Образованието като бизнес

Помествам цитати от едно интервю, което много ми харесва.

За една година можем да разработим нова магистърска програма, ако бизнесът желае да си партнираме

...Учебният план по нея [новата магистърска програма във ФМИ на СУ] също е уникален за Централна и Източна Европа – колегите ни от Румъния, Унгария и Полша засега имат само дисциплина "Технологично предприемачество", а ние - цяла магистърска програма. Надяваме се да разпространим опита си и в други ЦИЕ университети...

...В развитите страни се правят проучвания сред бизнеса и ИТ мениджърите на големите компютърни компании по въпроса какви знания биха искали да имат потенциалните им работници след пет години. Разработват се стратегически учебни планове. Съществува например един много добър учебен план за Computing Curricula 2005, подготвен от The Association for Computing Machinery (ACM), The Association for Information Systems (AIS), The Computer Society (IEEE-CS). Подобни учебните планове се актуализират през кратък интервал от години. Подобни планове се предлагат и от Световната банка. Мисля, че ние постигнахме успехи в бакалавърското и магистърско образование във Факултета, като изследвахме тези проучвания и въведохме подходящите промени...

...Ако бизнесът в България има визия и стратегии за нужните компетенции на специалисти, от които ще се нуждае, една година е цикълът да разработим кооперирано нова магистърска програма.

...Въпросът е, че нашият бизнес трябва да каже какво очаква след три, след пет години и освен това, трябва да каже и как ще ни помогне, защото пък нашият въпрос без отговор засега е защо ние да му готвим кадри и с какви ресурси да го правим. Къде е добавената стойност за преподавателите? Нормално ли е студентите ни да получават пъти по-голямо заплащане от преподавателите, а в същото време да очакват да ги учим на нови и актуални компетенции...

Проблемът за мен в образованието е кога нашите потребители - бизнесмени и управляващи - ще започнат да разбират, че това, което ние правим, трябва да ни възвърне инвестицията и позволи да се развиваме, за да сме конкурентоспособни в световен мащаб. Когато бизнесът казва: "Да, тази магистърска програма ми дава кадри, затова ще я спонсорирам", тогава ние започваме да печелим и да ставаме още по-добри...

...За съжаление, в България нещата са много конюнктурни – обикновено у нас не става въпрос за реални нужди и възможности за решаването им, за знания и умения, а повече за контакти и личности (кой кого и как познава). Това е традиция, наслоена от много години, сменят се хората, сменят се и конюнктурите. За съжаление, от моя гледна точка, нещата вървят трудно, защото българският бизнес на практика няма ясни стратегии за повишаване на качеството на продуктите и услугите си, за иновациите и развитието си. Като че ли повече се старае да поддържа съществуващото състояние – т.е., той няма много интерес към добре подготвени инициативни и творчески кадри. Въпросът е бизнесът да оцени, че му трябват талантливи и компетентни кадри. А той ще го оцени, когато започне да участва по-активно и да печели европейски и световни търгове, а не домашни, конюнктурни търгове, когато започне да печели проекти, оценявани от световни специалисти. Голяма част от ИТ/ИС фирмите работят с по-ниско заплатена аутсорс дейност и за нея не им трябват особено талантливи специалисти. Работейки аутсорсинг, те не оставят нищо като история за нашите фирми. Независимо, че от двайсет години говорим за приоритет в ИКТ, аз не съм видял много действия, които да осигуряват реално този приоритет. Разбира се, има и доста фирми, които разбират, знаят, подпомагат. Кризата в момента може би ще забави процеса на развитие, но няма да го спре. Според мен финансовата криза създава потенциал за тези, които знаят и могат, които търсят и предлагат алтернативни решения, които поемат рискове...

...Ще дам конкретен пример: ние създадохме при отлично партньорство с български фирми като изборна една дисциплина - "Business Intelligence" - която две години по-късно стана една от най-желаните сред студентите. Наскоро Coca Cola направи аутсорсинг център в България, който е оглавяван от хората, които преподаваха и се учеха по дисциплината, и всяка година от програмите ни центърът взима по един-двама завършили студенти на работа. Друг голям късмет е, че при нас повечето студенти имат и стаж във фирмите. Те работят в големи и утвърдени световни, европейски и български фирми и фирмената им култура вече е съвременна, глобална. Надяваме се, че нашите студенти от магистърската програма "Технологично предприемачество и иновации в информационните технологии", било сами, било срещайки се с иновативни колеги и приятели по света (предлагаме им доста добри професионални и социални изяви и контакти, участие във форуми и мрежи), ще успеят да направят нови значими фирми...

