сряда, 30 септември 2009 г.

Ситуацията е очевидна

Гражданите, организациите и международната общественост се опитват да се противопоставят на ТИМ, а държавата пази неутралитет в конфликта.



Наистина ТИМ е много влиятелна структура, може би повече от СИК и ВИС през 1996. ТИМ има завидна както физическа, така и икономическа сила, а и контрабандни канали.

Новото правителство има само един правилен ход в тази ситуация и колкото да е труден, той е ясен на всички, но за целта може би премиерът ще трябва да загуби имиджа си на супергерой и да си спомни годините в охранителния бизнес и МВР.

петък, 24 юли 2009 г.

Новото правителство и българите в чужбина

Новата провокативна новина от България е назначаването на Божидар Димитров за министър без портфейл, отговорен за българите в чужбина, освен други приписвани отговорности.

За мен Божидар Димитров е един от олигархичната клика, който има съмнително близки отношения с Черепа и Първанов (дали към този списък не трябва да се добави и Борисов), за да му имам доверие. Връзките му с ДС влошават това впечатление. Михаил Неделев, не без основание, вижда в назначението му стъпка в един по-дълъг контекст. Но като че ли това избледнява на фона на особената му неадекватност да се занимава конкретно с проблемите на непрекъснато увеличаващите се емигранти от България.

Всъщност самият Димитров съмнително премълчава това:
Помолен за коментар дали този пост не се създава само за него, Димитров отговори: "Ако приемем, че 4 млн. българи са излишни, тогава и министерството е излишно." Става въпрос за българи, които по волята на историческите обстоятелства са се оказали извън границите на България - македонските българи, българите в Албания, в Косово, в Северна Гърция, в Сърбия, Румъния, Молдова, Украйна.(от статия в Дневник, озаглавена "Приех да съм министър, защото познавам проблемите на българите в чужбина").

Той заявява фокус върху хора, които заради систематично погрешната комунистическа политика в България през последните 70 години, нямат никакви основания да се асоциират с нашата държава. За мен тази политика се изчерпва с псевдонационалистическо образование вътре и коминтерновска глобализация отвън (разбирай Съветското преди нациите). А това е в епохата, в която техниките за асимилиране в тези части на Европа достигат своята висота (примери от Беломорието, Македония и Родопите).

На практика (и по това мнението ми се отличава от това на Михаил Неделев), инвазивната риторика спрямо Македония или други региони с исторически български малцинства е контра-продуктивна. Всъщност аз съм склонен да подложа на съмнение доколко тези малцинства все още съществуват. Каква причина има например един потомствен славянин от Беломорска Македония да се определя като българин, след като това би му донесло само негативи, а така или иначе в средата му няма нищо българско. Имам пресен спомен от човек от Македония, който от около 40 години живее в Австралия и води доста глобален живот. Разбира се когато се срещахме във Финландия намерихме много общи теми. Но ме изненада страшно много колко беше убеден, че днешните македонци генетично са по-близо до спартанците, отколкото до славяните.

Другият (може би по-голям) проблем с Божидар Димитров, е че той по никакъв начин не споменава емигрантите. Независимо дали говорим за чикагската, испанската и английската диаспора или студентските общества. В този контекст Божидар Димитров е безличен в сравнение с дейността на НПО-та, включващи българи в чужбина като СБС Бъдеще или Българския Великден. В контекста на поредната вълна млади хора, които панически търсят как да избягат от България, Божидар Димитров не е човекът, който ще положи усилие да осъзнае проблемите. По скоро е човекът, който ще ги задълбочи. А понеже Димитров споменава историческите обстоятелства, няма как да не обърна особено внимание на факта, че от страна на българската държава, политическите проблеми се увеличават, а не намаляват.

А иначе просто така: къде е границата на отговорностите на този министър без портфейл и министъра на външните работи?

сряда, 15 юли 2009 г.

В културата си проличават

След изборите и посочването на Симеон Дянков като министър на финансите за кратко забравих биографията на Бойко Борисов като една от най-знаковите мутри в София (примери тук и тук). Не съм запознат с историята на Дянков, но професионалната му кариера определено вдъхва доверие като някои от публикациите му са особено значими за България.

Това мое впечатление се промени с дискусията около личностите на ГЕРБ в културата. Разбира се би било прекалено смело да се очаква от човек като Борисов да бъде инициативен в областта на културата, но имена като Божидар Димитров и Вежди Рашидов съмнително ми напомниха за отминали величия като Първанов и Мултигруп. А Вежди си е голям образ с характер, а и пияч на място (както се вижда на снимката на линка, признат от Илия Павлов, Ахмед Доган и други знаменитости на Мултигруп). Божидар Димитров също не се дава с нова инициатива за ордени за народните любимци.

