Too Big to Fail*

* в превод на български - прекалено голям, за да се провали

Понятието Too Big to Fail стана особено известно покрай кризата от 2008. То често се използва за глобалните финансови гиганти като Citibank, AIG, RBS, ING и други, които се наложи да бъдат национализирани и с това да бъдат спасени от фалит, който би завлякъл цели държави.

В България като че ли този израз не е толкова популярен. За сметка на това в държава пълна с олигарси със съмнителен произход на парите, е пълно и с тайни зависимости между влиятелните хора в страната. Една значима част от тези зависимости са видими чрез легалните финансови потоци. Това, което се вижда при поглед към тези потоци е, че българската икономика в прекалено голяма степен зависи от легалната страна на техния бизнес. Предприятия като Нефтохим контролиран от Валентин Златев и Химимпорт (собственик например на популярните сред обществото BulgariaAir и HemusAir) на небезизвестната ТИМ са само част от тези критични за България компании.

На фона на това добрата новина е, че свободният пазар наказва манипулативното поведение. В резултат на това, в момента най-големите предприятия на борсата привидно не са пряко свързани с българските олигарси.

Но в крайна сметка олигархични или не, организациите, които са too big to fail са вредни за икономиката. Част от борбата, както срещу пазарните манипулации, така и срещу организираната престъпност, включва промяна на политиката на толериране на големите инвеститори и насочване на усилията към подкрепа на дребния и среден бизнес, както това става в развитите икономики. Много малко български политици говорят за това, но то е един от основните приоритети за Мартин Димитров.

Проблеми с финансирането на приложна наука

Един приятел наскоро публикува статия за неправомерното усвояване на пари за наука. Напълно съм съгласен с него, но понеже темата ме засяга лично, ми се прииска да задълбая малко повече в това как се оценяват научните изследвания. С тази статия искам да разкажа малко за опита, който имам с финансирането на научни проекти в областта на информационните и комуникационните технологии (ИКТ) от Европейската комисия. Смятам, че този опит е много показателен за проблемите на финансиране на приложната наука.

На първо място смятам, че е много важно да се уточни, че финансирането за приложна и абстрактна наука следва да се определя по напълно различни методи. Докато приложната наука е нещо, от което може и трябва да се търси възвръщаемост (пък било то и дългосрочна), абстрактната наука е по-скоро нещо, което подобно на културата, се финансира от съвсем други подбуди, които дори може и да не са рационални.

Та за моя опит: Досега съм работил по няколко различни проекта (в различни консорциуми) по рамковите програми на технологии за информационното общество на ЕС. Общото във всички тях е, че въпреки много амбициозни обещания в началото, всички те достигат до разработката на прототип, който е в толкова начална фаза, че е на практика неизползваем от кой да е друг, освен разработчиците. Интересното е, че във всичките тези проекти е имало партньори, които са представители на индустрията или поне потребители (които би трябвало да осигуряват приемственост отвъд времетраенето на проекта) и, че съм виждал работата по някои от тези проекти да се споменава от представители на комисията като пример за подражание.

С колеги сме си говорили, че това е признак за определен проблем в метода на финансиране на технологични проекти от Европейската комисия. В сърцевината му лежи абсурдът, че от една страна комисията поощрява учените да се изхвърлят с идеи, които са трудно изпълними, от друга - след това има оплаквания, че няма достатъчно трансфер от тази наука към индустрията и към приложения. На практика първата част от този конфликт се крие в тънкия баланс между високият риск в научните проекти (т.нар. blue-sky projects) и фокусирането върху проблеми, които на всеки що-годе информиран е ясно, че няма как да бъдат решени в рамките на около 3 години, колкото е типичната продължителност на подобни проекти. Втората част е свързана с факта, че научно-изследователската работа е креативна дейност и като такава темповете на работа са много субективни. В резултат учените са успели да си извоюват по-слаб контрол и в последствие - често липса на резултати, които могат да се пренесат отвъд контекста на конкретния проект.

Това е много заплетен проблем и е уместно да се спомене, че донякъде ЕС е пионер при сблъскването с него. Казвам това предвид факта, че в световен мащаб, финансирането по рамковите програми на ЕС в областта на ИКТ като размер (преразпределян от едно административно тяло) е съпоставимо може би само със съответното финансиране на ДАРПА. А както съм писал и преди, когато подобни схеми се разрастват, усложненията свързани с тях се увеличават експоненциално.

Особености на българската бизнес среда

В едно интервю за Дневник, Кристофор Павлов от Уникредит Булбанк много изчерпателно описва икономическата ситуация на България, както в национален, така и в глобален план.

Например той споменава една много голяма пречка пред предприемачите в България:

Представете си, ако имате малък хотел и трябва да се конкурирате с предприемачи, които просто не се интересуват от това точно колко печелят или губят, тъй като парите им са дошли от контрабанда с цигари или измами с ДДС например. В такава ситуация, независимо от това, че предлагате по-конкурентен продукт, няма как да изместите такъв играч от пазара просто защото за него пазарната логика не важи.

Както и много други коментатори, той говори за задачите пред правителството като ги разделя в три групи. Това са корупция, балансът качество-цена в администрацията и усилия за улесняване конкуренцията в продуктовите пазари.