Във връзка с новите пазарни условия, беше много трудно да убедим Факултетния съвет да приеме дисциплини като "Организационно поведение" във ФМИ. Според мен тази дисциплина трябва да се знае от всеки завършил студент. Нормално в България досега ние имахме много добри функционални и технологични познания. Но какво се случва в момента - глобализация, пазарна икономика - а нашето традиционно висше образование пропусна да ни научи какво е това бизнес, комуникационна и организационна култура. Това всъщност е разликата между нашите специалисти и западните – ние не винаги си знаем цената и трудно я отстояваме...

Кой в България сега има разбирането, за да каже, че, помагайки в образованието на младите, си осигурява пенсията? Аз в момента уча тези студенти, защото, ако искам да получавам пенсия в България, те ще ми я изработят. А как работещите в момента в бизнеса и държавната администрация очакват да получават заплати и пенсии, като не осигуряват адекватни условия за работа, не изплащат необходимите пенсионни осигуровки и на всичкото отгоре, невинаги и недостатъчно произвеждат конкурентни продукти и услуги? Това е реалността в момента...

Разбира се, това не означава, че не трябва да има и образование в области, които не са толкова комерсиални. Но трябва да се разграничават доходните бизнеси, в които да се промотира конкуренция, за да се подобрява доставяното на клиентитие, от субсидираните социални услуги, които са обществено-полезни и за сметка на данъкоплатците. Така е и в комуналните услуги, а и в други сфери. Няма нужда обществото да дава пари за бизнес, който може да се издържа самостоятелно.

Неуместен тон

Не съм следял отблизо политическите процеси в Турция. Затова и доскоро нямах обособено мнение за турската Партия на справедливостта и развитието. Имах откъслечни впечатления за неколкократни ултиматуми към ЕС:

• Гюл заплаши, че няма да участва в среща с ЕС, ако не бъде предложено пълноправно членство на Турция


• Турция обвърза влизането си в ЕС с изграждането на “Набуко”

Днес Ердоган отново беше на първа страница с критиките си към навлизането на израелската армия в ивицата Газа и демонстративното си напускане на икономическия форум в Давос, Швейцария. За мен това е евтино лицемерие на фона на турските военни операции срещу Кюрдската работническа партия, които преминаха и на територията на Ирак.

Иван Костов

Днес станах свидетел на поредната дискусия около личността на Иван Костов. Участвал съм в не една такава, затова реших да изложа мнението си за една от най-спорните личности от българския преход.

За начало искам да се обърна към фактологията, така както тя е записана в Уикипедия. Тази статия е показателна за огромното предимство, което Свободната енциклопедия има: а именно, че там може да добавя всеки, но при конфликтна информация, спорът се изнася към достоверността на източниците, без самата Уикипедия да изразява позиция. Това се гарантира от много широката общност от контрибутори и редактори на енциклопедията. Та за Костов...

Ранни изяви

Чувал съм за неговата работа от близки хора значително преди той да влезе активно в политиката. По това време не съм имал развита самостоятелна ценностна система, затова мога само да кажа, че впечатлението, което изградиха в мен беше силно положително. То беше изградено от хора, чието мнение като граждани ценя много високо. От медиите съм чувал, че дори Луканов е ценял Костов, но не смятам това за надеждна информация. Сигурен съм все пак, че от годините на работа във ВИИ „Карл Маркс“ (днес УНСС), Костов се е познавал с по-голямата част от комунистическата върхушка, но е работил в област, която е била непонятна и неприятна за партийния елит. Като човек с математическо образование, не мога и да не ценя високо мисленето и опита на Костов като професионалист, който специализира в икономическите науки.

