Свободата означава и отговорност

Много хора в България смятат дълговата криза притискаща развития свят за проблем, свързан с либерализма и икономическата свобода. За тях информационни кампании като това кратко видео са манипулативни:



За мен то показва една световна тенденция, подробности от която може и да са премълчани. Но смятам за по-важно обсъждането на една по-основоположна тема преди това - темата за личната (политическа и икономическа) свобода. Замислих се за огромното объркване по тази тема когато прочетох статията в Уикипедия описваща пост-комунистическите процеси в България.

Може би основната идея зад борбата за лична свобода е, че няма как да има човек или малка група, която да знае (дори да има добрата воля) какво е най-доброто за всеки различен индивид в обществото. Причината е проста - няма как да влезем в кожата на всеки и да видим света през неговите очи. Хубаво е да се опитваме, но без да сме изживели целия негов (или неин) живот, няма дори да съумеем да изтълкуваме един миг по същия начин. От тук произлиза и необходимостта всеки да има право на глас в решенията, които го засягат - били те политически или пазарни.

Разбира се, който взима решениея, носи и отговорността за тях - още повече в един все по-сложен свят. Затова и в свободните общества става все по-важно човек да е информиран, да разбира гледните точки на околните и да взима решения, така че да не предизвика конфликт в средата, в която живее. Това е трудно и именно то се корени във фрустрацията на хората от свободата.

Накрая ще приложа един пример, който за мен е свързан със статията за Велин Цанов, която коментирах наскоро. Познавам Велин, но не съм го виждал от доста години. Знам, че е интелигентен и отговорен човек, затова по-скоро вярвам, че той като личност няма да се впише в примера, за който искам да го използвам. По-скоро използвам написаното в статията, отколкото самият Велин. Не за друго, а защото думите там "поканен на работа (наистина поканен, не кандидатствал) в престижна финансова компания" ми се сториха доста кухи, предвид тежестта, която авторът иска да им предаде. Познавам и други хора, които работят в "престижни финансови компании". Присъствал съм на разговори, в които някой се хвали, че вече (рано в кариерното си развитие) получава шестцифрена заплата в британски лири или, че през изминалата седмица е спечелил определена голяма сума на борсата.

Смятам това за много хубав пример, защото показва явно взимане на важни решения като разглежда само финансовата страна на нещата. А за мен е много по-важно с какво се занимават предприятията, в които е инвестирано, или например какъв е бил дисбалансът, който инвеститорът е открил, когато е заложил срещу него. Смятам за много по-важна качествената цел, от количествената успеваемост. Втората също има своето огромно значение, но само когато посоката е правилна - в смисъла на устойчива спрямо заобикалящата среда.

За индивидуалните различия и образованието

Попаднах на една статия със заглавие "На кого е нужно държавното образование?", която бих искал да коментирам по няколко причини. На първо място ми хареса как в нея авторът илюстрира индивидуалните различия. Ето мита, който авторът оприличава на образователната система:

Митологичният разбойник Прокруст от древна Атика е обичал да завързва жертвите си на желязно легло; ако те се окажели по-дълги от леглото, им отрязвал краката, за да се вместят; ако са били по-къси, ги разтягал с въжета, докато умрат от скъсване на ставните връзки. Тази извратена игра на изравняване на хората бива прекъсната от героя Тезей, който връзва Прокруст за собственото му легло, и тъй като Прокруст се оказва твърде голям за него, му отрязва краката и главата.

Ако звучи интригуващо, препоръчвам прочитането на цялата статия като начин за задаване на контекст на този много кратък коментар.

Аз лично не бих отишъл толкова далеч колкото автора да обвиня държавната образователна система в злонамереност. Според мен проблемът е по-прозаичен и много по-трудно решим. Аз мисля, че проблемът е, че за да се отдели индивидуално внимание на всяко дете, е необходимо много повече от един силно ограничен ресурс - усилие от страна на учителите и обществото.

