразгледана) включваше изпращане на писмото до президентството и медиите в петък, катализиране на подкрепата през уикенда и управление на официалните реакции през следващата седмица. Катализирането на подкрепата се състоеше в личен контакт с подбрани общественици и промотиране на кампанията из форуми и социални мрежи. Управлението на официалните реакции включваше следене на медиите, последващи опити за контакт с тях и разширяване и поддържане на активна дискусия в социалните мрежи. Поради вирусния характер на кампанията, тя е инициатива с отворен край. Очакването при нея е за експоненциално нарастваща подкрепа. Когато тази подкрепа покаже признаци на затихване, независимо от продължаващата активна кампания, това най-вероятно означава, че целевата група е заситена и е време кампанията да бъде върната към устойчива активност.

А ето и равносметката – накратко каква подкрепа получихме: официално ни подкрепи една НПО, а една онлайн медия и два сайта на общественици (Свободата.ком и този на Иво Инджев) публикуваха наши текстове. В резултат на това за четири дни активна кампания събрахме над 300 подписа онлайн (близо половината от тях от София). По моя груба оценка около 10% от тях са от мои приятели. Със сигурност подобна лична подкрепа са получили и други от организаторите, но смятам, че в голяма степен приятелската подкрепа се припокрива. Със сигурност след втория ден приятелските подписи са по-скоро изключение. Всъщност покрай тази инициатива завързах нови познанства, на които разчитам в бъдеще.

Подкрепата, която получихме е много по-важна от съпротивата, но подобно на политическите кампании, които се фокусират върху т.нар. swing voters – избиратели, чийто глас може лесно да бъде спечелен или загубен, и аз изпитвам необходимост да анализирам подкрепата, която не получихме, въпреки осъществения личен контакт. Като една кампания, излизаща от нищото, ние нямахме поддръжници, които можем да загубим, а по-скоро няколко конкретни имена, които смятах за сигурни, но чиято подкрепа не получихме. Тази статия, описваща процеса на организацията, стана достатъчно дълга, затова анализа на съпротивата ще оставя за някоя следваща.

Като заключение искам да обобщя, че всъщност реалистичните цели на кампанията бяха постигнати. От една страна ние проверихме до къде се простират възможностите ни за кратко време да реализираме политическа акция. От друга – проверихме доколко българското общество (по-конкретно част от неформалните лидери в него) е готово да последва чужди инициативи, които са базирани на неоспорими факти. За мен лично краткосрочният резултат е, че разбрах, че ситуацията не е назряла за другата ми по-голяма идея за обществен натиск върху избора на нов главен прокурор. Дългосрочният е, че по-ясно мога да разгранича малкото, но силно ядро на гражданското общество в България и подсилих различни лични контакти в него. Ние също оставихме исторически артефакт демонстриращ един от основните проблеми на съдебната система в България и разобличаващ Росен Плевнелиев като политик, при който думите не получават покритие с действия. Ние показахме, че една стъпка от политическите игрички демонстриращи свързаност между Първанов и Плевнелиев, не е останала незабелязана. Не на последно място, сега документирам един процес, който сравнително лесно може да бъде адаптиран и повторен за други цели. Аз лично съм готов да подпомогна различни опити за такива инициативи – при интерес пишете коментар тук или се свържете с мен по друг начин.

Grassroots*

* (буквален превод "корени на трева") се използва в англоезичните страни за движения и акции не инициирани от големи политически или икономически субекти, а произлизащи от средите на обикновените граждани

Тези дни от групата ЗаВитоша, в която имам приятели публикува един гневен и много показателен текст. За мен този текст показва както проблемите, така и положителните перспективи на българското общество. В страната има много хора, които вършат прекрасни неща и разобличават паническите неспособност и нежелание на некомпетентни управници да си свършат работата, когато им се наложи. Публикувам текста без редакции:

От гражданска група ЗаВитоша остро осъждаме продължаващите опити на псевдо-общественици да си правят PR на гърба на доброволците, които гасят поредния пожар в нашите планини! Недопустимо е именно будните млади българи, борещи се с огъня без специална техника, да бъдат обвинявани за хаоса и „управленските“ слабости в организацията. Въпросните казионни сдружения трябва да престанат да служат за параван на некадърното управление. Не у младите хора или редовите пожарникари трябва да се търси вината за липсата на държавна политика, техника и организация. Властниците и техните клакьори да спрат да ни замазват очите, а да вземат пример от обикновените граждани, да се засрамят и да започнат да си вършат работата.

Ние от ЗаВитоша питаме:

• Кога ще бъде купен поне един специализиран хеликоптер за борба с горските пожари?
• Кога ще бъдат проведени обещаните обучения на доброволци?
• Кога редовите и доблестни пожарникари ще получат техника?
• Каква е ролята на армията при бедствия?
• Защо винаги се потулват реалните размери на бедствията и се бърза с успокоителни съобщения по медиите? Пожарът уж бе загасен, а унищожи нови 100 дк, защо? Освен държавата и пожарите ли вече се управляват от PR-ите?
• Кога ще видим прозрачно и адекватно разследване на поне на един пожар? Какво стана с Бистришко бранище?