Управлението на ОДС

Когато Костов беше министър-председател беше първия период в живота ми когато активно се интересувах от политика и икономика. Въпреки това все още и в България и в живота ми не бяха навлезли независимите медии и Интернет. Като че ли от този период медиите още не бяха нещо, на което можеш да се довериш. И все пак тогава управляващите разбиха националния монопол на БНТ, което е важна стъпка към развитието на обективни медии. А накратко моето впечатление от това правителство описвам в един коментар в Дневник (№6 под статия за протестите през 2009), в отговор на въпроса какво е станало с идването на правителството на ОДС:

Стана, че излязохме от международна изолация и влязохме в ЕС. Стана, че спря хиперинфлацията, безработицата и терора на СИК и ВИС. Стана, че започна реформа в производствения сектор (приватизация), финансовия сектор (валутен борд), армията (НАТО), пенсионната и здравната системи.
Вярно, много чакани неща не се случиха (реформа в полицията, съдебната и образователната системи) и много спряха веднага след смяната на правителството (здравно и пенсионно осигуряване, отваряне на досиетата). Само, че сега сме заплашени и последните добри постижения да бъдат изтрити (ЕС и валутния борд).

Повече информация може да бъде намерена в този линк описващ успехите на правителството на ОДС.
Най-голямата криза тогава настъпи със заглавието във в. Труд (небезизвестен и начело с Тошо Тошев)"България уби дете!", което по-късно се оказа силно прибързано (най-вероятно целенасочено).
Това беше и първото демократично избрано правителство в най-новата история, което изкара целия си мандат. Мое лично мнение е, че за разлика от следващите, това се случи не защото хората не виждаха смисъл да го свалят поради липса на алтернативи, а защото то явно беше по-добро от всичко досега. За мен е разбираемо и, че реформите на правителството на ОДС не съумяха да стигнат и до провинцията. След дълги години на тежка криза, нямаше как за 4 години всичко да се оправи и тази промяна да се задържи.

На чело на ДСБ

ДСБ беше основана от широк кръг хора, които бяха разочаровани от междуособиците в СДС, които се бяха проявили още по време на тяхното управление. На водещи позиции в СДС бяха хора (Богомил Бонев, Стефан Софиянски, Венцислав Димитров и много други), за които по-късно се разбра, че са били бивши агенти на ДС, внедрени, за да опорочат единствената тогава алтернатива. В тези процеси ДСБ и Костов за много хора бяха естествения изход от сложната ситуация. Новата партия направи много добър старт, както с дейността си в парламента, така и на други избори. С кандидатурите на Светослав Гаврийски, Мартин Заимов (финансисти, предложени заради финансовите проблеми на София) и Неделчо Беронов (конституционен съдия за проблемите със съдебната система и конституцията на България), те показаха, че са основна движеща сила в гражданското общество и знаят от какви решения имат нужда належащите проблеми. Тези кандидати имаха успешна работна история в съответните области. И трите кандидатури бяха издигнати с удивително точен подход, който се фокусираше върху нужната експертиза за конкретните позиции. Но българското общество не разпозна новите водачи в селекцията на ДСБ. Според мен това се дължи от една страна на неспособността на обществото да проникне в реалните проблеми, но и в нагнетената омраза към личността на Костов, която спарваше всякакви аргументи за конкретните кандидати по същество. Тези изборни провали на отлични кандидати ме накараха да се замисля за ролята на Костов в бъдещето.

Перспективите

Личността на Костов се превърна в спънката пред развитието на ДСБ. Някои от основателите видяха това, но се оказа, че други не намират за необходимо изобщо да се замислят по тази тема. Така се получи, че първите напуснаха партията, а вторите се вкопчиха в лидера си, пренебрегвайки общественото мнение като необективно. Явно те са забравили думите на собствения си идол по повод изборите през 2001г.: "Глас народен - глас Божи". С това много странични наблюдатели с право започнаха да се питат по какво ДСБ се различава от лидерските партии на Ахмед Доган, Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов или Волен Сидеров. А аз добавям въпроса: що за демокрация би било това бъдещето на цялото общество да зависи от една личност? Този въпрос става още по-уместен когато виждаме, че именно чрез надживяване на лидерите си, СДС съумя да се превърне в една абсолютно демократична партия. А защо тогава от ДСБ са се вкопчили в миналото?