Част от ответната реакция след осъзнаването на този проблем също изобщо не е засегната в разглежданата статия, въпреки че смятам, че цитираният Велин Цанов много добре осъзнава, че тя е допринесла за неговото личностно развитие. Това е социалната среда. Нещо, което е много по-лесно да бъде намерено в голям град, отколкото в малко населено място. Ще оставя последното като един отворен край за тази безкрайна тема, която ми се иска занапред да продължа.

Явно и другите причини ще останат за друг път :)

Мисия Лондон

Днес гласувах за президент... два пъти. Направих нарушението в присъствието на репортер и пред други свидетели.

Според мен с това показах, че демокрацията не е демокрация веднъж на 4 години, а всеки ден. Затова в тези избори аз смятам за много по-голяма изборна победа, че милицонерската власт номинира Росен Плевнелиев вместо Цветан Цветанов.

Обещания и изпълнение

Четири години след инициативата ми за кметски въпросник, тя трябваше да бъде доведена до край, затова се обърнах отново към спечелилите кметове, за да си дадат самооценка. За съжаление през това време Горичка.бг се е променила, и за разлика от първата статия (когато получихме десетки коментари с въпроси), сега читателите на горичка останаха безмълвни към нашия призив и не можа да се получи така търсеният в обществото диалог между политици и избиратели. Може би затова от Горичка.бг решиха да не публикуват статията за единствения отговор на отчетност, който получихме, но ми разрешиха да я публикувам тук.

В края на мандатите за местна власт, потърсихме отчетност от спечелилите кандидати, които бяха поели ангажименти пред нас. Единственият, който ни отговори с равносметка за свършеното беше Мартин Заимов – кандидатът за София, който не спечели изборите за кмет, но стана общински съветник и заместник-председател на СОС (Столичен общински съвет). За наше огромно съжаление и въпреки неколкократните ни запитвания, двамата дългогодишни кметове Хасан Азис и Георги Иванов не отговориха. Лошото е, че по този начин те ни оставят да се информираме за тяхната работа само от медиите, а там, за тях конкретно, ние успяваме да намерим само политически скандали. Дали не си мислят, че веднъж щом те здраво са хванали властта, вече избирателите не могат да им държат сметка?

Но да се върнем на Заимов, който както и другите кандидати, направи много сериозни заявки преди 4 години. Тогава той разказа за намеренията си за справяне с индустриалните замърсители, парниковите емисии, отпадните води и компостирането. Той също сподели идеите си за развитие на енергийната устойчивост и градската транспортна мрежа.

Въпреки че през тези години няма властта, която би имал като кмет, Мартин Заимов все пак успява да се похвали с постигнати резултати в някои сфери. Отчита, че личните му постижения са в три области: като председател на работната група, разработваща плана за организация на движението в София; като съосновател на Българската асоциация електрически превозни средства (БАЕПС); и като основен поддръжник на състоялото се включване на София в Конвенцията на кметовете. В позицията си на претендент в предстоящите избори, той е също така критичен към цялостната работа на кмета – отбелязва липсата на осезаем напредък в общината при контрола на замърсителите, концесионерите и изграждането на инфраструктура.

Заимов споделя някои детайли от плана за мобилност, който комисията под негово ръководство разработва с помощта на консултантска компания. Планът има за цел значително да намали автомобилния трафик (с 20% за пет години) и да развие не само обществения транспорт и велоалеите, но и пешеходната инфраструктура. За съжаление на последната сесия на този общински съвет гласуването на въпросния план беше отложено предизборно. Сред нещата, за които Заимов споменава, че има принос във връзка с плана е и въвличането на организации на велосипедисти в планирането на градската мрежа от алеи.

Две други организации, които Заимов изтъква като свои постижения, са БАЕПС – новата организация подпомагаща навлизането на електомобили в България, на която той е съосновател, и Конвенцията на кметовете, на която с негова помощ София вече е член. Във втората участват европейски местни власти, които си съдействат заедно да подобрят енергийната си ефективност и развитието на възобновяеми източници.