Цялото интервю е много интересно и показва как точно различни външни влияния и политически решения се отразяват на всеки от нас.

Пестеливост, общуване

Погрижи се за стотинката и левовете ще се погрижат сами за себе си.

Капка по капка, вир става.

А това е моята любима:

Чети не само книги, но и хора.

Проблемите на моя лекар са и мои проблеми

Д-р Христо Хинков е написал много добра статия, описваща дълбочината на проблемите в българското здравеопазване чрез това, което стои в основата на една такава сложна система - отношението лекар-пациент.

За мен това е нещо, което в някаква степен мъчи всяко съвременно общество, не само българското. На практика в днешното време на индивида е много по-трудно човек да прояви загриженост за другия, да се опита да разбере света през неговите очи.

Смятам, че две от причините за това могат да се обяснят с открития в областта на психологията: от една страна преекспонирането на ролята на парите, но от друга - тяхната недостатъчност. Тук се опитвам да обясня това, което на пръв поглед може да изглежда противоречиво. Според мен, то е въпрос на баланс.

Първата причина е, че отношенията в съвременното общество все повече се базират на външни стимули, които допринасят до омаловажаването на вътрешните. Мисля, че проблемът тук е, че хората, а от това и вътрешните им мотивации, са различни - някои имат едни стимули да задълбочат връзката си с клиента, други - други, а трети може и да нямат. Чрез външни мотивиращи фактори (най-често пари) регулаторите се опитват да оеднаквят мотивацията. Проблемът е, че това въвеждане на стандартни мотивиращи фактори подрива и вътрешната мотивация на тези, които я имат силно изразена.

Втората причина, която е по-специфична за неработещите здравни системи, е свързана с откритието, че за хората, вършещи интелектуална работа, парите са само условен и частичен мотиватор. Те всъщност са фактор само дотолкова, доколкото човек изкарва достатъчно да си осигури задоволително съществуване. При нас това базово изискване не е покрито. Ако успеем да преодолеем този праг, от там нататък ролята на парите е второстепенна и отново значение придобиват фактори, които можем да твърдим, че са свързани с вътрешната мотивация - автономия, майсторство/майсторлък* и цел.



Накрая ми се иска да спомена, че смятам, че този проблем стои в основата на проблемите и в образователната система, но и по-общо във всяка сфера, където се дава персонализирана помощ.

* Не съм убеден, че съм превел английската дума mastery правилно.

Сигурност и доверие в интернет

Днес докато преглеждах какви нови торенти мога да си изтегля и се опитвах да оптимизирам трафика в моя клиент, видях че един от хората, с които обменям, ползва непознат ми торент клиент: tixati. Стана ми любопитно и разгледах сайта му. Оказа се доста добре направен с много детайлна информация за трансферите и въпреки това безплатен. Още повече: оказа се, че го има и за Линукс. Веднага реших да го изпробвам и го потърсих в Synaptic. Нямаше го. Разбира се от сайта на разработчиците може да се дръпне инсталационния пакет. Но в този момент бях започнал да се замислям дали това няма да е риск за сигурността на компютъра ми.

Може би всеки се е натъквал на различни форми на злонамерен софтуер (malware). Особено в България се славим с челния си опит с вирусите. По-рядко тези програми са точно прицелени, по-често те се опитват да използват заразения компютър например да изпраща спам. През последните години производителите на злонамерен софтуер показват невероятна креативност.

Затова и няма нищо чудно, че често се появяват съмнения за чистотата на различни програми като тази, която намерих. Аз се опитах да я проуча в Google, Уикипедия и AlternativeTo. Въпреки че никъде нямаше сериозно обвинение, че софтуерът е проблематичен (ако имаше, той просто щеше да бъде заличен от много от местата), аз не можах да му се доверя, така както някои се усъмняват дори в uTorrent. Затова си реших, че съм си добре с моя си клиент с отворен код. Не, че е сигурно, че някой си е направил труда да провери кода, но усилието да се направи проверка е по-малко, както и в последствие изкушението за злонамерени разработчици да си направят атаката точно със свободна програма.

Кой храни неправителствения сектор

В България напоследък се говори за една книга на Достена Лаврен - Експертите на прехода. Впечатлен от заглавието и факта, че книгата е дисертация, писана във Франция, и аз се изкуших да си я купя. В нея авторката разнищва повечето неправителствени организации, занимаващи се с политика на национално ниво, наричайки ги с чуждицата think-tanks (представя я и като американски инструмент за влияние в Европа) и нарича някои от тях например "деца на Сорос", имайки предвид, че те усвояват финансиране от него.

На фона на тези обвинения се появи един много любопитен анализ, който показа, че едва 7% от държавната субсидия за НПО се разпределя на конкурсен принцип. Направи ми впечатление и експресното осигуряване за средства за почистване на паметника на съветската армия, защото с такава бързина едва ли става дума за целево финансиране.

Моят коментар: по-добре пари от Сорос с конкурс, отколкото пари от данъкоплатците без конкурс. В първия случай поне открито се казва кой и защо дава тези пари, във втория бенефициенти се оказват организации, съмнително близки с управляващите, но не е ясно за какво получават пари и какво правят с тях.