И едно кратко заключение: Костов се справи отлично като икономист и политик, но се провали като мениджър и общественик. С това той за мен остава напълно приемлив избор като експерт-икономист, но не и като лидер на партия.

Остатъчен рефлекс

Вчера ходих на изложбата на Пикасо в Националната галерия за чуждестранно изкуство. Коментарите се въртяха около наситеността в традиционното и пробивността на съвременното изкуство, за да намери своето уникално място.

Тази сутрин се събудих с една грандиозна новина за България представена като "турски кенеф" от Елена Желебова в изложба в Съвета на Европа. Естествено масовата реакция беше на възмута: от репортерката на Хоризонт, която многозначително заключи, нещо като "търсенето на сензация е прикриване на неспособност" до група във Facebook (основателят на която е избягал от България чак в Австралия), която призовава към отнемане на българското гражданство на авторката. Без да имам претенциите на кой знае какъв критик, аз страшно много харесах инсталацията и то именно, защото тя включва много силна символика, но също така тя е интерактивна - тя съзнателно включва всички тези реакции.

Относно символиката, всеки чужденец, който дойде в българско село е силно впечатлен от тоалетните, които почти без изключение са клекала. В тези тоалетни има и прагматика. Имам приятели, които са намерили проучвания, че клекалото е чисто физиологически по-полезния начин за ходене по голяма нужда заради стойката. Те дори бяха подготвили проект за производство на модернизирана версия, за който и в момента усилено търсят финансиране. Не на последно място, клекалото е значително по-хигиеничната инсталация на обществени места, където поддръжката е сведена до 0 - отново типично български пример. Но така или иначе никой не асоциира арт-инсталацията в Брюксел с това.

В България, по разбираеми причини, всеки асоциира "кенефа" с обществено-политическия живот. Хората са склонни да приемат, че България е последната дупка в ЕС, но се обиждат лично тя да е точно такъв вид дупка. Масовите реакции за политическия клип на рапъра Нино от Гърция бяха възхищение към съседите ни, но и разочарование, че в България това усещане липсва. По време на газовата криза България доказа, че е троянският кон на Кремъл (избягвам отъждествяването с Русия) в Европа, като остави Европа и Украйна без позиции да преговарят като равностоен взаимно-зависим партньор, а по-скоро ги вкара в ролята на заложник. А за символиката в епитета "турска" е достатъчно да се загатне зависимостта на политическата система от Ахмед Доган и по-големите интереси зад него.

И в същото време голяма част от обществото по инерция се почувстваха лично обидени от клекалото в Брюксел. Някак си никой не се поколеба да демонстрира своите провинционализъм, псевдо-национализъм, неспособност да се присмее на собственото положение и дори остатъци от тоталитаризъм. Дали трагичната липса на сцена за съвременно изкуство в България е също причина или просто следствие от това? За тази липса писаха в страхотното за мен списание Intelligent Life, което също загина поради липса на пазар...

Къде ни е обществото

Започнах този блог не защото ми се пише, а защото от години насам виждам, че има някои основополагащи ценности, които тепърва предстоят да бъдат възприети от много хора около мен. Не става дума за нещо, което аз откривам или нещо спорно. Дори напротив: това са неща, с които много трезво мислещи хора се съгласяват, след като веднъж се запознаят с тях. Всъщност съжалявам, че напоследък основна тема е политиката, но в крайна сметка всичко е политика, дори спора за това кой да чисти снега пред входа на блока.

Поредният повод за моя публикация е един текст на Иван Груйкин, име, което понякога се появява в обществените дискусии. Ето и самия текст: Какво да се прави или как да запазим поне малко достойнство. Няма да вадя извадки както обикновенно, защото си заслужава прочитането на целия текст, при все, че е дълъг.