Не може у нас властта да хвърчи за дреболии като рязане на лентички на катерушки, краварници, за превоз на треторазредни футболни отбори и други „насъщни” нужди, а да няма един пожарогасителен хеликоптер. Щом има пари за такива неща, значи и за гасене на пожари трябва да се намерят!

Не приемаме също да ни баламосват как МОСВ щяло да даде пари на МВР за тежка техника. Трябва гасене от въздуха! Докато това не се случи, ще чакаме с тревога поредния „случаен“ горски пожар.

Всички видяхме по време на пожарите през изминалата година ключовата роля на доброволците за тяхното потушаване и липсата на компетентност у ръководните кадри за справяне със стихията. Видяхме и желанието на нашия народ да съхрани горите и планините си. Време е сега да видим и конкретни действия, отговарящи на обществените очаквания!

Ще си позволя и един коментар: гражданските движения имат няколко принципни предимства - хората, които искат промяна са по-мотивирани, повече са на брой и имат по-малко за губене. Как се сравняват те с някой, чиято основна движеща сила е да не се случва нищо, което може да разклати уравниловката?

Истинският преход

Опитах се да установя контакт с различни общественици, които да подкрепят подписката ни. Иво Инджев беше така добър да ми предложи да публикува мое мнение на блога си. Затова написах тази статия, оригиналната публикация можете да намерите тук.

В България, под натиска на Европейската комисия, протича една плавна промяна. Това е промяната, която милиони българи искаха да се случи на 10 ноември 1989 - промяната от тоталитарно към гражданско общество. Тази промяна е по-популярна като преход от комунизъм към демокрация. Едва ли някой днес би тръгнал да спори, че през 1989 се е променило кой знае какво. В тази статия излагам моето разбиране за това, което се случва и давам пример как една малка стъпка може да ни доближи до така желаната нормалност.

Но нека започнем от официалното начало - промяната на думи - периодът след ноември 1989, документиран във филма "Подмяната 10ти" на Пламен Петков. В този период, въпреки говоренето за демокрация, някак съмнително обществения живот продължава да бъде ръководен от функционери около БКП и ДС. Известни такива имена са Александър Лилов, Андрей Луканов, Атанас Семерджиев, Любен Гоцев, Гиньо Ганев, Цвятко Цветков, но има и много други.

След края на XX в. в страната се усеща нужда от друга, по-осезаема промяна. В отговор започва процес на промяна на лицата. Така безцеремонният Никола Филчев е заменен с деликатния учен-пеналист Борис Велчев. За разлика от предшественика си, Велчев е много старателен в спазването на закона и адекватното говорене. По подобен начин поддръжникът на режима на Милошевич и агент на ДС Георги Първанов - Гоце е заменен от успешния ръководител на проекти Росен Плевнелиев. Като политик, Плевнелиев лесно може да бъде запомнен с призивите си за прозрачни и обективни процедури. Не на последно място, изглежда в момента наблюдаваме опити да бъде заменен мутренският стил на Бойко Борисов с ингелигентното говорене на Миглена Кунева.

И все пак едва ли има нужда да убеждавам когото и да било, че промяната, която ни трябва е друга. Трябва ни промяна на действията. Това означава не само прокурорът да говори внимателно, но и да покаже нагледно, че прокуратурата като институция реагира адекватно на съмненията за престъпления против държавата. Означава и президентът не само да говори за добре мотивирани решения, но и да взима такива. Но всъщност преди всичко означава ние като общество да осъществяваме активен и непрекъснат контрол върху нашите държавници.

Убедени в това и в силата на личния пример, група приятели инициирахме отворено писмо и съпровождаща го интернет подписка, които оспорват номинацията на Борис Велчев за конституционен съдия, която Росен Плевнелиев направи. Подписката поставя под въпрос както аргументите, които Плевнелиев изрежда, така и цялостната работа на Велчев като главен прокурор. Ние смятаме, че неуспехът да бъде наложен закона в България не трябва да бъде възнаграждаван с нов висок и значим за държавата пост. Смятаме и, че повърхностни и слаби аргументи не са истинска прозрачност. Излагайки това свое убеждение, ние успяхме да спечелим подкрепата на Гражданска инициатива "Справедливост" за нашата кауза. Сега искам да приканя всички, които търсят действителна промяна в България да се запознаят с нашето писмо, да подкрепят подписката и при възможност да я разпространят. Точно такива конкретни действия са необходими, за да се случи постепенно промяната, която ние всички желаем.

С тази подписка няма да предизвикаме мека революция, но ясно ще покажем, че не искаме държавници с поведение граничещо с лицемерие. А точно такива граждански действия трябва да виждат както настоящи и бъдещи политици в България, така и хората, оказващи натиск над тях отвън. За всички тях такива подписки дават ясен знак какво ще подкрепим ние като представители на българското общество. А когато такива подписки получат силна подкрепа сред обществото, и медиите вече няма да могат да се преструват, че не са информирани за тях. Затова искам да приканя всички да помогнете слагайки името си на страницата на подписката. Само когато видят, че активните и будни граждани в България са единни в искането си за действия, подкрепящи думите, само тогава политиците ще се съобразят с такова искане.

