Проблем ли е неинформирания активизъм

След втората статия в блоговете на Капитал за вредата от неинформирания активизъм, реших да споделя защо тези статии ми се струват крайно безсмислени.

На първо място: да, фанатизирания и неинформиран активизъм е доста жалко явление.

Но за мен не това е проблемът. За мен е явно, че другата страна е неспособна да защити своите "доказани" позиции. И имено това е проблемът, че в цитираните дебати никой не си прави труда всъщност да потърси и популяризира възможно най-обективната истина, доколкото тя съществува или поне да покаже последни изследвания. А имено активизма провокира публичност и опити за диалогичност. Поне на теория, за да се избегнат ненужни конфликти. В България този ефект е доста слаб и където се забелязва, аз го отдавам на популизма на хора като Бойко Борисов, които в стремежа си да се харесат, без много-много да мислят си изпяват всичко, за което се сетят - не е лошо.

А например във Великобритания обществото очаква от учените да взимат участие в медийния дебат. Самите научни институции полагат усилия да подобрят медийните умения на своите кадри. Правителството разполага с паралелна структура от учени-консултанти, които - с тежестта на авторитета в областта си - изказват мнения по актуални теми.

Затова когато в блоговете на Капитал се появят статии, които взимат страна, изтъкват някакви факти, без източници (въпреки претенциозното име на категория - наука) и слагат думи в устата на опонентите си, аз се замислям всъщност дали авторите не говорят за самите себе си. Но трябва да си призная, че - заради тези мои мисли - и в двата случая не успях да се навия да прочета цялата статия до края.

Web x.0

Често чувам хора от интернет средите да говорят за Web 3.0. Това е своеобразното продължение на идеята, която Тим О'Райли въвежда с името Web 2.0, което описва възникващия феномен на социалните мрежи и много други повече или по-малко свързани технологии. Различни хора отъждествяват Web 3.0 например със семантичната мрежа - технологиите, които позволяват на машините да разбират контекста на обектите (например думите), с които работят. За мен това е странно и показва неоценяване на дълбочината на феномена, получил прякора Web 2.0.

За да обясня какво имам предвид, ще започна с една презентация за Web 2.0, която съм изнасял. Тя представя нещата доста опростено, но смятам, че улавя основните моменти във феномена:

TOSMI Web2.o

View more presentations from Martin Ruskov.

Дотук няма нищо спорно, но е интересно какво всъщност е социална мрежа. За мен важен, но често пренебрегван факт е, че понятието няма общо с технологии. Социални мрежи има откакто хората са способни да общуват. Технологиите в Web 2.0 само силно катализират този процес.

Всъщност аз виждам много добро обяснение на значението на социалните мрежи в теориите за социалния конструктивизъм и социалния конструкционизъм. Просто казано, идеята на тези теории е, че знанието (а защо не и истината) не съществува по принцип, а е нещо, което хората конструират колективно. Един нагледен пример за това е Уикипедия. Именно тези идеи показват, че феноменът Web 2.0 далеч не се отнася до конкретни технологии, а до начин на съществуване на обществото като цяло.

Затова и аз смятам, че нещо като семантичната мрежа, което по някакъв начин придава интелигентност на машините, е много по-малка стъпка. А между другото семантичните мрежи в определена степен вече са факт...

Личното и публичната администрация в България

Покрай поредния опит да се прокара законно следене на лична комуникация в България се развихриха странни дискусии, вкл. на тема "имам ли какво да крия". Странното е, че много рядко се споменават теми като граждански контрол, технологични възможности или гаранции за защита на събраните данни. В същото време в България традиционно се злоупотребява с лични данни от всевъзможни институции. Наскоро нашумя историята на Еленко Еленков за начина, по който се получават пакети от чужбина.

Но един друг огромен проблем - за който рядко се говори - е публичният достъп до лични данни. Само два примера са Търговският регистър, откъдето могат да се научат личните данни на всеки, който някога е бил в ръководството на фирма, и НОИ, където по ЕГН може да бъде разбрано името на човек. Това улеснява например изработката на фалшиви лични документи.