Без да омаловажавам нищо от текста, бих добавил само, че протестите са само първата стъпка, а втората е обособяването на неправителствени организации (НПО) и инициативността. Целта е да се обясни и приближи ежедневната дейност на обществените представители до реалните проблеми на всеки от нас и по този начин да се улесни участието и на пасивните хора в обществено-политическия живот. Пример за това може да бъде кметският въпросник, който направихме с Горичка.бг. Прави чест на България, че вече има добре развита мрежа от НПО (не без огромна помощ от чужбина), коята спорадично успява да прокара свои инициативи. Ето един непълен списък от организации, чиято дейност следя и ценя:

• Център за изследване на демокрацията
• Център за либерални стратегии
• За Земята
• Фамилия НПО за изкуство и култура
• Вело Еволюция
• Движение Промена
• Българският Великден
• Програма Достъп до Информация
• Гражданска инициатива Справедливост
• Прозрачност без граници
• АКСЕС-София
• Институт за пазарна икономика

Ще се радвам този списък да расте и да въвлече по един или друг начин всеки от нас. Защото все пак има проблеми, които можем да решим само заедно.

Свръх-...

Искам да ви разкажа историята за свободното общество (като независима система), в което балансите се разместват и като че ли в един съвсем друг смисъл то престава да е свободно. То става роб на собствената си зависимост от свръхпроизводството и свръхконсуматорството. В един момент се оказва, че за една огромна част от това общество работата и производството са самоцел, която може да се поддържа само с цената на огромни инвестиции в маркетинг и реклама. Не за всички отрасли огромното производство е необосновано. Донякъде това е естественото развитие на нещата в полза на технологичните производители, при които пазарът е под натиск на конкурентната необходимост да използват винаги актуални технологии. И все пак питаме ли се дали тази система, в която се намираме и ние, е устойчива? Какви въпроси си задаваме, когато гледаме Koyaanisqatsi: Life out of Balance:



Сегашното консуматорско общество до голяма степен се гради на културата, развита в САЩ. Там консуматорството е "инвестиране в икономиката", а много икономисти влагат големи усилия да открият начин да накарат останалия свят да консумира повече. Проблемът според тях е, че световното производство се развива, но то в крайна сметка произвежда за американския потребител, защото останалият свят не представлява толкова голям пазар. Но икономистите не си задават въпроса, който идва на ум на много други хора: каква е историята на предметите:



В много от глобалните компании се произвежда, за да се реализират оборот и печалба, а не, за да се добави реална стойност. Ето един пример в област, в която би трябвало съдържанието да е основното. Той илюстрира как в САЩ е издигнато в култ правенето с цел профит. Няма значение съдържанието, идеята или каквото и да било. Целта е просто да се влезе в онази ниша, която наричат бестселъри. Да бъдат задоволени сетивата - нещо като по-безобидна алтернатива на опиатите, същината и без това е по-трудна за възприемане от консуматорите и затова по-малко търсена. Именно това е спекула и липса на реална стойност зад нещата. И за да не се замисли някой случайно, ни засипват с издигната до изкуство пропаганда. Разбира се в съвременните реалности е много трудно да се развие продукт без да се инвестира в маркетинг и реклама за него, но е странно когато един аспект от търговията стане по-важен от самия продукт.



Като цяло се образува затворен цикъл, който се оказва неустойчив и напълно уместно икономистите използват аналогията с балон, който в края на краищата се спуква под собственото си напрежение. Най-фрапантният пример за дисбалансите в тази система са отпадъците и токсините в тях. Макар и нарастваща загрижеността за тези проблеми все още няма силата да бъде решаващ фактор. Малко хора се замислят за следите, които тяхното консуматорство оставя в света около тях и за това как тези следи могат да се сведат до минимум. А как индустрията може да направи това, показва филмът Waste = Food:



Всъщност настоящата икономическа криза е един студен душ, който ни дава основание да се замислим кои икономически принципи са сбъркани и как трябва да ги променим, за да може всеки отново да намери своето място под слънцето. А начина всеки от нас да прецени дали личното му/и поведение е устойчиво е да си зададе и да си отговори на няколко въпроса:

• Полезен ли е наистина някому моят труд/продукт, решава ли нечий проблем, помага ли на някого?
• Оставям ли нежелана следа и как да намаля или премахна този страничен ефект?

Сигурно има и много други подобни практични въпроси, но от мен толкова...

А решения има много. С всяка криза се откриват много възможности за промяна...

Провалена държавност

Поводът за тази публикация е шумът в обществото около нелепото пребиване до смърт на Стоян Балтов. Причината е по-обширна. Тя включва дългата история около много подобни убийства (част от примерите: сестри Белнейски, шведския турист в Несебър), както и около серията по-различни убийства (от Илия Павлов до Ахмед Емин), та и около множество абсурдни по същността си по-социално приемливи престъпления на български общественици (личността на настоящия президент илюстрира недоразумението в българската политика).