понеделник, 15 юни 2009 г.

Едно общество

Юлиан Попов отново излиза с много хубава статия в Дневник. В нея става дума за неща, които са определящи за обществения живот в България: за история, съжителство, празнуване, култура като цяло а може би и много други неща.

Но останах много изненадан от коментарите и техните оценки. Никога досега не съм виждал толкова разнопосочни читателски мнения в Дневник. А продължавам да мисля, че там е най-интелигентната читателска аудитория от големите български издания. За мен това означава, че Юлиан Попов е напипал слабо място в самосъзнанието на повечето хора.

Аз самият от отдавна съм убеден в правотата на думите му. Българите (както и всички на Балканите) са възпитавани на реваншизъм и национализъм за сметка на съседните страни. Въпрос на лични контакти и обогатяване на мирогледа е да осъзнаеш, че турци, гърци, сърби и македонци (а и не само) са много близки до мисленето и културата ни и навсякъде извън Балканите те са нещо близко и родствено. Само тук различни комплекси и омрази (понякога едностранни: българи недолюбват турците, македонци - българите) ни пречат да осъзнаем близостта си. Но това явно не е оценено от читателите на Дневник, над 1/3 от които са от чужбина. Явно ще трябва да мине определено време докато и при нас узреем за един общ и толерантен прочит на историята, а оттам и останалите отношения.

Голямата грешка на Юлиан е, че и в заглавието и в текста говори за ДПС и политика. Това провокира политическите предразсъдъци на хората и в голяма степен ги прави неспособни трезво да обмислят идеите в текста. А може би много от нас не осъзнават, че в България не живее монолитно общество, а има етнически и религиозни малцинства.

четвъртък, 11 юни 2009 г.

Кой прав, кой крив и кой печели

Днес сме свидетели на един типичен казус от теория на игрите (уточнение: това си е математика, а не интерактивно развлечение). Става дума за преговорите за мажоритарни кандидати между ГЕРБ и Синята коалиция, на които двете страни не са успели да се споразумеят. Както и в политиката като цяло, тук няма верен и грешен ход, но въпреки това ситуацията може да се подложи на сравнително прост анализ.

Тезата на ГЕРБ е: "ние можем и без вас, вие не можете без нас, затова просто ни подкрепете". Въпреки, че в общи линии аргументът е валиден, не се вижда каква мотивация предвиждат те за партньора си. Очевидно те биха спечелили от подкрепа, но не създават условия за win-win ситуация.

Позицията на Синята коалиция (може би поради обстоятелствата) е по-гъвкава, но и по-слаба. Те могат да правят отстъпки от предложените 8 кандидата, но явно нямат стимул, който да предложат на ГЕРБ, за да ги мотивират да кооперират. Прави впечатление разликата между интерес (по-добро представяне) и мотивация (явно тя липсва). Разбира се тук е възможна и интерпретацията, че ГЕРБ спекулират, за да си извоюват по-добри позиции, но тогава възниква въпроса дали са в ситуация, в която могат да си позволят такова поведение. А очевидно в едни мажоритарни избори общи кандидати имат осезаемо по-големи шансове.

Така или иначе ако и двете страни не са склонни на компромиси за (предполагаемо) общата цел, е практически невъзможно да се постигне общо явяване. В същото време не е валидно оправдание от типа на "те не са гъвкави", защото дори да убедят някого, че са "по-прави", резултатът от изборите е това, което има значение.

Затова всъщност провалът на едни такива преговори е отговорност и на двете страни, и независимо каква е ситуацията, и двете страни трябва да демонстрират необходимата политическа зрялост за българската реалност. Аз лично мисля, че е много трудно да демонстрираш нещо, което нямаш...

неделя, 26 април 2009 г.

Вие защо протестирате всъщност?

Днес за пореден път ми зададоха този въпрос. Отегчава ме в разговорите да тъпчем непрекъснато на едно място и затова реших да си подготвя един отговор за многократна употреба :)

Аз лично протестирам, защото още със сформирането на настоящето правителство, управляващите партии се подиграха с избирателите. Не само НДСВ подмени вота на избирателите като предизборно обеща да не се коалира нито с БСП, нито с ДПС, но и БСП постави на ключови министерства безспорно провалилите се и скандални Румен Петков и Румен Овчаров. Протестирам защото ВСС абсолютно единодушно "избра" без алтернатива съветник на Първанов за главен прокурор, а Гоце след това покри обвинявания в убийство Филчев като го изпрати в Казахстан. Също протестирам за това, че когато на настоящите управляващи им се наложи да отстранят някой политик заради скандал, те то удостояват с почести (например Руменовците и Филчев). Не на последно място протестирам, че българите спят, че се оплакват, но не се борят за правата си. Аз не протестирам срещу безмислените действия на управляващите, а срещу безмозъчните граждани, които не предприемат каквото и да било поне от самоуважение. И ако някой каже, че просто това е българската реалност - тя сега стана такава. Никога през предишните години на прехода не е имало толкова драстични конфликти между изборните резултати и последващия кабинет.