На фона на липсата на други политици, които да демонстрират желание за отчетност в зелените политики, Мартин Заимов има с какво свършено да се похвали. В същото време се вижда, че амбициозните му заявки от преди 4 години тепърва предстоят да бъдат изпълнени. Очевидно е, че това е само възможно със съвместна работа и подкрепа за начинанията му – не само от страна на кмета и другите политици в общинския съвет в София, но и от всеки гражданин, който споделя целите му. Предстоят избори – време, когато политиците обръщат най-много внимание на желанията на избирателите си. А когато виждаме, че има хора, които нагледно доказват, че не само обещават, а и работят за поставените цели, нашата задача е да отсеем спекулантите от отговорните политици. Защото това е единственият начин държавата да заработи за хората в нея.

Приватизацията на Булгартабак

Покрай приватизацията на Булгартабак отново избуяха разни мантри от времето на комунизма, които за моя изненада, се оказа, че срещат подкрепа сред хора, които смятам за интелигентни. Затова искам да коментирам една статия, която приятел ми прати. Може би извадени от цялостния текст параграфите не дават пълна представа за статията, но ето тези, които ми направиха впечатление:

Приватизацията у нас се оказа по-тежка от торнадото, което удари Ню Орлийнс, поне причини четири пъти повече щети и бедствия за дълго. Изведнъж се оказа, че идеалните инвеститори не идват тук, за да развиват производство, а за да източват предприятия. Не ги интересуват сферите в които има конкуренция, а с хищно настървение заизвадиха пари за покупката на монополните предприятия, защото знаеха, че по този начин стъпват на гърлото на потребителите и ги превръщат в свои пленници. Няма български пример за добро управление на приватизиран монопол. Хиляди семейства всеки месец се зареждат с валериан преди да проверят сметката си за ток или вода, защото знаят, че от малкото листче с хартия ще ги връхлети ужас, подобен на роман на Стивън Кинг. А трябва ли да припомняме болезнените случаи с авиокомпания „Балкан” и „Кремиковци”, за да видим, че в тази икономическа градска легенда нещо куца.

Явно не всички помним, че през комунизма нямаше сфери, в които има конкуренция, а грубото описание на пазара се изчерпваше с наше, руско и най-доброто - нещо от страните в Централна Европа. Всъщност пазар е неточно казано, защото вторите две алтернативи най-често не бяха достъпни в нашите магазини. Иначе поради липсата на държавна регулация, монополите наистина злоупотребяват с положението си. Но "Кремиковци" и "Балкан" са изключително лоши примери в случая, защото става дума за две крайно неефективни предприятия, които ако не бяха приватизирани, щяха да бъдат ликвидирани.

На фона на това е хубаво да си припомним, че Булгартабак не е монопол като доставчик на цигари, а като купувач на тютюн, което само по себе си е огромен проблем за общностите, които са зависими от тютюнопроизводството.

Друг въпрос. Никой никога не е бил в състояние логично да ми обясни защо трябва да се приватизира едно печелившо предприятие. Защо държавата да се лиши от един доход, който да разпредели по други пера и да го отдаде в частни ръце? Нима някой би подарил заплатата си доброволно, дори и ако му обясняват, че с това действие ще спаси душата си? Нали все пак държавата трябва да има ресурси за своето функциониране? Лишавайки се от тях, тя започва да става куха, недействена, все по-малко социално и в крайн сметка – изпразнена от съдържание. Но всъщност идеолозите на тоталната приватизация нямат проблем с тази идея. Проблем ще имат всички онези, които един ден ще поискат достъпно здравеопазване, образование за всички или поддържани влакове.

В глобализиращата се икономика нещо, подобно на приватизацията, е свойствено не само за държавите, но и за предприятията. В бизнеса това се нарича аутсорсинг и често се прави, за да може организацията да се освободи от дейности, които не са са основни и да пренасочи освободените ресурси към основните. За една държава такива дейности са например сигурност, управление на природните ресурси и регулация на вътрешните пазари. А що се отнася до това дали една тежка бюрократична машина с много функции може да е по-социална от едно фокусирано държавно управление, връзката е толкова далечна, че не смятам за уместно да коментирам тук и сега.