Мисля, че този шум около всяко убийство е неспособност да се вникне в дълбочината на нещата. Убийствата без наказание са само най-грозната проява на беззаконието в България. А именно беззаконието е един от основните същински проблеми. Просто ние като граждани трябва да наложим закона да бъде спазван. Хората от държавните институции не го правят, дори често безобразно злоупотребяват със собствената си неспособност на принципа "аз за теб, ти за мен".

Някак си в този ред на мисли ми хрумва, че за обществото е много по-важно да се занимава с убития узбекски архар от представителното лице на същото това общество, отколкото с убития студент от озверели криминални субекти. Странно ли звучи? За мен не, защото става дума за разделение на отговорностите и за това всеки да изпълнява собствената си отговорност... И ние сме в ситуация, в която ние като общество не изпълняваме своята отговорност, затова някак си се появява съмнение, че имаме право да искаме от изпълнителната и съдебната власт да изпълнят своите задължения. За какво става дума? Ние толерираме например Георги Първанов да безчинства по своя си собствен начин, като го преизбираме и не търсим отговорност от него за действията му. Преизбират го не само тези, които гласуват за него, но и тези, които не са направили достатъчно да издигнат и изберат по-добра алтернатива (това би било конструктивно решение). Една първа минимална стъпка е да възпитаме политиците си, че ако искат да са на власт, те трябва да се научат да не лъжат. Откровенната лъжа трябва да се наказва с оставка. Често се появяват платени представители на медиите, които разпространяват нова информация, чиято единствена цел е да внесе нов шум, да накара хората да се съмняват във фактите и в крайна сметка да заглуши нечия вина. Затова е уместно оставки да се искат и при по-силни, но недоказани съмнения. Това не е химера, то се случва на места, където обществото знае по-добре интереса си.

Един основен проблем в България е съдебната система, която е така проектирана (вярвам целенасочено), че да не работи в обществен интерес и да е сравнително устойчива (по удивителен начин тя е независима, когато това е удобно оправдание за нереформирането и). Част от работата на съдебната система е да разграничи фактите от лъжите и измислиците. Именно затова силните на деня нямат интерес да я реформират. Шумът на корумпираните журналисти работи в тяхна полза. Европейският съюз в лицето на Европейската комисия си е поставил за цел да реформира българската съдебна система.

Затова и тези чужденци правят нещо, което е в наш интерес. Лошото е, че повечето от нас - Българите не правим нищо в тази посока. Ние сме заети, да свързваме двата края, от време на време роптаем за един или друг скандал. И някак си не осъзнаваме, че това ни обрича на мизерия и затворен кръг, който трябва да надживеем, за да излезем от него (подобно на историята във Flatland). Ние трябва да повярваме в това, че можем сами да изградим свят, в който хората се придържат към истинските ценности, че от нас зависи да разбием порочния кръг. Малкото успехи показват, че единственият начин да постигнем промяна, е като първа стъпка да съберем достатъчно критична маса, че да станаем фактор, с който държавните служители да се съобразяват. Дори ако това означава на митинг да излизат 99% от населението. Ако няма успех, значи ние всички - и тези на площада, и тези в къщи - не сме направили достатъчно, за да постигнем желаното.

А именно такива действия биха променили нещо, както за околната среда, така за обществените пари, дори и за престъпността и убийствата. Защото едва когато обществото принуди своите политици и общественици да влязат в правия път, тогава последните ще проимат интерес да контролират останалата част от същото общество да остане в същия този прав път и да поддържат реда и сигурността. Защото докато политиците въртят мръсни сделки, те ще имат интерес да има един контингент от криминално проявени хора, държани извън затвора, но удобно контролирани за определени поръчки. Докато елитът е над закона, него няма да го интересува дали същият този закон защитава онези останалите, които все още са под него. И не на последно място, докато има хора над закона, ще има онази мисъл в главите на младите, че е много по-хубаво да влезеш в този псевдо-елит, отколкото да оставиш нещо след себе си, с което ти и децата ти да се гордеете.