Някой може да каже: "но това не са обявените претенции на протестите". Да, протестите на металурзи, лекари, учители, земеделци, журналисти, еколози, полицаи, военни, пенсионери, учени, интернет потребители и кой ли още не, бяха всички с много по-специфични искания, най-често свързани с пари. На пръв поглед изглежда, че всеки от тях се опитва да дръпне топящата се черга малко повече в своята посока.

Но всъщност се оказва че при нас не е проблема къде е чергата, а че с наши общи усилия (или поне бездействие), въпросната черга става все по-малка. При това със съмнителна периодичност от 10 години. В течение на протестите, които за много от протестиращите подействаха като пробуждане от досегашния сън, те осъзнаха реалността. А тя е именно, че България в момента може да е член на ЕС и НАТО, но не е демократична и правова държава. При нас има закони, къде добри, къде лоши, но те масово се потъпкват (начело с институции като парламент, президент, съд и правителство) в интерес на по-силните на момента. Някак си неусетно и много бързо протестиращите израстнаха в своите искания, за да стигнат от фрагментирани и злободневни проблеми до фундаментални ценности, които трябва да бъдат възстановени в България. Ето по-кратката версия на целите на един от по-късните протести през януари:
  1. Понасяне на отговорност за неправомерни и непристойни действия от страна на държавни служители
  2. Спазване на правата на гражданите
  3. Гражданско участие в управлението
  4. Свикване на велико народно събрание
Аз се радвам, че исканията еволюират в тази посока и ще ги подкрепям както мога, не само с протести.

понеделник, 20 април 2009 г.

Пробивът "Мартин Димитров"

Аз лично от доста години следя дейността на някои НПО и покрай това се запознах с редовните доклади на Института за пазарна икономика. По това време (без да съм сигурен за точните позиции) негов ръководител беше Красен Станчев, а Мартин Димитров и Георги Ангелов бяха млади експерти. Института печелеше финансиране от фондация Отворено общество и прокарваше идеи за повече прозрачност и реформи. С времето и приемането на идеята по света, една от основните им цели беше въвеждането на плосък данък. Всъщност основният аргумент "за" беше от рода на "по-важно, че е нисък, отколкото плосък". Така или иначе нещата се развиваха и Мартин Димитров и Георги Ангелов приеха каузата като лична. Георги Ангелов заработи много дейно в посока медийно разпространение на идеята, а Мартин Димитров се насочи към активната политика.

Схемата по която Мартин Димитров влезе в СДС ми е позната отблизо. По това време активно общувах в общностите на Българският Великден и Проект681 (който в последствие се сля със СБС "Бъдеще"). Още тогава хората търсиха директно представителство във властта и беше установен контакт с НДСВ и СДС, които бяха склонни да допуснат представители на гражданските организации в избирателните си списъци. Мое лично впечатление е, че в СДС това потръгна по-добре. Доколкото ми е известно така и Мартин Димитров се оказа в партията като депутат.

За мен кризата в развитието на СДС след управлението на Костов беше преодоляна благодарение на Петър Стоянов (който отстъпи ръководството на младите) и Пламен Юруков (който въведе демократичният избор на ръководство). Благодарение на своята активна работа в парламента и силното си онлайн присъствие, Мартин Димитров беше набрал достатъчно популярност, за да могат хората, които се интересуват да знаят за него. Такива хора има и сред членовете на СДС, които искаха да отхвърлят всичките апаратчици със съмнителна дейност. Мартин Димитров беше толкова популярен, че дори задмина Иван Сотиров, който е представител на младите в СДС, които са там от ранните години. Чест прави на Иван Сотиров, че прие резултатите и оцени доверието в Мартин Димитров, за да го подкрепи. Отново можем да съпоставим това с Румен Христов и хората, които обжалваха новия устав, които явно се борят срещу волята на членовете. Мартин Димитров е един от най-активните депутати в това народно събрание като дори спечели плоския данък да бъде приет от правителство на БСП (не искам да омаловажавам ролята на НДСВ). Откакто е начело на СДС, Мартин Димитров работи в посока, която според много мои познати е единствената правилна не само за СДС, но и за десните политически сили, като всяко по-важно решение се обсъжда в възможно най-широк състав.

Това за мен е не само добър пример в българската политика, но и пътят по който един човек от предишната вълна протести тръгна и успява. Този път упорито се отрича от лидерите в новата вълна протести, но мисля, че това ще е само за тяхна сметка...