За мястото на популизма в обществото

Темата за популизма няма край и точно в ерата, когато световната политика му е подчинена бих искал да засвидетелствам уважението си към един отиващ си министър (което е много по-голямо от уважението към премиера или към оставащите министри). Затова искам да обърна внимание на един цитат от негово интервю веднага след уволнението му:

Всеки от колегите, може би и аз, със сигурност вие можете да се сетите и аз мога да се сетя за случка, в която е гонен по скоро личният ефект. И това е част от работата на едно правителство. Но това трябва да е малка част. Основната част е къртовска работа, организация на експертите, работа по проектите.

Интервюто е много богато и въпреки все още пресните емоции, Трайков се държи изключително трезво. При интерес, препоръчвам целия запис от предаването.

Вихърът на популизма като ефект от съвременната демокрация е сложна тема. Моят опит за кратко въведение е следния: в усложняващия се свят около нас, хората без изградени позиции имат склонност да не изследват нещата в перспектива, а по-скоро се отдават на ежедневните си страсти. По-детайлно тази тема е изследвана в този документален филм на BBC за историята на връзките с обществеността през 20ти век (ако не ви се гледа цялото видео, можете да прегледате само 34:40-39:30, ако пък сте изгледали видеото и ви е харесало, предпоръчвам гледането и на предишните епизоди от поредицата):


В заключение искам да благодаря на Трайков и за тези две реплики, които казват много повече от самите думи в тях:

"престоят в политиката ти дава един вид мъдрост, която не те прави непременно по-щастлив"

Но, ако ми позволите, аз няма да се дезинтересирам от темите, по които съм работил. Така че, ако ви интересува, винаги можете да разчитате на мнението ми по тях.

Иван Нейков за новите реалности

Подобно на Барак Обама, когото цитирах преди малко повече от година, и Иван Нейков констатира новата ситуация, която може и да не сме усетили с пълна сила още, но вече е факт:

"В бъдеще пазарът на труда ще бъде отворен за високообразованите хора и тези с повече квалификации, докато хората с нисък или никакъв ценз постепенно ще бъдат изтласкани от трудовия пазар и ще се превърнат в аутсайдери."

Нейков обаче явно си няма представа от състоянието на високотехнологичния сектор в момента, защото успява да види едва в бъдещето, нещо, което е реалност още отпреди кризата:

"И сега е налице тенденцията да се наемат хора с по-високо образование за длъжности, изискващи по-ниска квалификация. В бъдеще тези ефекти или дефекти на пазара ще се засилват. Дори няма да се учудя, ако един ден у нас има предприятия, в които всички служители са с висше образование от най-високото до най-ниското стъпало"

Смятам, че Нейков не успява да види и един друг вече случващ се процес. Той твърди:

"Ако става дума за управление на технологични процеси със скъпи машини, със сигурност работодателят няма да повери управлението на служител без квалификация и образование. Това ще се превърне в общовалидна тенденция, ще бъде преди всичко изискване на технологиите и на модерния начин на живот", категоричен е Иван Нейков. Според него пикът на тази тенденция най-вероятно ще се случи, когато постепенно отраслите на икономиката ни започнат да усещат подем.

Нейков обаче не оценява, че разширяващата се дупка между заплащането на квалифицирани и общи работници влияе и на самите технологии. Доставчиците на машини правят техниката си все по идиотоустойчива като по този начин намаляват изискванията към операторите на машини.

Това обаче на практика е само малко облекчение, защото отварящите се позиции за оператори на машини са значително по-малко отколкото работници са извършвали съответната работа ръчно преди въвеждането на технологията.

Неизбежно всеки сам трябва да поеме отговорност за живота си и да вземе решение в перспектива.

Goodbye FMI*

* в превод на български - сбогом ФМИ, взаимствано от заглавието на филма "Сбогом Ленин"

Днес получих линк към една петиция, която очакавам от дълго време. Става дума за протеста на студентите във ФМИ срещу "спирането на иновативните програми" във факултета.

ФМИ е известен като най-доброто място в България за обучение по информатика. Но да си първи сред сакати не е кой знае какво успокоение. А България е осакатена от хватката на олигархията. Тук няма същинска конкуренция, няма същинско качество и няма същински иновации. Повечето хора, които имат някакви подобни реални амбиции, ги реализират в чужбина.

Затова подписах петицията и си позволих следния коментар:

Състоянието във ФМИ в момента е плачевно. Студентите са отчаяни от системата. След завършване на бакълавър, те панически се опитват да намерят поне една магистратура, която има някакъв смисъл. Когато не видят такава, те не откриват възможност да продължат развитието си с помощта на ФМИ.