Неадекватността на ситуацията се подчертава още повече от факта, че след като явно в НОИ са разбрали, че има проблем, те са взели някакви мерки. В резултат можем да прочетем този текст от главната страница на сайта:

Уважаеми Г-жо/ Г-не,
Националният осигурителен институт е въвел допълнителен код при проверка на здравноосигурителния статус. Предлаганата услуга е предназначена за персонална проверка. Допълнителното изискване е поставено с цел защита на Вашите лични данни от неоторизиран достъп. Кодът е случаен и съдържа поредица от шест символа, които трябва да бъдат въведени от клавиатурата точно – букви на латиница (без значение малки или главни) и цифри.

Става дума за така наречения CAPTCHA код, който е средство да бъде ограничен достъпа на автоматизирани системи. Това обаче по никакъв начин не възспира други форми на неоторизиран достъп. Друга по-адекватна мярка, която са взели, е ограничаването на видимата информация след подаване на заявка. И все пак проблемът остава.

Когато бъде признат този проблем, възниква една друга трудност: огромните усилия и средства, които са необходими да бъде реално подобрена практиката във всяка една конфликтна ситуация.

Но най-лошото е, че голяма част от българското общество продължава да не осъзнава, че изобщо има проблем.

Скритото зад един филм

И един анализ, който показва част от скритото във филма.

Кой да се адаптира за ефективно обучение

Наскоро бях на една презентация, на която зададоха въпроса: "Според Вас технологията ли трябва да се адаптира към учителите или учителите към технологията?" На подобен въпрос обикновено отговарям, че технологиите трябва да се адаптират към потребителите си, не обратното. Но в този конкретен случай не е толкова просто.

В този контекст потребителите не са учителите, а учащите се (не непременно ученици или студенти). Много често учащите се се адаптират много по-бързо от учителите. На практика те въвеждат технологии в процеса, които не могат непременно да бъдат адаптирани към учителите. Затова и учителите трябва да са по-гъвкави.

В същото време, ако има възможност, е много важно инструментите, които се използват за обучение да са възможно най-лесни за учители, лектори и други форми на обучаващи. За това моят отговор би бил: и двете.

Всъщност това е и добър пример, че контекста е определящ фактор и често принципните позиции и решения не намират отражение в някои конкретни ситуации.

Аватар като разказ

Тези дни приятели ми показаха два коментара на Аватар, които много ми харесаха. Единият е за по-добрите варианти за развитие на историята, а другият за една стара повтаряща се история.

След това един друг приятел ми напомни за някакво интервю преди време, на което си спомням, че някой известен беше казал за Последният Самурай. Нещо от сорта на: този филм ми хареса и първия път, когато го гледах и се казваше Танцуващият с вълци.

Аватар като символ на медийна ниша

Филмът Аватар на Джеймс Камерън е много голяма стъпка в света на киното. Докато по принцип филмите на Камерън са изключително успешни бест селъри, няма спор, че не блестят с кой знае каква фабула или креативност. Така Аватар се нарежда на голямата опашка от банални филми, в които има много специални ефекти и по малко война, романтика и други елементи на кич (за които се знае, че увличат публиката).



Голямата разлика при Аватар е, че филмът беше пуснат за IMAX 3D технологията. Следствие от такова пускане са две взаимносвързани детайла: продукцията многократно се оскъпява и визуалното въвличане е значително по-силно. Явно това е технология, която изисква много по-комерсиални продукции, за да е икономически обоснована. В същото време явно тя е способна да привлече хората масово да си плащат да гледат филма в киносалоните, реализирайки по-големи печалби.

Т.е. Аватар показа, че IMAX е много перспективна технология за тези, които правят кино за пари. Те нямат нужда от качествен сюжет или някакво новаторство, защото тълпите плащат повече за познато, но атрактивно. Това до голяма степен отваря пространство за независимото и не-холивудското кино да продължат да използват традиционните моноскопична технология, без хората да търсят сравнение между напълно несъвместими форми на кино - едните залагащи на съдържание, другите на опаковка.

Мисля си, че би било хубаво технологиите да могат да позволят подобно разделение и в други медии, за да може нишите на комерсиалното и алтернативното да заживеят по-независимо и да могат хората по-лесно да разграничават качествата им.