От друга страна е хубаво да си припомним, че в случая става дума за Булгартабак и тютюнопушене, при което перспективата е да бъдат въвеждани все повече ограничения и на практика държавата се освобождава от необходимостта да проявява своеобразната шизофреничност от една страна да ограничава тютюнопушенето, а от друга да поддържа предприятие, занимаващо се с производство на цигари.

Цялата схема на идеологията „приватизация на всяка цена” е политическа до мозъка на костите си. Не се оставяйте някой да ви заблуди, че тоталната приватизация е експертно-икономическа теория, това е политика и то възможно най-скапана. Защото нейните адепти на българска почва, икономическите сектанти, които всекидневно ни заливат с намръщени лица и размахани пръсти по телевизията, всъщност не могат да посочат почти нито един успешен пример за приватизация на стратегически сектор. Точно обратното – там, където се настаниха частниците услугите се влошиха, цените скочиха, бюрокрацията стана невъзможна, а клиентите са третирани единствено като дойна крава.

Като оставим манипулативния изказ настрана, бих искал да оспоря универсалността на последствията. За мен пример за положително развитие след приватизацията е БТК. Аз съм склонен да се съглася, че в този случай цената може да не е била изгодна за държавата. Все пак БТК беше компания, която не смогваше включи в мрежата си желаещите абонати. В крайните квартали на София, хората се сдобиха с мобилни телефони преди да бъдат присъединени фиксираната телефонна мрежа. Поради динамичната среда в комуникациите в момента Vivacom предлага пълния спектър комуникационни услуги, включително и телевизия и мобилен интернет.

За завършек ще използвам друг цитат от статията, който смятам, че я описва най-добре: "предпочита крясъка и многословието, за да скрие, че лъже". Това е подход, който преди години аз видях и много силно ме впечатли в предизборната програма на БСП.

Грешката на българското общество

Миналата година премиерът заподозря, че в българската образователна система има проблем. Тези дни Симеон Дянков показа, че е значително по-интелигентен от началника си и посочи едно голямо разминаване в начина, по който се управлява България и този, по който се управляват останалите страни в ЕС. По-конкретно проблемът е, че тук се дават пари на силови министерства, а в останалите страни - за образование, култура и наука.

За да разберем размера на този проблем е хубаво да се вгледаме по-задълбочено в МВР. Ето два много показателни примера за размера на проблема:

Оказва се, че в МВР все още са широко разпространени тоталитарно-опортюнистичните методи на работа от комунизма. За 20 години олигархичната клика явно е съумяла да се самоизолира и подсигури.

На фона на тази информация изглежда сме допуснали огромна грешка да позволим двамата най-влиятелни политици в страната да са кадри на МВР. Струва ми се, че вариантите за поправяне на това недоразумение не са много. Все пак на следващите избори ще е хубаво да се постараем повече, ако искаме българското общество да поеме в по-добра посока.

И пак за мениджмънта в България

Един цитат от Майк Роте - чужденец, управляващ бизнес в България:

Сред предимствата на България е, че тук има добри служители, които са мотивирани и гъвкави. Данъците също са ниски. Но има и недостатъци. Пазарът е много по-малък в сравнение с Румъния. Административната и правната система не са надеждни. Аз лично виждам още един недостатък и това е липсата на добро корпоративно управление както при вземането на решения, така и в работата със служителите. Не може да си представите колко са благодарни служителите, когато имат доверие в началника си. Но това се случва твърде рядко

И аз напоследък се замислям дали в България най-големият проблем е вертикалното разстояние на властта - усещането (съчетано със желание да е така) на хората, че решенията се взимат далеч от тях. Мисля, че това е свързано и с повсеместното неумение в България да се работи в екип.