Мисля, че резултатът от това може да бъде описан с пример. Една моя позната от СМГ и олимпийския отбор по математика наскоро сподели, че така и не е успяла да завърши магистратурата си по ИИ. Попитаха я защо. Тя отговори, че така и не е успяла да си навие, че физиката, която учи има нещо общо с изкуствен интелект.

За мен това показва, че ако някой в ръководството на ФМИ смята, че физиката е важна за изкуствения интелект, той със сигурност не си е свършил работата да обясни това на студентите. Това за мен е пример за огромен провал, който във всеки нормален университет би довел поне до обсъждане на учебния план. Във ФМИ това е невъзможно, защото има лобита, които не търсят смисъл в работата си, а търсят работа за тяхната представа за смисъл.

Със сигурност не е лесно да бъде управлявана академична структура, но също така със сигурност помага ако целите на ръководството не се изчерпват до тесните им научни интереси, но и обхващат перспективите пред институцията и общността около нея.

Occupy yourself*

* в превод на български - окупирай себе си

Неведнъж съм се изказвал скептично към Occupy движенията. Например за мен претенцията да представляваш 99% е наивна и по-скоро форма на популизъм. Но нека се опитам да обясня в малко повече детайли. С това искам да постигна две цели: да разясня критиката си, но и да покажа, че с нея и аз не съм напълно прав.

Искам да започна с един цитат от изключително популярния напоследък (вече покойник) Стив Джобс:

Когато си млад, гледаш телевизия и си мислиш: има конспирация. Информационните мрежи са се съюзили с цел да ни оглупят. Но когато поостарееш, осъзнаваш, че това не е вярно. Работата (и бизнесът) на информационните мрежи е да дават на хората точно това, което хората искат. Това е много по-депресираща мисъл. Конспирацията е форма на оптимизъм. Тогава бихме могли да застреляме копеленцата. Бихме могли да вдигнем революция. Но всъщност информационните мрежи са в бизнеса с доставяне на хората това, което самите хора искат. Това е истината.

А BBC в един свой документален филм показват как това се пренася от бизнеса в политиката като първоизточник на популизма:



Но натискът, който Occupy движенията оказват върху финансистите и политиците е важен. Защото няма друг начин да окажем натиск върху цялото човечество. Просто трябва да се вглеждаме повече в себе си, преди да критикуваме другите. Не на последно място - това е много по-лесно, когато околните ни помагат и ни казват къде смятат, че грешим.

Най-лошото, което можеш да направиш

Блоговете са много удобно нещо. Подобно на другите онлайн социални мрежи там можеш да изсипваш мисли и емоции без да се притесняваш за това дали някой ще се интересува да ги прочете. В същото време те представят коварната възможност да кажеш на някого нещо, без да ти се налага да се конфронтираш с разговор очи в очи. Не съм мислил, че ще използвам моя блог по този начин. Все пак има нещо, което ме тормози. Не мога да го кажа на човека директно, защото изобщо не съм в позиция да давам съвети за неща, от които не разбирам. Но ме гложди и изпитвам нужда да го споделя. Коварно, нали?

Твърдо съм убеден, че най-важното за всеки човек е индивидуалното внимание. Не непременно ласкание и угаждане, но откровена грижа за някой близък - колкото повече, толкова по-добре. Все пак възрастните развиват умението да се приспособяват, да преодоляват и да преглъщат. При децата вниманието е нещо много критично, а родителите са тези, които най-много от всички околни са поели дълг за грижата към едно дете - още с неговото създаване и с пускането му да диша и броди по широкия свят. Именно в това за мен се корени важността на семейството като ценност.

Смятам за изключително важно за едно дете родителите да проявяват ежедневен интерес към това, което то преживява и начина по който то възприема събитията около него. В това отношение смятам дългите работни дни за едно необходимо зло, а способността да преглътнеш злободневните работни емоции, когато се прибереш вкъщи, за ключово умение за всеки възпитател. Може би това трябва да остане така поне до деня, в който детето само попита какво се случва на възрастните на работа, а самите възрастни преценят, че то е готово да се сблъска с негативната енергия, която залива трудовия бит. Но дори тогава, един родител е длъжен да повярва на детенцето си, че то е доктор и е изключително важно родителят да бъде прегледан като пациент точно сега или, че новият телефон, който е излязъл има най-големия екран и поддържа най-бързия интернет. Отново, от такова внимание към това, което ни се струва важно и интересно, има нужда всеки човек, но специално между деца и родители, това е едно от най-важните задължения, едно от онези хиляди малки преживявания, които ни оформят като личност.

