Стана, че излязохме от международна изолация и влязохме в ЕС. Стана, че спря хиперинфлацията, безработицата и терора на СИК и ВИС. Стана, че започна реформа в производствения сектор (приватизация), финансовия сектор (валутен борд), армията (НАТО), пенсионната и здравната системи.
Вярно, много чакани неща не се случиха (реформа в полицията, съдебната и образователната системи) и много спряха веднага след смяната на правителството (здравно и пенсионно осигуряване, отваряне на досиетата). Само, че сега сме заплашени и последните добри постижения да бъдат изтрити (ЕС и валутния борд).
Поводът за тази публикация е шумът в обществото около нелепото пребиване до смърт на Стоян Балтов. Причината е по-обширна. Тя включва дългата история около много подобни убийства (част от примерите: сестри Белнейски, шведския турист в Несебър), както и около серията по-различни убийства (от Илия Павлов до Ахмед Емин), та и около множество абсурдни по същността си по-социално приемливи престъпления на български общественици (личността на настоящия президент илюстрира недоразумението в българската политика).
Мисля, че този шум около всяко убийство е неспособност да се вникне в дълбочината на нещата. Убийствата без наказание са само най-грозната проява на беззаконието в България. А именно беззаконието е един от основните същински проблеми. Просто ние като граждани трябва да наложим закона да бъде спазван. Хората от държавните институции не го правят, дори често безобразно злоупотребяват със собствената си неспособност на принципа "аз за теб, ти за мен".
Някак си в този ред на мисли ми хрумва, че за обществото е много по-важно да се занимава с убития узбекски архар от представителното лице на същото това общество, отколкото с убития студент от озверели криминални субекти. Странно ли звучи? За мен не, защото става дума за разделение на отговорностите и за това всеки да изпълнява собствената си отговорност... И ние сме в ситуация, в която ние като общество не изпълняваме своята отговорност, затова някак си се появява съмнение, че имаме право да искаме от изпълнителната и съдебната власт да изпълнят своите задължения. За какво става дума? Ние толерираме например Георги Първанов да безчинства по своя си собствен начин, като го преизбираме и не търсим отговорност от него за действията му. Преизбират го не само тези, които гласуват за него, но и тези, които не са направили достатъчно да издигнат и изберат по-добра алтернатива (това би било конструктивно решение). Една първа минимална стъпка е да възпитаме политиците си, че ако искат да са на власт, те трябва да се научат да не лъжат. Откровенната лъжа трябва да се наказва с оставка. Често се появяват платени представители на медиите, които разпространяват нова информация, чиято единствена цел е да внесе нов шум, да накара хората да се съмняват във фактите и в крайна сметка да заглуши нечия вина. Затова е уместно оставки да се искат и при по-силни, но недоказани съмнения. Това не е химера, то се случва на места, където обществото знае по-добре интереса си.
Един основен проблем в България е съдебната система, която е така проектирана (вярвам целенасочено), че да не работи в обществен интерес и да е сравнително устойчива (по удивителен начин тя е независима, когато това е удобно оправдание за нереформирането и). Част от работата на съдебната система е да разграничи фактите от лъжите и измислиците. Именно затова силните на деня нямат интерес да я реформират. Шумът на корумпираните журналисти работи в тяхна полза. Европейският съюз в лицето на Европейската комисия си е поставил за цел да реформира българската съдебна система.
Затова и тези чужденци правят нещо, което е в наш интерес. Лошото е, че повечето от нас - Българите не правим нищо в тази посока. Ние сме заети, да свързваме двата края, от време на време роптаем за един или друг скандал. И някак си не осъзнаваме, че това ни обрича на мизерия и затворен кръг, който трябва да надживеем, за да излезем от него (подобно на историята във Flatland). Ние трябва да повярваме в това, че можем сами да изградим свят, в който хората се придържат към истинските ценности, че от нас зависи да разбием порочния кръг. Малкото успехи показват, че единственият начин да постигнем промяна, е като първа стъпка да съберем достатъчно критична маса, че да станаем фактор, с който държавните служители да се съобразяват. Дори ако това означава на митинг да излизат 99% от населението. Ако няма успех, значи ние всички - и тези на площада, и тези в къщи - не сме направили достатъчно, за да постигнем желаното.
А именно такива действия биха променили нещо, както за околната среда, така за обществените пари, дори и за престъпността и убийствата. Защото едва когато обществото принуди своите политици и общественици да влязат в правия път, тогава последните ще проимат интерес да контролират останалата част от същото общество да остане в същия този прав път и да поддържат реда и сигурността. Защото докато политиците въртят мръсни сделки, те ще имат интерес да има един контингент от криминално проявени хора, държани извън затвора, но удобно контролирани за определени поръчки. Докато елитът е над закона, него няма да го интересува дали същият този закон защитава онези останалите, които все още са под него. И не на последно място, докато има хора над закона, ще има онази мисъл в главите на младите, че е много по-хубаво да влезеш в този псевдо-елит, отколкото да оставиш нещо след себе си, с което ти и децата ти да се гордеете.
Пиша следващите редове с познанието на очевидец, не на кабинетен наблюдател. От ноември 2004 г. съм посетил Грузия не по-малко от 7-8 пъти. Динамиката на тази страна е удивителна - особено на фона на политическото блато в собствената ми родина. Когато отидох в Тбилиси за първи път, наистина имах чувството че се намирам в бедстваща африканска страна. Орляците просещи жени и деца по улиците бяха по-многобройни и по-отчаяни от тези, които съм виждал в Найроби и Момбаса. Хлябът бе половин долар, а пенсията - 4 долара, когато я дадат... Тбилиси разцъфна пред очите ми за няколко години, през които посещавах Грузия по различни поводи. Подобно на старо злато, изчистено от патината на времето, изплуваха старите квартали на града, музеите, паметниците - свидетели на една древна и богата цивилизация. Рушветчийският местен КАТ беше разпуснат, полицията - по европейски акуратна и вежлива, държавните служители - също.
За няколко години националният доход нарастна няколко пъти, чуждите инвестиции - десетки пъти. Приятелите ми - грузинци ругаеха властта, но я ругаеха за неща, които до скоро не биха и помислили да искат от собствената си държава. "Защо не подкрепят финансово гражданските организации...? Има нарушения на човешките права в затворите на страната... Съдът остава напълно зависим от изпълнителната власт (което вече е само отчасти вярно)... Не дават на общините никаква самостоятелост..." Пред очите ми израстваше една държава с модерни европейски институции. Тя имаше огромни проблеми да
превърне грузинското общество в европейско и модерно - но дръзваше последователно да работи за това.
Нито един успех на управлението на Саакашвили не може да има толкова голяма стойност, колкото успешната реинтеграция на сепаратистките региони в териториалната цялост на Грузия. Тази първостепенна национална задача може да се реши само при минималното сътрудничество, или поне неутралитет на могъщия съсед Русия. Повече или по-малко такъв неутралитет бе демонстриран при мирната реинтеграция на Аджария през 2005 г. Но не и спрямо двата най-болезнени конфликта - с Абхазия и с Южна Осетия. Нека си представим, че сме напълно незапознати с дискутираната материя и да зададем един наивен, но
логичен въпрос: Русия е страна, която разполага с една седма част от земната суша, с несметни богатства, голямата част от които са все още неоткрити, а обширни пространства с размерите на континенти са все още ненаселени и необживяни - защо е тази руска стръв да се отнемат от малката Грузия два парцела - Абхазия и Южна Осетия - с размери малко по-големи от голф игрище?
Публикации
Всички коментари