Тази подписка няма да промени България за един ден. Но тя е една малка стъпка, която погледната като част от една по-голяма картина ще предизвика повече отговорност и повече справедливост, както сред политиците и правистите, така и в останалата част от обществото. А не е ли точно това важна част от промяната, която искаме?

До президента за прокурора

Тези дни съм изключително зает на работата си. Завършвам два проекта и започвам нов, закъснявам и с предаването на една глава за книга. Отделно се местих, имах финансови и здравословни проблеми. Въпреки това, когато в българското публично пространство се появи поредната провокация и нямаше почти никаква реакция, аз не устоях и инициирах отворено писмо и подписка до президента. Нямам нито време, нито желание да се занимавам с тези неща, но един текст на Иван Кръстев ме накара да си дам сметка, че ако искам някога през живота си да имам нещо общо с България, трябва да опитам поне още един път. Ето конкретната извадка, която ме вдъхнови (скрил съм имената, за да улесня правенето на паралела, който аз направих):

В предишните изборни цикли [той] легитимираше своето управление като се уповаваше на факта, че безсрамно нагласените избори не са последвани от публични протести. Легитимността на режима се основаваше върху плебисцит на мълчанието, но това престана да бъде валидно в момента, в който критична маса от [обществото] решиха, че повече не могат да мълчат.

Към петицията добавих резюме на писмото:

В прикаченото писмо са изброени добре известни примери за некомпетентност и немърливост в работата на прокуратурата, които са довели до провала на иначе убедителни дела срещу личности от олигархията. Изброени са и множество примери за откази на прокуратурата да се задейства (което е нейно задължение), включително за скандалните убийства от бездомни кучета тази зима. Обяснено е, че като главен прокурор Борис Велчев е този, който трябва да следи тази работа да бъде свършена. В края на писмото са изброени силно осъдителни оценки от ЕС и САЩ, както и самопризнания на Велчев за провали. Затова с тази подписка призоваваме българите да покажат, че те също се интересуват от съдбата на държавата си. Искаме да покажем, че не чудо или някой отвън ще реши собствените ни проблеми, а ние самите трябва да се вземем в ръце и да контролираме тези, които сме назначили да ни управляват.

Моля, подкрепете искането, за да покажем, че не ни е все едно когато на най-високо ниво в държавата някой не си върши работата и след това друг му подсигурява кариерата в знак за благодарност за несвършената работа. Ето връзките отново: писмото и подписката. Поне покажете с минимално усилие, че не ви е все едно за прикритите престъпления в България.

Резултатът няма да е огромен, но е сигурен - в историята ще остане едно измерване на това колко силно българите искат по-нормален начин на живот. Ако институциите не реагират, поне това ще може да бъде използвано за аргумент в последващи действия, както в България, така и извън нея (например от ЕК). Аз ще се погрижа това измерване да стигне до тях.

Финансова сигурност в глобален мащаб няма

Анализ на HSBC коментира проблемите пред валутната търговия. Може би добро обобщение на статията е този цитат от нея:

„Липсата на яснота повдига въпроси около редица валути... Светът на форекс търговията сега е по-скоро интуитивен, отколкото функция на конкретни причинно-следствени връзки“, коментира Блум.

Това е всъщност важен фактор подкопаващ финансовата стабилност в световен мащаб. Голяма част от спестяванията по света (пенсии, застраховки и осигурителни системи) са пари, които трябва да бъдат инвестирани в нещо, за да не загубят стойността си в резултат на инфлацията. Предвид факта, че средният живот на една компания е около 20 години, бизнесът не е толкова надеждна инвестиция за перспектива от 40-50 години, колкото например се събират за една пенсия.

Сред другите алтернативи за инвестиция остават валутите и суровините. Освен за краткосрочните рискове от търговията в несигурен пазар, цитираната статия сочи проблем и за валутите, ползвани като резерв. Понастоящем еврото (с близо 25% от декларираните световните валутни резерви) е единствения глобален конкурент на долара (60%) за резервна валута, въпреки че по всеобщо признание монетарната политика на САЩ е неустойчива.

На този фон суровини като злато и нефт, подобно на второстепенните (различни от долар и евро) валути са силно надценени, защото се използват за спестявания/резерви и съответно стават обект на спекула. Повишените цени на свой ред водят до увеличаващи се добиви, които водят до обезценяване. Най-силно това се усеща при природния газ, но е фактор и при златото и нефта.

Така новата икономическа реалност прави спестяването изключително трудно и подтиква хората, които разполагат с пари да работят с тях много по-интензивно, ако искат да ги запазят. А може би това е един нововъзникващ аргумент в полза на разходопокривната пенсионноосигурителна система срещу капиталопокривната, въпреки че първата е по-малко прозрачна и изисква много повече политическа отговорност.