Затова и за мен най-лошото, което двама родители могат да направят за детето си, е да го поставят в ситуация, в която то не може да бъде с тях двамата едновременно ежедневно и доколкото необходимото зло на ежедневието го позволява. Защото една раздяла около дете не е необходимо зло. Тя е символ на една грешка, един провал - независимо дали грешката е била раздяла или самото дете. Провал, много по-лош от работни, междуличностни или криминални провинения. Защото това е провал, в който е предадено това доверие, което е било дадено безрезервно - доверието, че родителите са готови да пожертват себе си като символ на настоящето, заради детето, което е символ на бъдещето на същите тези родители. Едва ли аз като страничен човек мога да кажа, че раздялата може да бъде избегната, но щом се е стигнало до нея, някъде по пътя е била направена недопустима грешка. Грешка, от която ще страда дете, което няма вина за нея.

Съжалявам за крайните думи.

Нова година в един нов свят

В коментари след статията за предизвикателствата пред еврозоната през 2012 развих една своя теза. От една страна тя е опит за отговор на един поколенчески проблем, с който човечеството се сблъсква. От друга това е индивидуалният отговор, върху който аз работя несъзнателно през последните 15 години и съзнателно през последните 5. За съжаление този отговор (както и всеки, който е смислен) не е универсално, а мое индивидуално решение. Всеки трябва да реши задачата за себе си. Сега малко по-подробно: използвах подзаглавието на статията като контрапункт, за да развия тезата си.

Забавящ се ръст на икономиката, италиански дългове и нуждата от още икономии ще са истинското предизвикателство през следващата година

Моят прочит е, че истинското предизвикателство е увеличаващата се глобална конкуренция и неспособността на Европа да се адаптира към това. На Европа спешно е нужна нова добавена стойност, за която в световен мащаб има търсене. В текстилната и добивната индустрии, както и в комуникациите, здравеопазването и образованието Европа загуби каквито и водещи в световен план позиции да е имала. Под огромен натиск са машиностроенето (вкл. автомобилостроенето), селското стопанство и ИТ. Умишлено не споменавам финансите, но и те са по-скоро в първия списък. Въпросът е с какво съвременният европеец заслужава по-високото си качество на живот от останалия свят? Отговор все още няма. Въпреки, че сме назад от останалата част на Европа, ние в България продължаваме да работим по-малко и да живеем по-добре от много страни в третия свят. Защо, докога? Тези отговори можем да си ги даде само всеки един от нас поотделно, но засега ми се струва, че отговорите не са никак приятни. Като че ли има единодушие, че структурните реформи са най-доброто, което правителството може да направи, но не са най-важното като цяло. Най-важното е всеки от нас да се вземе в ръце и да покаже, че е незаменим.

Тук не става дума само за това да работим повече - повече работа е само едно от възможните решения, и далеч не най-доброто. По-добър начин да се повиши добавената стойност е да се работи по-ефективно - по-интелигентно, с по-малко халос, с повече концентрация, с повече желание и хъс, с повече мисъл, с повече внимание към това какво може да се научи и от грешките и успехите. Това е решението, което виждаме Северна Европа (и най-вече Германия) да прилага.

Но има един друг според мен още по-добър начин за повишаване на добавената стойност: е да измислиш нещо ново, за което има търсене, но няма предлагане. Това е изключително трудно и не всеки може да го направи. Още по-трудно е да можеш да се издържаш (и то дългосрочно) от предлагането на такава услуга, но успелите със сигурност ще получат уникално предимство.

В България вече се откриха няколко такива ниши като някои иновативни ИТ продукти, многоезичните центрове за поддръжка, античния исторически туризъм, но за да си заслужим благоденствието всеки от нас го чака много работа. Аз лично смятам, че в страната ни има изключително голям потенциал за неконвенционалното обучение (заради кризата в образователната система). Училището по роботика Робопартанс със сигурност е един пример за успешен бизнес в тази област.

Това, което все още предстои да бъде открито в областта е как да бъдат достигнати глобални пазари, защото българският е прекалено малък (и като брой и като средства). А потенциал има голям - ние имаме културни връзки с Европа (все още най-големият икономически съюз в света), рускоезичните страни (огромен пазар, където формалното образование също буксува) и Турция (втората най-бързо растяща икономика в света).

Предразсъдъци

За много хора в България Дунавско хоро означава Нова година.

За мнозина бенгалският огън означава Нова година.